Сан Феличе

XVIIIКРАЛИЦАТА

Мария-Каролина, австрийска ерцхерцогиня, бе напуснала Виена през април 1768, за да се омъжи в Неапол за Фердинанд IV. Императорското цвете влезе в своето бъдещо кралство заедно с пролетта; принцесата беше едва седемнадесетгодишна — родена беше в 1752; но тази любима дъщеря на Мария-Терезия беше много по-умна, отколкото се полагаше за възрастта й; освен това беше не само образована, но и учена; беше не само умна, но и философ; вярно е, че по едно време тази любов към философията се превърна в ненавист към нейните представители.

Тя беше красива в пълния смисъл на тази дума, а когато пожелаеше, беше и очарователна; косите й бяха руси и прозираха под пудрата със златисти отблясъци; челото й беше голямо, царските грижи, омразата и отмъстителността още не бяха оставили по него своите бразди; очите й можеха да съперничат по прозрачност на лазурното небе, под което тя идваше да царува; правият нос, леко издадената брадичка, признак на властническа воля, й придаваха гръцки профил; лицето беше овално, устните влажни и алени, зъбите бели като най-бяла слонова кост; най-после шията, гърдите и раменете, изваяни сякаш от мрамор, достойни за най-прекрасните статуи, намерени при разкопките в Помпей и Херкуланум или пренесени в Неапол от музея Фарнезе101, довършваха този великолепен образ. Видяхме в първата глава на книгата доколко тя бе запазила след тридесет години тази красота.

Кралицата говореше правилно четири езика: преди всичко немски, своя роден език, после френски, испански и италиански; само че когато говореше, особено ако беше развълнувана, имаше лекия дефект на човек, който говори с камъче в устата; обаче блестящият подвижен поглед, а най-вече ясната мисъл затъмняваха скоро този малък недостатък.

Тя беше високомерна и горда, както подобаваше на дъщеря на Мария-Терезия. Обичаше разкоша, господството, властта. Останалите страсти, които щяха да се развият у нея, бяха още скрити под девствената обвивка на шестнадесетгодишната годеница.

Тя пристигна със своите поетични немски мечти в тази непозната страна, където лимони цъфтят102, както казва германският поет; идваше да живее в щастливата страна, La campania felice, където беше роден Тасо и бе умрял Вергилий. С пламенно сърце и поетично настроение тя възнамеряваше да откъсне с едната си ръка от Паузилипе лаврите, които растяха върху гроба на Августовия поет103, с другата лаврите, засенчващи в Соренто люлката на поста, възпял Годфроа104. Бъдещият й съпруг беше десетгодишен; млад и от голям род, той беше сигурно красив, елегантен и храбър. Дали щеше да стане Евриал или Танкред, Нисус или Рено105? Самата тя беше готова да бъде Камила, Ерминия, Клоринда или Дидона106.

Но вместо пред образа на своето младежко въображение и бляна на поетичната си душа тя се озова пред човека, когото познавате — с големия нос, големите ръце и нозе, който говореше пристанищния жаргон и ръкомахаше като ладзароне.

Първата среща стана на 12 май в Портела под извезана със сърма палатка; принцесата се придружаваше от брат й Леополд, натоварен да я предаде на съпруга й. И Леополд като брат си Йосиф II беше възпитан в духа на философските максими; той желаеше да въведе реформи в своите владения и в Тоскана наистина помнят, че по време на неговото управление между другите преобразования бе отменено и смъртното наказание.

Леополд беше кръстник на сестра си, а Танучи беше настойник на краля. Още от пръв поглед младата кралица и старият министър не се поправиха един на друг. Каролина отгатна у министъра честолюбивия посредствен човек, поддържал невежеството на съпруга й, за да му отнеме напълно възможностите да стане някога велик крал или дори просто крал. Тя би признала сигурно надареността на един съпруг, който би стоял по-високо от нея, и с възхищението си пред него би била навярно една покорна кралица и вярна съпруга; но не стана така; напротив, тя разбра веднага малоценността на своя съпруг и както някога майка й бе казала на своите унгарци: „Аз съм крал Мария-Терезия“, така и тя каза на неаполитанци: „Аз съм крал Мария-Каролина“.

Тъкмо това не желаете Танучи; той не искаше нито крал, нито кралица, искаше само да бъде първи министър.

За нещастие в брачния договор на височайшите съпрузи се бе промъкнал един параграф, на който Танучи, непознаващ още младата ерцхерцогиня, не бе придал особено значение: щом роди престолонаследник, Мария-Каролина получаваше право да присъства в държавния съвет.

Това беше прозорец, който австрийският двор си отваряше в неаполитанския. Досега — след като при Филип II и Фердинанд VII влиянието идваше от Франция — когато Карло III зае испанския престол, то започна да идва естествено от Мадрид.

Танучи разбра, че през този прозорец, отворен за Мария-Каролина, навлизаше австрийското влияние.

Вярно е, че Мария-Каролина даде на държавата престолонаследник още в петата година след брака, а едва към 1774 започна да използва запазената привилегия.

Дотогава, заслепена от самоизмамите, които упорстваше да поддържа, тя се надяваше, че ще може да превъзпита напълно съпруга си; това й се струваше лесно, защото знанията й бяха поразили Фердинанд. След като чуеше Каролина да разговаря с Танучи и с малцината образовани придворни, кралят се удряше смаяно по главата и казваше:

— Кралицата е всезнаеща!

По-късно, когато видя къде го водят тези знания и как го отклоняват от пътя, по който би желал да върви, той добавяше към „кралицата е всезнаеща!“ и следните думи:

— И все пак върши повече глупости от мене, макар че аз съм магаре!

Но въпреки това започна да попада под влиянието на този по-голям ум и се съгласи с предложените уроци: тя го научи буквално, както вече казахме, да чете и да пише; но не успя да го научи на изисканите обноски на северните страни, където водата би трябвало да е не само потребност, но и удоволствие; на женската слабост към цветя и парфюми, необходими за тоалета; на приятния, нежен разговор, напомнящ ромона на поток и чуруликането на славей или синигер.

Фердинанд се чувстваше принизен от превъзходството на Каролина; Каролина се отвращаваше от грубостта на Фердинанд.

Вярно е, че това превъзходство, безспорно в очите на пристрастния съпруг, би могло да бъде оспорвано от истински образовани хора, за които бъбренето на кралицата се дължеше само на една повърхностна начетеност, толкова по-широка, колкото е по-плитка. Може би, ако я преценим, както заслужава да бъде преценена, ще намерим, че тя умееше повече да приказва, отколкото да разсъждава, и притежаваше главно педантизма, присъщ на князете от лотарингския дом, така дълбоко вкоренен у братята й Йосиф и Леополд: Йосиф говореше постоянно, без да остави на другите време да му отговорят; а Леополд, като същински учител, изглеждаше създаден повече да държи в ръка наказателната пръчка на Орбелий107, отколкото скиптъра на Карл Велики.

Такава беше и кралицата. Тя имаше един красиво изписан бележник, където лично бе преписала сентенции на мислители от Питагор до Жан-Жак Русо, и когато трябваше да приеме хора, на които желаеше да направи впечатление, преглеждаше този бележник, като използваше според случая някои от преписаните мисли.

Странното е, че макар да се представяше за много умна, кралицата не беше чужда на всички народни суеверия, вълнуващи неаполитанското простолюдие.

Ще посочим само два примера от тази суеверност; в книгата, която сме се заели да напишем, ние трябва да представим не само крале, князе, придворни люде, готови да жертват живота си за един принцип, и хора, жертващи всички принципи за злато и благоволения, по и един непостоянен, суеверен, невежествен, жесток народ: нека кажем следователно с какви средства е било възможно да се разбунтува или укроти този народ.

Океанът бушува при буря; неаполитанското простолюдие се подстрекава от суеверия.

В Неапол имаше една жена, наричана „светицата с камъните“.

Тя твърдеше, че без да е болна, изхвърля всеки ден известно количество камъчета, и ги раздавате за цяр — защото беше съвършено здрава — на тези, които вярваха в нея. Въпреки пътя, по който бяха минали, докато излязат на бял свят, тези камъчета се славеха, че вършат чудеса, и след някое време започнаха да съперничат с мощите на най-почитаните светци в Неапол.

Макар и здрава, така наречената светица бе отведена по искане на изповедника и на лекаря й в голямата неаполска болница деи Пелегрини108, където я настаниха в най-хубавата стая и я хранеха от трапезата на управителя. Още с настаняването в тази стая тя започна — със съучастието на своя изповедник и на лекарите, които имаха полза от това — да разиграва отново комедията и да продава чудотворните камъчета.

Изразихме се погрешно, като казахме да продава: камъчетата не се продаваха, а се подаряваха, но светицата, дала обет да не се докосва до пари, приемаше с голямо смирение и любов към Бога дрехи, скъпоценни накити, с една дума, всякакви подаръци.

Навсякъде другаде освен в Неапол тази търговийка би отвела мнимата светица в полицията или в лудницата; в Неапол тя беше само едно чудо.

Е, добре, кралицата беше една от най-усърдните почитателки на светицата с камъчетата; изпращаше й подаръци, пишеше й собственоръчно — кралицата беше щедра на писане — за да измоли застъпничеството й пред Бога, на което разчиташе за изпълнението на своите желания.

Лесно е да разберем, че щом хората видяха самата кралица, при това една кралица философка, да прибягва до услугите на светицата, всички съмнения, доколкото все още съществуваха, изчезнаха или си дадоха вид, че изчезват.

Само науката не повярва.

А науката по това време — имаме предвид медицинската наука — се представляваше от оня Доменико Чирило, когото видяхме в двореца на кралица Джована в бурната нощ, когато пратеникът на Шанпионе се добра с толкова мъчнотии до скалата, където е построен дворецът; този Доменико Чирило, прогресивен мъж, който би желал да види родината си в крак с общия напредък, в който тя като че не вземаше участие, този Доменико Чирило сметна, че е срамота в Неапол, в едно време, когато светът е залян от просветата на енциклопедистите, да се допуска разиграването на такава комедия, недостойна дори за тъмните дни на XII или XIII век.

И така, той отиде най-напред при хирурга, съучастник на светицата, и се опита да му изтръгне признание за измамата.

Хирургът настоя, че в случая наистина има чудо.

Доменико Чирило му предложи да го обезщети лично за загубата, която разкриването на истината би му причинило.

Хирургът настоя на своето.

Чирило видя, че ще трябва да изобличи не един, а двама измамници.

Той си достави няколко изхвърлени от светицата камъчета, изследва ги, убеди се, че едни от тях са обикновени камъчета от плажа, други са зрънца от най-прост варовик, трети най-после бяха късчета пемза; нито едно не беше от рода на ония камъни, които се образуват в човешкия организъм.

Ученият отиде отново при хирурга с камъните в ръка; но лекарят упорстваше да поддържа своята светица.

Чирило разбра, че ще трябва да прибегне до шумно разкриване на измамата.

Тъй като дарбите и научният му авторитет като медик поставяха донякъде под негово управление всички болници, той пристигна една сутрин ненадейно в голямата болница, последван от няколко души лекари и хирурзи, които бе повикал за тази цел, влезе в стаята на светицата и прегледа това, което бе изкарала през нощта. Тя можеше да предложи на вярващите четиринадесет камъчета. Чирило заповяда да я затворят и наблюдават в продължение на два-три дни, през които тя продължи, както и досега, да изхвърля камъчета; техният брой се променяше, но всички бяха от описания вид.

Чирило поръча на студента, когото бе оставил на дежурство при светицата, да я наблюдава най-внимателно: и студентът забеляза, че светицата държи постоянно ръцете в джобовете си, а от време на време ги поднасяше до устните си, като че гълташе пастили. Студентът я принуди да не държи ръцете си в джобовете и не й позволи да ги поднася до устата си. Светицата не искаше да се издаде, като се противопостави явно на наблюдателя, но помоли да й дадат енфие и когато вдигаше пръсти до носа, естествено ръката й се доближаваше до устата; така че успя да глътне три-четири камъчета.

Те бяха обаче последните: младежът забеляза фокуса, улови я с две ръце и повика жени, които по негова заповед или по-скоро по заповед на Чирило съблякоха светицата.

Към пазвата на ризата й намериха прикрепена една торбичка с петстотин и шестнадесет камъчета. Освен това на шията си тя носеше муска, смятана досега за свети мощи; всъщност и в нея имаше още шестстотин камъчета.

Съставиха протокол за всичко намерено и Чирило предаде светицата на углавен съд с обвинение в мошеничество. Осъдиха я на три месеца затвор. В стаята й намериха куфар със сребърни съдове, скъпоценни накити, дантели, други скъпи вещи; някои от тях, и то от най-скъпите, бяха подарък от кралицата, чиито писма обвиняемата представи в съда.

Кралицата побесня от ярост, но около делото се вдигна такъв шум, че не дръзна да измъкне тази жена от ръцете на правосъдието; обаче отмъщението й се насочи срещу Чирило и тъкмо на това обстоятелство той дължеше преживените преследвания, които го превърнаха от човек на науката в революционер.

Що се отнася до светицата, въпреки протокола, съставен от Чирило, въпреки решението на съда, който я призна за виновна, в Неапол все още имаше вярващи, които продължаваха да й изпращат подаръци и да измолват застъпничеството й.

Ще разкажем сега втория пример за суеверието на кралицата, който обещахме на нашите читатели.

Към 1777 година, значи по времето, когато се роди принц Франческо — когото видяхме на капитанската галера вече възмъжал, а по-късно споменахме като покровител на рицаря Сан Феличе — в Неапол имаше един осемдесетгодишен монах минорит109, прочут със своята святост, разгласявана от манастира, който печелеше твърде много от нея; събратята му бяха пръснали слух, че кепето, което той не сваляше от главата си, било удостоено с небесния дар да облекчава родилните мъки на жените и всички си оспорваха това смешно кепе, а монасите, както може да се предположи, го даваха само срещу заплащане в злато. Жените, родили леко поради използването на благословеното кепе, разгласяваха на всеослушание помощта и затвърдяваха славата му; онези, които раждаха мъчно или умираха, биваха обвинени, че не са вярвали, и кепето не пострадваше от злополуката.

В последните дни на своята бременност Каролина доказа, че преди да е кралица и философка, е жена; тя изпрати да й донесат кепето с обещание да плати на манастира по сто дуката на ден. Тя го задържа пет дни за най-голяма радост на монасите, но и за най-голямо отчаяние на другите родилки, принудени да се излагат на всички опасности при освобождаването си без помощта на свещената реликва.

Не бихме могли да кажем дали кепето на минорита е донесло щастие на кралицата; но то положително не донесе щастие на Неапол. Страхлив и неискрен, докато беше престолонаследник, принц Франческо стана неискрен и жесток крал.

Манията за научни занимания, обща за Каролина и братята й Йосиф и Леополд, стигаше дотам, че когато младият престолонаследник принц Карло, херцог Ди Пулия, роден в 1775 година и отворил за майка си вратата на държавния съвет, се разболя в 1780 година и за лекуването му бяха повикани най-добрите лекари, Каролина се държеше не като разтревожена майка, а като всезнаещ професор, даваше мнения и се опитваше да се наложи при лекуването на детето.

Фердинанд, който се задоволяваше да се държи като баща — нека му отдадем тази справедливост — беше отчаян, като виждате, че престолонаследникът явно загива, не можа да понесе един ден студените обяснения на кралицата за причините на подаграта, когато детето им умираше от дребна шарка; като видя, че въпреки многократните му знаци да млъкне тя продължаваше да спори, той стана, улови я за ръката и каза:

— Не разбираш ли, че не е достатъчно да си кралица, за да разбираш от медицина, а трябва и да си я учила? Аз знам, че съм само едно просто магаре, затова си мълча и плача. Постъпи като мене или се махай.

И тъй като тя искаше да изложи докрай своята теория, той я изгони, като я изтласка малко по-грубо от обичая си, ускорявайки излизането й с ритник, подобаваш повече на ладзароне, отколкото на крал.

Малкият принц умря за най-голяма мъка на бащата, а Каролина се задоволи да утеши нещастния с думите на спартанката, които той не знаеше и не прецени, както трябва, възвишения им стоицизъм:

— Още когато го раждах, знаех, че е осъден да умре.

Ясно е, че двама души с така различни характери не можеха да се разбират; затова, при все че между Фердинанд и Каролина не съществуваха поводи за безплодие както при Людовик XVI и Мария-Антоанета, първите години на брака им, впоследствие толкова многодетен, не блестят с плодовитост.

И наистина, като поглеждам генеалогическото дърво, съставено от Дел Поцо, откривам, че първото дете на Фердинанд и Каролина е принцеса Мария-Терезия, родена през 1772, станала ерцхерцогиня в 1790, императрица в 1792 и починала в 1803.

Минават следователно четири години, през които бракът не дава второ дете; вярно е, че след тази дата бъдещето поправя закъснението: тринадесет принцове и принцеси доказват, че близостта на съпрузите се повтаря толкова често, колкото и свадите им; и ако едно вродено отвращение отдалечава отначало Каролина от съпруга й, то политическите сметки скоро я връщат към него. Разбрала добре темперамента на своя съпруг, една млада, хубава, пламенна жена като кралицата разполага винаги със средство да му наложи, каквото иска. И в действителност Фердинанд не отказвате нищо на своята учителка и още повече на жена си, при това на каква жена — на Мария-Каролина Австрийска, една от най-очарователните жени на света.

Причината, отдалечила отначало изящното и чувствително същество от чувствения и с просташко държание съпруг, се криеше в ладзаронските навици на Фердинанд. Така например, всеки път, когато отиваше на опера в Сан Карло, той заповядваше да му носят вечеря в ложата. Тази вечеря, хранителна, по не изтънчена, би била непълна без чиния от националното ястие макарони; но за краля бяха ценни не толкова самите макарони, колкото популярността, която печелеше с яденето им. Ладзароните умеят особено сръчно да ядат с ръка това ястие, защото изобщо не си служат никога с вилица; и Фердинанд, който желаеше непременно да бъде крал на ладзароните, вземаше всякога чинията, заставате в предната част на ложата и започваше да яде макароните като Пулчинела, майстора на макаронаджиите.

Един ден, когато той ядеше така в присъствието на кралицата и сред ръкоплясканията на присъстващите, Каролина не издържа, стана и си излезе, като направи знак на двете си придворни дами, Сан Марко и Сан Клементе, да я последват.

Когато се обърна, кралят видя, че ложата е празна.

Но историята ни разказва, че и Каролина е споделяла подобно удоволствие; само че по това време тя е била влюбена за пръв път и е още толкова стеснителна, колкото по-късно става безсрамна; при маскарада без маски, който ще опишем, тя намира възможност да се приближи до красивия княз Караманико, починал така рано в Палермо.

Кралят си бе организирал един полк, забавляваше се да го командва и наричаше войниците му моите липариоти, защото почти всички бяха от Липарските острови.

Казахме в една от предидущите глави, че Караманико беше капитан в този полк, чийто полкови командир беше кралят.

Един ден кралят заповяда да се организира голям парад на неговия любим полк в равнината Портичи под Везувий, тази вечна заплаха за разрушение и смърт. Разпънаха разкошни палатки, а от двореца донесоха вина от всички краища и най-разнообразни храни.

В една от палатките беше кралят, облечен като гостилничар — с бели платнени панталони и палто, с традиционната бяла платнена шапка, с червен копринен колан, на който висеше не сабя, с каквато Вател110 си бе прерязал някога гръкляна, а голям кухненски нож.

Кралят се чувстваше толкова удобно в този костюм, че би желал да го носи през целия си живот.

Десет-дванадесет келнери, облечени като него, очакваха заповедите на господаря, за да обслужват офицерите и войниците.

Всички бяха дворцови велможи, аристократи, вписани в златната книга на Неапол.

Другата палатка се заемаше от кралицата, облечена като оперетна гостилничарка — светлосиня копринена пола, дълга блуза, извезана със златна сърма, и алена престилка със сребърна везба; коралови обици, гривни и огърлица; с полугола гръд и ръце, с ненапудрена разкошна коса, която лъщеше като златен сноп, напомняща — под ясносинята мрежа — водопад, готов да разруши бента.

Десетина млади придворни дами, облечени като оперетни камериерки, с кокетната изисканост и изкуство, изтъкващи естествените им предимства, образуваха летяща рота, по-прекрасна от тази на кралица Екатерина Медичи.

Но както вече казахме, при този маскарад без маски беше маскирана само любовта. Докато се движеше между масите — откривайки крайчеца на очарователния си крак — Каролина докосваше с полата си униформата на един млад капитан, който, без да отделя поглед от нея, прибираше и притискаше до сърцето си всяко цветче, паднало от корсажа й, когато тя му наливаше вино. Уви! Едно от двете сърца, туптели тоя ден в ритъма на една и съща любов, бе вече угаснало; другото туптеше още, но вече с желание за мъст, със злобни надежди.

Нещо подобно бе ставало преди десет години в малкия Трианон111 и също такава комедия, само че без участието на груба военщина, беше разигравана от френския крал и кралица. Кралят беше мелничар, кралицата мелничарка, а мелничарският слуга, все едно дали беше Дийон или Коани112, не отстъпваше на княз Караманико по елегантност, красота и дори по благороден произход.

Както и да е, пламенният темперамент на краля не се спогаждаше със съпружеските своеволия на Каролина и той подаряваше на други жени любовта, която собствената му съпруга отхвърляше; но Фердинанд беше толкова слаб пред кралицата, че понякога не можеше да запази в тайна дори изневерите си; тогава не от ревност, а за да не би някоя съперница да й отнеме влиянието, към което тя се стремеше, кралицата се преструваше, че изпитва чувство, каквото всъщност не съществувате, и сполучваше да изпрати в изгнание жената, чието име бе узнала от краля. Така стана с херцогиня Лучано, която самият крал бе издал пред жена си, и кралицата изгони в именията й. Възмутена от слабостта на височайшия си любовник, херцогинята се преоблече като мъж, причака краля и го обсипа с укори. Кралят призна вината си, коленичи пред херцогинята, поиска й хиляди извинения; но въпреки това тя бе принудена да напусне и двора, и Неапол, с една дума, да се оттегли в своите земи, откъдето кралят я върна едва след седем години!

Обратното поведение предизвика почти същото наказание за херцогиня Ди Касано Сера. Въпреки настойчивото ухажване на краля тя упорито се съпротивляваше. Еднакво бъбрив за неуспехите, както и за успехите си, кралят призна пред кралицата на какво се дължи лошото му настроение; Каролина, която смяташе всяка прекалена добродетел за жив укор към самата нея, накара да изгонят херцогиня Ди Касано Сера заради съпротивата й, както бе накарала да изгонят херцогиня Ди Лучано заради слабостта й.

Този път кралят не й се противопостави.

Но понякога и кралското търпение се изчерпвате.

Един ден, като нямаше случайно повод да се сърди на някаква фаворитка, кралицата се разсърди на един кралски любимец: на херцог Д’Алтавила, от когото смяташе, че има повод да се оплаква; и тъй като том избухнеше и престанеше да се владее, кралицата не пестете обидите, тя се забрави дотолкова, та обвини херцога, че заплаща благоволението на краля с услуги, недостойни за един благородник.

Дълбоко засегнатият херцог Д’Алтавила се яви веднага при краля, разказа му случката и помоли за разрешение да се оттегли в именията си. Разгневеният крал отиде още същия миг при кралицата; обаче вместо да го укроти, тя още повече го раздразни със своите хапливи отговори; тогава, макар че тя беше дъщеря на Мария-Терезия, а той — Фердинанд Бурбонски, кралят й удари такава плесница, каквато би изплющяла от ръката на хамалин по бузата на някоя хамалка.

Кралицата се затвори в покоите си, разсърди се, развика се, разплака се; но този път Фердинанд не отстъпи и тя бе принудена да помоли самия херцог Д’Алтавила да я помири с височайшия й съпруг.

Казахме вече какво влияние бе оказала върху Фердинанд френската революция. Лесно може да разберем — като знаем колко противоположни бяха характерите на двамата владетели, — че върху Каролина това влияние беше много по-страшно.

Чувството на Фердинанд беше изцяло егоистично, една смесица от загриженост за собственото му положение, безразличие към съдбата на Людовик XVI и Мария-Антоанета (която той не познаваше) и страх да не го сполети същата участ.

У Каролина беше дълбоко засегнато семейното чувство. Тази жена, не проляла сълза при смъртта на своето дете, обожаваше майка си, братята, сестрите си, накратко казано — Австрия, пред която винаги жертваше Неапол. Засегната беше кралската гордост, смъртно наранена не толкова от убийството на близките й, колкото от това, че краят им беше позорен; и неукротимата омраза към отвратителния френски народ, дръзнал да се отнесе по такъв начин не само към крале, но към кралската власт изобщо, накара тази жена да изрече клетва за мъст против Франция, така безпощадна, както е била някога клетвата на Анибал срещу Рим.

И наистина, узнала последователно в разстояние на осем месеца за смъртта на Людовик XVI и Мария-Антоанета, Каролина почти обезумя от ярост. Ужасът и гневът, разтърсили душата й, бяха променили физиономията й и разстроили мисълта й; тя виждаше навред мирабовци, дантоновци, робеспиеровци; всеки, който й заговореше за любовта и верността на поданиците й, се излагаше на опасност да изпадне в немилост пред нея. Омразата към Франция я караше да вижда в собствените си владения републиканска партия, каквато не съществуваше и каквато тя най-после създаде със своите преследвания; за нея беше якобинец всеки, който с личното си достойнство и качества надминаваше обикновеното равнище, всеки непредпазлив човек, който четеше парижки вестник, всяко денди, възприело френската мода, особено тези, които носеха къси коси; чистият и прост стремеж към социален напредък се смяташе за престъпление, което можете да се изкупи само със смърт или доживотен затвор. След като подозренията й откриха в Мецо-Чето тримата младежи Емануеле ди Део, Виталиано и Галиани — които нямаха общо шестдесет и пет години, по въпреки това бяха екзекутирани жестоко на дворцовия площад — в затвора бяха хвърлени пагановци, конфортиевци, чириловци; само че подозренията на кралицата засегнаха отначало най-висшата аристокрация: принц Колона, Карачоло, Риарио и накрая оня граф Ди Руво, когото видяхме заедно с Чирило сред заговорниците в двореца на кралица Джована, бяха арестувани без никакъв повод, откарани в крепостта Сан Елме и предадени на тъмничаря като най-опасни съзаклятници.

Кралят и кралицата, така несъгласни обикновено по всички въпроси, отсега нататък бяха винаги съгласни по една точка — омразата им към французите; само че омразата на краля беше нехайна и би се задоволила да ги отстранява, докато омразата на Каролина беше действена и не се задоволяваше с отстраняването, а желаеше унищожението им.

Гордият нрав на Каролина бе превил отдавна под волята й безгрижния характер на Фердинанд, който — както вече казахме — избухваше от време на време в сръдни, щом вроденият здрав смисъл му подскажеше, че го отклоняват от правия път; но с време, търпение и упоритост кралицата постигаше винаги желаната цел.

Така, с надежда да вземе участие в някоя коалиция против Франция и дори да го въвлече направо във война, тя бе свикала и подготвила със съдействието на Ектън, почти без знанието на съпруга си, една армия от седем до десет хиляди души, построила бе флот от сто бойни единици с различен тонаж, струпала бе голямо количество бойни припаси, взела бе, с една дума, всички мерки войната да започне незабавно, щом кралят я обяви.

Отишла бе и по-далеко: като преценяваше негодността на неаполитанските генерали, не командвали никога армия на бойно поле, като разбираше колко малко доверие биха имали в тях войниците, щом разберат като нея некадърността им, тя бе поискала от своя племенник, австрийския император, един от неговите генерали, минаващ за най-големият стратег на епохата, при все че засега беше прочут само с неуспехите си — барон Мак; императорът с готовност й го изпрати и пристигането на тази важна особа се очакваше всеки ден; за него трябваше да бъдат уведомени само кралицата и Ектън, но не и кралят, който нищо не знаеше.

Именно при тези обстоятелства Ектън, който се чувстваше господар на положението и беше убеден, че само един човек може да го свали и замести, реши да се отърве от него, защото отдалечаването не му се струваше вече достатъчно.

Един ден в Неапол научиха, че княз Караманико, вицекрал на Сицилия, се разболял; на другия ден, че е на смъртно легло, на третия — че е починал.

Никое сърце не бе разстроено може би така ужасно от тази смърт, както сърцето на Каролина; първата й любов се бе засилила от отсъствието и можеше да загине само със смъртта й. Това отчаяно страдание не пощади нито една струна от нейната душа, а мъката се удвояваше поради това, че трябваше да я крие от любопитните погледи, които я обгръщаха; тя се престори на болна, затвори се в най-усамотената стая на покоите си и там, като се търкаляше в леглото, забила нокти в косата си, с обляно в сълзи лице, ревейки като ранена пантера, тя проклинаше небето, кълнеше краля, короната си, любовника, когото не обичаше и който бе убил единствения човек, когото бе обичала, проклинаше себе си, а най-вече проклинаше народа, който разгласяваше тази смърт по улиците и обвиняваше, че е принесла тази човешка жертва на своя съучастник Ектън; и накрая се зарече да излее върху Франция и французите цялата жлъч, бликнала в сърцето й.

При това страдание само едно същество, довереник на всичките й тайни, включително на омразата й, можеше да проникне до нея: това беше любимката й Ема Лайона.

Двете години, изминали от деня на тази смърт, от най-голямата скръб в живота на Каролина, бяха уплътнили безстрастната маска на лицето й, но не бяха излекували невидимите рани на сърцето.

Вярно е, че отдалечаването на блокирания в Египет Бонапарт, пристигането в Неапол на абукирския победител и цялата му флота, увереността, че с новата Цирцея113 Ема Лайона тя ще превърне Нелсън в съюзник на своята омраза и съучастник в отмъщението си, й поднесоха една от ония горчиви радости, които са единствено достъпни за страдащите, отчаяни сърца.

При това настроение случката от миналата вечер в английското посолство — заплахите на фрепския посланик и обявяването на войната, — вместо да изплашат нашата неумолима не-приятелка, прозвучаха за нея като звън, възвестяващ един отдавна и нетърпеливо очакван час.

Но не беше така и за краля, комуто случката направи пренеприятно впечатление и му докара една твърде тежка нощ.

Затова, когато се прибираше в покоите си, той заповяда да уредят на другия ден за развлечение лов на глигани в Аспронските гори.