Сан Феличе

LIIHAHO СЕ ЯВЯВА ОТНОВО

Писмото, което крал Фердинанд изпрати на кралица Каролина, произведе очакваното от него впечатление. Вестта за победата на кралските сили се разпространи светкавично от Мерджелина до моста Мадалена и от манастира Сан Мартино до вълнолома; от Неапол бе разпратена из цялото кралство: за Калабрия заминаха куриери, леки кораби отплаваха за Липарските острови и Сицилия, а докато пратениците и scorridori-те249 пристигнат до местоназначението си, бяха изпълнени и другите нареждания на победителя: камбаните на тристата неаполски черкви забиха весело, за да възвестят благодарствения молебен, а топовни салюти от всички укрепления отправиха със своя бронзов глас възхвала за бога на войските.

Всички неаполски къщи кънтяха от камбанния звън и топовните гърмежи, предизвиквайки радост или яд — според убежденията на обитателите; всички привърженици на либералната партия посрещаха с мъка победата на Фердинанд над французите, защото това не беше победа на един народ над друг, а победа на един принцип над друг. А за неаполските либерали френският принцип представляваше човечност, любов към общото добруване, към напредъка, просветата, свободата, докато неаполският принцип беше за същите либерали варварство, егоизъм, назадничавост, мракобесие и тирания.

И тъй като се чувстваха морално победени, те се затвориха в домовете си, защото разбраха, че за тях няма никаква сигурност, ако се покажат навън; спомняха си ужасната смърт на херцог Дела Tope и на брат му и оплакваха не само Рим, където щеше да се възстанови папската власт, но и Неапол, където деспотизмът щеше да се затвърди, а крал Фердинанд да възтържествува, с други думи, назадничавите идеи да възтържествуват над революционните.

Що се отнася до привържениците на самовластието — а броят им в Неапол беше голям, защото към тях се числяха всички придворни и всички, които живееха или зависеха от кралския двор, както и цялото простолюдие: рибари, носачи, ладзарони — тези хора разпалено ликуваха. Те тичаха из улиците и викаха: „Да живее крал Фердинанд! Да живее Пий VI! Смърт на французите! Смърт на якобинците!“ А най-много от всички крещеше Фра Пачифико, който се връщаше в манастира с магарето Джакобино, почти премаляло под тежестта на двата коша, препълнени с най-разнообразни провизии; то ревеше като господаря си, който се шегувате не особено духовито, че неговият събрат по просия оплаква поражението на своите сродници якобинците.

Тези шеги много разсмиваха ладзароните, които не са придирчиви в избора на подигравките.

При все че Къщата с палмата, или по-точно съседната на херцогиня Фуско, беше доста отдалечена от града, камбанният звън и оръдейните салюти стигнаха дотам и накараха Салвато да потрепера, както боен кон трепва при звука на тромпет.

Както генерал Шанпионе бе узнал от последното анонимно писъмце, което бе получил — лесно можем да се досетим, че то беше от доблестния Чирило, — раненият, макар и не напълно оздравял, беше много по-добре. След като отначало с разрешението на лекаря ставаше от леглото, подкрепян от Луиза и камериерката й, за да седне в кресло, сега той бе започнал да става от креслото, за да се разходи из стаята под ръка с Луиза. Един ден Джованина му предложи в отсъствие на господарката си да му помогне при такава разходка, но той й благодари и отказа, като направи сам кратката обиколка, която правеше под ръка със синьора Сан Феличе. Без да продума, Джованина се прибра в стаята си и дълго плака. Явно беше, че на Салвато е неприятно да приема от камериерката грижи, които го радваха, когато идваха от господарката й; и макар да разбирате, че в очите на един знатен мъж и сравнение не може да става между господарката й и нея, Нина все пак почувства една от ония дълбоки болки, които разумът не може да отстрани или по-точно им придава още по-голяма горчивина.

Когато видя през стъклената врата господарката си, която след излизането на рицаря бързаше, лека като птичка към стаята на болния, Джованина стисна зъби, простена нещо, прилично на заплаха, и както с присъщото чувствено влечение на южнячките към физическата красота се бе влюбила неволно в хубавия младеж, пак така неволно и почти подсъзнателно бе започнала да мрази господарката си.

— Ах! — промълви тя. — Днес-утре той ще оздравее — когато оздравее, ще си отиде, а тогава и тя ще страда.

При тази злобна мисъл усмивката се върна на устните й и сълзите пресъхнаха в очите.

При всяко идване на доктор Чирило — посещенията му ставаха все по-редки — Джованина следеше по лицето му радостта от растящото подобрение в здравето на ранения и при всяко посещение едновременно тя желаеше докторът да обяви, че болният е оздравял.

В навечерието на деня, когато екнаха камбаните и оръдията, доктор Чирило дойде, преслуша Салвато, перкутира гърдите му, които изгубваха постепенно тъпия звук при почукването, и накрая каза думите, които отекнаха в две, дори в три сърца:

— И така след десет-дванадесет дни нашият болен ще може вече да язди и да се яви лично пред генерал Шанпионе.

Джованина забеляза, че при тия думи Луиза задържа с мъка две едри сълзи, а младежът силно пребледня. Самата Джованина изпита по-силно от всеки друг път двойното чувство на радост и мъка, което бе усещала неведнъж досега.

Под предлог да изпрати Чирило Луиза излезе с него, когато той си тръгна; Джованина ги проследи с поглед, докато излизаха, след това отиде на прозореца, обичайния й наблюдателен пункт. Пет минути по-късно тя видя, че докторът излезе от градината, а младата жена не се върна веднага в стаята на болния.

— О — каза си Нина, — останала е да плаче!

След десет минути Луиза се върна; Джованина забеляза зачервените й очи, при все че бяха наплискани с вода и прошепна:

— Плакала е!

Салвато не бе плакал; това бронзово лице не познаваше сълзите; когато Луиза Сан Феличе излезе, той само облегна глава на ръката си и остана неподвижен, а навярно и безчувствен към всичко наоколо, сякаш се бе превърнал в статуя; това беше впрочем обикновеното му състояние, когато Луиза не беше край него. При влизането й, дори още преди тя да влезе, само като чуеше стъпките й, той вдигаше глава и се усмихваше; така и този път, както всякога, първото нещо, което младата жена видя, когато се завърна в стаята, беше усмивката на любимия.

Усмивката е слънце за душата и пай-слабият му лъч стига да пресуши сърдечната роса, наричана сълзи.

Луиза отиде направо при младия мъж, подаде му двете си ръце и каза, отвръщайки с усмивка на усмивката:

— Колко съм щастлива, че вече сте вън от опасност!

На другия ден тя беше при Салвато, когато към един часа следобед камбаните забиха и оръдията загърмяха; кралицата бе получила бързото известие от своя августейши съпруг едва в единадесет часа сутринта, а два часа бяха необходими, за да даде необходимите заповеди за радостните тържества.

Както вече казахме, Салвато потрепера в креслото си при гърмежите и камбанния звън; стана със смръщени вежди и разширени ноздри, сякаш надушваше вече барута не от народния празник, а от бойното поле, и попита, поглеждайки последователно Луиза и камериерката й.

— Какво става?

Двете жени направиха едновременно едно и също движение, означаващо, че не могат да отговорят на въпроса му.

— Иди да научиш нещо, Джованина — каза Луиза Сан Феличе, — трябва да е някакъв празник, който сме забравили.

Джованина излезе.

— Някакъв празник ли? — запита Салвато, като погледна въпросително Луиза.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— О! — отговори усмихнато Салвато. — Отдавна вече не броя дните.

И добави с въздишка:

— Но от днес ще започна.

Луиза протегна ръка към един календар.

— Всъщност — каза радостно тя — днес е предколедната неделя.

— Нима в Неапол дават топовни салюти за Рождество Христово? — попита Салвато. — Ако беше самото Рождество, можеше все пак да се допусне.

Джованина се върна.

— Какво има? — попита Сан Феличе.

— Синьора — отговори Джованина, — Микеле е дошъл.

— Какво казва?

— О! Странни работи, синьора! Казва… но — продължи тя — по-добре ще бъде да ги каже на синьората. Синьората ще приеме, както желае, новините на Микеле.

— Ще се върна, приятелю — обърна се Луиза към Салвато, — отивам да видя само какво разправя нашият луд.

Салвато отговори с кимване и усмивка; Луиза излезе. Джованина очаквате, че раненият ще започне да я разпитва; но щом Луиза излезе, той затвори очи и потъна в обичайното си мълчание и неподвижност. Колкото и да й се искаше да проговори, като не я запитаха, Джованина не се осмели да се обади.

Луиза намери млечния си брат да чака в трапезарията; имаше победоносно изражение, облякъл беше празничните си дрехи, от шапката му се развяваха цял сноп панделки.

— Победа! — извика той, щом зърна Луиза. — Победа, сестрице! Великият крал Фердинанд влязъл в Рим, генерал Мак побеждава навред, французите са избити, нашите горят евреите и бесят якобинците. Evivva la madonna!250 …Какво ти стана?

Този въпрос бе предизвикан от пребледняването на Луиза, която усети, че силите я напускат при тази вест, и се отпусна на един стол. Тя разбираше само едно: ако французите бяха победили, Салвато можеше да остане при нея и дори да ги дочака в Неапол; но щом французите бяха победени, Салвато трябваше да напусне всичко, и самата пея дори, за да сподели несретата на своите другари по оръжие.

— Питам те какво ти е? — повтори Микеле.

— Нищо, приятелю, само че тази така изненадваща и неочаквана новина… Сигурна ли е, Микеле?

— Ами не чуваш ли камбаните? Не чуваш ли топовете?

— Чувам ги.

И добави полугласно:

— За съжаление и той ги чува!

— Ако се съмняват — каза Микеле, — рицарят Сан Феличе ей сега ще ти потвърди вестта. Той работи в двореца, трябва да знае новините.

— Съпругът ми! — извика Луиза. — Но той не си идва по това време!

И се обърна веднага към градината.

Рицарят наистина се връщате един час по-рано. Ясно беше, че за да наруши реда си, трябва да се е случило важно събитие.

— По-скоро, Микеле, по-скоро! — извика Луиза. — Върви в стаята на ранения, но нито дума от това, което ми каза. Погрижи се и Джованина да мълчи, разбра ли?

— Да, разбирам, че това ще огорчи горкия момък! Но ако ме запита за камбаните и топовните гърмежи?

— Ще кажеш, че е заради предколедната неделя. Върви!

Микеле изчезна в коридора и Луиза затвори вратата подир него. Време беше — главата на рицаря се показа в същия миг пред входа.

Луиза изтича да го посрещне с усмивка на уста, но с разтуптяно сърце.

— Ей богу — каза рицарят, като влизаше, — сто една новина, каквато пи най-малко не очаквах! Крал Фердинанд герой! Вървете да съдите по външния вид! Французите отстъпват! Рим изоставен от генерал Шанпионе! И за жалост убийства, екзекуции, като че победата не може да остане неопетнена. Не така са я разбирали гърците. Те я наричат Нике, смятали са я за дъщеря на силата и храбростта и наред с Темида са я поставяли след Зевс. Вярно е, че римляните не са й давали за емблема везни, освен когато е трябвало да се мери златото на победените. Те казвали vae victis! А пък аз казвам: vae victoribus!251 всеки път, когато победителите прибавят към трофеите си ешафоди и бесила. Аз пък бих бил жалък завоевател, мила Луиза: предпочитам да вляза в дом, където ми се усмихват, отколкото в разплакан град.

— Нима е вярно това, което разправят, приятелю? — попита Луиза, като все още се колебаеше дали да повярва.

— Официално е съобщено, мила Луиза. Узнах новината лично от негово височество Калабрийския херцог, който ме изпрати по-бързо да се облека, защото дава обяд по този случай.

— Къде отивате? — попита Луиза по-оживено, отколкото би желала.

— О, Господи, където съм принуден да отида — отговори рицарят, — на един обяд с учени. Трябва да съчиним надписи на латински и да намерим алегорични изрази за приветствия при завръщането на краля. Ще има великолепни тържества, дете мое, на които, разбираш, нали, ще бъде твърде мъчно — казано между другото — да не отидеш. Когато принцът дойде да ми съобщи тази новина в библиотеката, аз толкова малко я очаквах, че едва не паднах от стълбата си, а такова нещо би било неучтиво, защото би доказало, че страшно съм се съмнявал във военния гений на баща му. Както и да е, виждат, клетичката ми Луиза, че съм така разстроен, та дори не помня дали затворих градинската врата след себе си. Ще ми помогнеш да се облека, нали? Дай ми да облека каквото трябва за двореца… Академичен обяд! Как ще скучая с ония зубрачи на гръцки и латински! Ще се върна колкото мога по-скоро, но не по-рано от десет-единадесет часа вечерта. Господи, колко глупав ще им се сторя аз и какви педанти ще ми се сторят те! Хайде, мила Луиза, часът е вече два, а обядът започва в три. Но какво гледат?

И рицарят се обърна, за да види какво бе приковало погледа на жена му към градината.

— Нищо, приятелю, нищо — отговори Луиза и побутна съпруга си към спалнята му, — прав сте, трябва да побързате, иначе няма да се приготвите.

Това, което бе привлякло погледа на Луиза — а тя се страхуваше да не привлече и погледа на съпруга й, — беше бавното отваряне на градинската врата, наистина оставена от рицаря не-заключена, и влизането на врачката Нано, която никой не бе виждал, след като бе дала първа помощ на ранения и бе прекарала една нощ при него. Тя пристъпваше със своята походка на пророчица. Изкачи се по стълбите на главния вход, показа се пред вратата на трапезарията и очаквала сякаш да намери там само Луиза, влезе без колебание, прекоси я бавно и безшумно, после, без да заговори с Луиза, която я гледаше пребледняла и разтреперана, сякаш виждаше призрак, се изгуби в коридора, водещ към стаята на Салвато, с пръст на устни, за да й даде знак да мълчи.

Луиза изтри с кърпичката си потта, оросила челото й, и за да избяга по-сигурно от това фантастично видение, се втурна в стаята на съпруга си и дръпна вратата след себе си.