XLЧОВЕК ПРЕДПОЛАГА…

Щом кралят замина с Андрю Бейкър, кралица Каролина — която не бе разговаряла до този момент с генерал Ектън, пристигнал едва когато вече сядаха да обядват — стана, направи му знак да я последва, помоли Ема и сър Уилям да приемат гостите, които биха дошли преди завръщането й, и тръгна към кабинета си.

Ектън влезе там след нея.

Тя седна и му посочи стол.

— И така? — запита Каролина.

— Ваше величество — отговори Ектън — ме пита вероятно за писмото?

— То се знае! Не получихте ли две записки от мене с молба да направите изследването? Чувствам се обградена с ками и заговори и бързам да си изясня тази история.

— Както обещах на ваше величество, успях да отстраня кръвта.

— Работата не се състоеше в това, а да видим дали като отстраните кръвта, написаното ще остане… Остана ли?

— Достатъчно ясно, за да мога да го разчета с лупа.

— И разчетохте ли го?

— Да, мадам.

— Трябва да е било доста трудна работа, щом ви отне толкова време.

— Смея ли да припомня на ваше величество, че не бях зает само с нея? Пък и признавам, че поради голямото значение, което отдавахте на успешното й извършване, аз работих много внимателно: правих пет-шест различни опита не върху самото писмо, а върху други, които се постарах да поставя при същите условия. Опитах с калиев оксалат, с кремотартар, с азотна киселина, но всички тези вещества отстраняваха и мастилото заедно с кръвта. Едва вчера, като си припомних, че при нормални условия човешката кръв съдържа 63 до 70 части вода и се съсирва само след изпаряването на тази вода, ми хрумна да поставя писмото на пара, за да придам на сгъстената кръв достатъчно влажност, при която ще мога да я попия с батистена кърпичка: като капвах вода на писмото, поставено в наклонено положение, постигнах резултат, който бих представил веднага на ваше величество, ако не знаех, че — за разлика от други жени — ваше величество, запозната с всички науки, се интересува от средствата толкова, колкото и от резултата.

Кралицата се усмихна: тъкмо такава похвала можеше най-много да поласкае самолюбието й.

— Да видим резултата — каза тя.

Ектън й подаде писмото, което бе получила през нощта на 22 срещу 23 септември и бе дала на министъра, за да отстрани кръвта.

Кръвта беше наистина изчистена, но мастилото под изчистените петна личеше толкаво слабо, че отначало кралицата извика:

— Невъзможно е да прочета нещо, генерале.

— Напротив, мадам — отговори Ектън, — ваше величество ще види, че с лупа и малко въображение ще възстанови цялото писмо.

— Имате ли лупа?

— Ето я.

— Дайте.

— На пръв поглед кралицата беше права, защото като изключим първите три-четири реда, останали почти незасегнати, ето какво можеше да се прочете с просто око при светлината на двете свещи:

„Драги Николино,

трябва да простиш на бедната си приятелка, че не можа да

дойде на……..щата, където се надяваше да намери толкова

щаст……………………..сем не моя вина, кълна ти се; едва сл

ка……………..кралиц………ми съобщи, че трябва……..готова

заедно с другите………двора…….срещнете……адмирал

сън. Ще…………….устроят………..лепни…..и кралицата

Се……….пред него………елия си блясък. На……………да

каже, че съм………………, с които смята да смае Нилския

Едно не особено………………………него, защото той

Има…………… Не ревнувай: всякога ще предпочитам

П…….фем.

В други….. …….с писъмце кога ще……………..свободна.

Твоя……………и вярна

Е.“


21 септември 1798

Кралицата се опита най-напред да свърже думите, но поради нетърпеливия си нрав скоро се отегчи от този безполезен труд и като доближи лупата до окото си, успя скоро да разчете, макар и с мъка, следните редове, които съставяха цялото писмо:

„Драги Николино,

трябва да простиш на бедната си приятелка, че не можа да дойде на срещата, където се надяваше да намери толкова щастие. Това стана съвсем не по моя вина. Кълна ти се: едва след като те видях, кралицата ми съобщи, че трябва да бъда готова заедно с другите дами от двора за посрещането на адмирал Нелсън. Ще му устроят великолепни тържества и кралицата иска да се представи пред него в целия си блясък. Направи ми честта да каже, че съм една от звездите, с които смята да смае Нилския победител. Едно не особено мъчно дело пред него, защото той има само едно око. Не ревнувай: всякога ще предпочитам Ацис пред Полифем209.

Вдругиден ще ти съобщя с писъмце кога ще съм свободна.

Твоя любеща и вярна

Е.“

21 септември 1798

— Хм! — промълви кралицата, след като прочете писмото. — Знаете ли, генерале, че не научавам кой знае колко много от това писмо. Човекът, който го е писал, сякаш е знаел, че то ще бъде четено не от този, за когото е предназначено. Да-а! Дамата е предпазлива личност!

— Ваше величество знае, че ако придворните дами могат да се укорят в нещо, то не е прекалената доверчивост, но авторката на писмото все пак не е била достатъчно предпазлива, защото още тази вечер ще узнаем коя е.

— Как?

— Нали ваше величество е благоволила да покапи тази вечер в Казерта всички дворцови дами, на които малкото име започва с буквата Е и които са я придружавали при посрещането на генерал Нелсън?

— Да. Оказаха се седем.

— Кои са, ако обичате, мадам?

— Принцеса Кариати, Емилия, графиня ди Сан Марко, Елеонора, маркиза Сан Клементе, Елена, херцогиня Ди Термоли, Елизабета, херцогиня Ди Турси, Елиза, маркиза Д’Алтавила, Ефразия и графиня Ди Поликастро, Евгения. Не броя лейди Хамилтън, която е Ема: тя ас би могла да има нещо общо с тази история. Така че, както виждате, имаме седем заподозрени личности.

— Да, но от тези седем — възрази със смях Ектън — две не са вече на възраст да подписват писмата си само с инициали.

— Правилно! Остават пет. Тогава?

— Тогава, мадам, работата е много проста и аз дори не зная как ваше величество си дава труд да слуша продължението на плана ми.

— Какво да се прави, драги Ектън! Понякога съвсем оглупявам, а изглежда, че днес е именно така.

— Ваше величество има голямото желание да прикачи на мене тежката обида, която каза за себе си.

— Да, защото започвате да ме дразните с тези извъртания.

— Уви, мадам! Ненапразно съм дипломат.

— Да приключим.

— Само с две думи.

— Кажете ги тогава тия ваши две думи! — отвърна раздразнено кралицата.

— Нека ваше величество измисли някакъв повод да даде на всяка от петте дами по едно перо и като сравним почерците…

— Имате право — каза кралицата и сложи ръка върху китката на Ектън, — като научим коя е любовницата лесно ще открием любовника. Да се върнем в салона.

Тя стана.

— Ако ваше величество разреши, ще помоля за още десет минути аудиенция.

— По важни въпроси?

— По най-сериозни въпроси.

— Кажете — промълви кралицата и седна отново.

— Ваше величество си спомня навярно, че през нощта, когато ми предаде това писмо, в стаята на краля светеше в три часа сутринта?

— Да, нали му писах…

Знае ли ваше величество с кого е разговарял кралят толкова късно?

— С кардинал Руфо, ми каза лакеят.

— Е, добре, поради разговора с кардинал Руфо кралят е изпратил куриер.

— Чух наистина, че някакъв кон мина под свода на вратата. Кой е бил куриерът?

— Довереният му човек — Ферари.

— Откъде знаете?

— Моят коняр, англичанинът Том, спи в конюшните. Той видял в три часа сутринта, че Ферари влязъл в пътно облекло в конюшнята, оседлал си сам кон и заминал. На другия ден ми съобщи това, докато ми придържаше коня.

— После?

— После аз запитах, мадам, до кого негово величество е изпратил куриер след разговора с кардинал Руфо и реших, че може да бъде само до племенника му, австрийския император.

— И кралят би постъпил така, без да ме предупреди?

— Не кралят, а кардиналът — отговори Ектън.

— О-о! — намръщи се Каролина. — Аз не съм Ана Австрийска, нито кардинал Руфо е Ришельо: да внимава!

— Мисля, че случаят е сериозен.

— Сигурен ли сте, че Ферари е заминал за Виена?

— Отначало се съмнявах малко, но съмненията ми скоро се разсеяха. Изпратих Том да провери дали Ферари е взел пощенска кола.

— И?

— И се оказа, че е наел пощенската кола в Капуа, където е оставил коня си, като поръчал на началника на станцията да го гледа много добре, защото бил от кралските конюшни, а сам той щял да се върне и да си го вземе на 3 октомври вечерта или на 4 сутринта.

— Единадесет-дванадесет дни.

— Точно толкова, колкото трябва за отиване и връщане до Виена.

— И какво решихте след тези открития?

— Най-напред да предупредя ваше величество, което току-що направих. След това, струва ми се, за нашите военни планове… Ваше величество е решена да воюва, нали?

— Разбира се. Подготвя се коалиция за изгонване на французите от Италия. Щом ги изгоня, моят племенник, императорът, ще сложи ръка не само върху областите, които владееше преди Кампоформийския мир, но и върху Романя. При подобни войни всеки задържа каквото е взел или връща съвсем малка част от него, затова трябва да заграбим първи територията на Рим. Като предадем на папата самия Рим, който не можем да задържим, за останалото ще предявяваме условия.

— Щом ваше величество е все още решена да воюва, важно е да знаем какво ли кралят, който не желае война, е писал на австрийския император по съвета на кардинал Руфо и какво му е отговорил императорът.

— Знаете ли какво, генерале?

— Какво?

— От Ферари не може да се очаква никакво съдействие, той е безусловно предан на краля, а твърдят, че не може да бъде и подкупен.

— Добре! Но Филип, бащата на Александър Македонски, казвал, че няма непревземаема крепост, стига в нея да влезе муле, натоварено със злато. Ще видим на колко възлиза неподкупността на Ферари.

— Ами ако откаже, каквато и да бъде предложената сума, ако каже на краля, че кралицата и нейният министър са се опитали да го подкупят, какво ще си помисли кралят, който става все по-мнителен?

— Ваше величество знае, че според мене кралят с бил всякога мнителен. Но мисля, че има начин ваше величество и аз да не бъдем заподозрени.

— Какъв?

— Да направим предложението чрез сър Уилям. Ако Ферари е човек, който може да бъде подкупен, ще приеме подкуп от сър Уилям толкова, колкото и от нас, още повече, че сър Уилям е английски посланик и може да изтъкне желанието си да осведоми своето правителство за истинските намерения на Австрия. Ако Ферари приеме — а той не се излага при това на никаква опасност, тъй като стана дума само да се прочете писмото, да се постави отново в плика и да се запечата — ако приеме, работата е наред. Ако, напротив, не си знае интереса и откаже, сър Уилям ще му даде стотина луидора, за да запази в тайна направеното предложение. И пай-после, ако откаже и стоте луидора и не запази тайната, сър Уилям ще обясни този… как да се изразя… този рискован опит с голямото си приятелство към своя млечен брат, крал Джордж. Ако и това обяснение не стигне, ще запита под честна дума краля дали при подобни обстоятелства и той не би постъпил по същия начин. Кралят ще се разсмее и няма да даде честната си дума. Всъщност кралят има толкова голяма нужда от сър Уилям Хамилтън при сегашното положение, че не ще може дълго да му се сърди.

— Мислите ли, че сър Уилям ще се съгласи?…

— Ще говоря с него. Ако това не се окаже достатъчно, ваше величество ще поиска от съпругата му да му говори.

— А не се ли боите, че Ферари може да се върне, без да узнаем?

— Съвсем лесно е да отстраним подобна опасност и аз очаквам само съгласието на ваше величество, защото не желая да правя нищо без нейна заповед.

— Говорете!

— Ферари ще мине тази нощ или утре сутринта през пощенската станция в Капуа, където е оставил коня си. Аз ще изпратя там секетаря си, за да предупреди Ферари, че кралят е в Казерта и чака там пощата. Ние ще останем тази нощ и утре през целия ден тук. Вместо само да мине покрай двореца, Ферари ще се отбие там, ще потърси краля, а ще намери сър Уилям.

— Всичко това може да стане наистина — отговори загрижено кралицата, — но може и да не стане.

— Много нещо е, мадам, когато изгледите са поравно за и против к когато случайността е на ваша страна, защото сте съпруга и кралица.

— Имате право, Ектън, впрочем във всяко дело трябва да се предвижда и пожар. Ако пожарът не обхване всичко, толкова по-добре, ако го обхване — ще се опитаме да го угасим. Изпратете секретаря си в Капуа и предупредете сър Уилям.

И като разтърси своята все още красива, но претоварена с грижи глава, за да отхвърли сякаш хилядите неприятни мисли, които я гнетяха, кралицата се върна в салона с лека походка и с усмивка на уста.

Загрузка...