Сан Феличе

XLVIIЗАМИНАВАНЕТО

Петнадесет дни след събитията, описани в предидущата глава, тоест след арестуването на Николино Карачоло, в един от прекрасните дни, когато неаполитанската есен съперничи на пролетта и лятото в други страни, населението не само на целия Неапол, но и на съседните градове и села се тълпеше около кралския дворец, като изпълваше от едната страна склона на Гиганта, от другата Толедо, а срещу главния вход на двореца — всички улици, които стигаха до широкия площад, където по-късно е била построена поради даден обет черквата Сан Франческо ди Паоло; но около целия площад, наричан днес Площад на плебисцита, кордон от войници не допускаше населението да отиде по-нататък.

В центъра на площада генерал Мак се перчеше сред блестящ щаб, съставен от висши офицери, между които се забелязваха генералите Мишру и Дьо Дама, двама френски емигранти, поставили омразата и сабята си в услуга на най-ожесточения враг на Франция; генерал Назели, който щете да командва експедиционния корпус срещу Тоскана; генерал Паризи, генералите Гамба и Фонсека, полковниците Сан Филипо и Джустини, а заедно с тях като офицери за поръчки представители на най-видните неаполитански родове.

Тези офицери носеха кръстове на ордени от всички държави, кордони от всички цветове; по тривърхите им шапки се развяваха пера, така любими на южните народи. Те сновяха бързо от единия до другия край на площада, под предлог че носят заповеди, а всъщност да предизвикват възхищение с хубавата си външност и изисканото умение да яздят. По всички прозорци към площада, навред, докъдето погледът можеше да стигне, дами в празнично облекло, засенчени от бели бурбонски и червени английски знамена, поздравяваха офицерите, като размахваха кърпички. Виковете: „Да живее кралят! Да живее Англия! Да живее Нелсън! Смърт на французите!“ се носеха като заплашителни изблици, като бурни вихрушки над развълнуваното човешко море, чиито вълни се блъскаха о бариерите и заплашваха всеки миг да ги съборят. Започнали от края на улицата, виковете се извисяваха от прозорец към прозорец като огнените змии, възпламеняващи фойерверките до последните етажи, и угасваха над покритите със зрители тераси.

Този генерален щаб, който препускаше по площада, този народ, струпан по улиците, тези дами, размахали кърпички, тези жители, изпълнили терасите — всичко това очаквате крал Фердинанд, който щеше да застане начело на войската си, за да я поведе лично срещу французите.

От осем дни вече войната беше окончателно решена; свещениците проповядваха в черквите, монасите гърмяха по площади и кръстопътища, застанали на крайпътни камъни или на малък подиум; възванията на Фердинанд покриваха всички зидове. В тях се заявявате, че кралят е направил всичко възможно да запази приятелството си с французите, но на неаполитанска-та чест е било нанесено оскърбление със завземането на Малта, собственост на кралство Сицилия, което не може да търпи нахлуването във владенията на папата, неговия отдавнашен съюзник и уважаван глава на католическата църква, и затова то изпраща войската си да върне Рим на законния му владетел.

По-нататък, обръщайки се направо към народа, кралят заявяваше:

„Ако бих могъл да постигна тази цел с всяка друга жертва, не бих се поколебал да я сторя; но каква надежда за успех бих имал след толкова зловещи примери, които са ви добре известни? Изпълнен с вяра в бога на войските, който ще насочва стъпките и ръководи действията ми, заминавам начело на смелите защитници на родината. С най-голяма радост ще се изложа на всички опасности от любов към моите сънародници, братя и чеда, защото всякога съм ви чувствал такива. Бъдете верни на Бога, покорявайте се на заповедите на моята многообична съпруга, която натоварвам да управлява в мое отсъствие. Препоръчвам ви да я уважавате и обичате като майка. Оставям ви и децата си — продължаваше той, — които трябва да бъдат скъпи на вас, както са на мене. Каквито събития и да настъпят, помнете, че сте неаполитанци, че за да бъдеш храбър, е достатъчно да желаеш това, и че е много по-добре да загинеш славно за делото на Бога и на своята страна, отколкото да живееш под смъртоносен гнет. Бог да ви благослови! Това ви пожелава този, който, докато е жив, ще храни към вас обич на владетел и баща!“

За пръв път неаполитанският крал се обръщаше към своя народ, изказваше му любовта си, изтъкваше бащинските си чувства, отправяше зов към смелостта му, поверяваше му жената и децата си. След битката при Велетри в 1774 година, осигурила престола на Карло III, когато испанците бяха победили германците, неаполитанци бяха чували топовни гърмежи само на големи празници; но това не пречеше с националната си гордост да се смятат за първи войници в света.

Що се отнася до Фердинанд, той не бе имал никога случай да докаже нито смелостта, нито военните си дарби; така че не можеха да го обвинят предварително нито в некадърност, нито в слабост. Само той знаеше какво трябва да мисли за себе си и както видяхме, го обясни в присъствието на Мак с обичайната си безочливост.

Беше все пак проява на голям обществен напредък, че когато трябваше да вземе едно толкова сериозно решение, каквото е обявяването на война, и да се бори с такъв опасен противник, какъвто бяха французите, той се обръщаше към своя народ, за да се оправдае, добре или зле, пред поданиците си за необходимостта, която го бе заставила да ги изпраща да мрат.

Вярно е, че освен австрийската помощ, в която не се съмнявате след писмото на императора, той разчиташе и на една пиемонтска дивизия. Едно лично писмо бе изпратено за целта от княз Белмонте до рицаря Приока, министър на сардинския крал. Ако нямахме пред очите си съдържанието на това писмо и ако не бяхме следователно сигурни за достоверността му, бихме се поколебали да го цитираме, дотолкова то ни се струва обидно потъпкване правата на народа и на всякакъв божествен и човешки морал.

Ето писмото:

Тези подстрекателства бяха пробудили в населението на Неапол, така склонно към крайни увлечения, едно почти безумно въодушевление. Този крал, който като втори Готфрид Буйонски предприемаше кръстоносен поход, този борец за църквата, полетял в помощ на повалените олтари и на осквернената религия, беше образец на християнско усърдие, кумир на Неапол и всеки, който би дръзнал да се появи сред тази тълпа в дълъг панталон или остриган а ла Тит, би рискувал живота си; затова всички, които можеха да бъдат заподозрени в якобинство, с други думи, всички, които желаеха напредъка, просветата и смятаха Франция за водителка на народите към цивилизация — всички те благоразумно се бяха затворили у дома си и се пазеха да не попаднат сред тази тълпа.

Но въпреки доброто си настроение тя започна да проявява нетърпение — защото това беше същата тълпа, която ругае свети Януарий, ако закъснее да направи чудо — а кралят, който трябваше да дойде в девет часа, още не се явяваше, при все че часовниците на всички неаполски черкви бяха ударили десет и половина; при това всички знаеха, че кралят няма навика да кара хората да го чакат; на лов беше всякога пръв; в театър, макар и да знаеше, че завесата ще се вдигне, след като той влезе в залата, отиваше всякога навреме и само три-четири пъти в живота си бе закъснял; що се отнася до яденето на макарони, забавление, очаквано нетърпеливо от цялата зала, той не пропускаше никога минутата, когато Времето, което изпълнява ролята на часовник в Сан Карло, отбелязва с върха на своята коса десет часа. На какво се дължеше тогава това бавене да се отзове на желанията на народа, който обсипваше с такава любов във възванията си? Дължеше се на факта, че кралят се впускаше сега в много по-опасно приключение от това да гони елени, лопатари или глигани, да изтърпи в Сан Карло две действия от опера и три действия от балет: кралят се впускаше в игра, която не бе играл досега и за която съзнаваше, че не е подготвен; затова не бързате да вдигне картите си.

Най-после барабаните забиха откъм полето, четирите музики, разположени в четирите ъгъла на площада, гръмнаха едновременно, прозорците на дворцовата фасада към балкона се отвориха, а балконите се заеха — средният от кралицата, престолонаследника, Калабрийската принцеса, сър Уилям, лейди Хамилтън, Нелсън, Траубридж, Бол и накрая от седемте министри. Останалите балкони бяха заети от придворните дами, адютантите, дежурните шамбелани и всички, които имаха някаква по-близка или по-далечна връзка с двора; в същото време сред възторжени викове и оглушително ура самият крал се появи на кон пред главния вход на двореца, придружен от Саксонския принц и княз Филипстал и последван от своя доверен адютант маркиз Маласпина, когото вече зърнахме край него на капитанската галера, както и от личния си приятел херцог Д’Асколи — с когото се запознахме същия ден; кралят бе заявил, че няма да замине без него, а самият херцог, макар че нямаше никакъв чин в армията, се бе съгласил радостно да последва своя господар.

На кон кралят изглеждаше много по-внушителен, отколкото когато се движеше пеша; той беше впрочем заедно с херцог Ди Рока Романа най-добрият ездач в своето кралство и при все че стоеше малко приведен, беше все пак много по-изискан, отколкото във всяко друго положение.

Обаче още преди да отмине парадната врата на двореца, било случайно, било като някакво знамение, конят му, обикновено сигурен и кротък, отскочи встрани, при което би хвърлил от седлото всеки друг ездач, после отказа да пристъпи към площада и така се изправи на задните си нозе, че без малко да се строполи върху конника; но кралят отпусна поводите, заби шпори в корема му и само с един скок, сякаш трябваше да преодолее някакво препятствие, конят се озова на площада.

— Лошо знамение! — каза на херцог Д’Асколи маркиз Маласпина, духовит мъж и непоправим бунтар. — Всеки римлянин би се върнал.

Но кралят, изпълнен с достатъчно съвременни предразсъдъци, които приемаше охотно, без да се сеща за предразсъдъците от древността — те му бяха всъщност и неизвестни — усмихнат, горд, че е успял да покаже ловкостта си пред толкова зрители, препусна към кръга на генералите, събрани да го посрещнат; облечен беше в блестяща униформа на австрийски фелдмаршал, обсипана с везба и кордони; на шапката му се развяваше бяло перо, което можеше да съперничи по чистота и големина на султана, носен от прадядо му Анри IV в Иври232; само че войската му щеше да го последва не както бе следвана победителя на Майенския херцог233 по пътя на победата и славата, а по пътя на поражението и позора.

При появата на краля, както вече казахме, виковете, възгласите, приветствията гръмнаха неудържимо. Горд от това тържество, кралят сигурно е изпитал в този миг известна вяра в себе си; той завъртя коня си, за да застане с лице към кралицата и я поздрави със сваляне на шапка. Тогава всички балкони на двореца се оживиха; огласиха ги викове, кърпички се размахаха във въздуха, децата протегнаха ръце към краля, тълпата се присъедини към тия всеобщи излияния, корабите в пристанището издигнаха флаговете си, оръдията от укрепленията зачестиха топовните салюти.

В същото време по стръмнината към арсенала се заизкачва-ха с оглушителен войнствен трясък двадесет и пет оръдия с раклите и прислугата си; тези двадесет и пет оръдия бяха предназначени за армията от центъра начело с краля и генерал Мак; най-после идваше войсковата хазна, затворена в железни коли.

Черквата Сан Фердинандо удари единадесет часа.

Беше времето, определено за тръгване, или по-точно бяха закъснели с един час: тръгването беше определено за десет.

Кралят поиска да завърши театрално.

— Деца мои! — извика той, като протегна ръце към балкона, където заедно с младите принцеси бяха малките принцове Леополд и Алберт.

Това бяха двамата последни синове на краля: деветгодишният Леополд, станал по-късно Салернски принц, любимец на кралицата; и шестгодишният любимец на краля, Алберт, чиито дни бяха преброени.

Като чуха, че кралят ги вика, двете деца изчезнаха от балкона, слязоха с възпитателите си, изплъзнаха им се по стълбите, втурнаха се през главния вход, хукнаха с безгранична детска смелост между конете, изпълнили площада, и изтичаха при краля.

Той ги прегърна и целуна. След това ги посочи на народа, като извика гръмко, за да бъде чут от първите редици, които предаваха думите му по-нататък:

— Оставям ги на грижите ви, приятели мои. След кралицата те са най-скъпото, което имам на света.

После предаде децата на възпитателите им и добави, изтегляйки сабята си със същия жест, който му се бе сторил толкова смешен, когато Мак бе изтеглил своята:

— А пък аз, аз ще победя или ще умра за вас!

При тези думи възторгът достигна своя връх; младите принцеси се разплакаха, кралицата вдигна кърпичка до очите си, Калабрийският херцог вдигна ръце към небето, за да призове сякаш Божията благословия за баща си, възпитателите прегърнаха малките принцове и ги отнесоха въпреки волята им, тълпата отново завика ура и се разплака.

Желаният ефект бе постигнат; по-нататъшното оставане би го намалило; тромпетите затръбиха за поход и тръгнаха. Малък кавалерийски отряд, застанал на ларго Сан Фердинадо, се строи зад тях и образува началото на шествието; кралят яздеше непосредствено след отряда, сред широко празно пространство, поздравявайки народа, който отговаряше с викове: „Да живее Фердинанд IV! Да живее Пий VI! Смърт на французите!“

Мак и целият генерален щаб следваха краля; след генералния щаб идваха всички вече споменати от нас многобройни офицери, а зад тях малък кавалерийски отряд като този, който вървеше начело.

Преди да напусне окончателно дворцовия площад, кралят се обърна още веднъж, за да поздрави кралицата и се сбогува с децата.

После хлътна в дългата улица Толедо, която през ларго Маркатело, порт’Алба и ларго деле Пине щеше да го изведе на шосето за Капуа, където беше първата спирка на кралската свита, а самият крал щеше да се сбогува истински с жена си и децата си в Казерта, като посети за последен път и своите кенгура. В Неапол кралят съжаляваше най-много за яслите, които бе оставил незавършени.

Извън града го чакаше каляска; той се качи в нея с херцог Д’Асколи, генерал Мак, маркиз Маласпина и отиде с тях в Казерта, където след два часа щяха да пристигнат кралицата, кралското семейство и най-приближените придворни; там щеше да дочака спокойно тръгването на следния ден, което щеше да бъде истинското започване на войната.