Сенки в снега

ГЛАВА СЕДМА

Арман Гамаш стана тихо посред нощ, светна лампата до леглото си и се облече с топли дрехи. Хенри го наблюдаваше през цялото време, махаше с опашка и стискаше тенис топка в уста. Слязоха на пръсти по тясното спираловидно дървено стълбище. Стъпалата сякаш бяха издялани в центъра на старата къща. Емил бе настанил приятеля си на най-горния етаж, в някогашната главна спалня. Тя заемаше разкошно подпокривно пространство с открити греди и тавански прозорци от двете страни. Домакинът бе обяснил, че вече не му е удобно да слиза по стръмното и тясно стълбище, износено от безчет стъпки през последните няколко столетия, и бе попитал Арман дали има нещо против да спи там.

Гамаш нямаше против, но това доказваше нещо, за което се досещаше от известно време. Неговият наставник бе започнал да забавя темпото.

С Хенри слязоха два етажа надолу, в дневната, където дървата в печката още горяха и излъчваха топлина. Арман включи само една лампа, надяна най-дебелото си палто, шапка, шал и ръкавици. Излезе, като не забрави да вземе най-важната вещ — кучешката играчка „Дръж!“, с която топките отхвърчаха надалеч. Хенри бе влюбен в нея, Гамаш — също.

Крачеха по пустите улици на Стария Квебек, нагоре по „Сен Станислас“, към Литературно-историческото дружество, където спряха за миг. Преди двайсет и четири часа тялото на Огюстен Рено бе лежало скрито в подземието. Жертва на убийство. Ако извършителят не бе прекъснал телефонния кабел, докато бе копал плиткия гроб, подът на мазето не след дълго щеше да бъде залят с цимент, а Огюстен Рено — да се присъедини към безбройните скелети, погребани под и около Квебек. Неотдавна археолозите дори бяха открили човешки кости, зазидани в каменните стени, които ограждаха града. Телата на американски войници, взети в плен при нападение през 1803 година. Властите бързо излязоха с изявление, че войниците са били мъртви, когато са ги вградили в стените, но Гамаш и досега го гризеше съмнение. Защо му е на някого да зазижда трупове в стена, освен за да изпълни жестоко наказание? Или да прикрие убийство? Тъй като Квебек бе изграден върху кости и ирония, атакуващите американски войници се бяха превърнали в част от защитата на града.

Огюстен Рено почти бе последвал примера на нападателите да се превърне в постоянна част от Квебек, застинал в бетонен ковчег под Литературно-историческото дружество като носещ стълб на многоуважаваната англоезична институция. Животът на Рено бе изпълнен с твърде много ирония. Веднъж бе повикал телевизионни екипи да снимат на живо негови разкопки, но вместо да открие останките на Шамплен, бе попаднал в мазето на китайски ресторант. Тъй като самият Шамплен бе прекарал голяма част от живота си в търсене на Китай, тази случка бе истинска ирония на съдбата. Друг път Рено бе отворил запечатан ковчег, отново уверен, че вътре ще намери Шамплен, но съдържанието се бе оказало под налягане и бе изригнало в атмосферата с мисионерски плам. Прахът на йезуита, погребан вътре, бе запратен към небесата и безсмъртието. Едва ли към онова безсмъртие, за което божият човек се е молил и е жадувал. Свещеникът се бе върнал обратно на земята под формата на дъждовни капки, за да се влее в хранителната верига и да стане част от майчиното мляко на индианките, които се бе опитал да унищожи.

Самият Рено се бе спасил на косъм от подобна съдба, тъй като броени часове след смъртта си е щял да се слее с основите на Литературно-историческото дружество.

Арман Гамаш се бе надявал, че след първоначалните разпити задължението му към Елизабет Макуъртър и останалите от ЛИД ще приключи. Но вече знаеше, че няма как. Рено бе поискал среща с управителния съвет, съветът бе отказал, а случката не бе записана в протокола от заседанието. Когато се разчуеше, щяха да си платят прескъпо. Цялата англоезична общност щеше да плати висока цена.

„Не, не мога — мислеше си Гамаш, докато с Хенри бавно минаваха през портите. — Не мога да ги изоставя сега.“

Снегът почти бе спрял и температурите падаха. Нямаше движение, не се чуваше нито звук, освен скърцащите стъпки на инспектора по снега.

Беше три и двайсет сутринта.

Всяка нощ детективът се будеше горе-долу по това време. Отначало се опитваше да заспи отново, лежеше в леглото и се насилваше. Но сега, седмици по-късно, бе решил, че това е положението. Вместо да се бори с безсънието, ставаше тихо, вземаше Хенри и заедно излизаха на разходка — отначало из квартала в Монреал, а сега тук, в град Квебек.

Гамаш знаеше, че за да преживее всеки следващ ден, трябва да си даде време и спокойствие да бъде насаме с мислите си през нощта.

Имаше нужда от време, за да остане насаме с гласа в главата си.

— Баща ми ме научи да свиря на цигулка — бе обяснил полицай Пол Моран в отговор на въпроса, който Гамаш му бе задал. — Бях на четири. Имаме някъде видеоклип, заснет тогава. Баща ми и дядо ми свирят на цигулка зад мен, а отпред съм аз, обут в огромни торбести къси панталони, които приличат на пелени. — Младежът се засмя. — Имах мъничка цигулка. Баба беше на пианото, а сестра ми се преструваше на диригент. Сега вече е омъжена и чака бебе.

Гамаш сви наляво и тръгна през притъмнелия карнавален площад в началото на Авраамови поля. Двама охранители го проследиха с поглед, но не се приближиха. Твърде студено бе за пререкания. С Хенри следваха криволичещата пешеходна алея покрай атракциони, които щяха да гъмжат от развълнувани деца и премръзнали родители само няколко часа по-късно. Постепенно павилионите, шатрите и въртележките се стопиха зад тях и мъжът и кучето закрачиха през рехава гора към печално известното поле и паметника, издигнат там, където британският генерал Улф бе загинал на 13 септември 1759 година.

Гамаш загреба шепа сняг и с длани оформи топка. Хенри незабавно пусна тенис топката и заподскача наоколо. Детективът вдигна ръка и се усмихна на кучето си, а то веднага приклекна. Напрегна мускули. Зачака.

Инспекторът хвърли снежната топка, немската овчарка се втурна след нея и я улови във въздуха. За миг бе в пълен екстаз, но когато щракна челюсти, снегът се разсипа и Хенри се приземи на лапите си, както винаги озадачен.

Детективът се наведе, хвана покритата със замръзнала слюнка тенис топка, сложи я в играчката „Дръж!“ и я метна. Яркожълтата сфера потъна в мрака, а кучето — след нея.

Главният инспектор познаваше всеки сантиметър от някогашното бойно поле и знаеше как се променя лицето му през различните сезони. Бе стоял тук през пролетта и бе съзерцавал нарцисите; идвал бе през лятото, когато хората постилаха одеяла на тревата и си устройваха пикник; наминавал бе през зимата, когато семействата пресичаха терена на ски или снегоходки. Посещавал бе полето и в ранна есен. На 13 септември. В деня на битката, когато повече от хиляда мъже бяха загинали или паднали ранени в рамките на един час. Бе стоял тук и му се бе сторило, че чува крясъците и изстрелите, че усеща миризмата на барут и вижда как войниците се впускат в атака. Бе стоял на мястото, откъдето навярно генерал Монкалм бе наблюдавал сражението и бе осъзнал мащаба на грешката си.

Монкалм бе подценил британците. Бе подценил куража и хитростта им.

Кога ли бе разбрал, че губи битката?

Предишната нощ в лагера на френския генерал дотичал вестоносец, спуснал се по течението на реката от Квебек. Едвам се държал на краката си и ломотел неразбираемо. Съобщил, че англичаните се катерят по близо петдесетметровите скали, надвиснали над реката, и скоро ще са пред градските стени, на полето, което принадлежи на фермера Авраам.

Ала никой във френския лагер не му повярвал. Помислили го за луд. Смятали, че никой пълководец не би издал такава заповед и никоя войска не би й се подчинила. „Ще им трябват криле“ — казал през смях Монкалм на генералите си и се върнал в леглото.

До заранта англичаните вече били на Авраамови поля, готови за битка.

Тогава ли Монкалм осъзнал, че всичко е изгубено? Когато на англичаните сякаш им поникнали криле и с тях сторили невъзможното? Генералът се втурнал натам и застанал точно на мястото, където сега стоеше Гамаш. Отправил поглед към полята и видял врага.

Разбрал ли е тогава?

Но битката още не била загубена. Можел все още да надделее. Но блестящият стратег Монкалм щял да допусне още грешки.

Гамаш се замисли за онзи момент, в който бе осъзнал своята собствена последна и фатална грешка. Огромния й мащаб. Нужни му бяха няколко мига да го проумее, докато всичко се разпадаше край него. С невероятна скорост, но и сякаш на забавен каданс.

— Отдел „Убийства“ — вдигнала бе телефона секретарката му.

Бовоар беше в кабинета му и обсъждаха някакъв случай в Гаспе, когато обаждането бе прието. След малко секретарката надникна през открехнатата врата:

— Обажда се инспектор Норман от Сент Агат.

Главният инспектор вдигна поглед. Асистентката му рядко го прекъсваше. Работеха заедно от години и тя знаеше кога сама да се заеме с някоя задача и кога — не.

— Свържете ме — казал бе. — Oui, инспекторе. С какво мога да ви помогна?

И така бе започнала битката.

„Je me souviens — каза си Гамаш. Девизът на Квебек. И на всички квебекчани. — Аз помня.“

— Веднъж отидох на Карнавала — разказваше полицай Моран. — Беше страхотно. Татко ни заведе и дори свирихме на цигулка на ледената пързалка. Мама се опита да го спре. Смущаваше се от хората, сестра ми също щеше да умре от срам, но с татко извадихме цигулките и започнахме да свирим. На всички наоколо май им хареса.

— Какво свирихте? Онова, което изпълни пред нас, Colm Quigley61?

— Не, то е елегия. Става бързо, но началото е прекалено бавно за каране на кънки. Кънкьорите искат нещо по-живо, затова избрахме няколко джиги и рилове.

— Ти на колко години беше? — попита Гамаш.

— На тринайсет или четиринайсет. Беше преди десетина години. Оттогава не съм ходил.

— Може би тази година.

— Oui, ще заведа Сюзан. Много ще й хареса. Може пак да взема цигулката.

„Je me souviens — повтори наум Гамаш. В това беше проблемът. Винаги. — Аз помня. Всичко.“

Бовоар лежеше буден в дървената колиба насред гората. Обикновено спеше дълбоко, дори след онзи случай. Но сега се взираше в тъмните греди над главата си, а сетне премести поглед към сиянието в камината. Виждаше доктор Жилбер, заспал на двата стола, които беше събрал един до друг. Негодникът светец бе отстъпил леглото на Бовоар. А той пък се чувстваше ужасно, защото заради него един мил възрастен човек трябваше да спи на два стола. За момент се запита дали старецът не е целял тъкмо това. Ако си светец, не трябва ли да си и мъченик?

Дали заради покоя, който цареше в колибата, дали заради обзелото го изтощение, след като се бе натоварил отвъд разумните граници, или заради половинката хапче, защитните стени на Бовоар бяха паднали.

А отвъд тях се тълпяха спомени.

— Отдел „Убийства“ — бе казала секретарката на главния инспектор. Гамаш бе приел обаждането.

Часовникът показваше 11,18. Бовоар се бе огледал из кабинета и бе позволил на ума си да блуждае, докато началникът му разговаряше по телефона с участъка в Сент Агат.

— На другата линия е полицай Моран — бе докладвала от вратата секретарката минута по-късно.

Главният инспектор бе покрил слушалката с длан и бе заръчал:

— Помоли го да се обади пак след няколко минути.

Гамаш бе казал тези думи с твърд тон и Бовоар веднага го бе погледнал. Началникът си водеше бележки, докато слушаше инспектор Норман.

— Кога е станало? — Изреченията му бяха кратки, хладни. Нещо се бе случило.

— Каза, че не може. — Секретарката все още бе на вратата. Изглеждаше смутена, но настоятелна.

Главният инспектор кимна на Бовоар, за да приеме той обаждането на Моран, ала секретарката не отстъпваше.

— Каза, че трябва да говори с вас, сър — обясни жената. — Веднага.

Инспекторите я изгледаха невярващо, удивени, че смее да възразява на шефа. Но началникът размисли.

— Désolé — каза в слушалката на инспектор Норман, — но трябва да ви прехвърля на инспектор Бовоар. Почакайте, имам един въпрос. Вашият служител сам ли е бил?

Бовоар видя как изражението на шефа му се промени. Началникът му махна да вдигне другия телефон в кабинета. Жан Ги взе слушалката и видя как главният инспектор приема обаждането на Моран на другата линия.

— Oui, Норман, какво се е случило? — попита Бовоар. Защото се бе случило нещо, нещо сериозно. Всъщност най-лошото.

— Един от полицаите ни е бил прострелян — отвърна колегата му, който явно говореше от мобилен телефон. Звучеше сякаш е ужасно далече, макар да бе само на около час северно от Монреал, в Лаврентийската планина. — Отишъл да провери камион, отбил встрани от второстепенен път.

— Нали не е…?

— В безсъзнание е, на път за болница „Сент Агат“. Докладите, които получих, не са много обнадеждаващи. Пътувам към местопрестъплението.

— Тръгваме веднага, дайте ми координати. — Бовоар знаеше, че не само времето е от решаващо значение, а и организацията. При един такъв случай всеки полицай можеше да изпадне в паника, а тогава във всички участъци щеше да настане хаос.

В другия край на стаята виждаше как Гамаш, изправен, с телефонната слушалка до ухото, приканва с жест да се запази спокойствие. Не се обръщаше към никого в кабинета, а по-скоро към човека, с когото разговаряше — вероятно полицай Моран.

— Не е бил сам — продължи Норман. Гласът му се носеше по линията накъсан, явно губеше обхват, докато препускаше през планините към местопрестъплението. — Търсим другия полицай.

Нямаше нужда да си следовател, за да разбереш какво означава това. Един прострелян полицай и един изчезнал. Лежеше мъртъв или тежко ранен в някоя канавка. Това си мислеше инспектор Норман, същото минаваше и през ума на Бовоар.

— Кой е другият полицай?

— Моран. Един от вашите. Тази седмица е командирован при нас. Съжалявам.

— Пол Моран?

— Oui.

— Все още е жив — отвърна Бовоар и изпита облекчение. — Говори по телефона с главния инспектор.

— Ох, слава богу! Къде е?

— Не зная.

Гамаш бе приел обаждането на Моран, докато мислите му препускаха бясно след чутото по телефона от инспектор Норман. Един тежко ранен полицай и един в неизвестност.

— Полицай Моран? Какво става?

— Шефе? — Гласът звучеше някак кухо и колебливо. — Извинете. Намерихте ли…?

— Главен инспектор Гамаш ли е? — Телефонът явно бе преминал в други ръце.

— Кой се обажда? — попита началникът. Направи знак на секретарката си да започне проследяване и да се увери, че разговорът се записва.

— Не мога да ви кажа. — Звучеше като мъж на средна възраст или дори по-стар, с тежък селски акцент. Глас от глухата провинция. Гамаш се напрягаше да разбере думите му.

— Не исках. Но се уплаших. — Човекът наистина говореше с уплаха и почти истерично повишаваше тон.

— Спокойно, полека. Успокойте се. Кажете ми какво става.

Но дълбоко в душата си вече знаеше.

Един полицай бе ранен. Втори — изчезнал.

Пол Моран бе изпратен в участъка в Сент Агат само ден по-рано, за да замести отсъстващ служител за седмица. Моран бе изчезналият полицай.

Поне беше жив.

— Не исках да стрелям по него, но той ме стресна. Спря зад камиона ми. — Мъжът очевидно губеше самообладание.

Гамаш се насили да говори бавно и да запази тона си спокоен.

— Ранен ли е полицай Моран?

— Не. Не знаех какво да направя. Затова го взех с мен.

— Трябва да го пуснете веднага. И да се предадете.

— Да не сте луд? — Последната дума бе писък. — Да се предам? Ще ме убиете. А ако не го направите, ще прекарам остатъка от живота си в панделата. Няма начин.

На вратата се появи секретарката и му даде знак да продължава разговора.

— Разбирам. Искате да ви се размине, нали така?

— Да — отвърна неуверено мъжът, изненадан от отговора на Гамаш. — Може ли?

— Ами, нека обсъдим въпроса. Кажете ми какво се случи.

— Бях спрял край пътя. Камионът ми се беше развалил. Спукана гума. Тъкмо я смених и зад мен спря полицейска кола.

— Защо това ви е притеснило? — продължи инспекторът с дружелюбен тон и забеляза как уплахата и паниката от другата страна на линията започнаха да утихват. Впери поглед в секретарката си, която пък гледаше към голямото общо помещение, където изведнъж закипя яростна дейност.

Все още не бяха засекли източника на обаждането.

— Няма значение. Уплаших се и толкова.

— Разбирам — отвърна Гамаш. И наистина разбираше. В селските райони на провинция Квебек се отглеждаха две основни култури: клен за сироп и марихуана. Едва ли въпросният камион е бил натоварен със сироп. — Продължавайте.

— Пистолетът ми беше на предната седалка и си представих какво ще се случи. Ченгето щеше да види оръжието и да ме арестува. Щяхте да разберете… какво карам с камиона.

Гамаш обърна внимание, че този човек току-що бе прострелял и навярно убил служител на Sûreté, бе отвлякъл друг и все пак главното му притеснение бе да укрие факта, че работи в плантация за марихуана или самият той е собственик на такава. Но тази нужда да се скрие, да бъде потаен, сякаш бе инстинктивна. Бе готов да лъже. Залогът бе стотици хиляди долари.

Залогът бе свободата.

За човек от провинцията перспективата да прекара години зад решетките навярно бе равносилна на убийство.

— Какво стана?

Още ли не бяха проследили обаждането? Немислимо бе да отнема толкова време.

— Не исках — извиси се гласът на мъжа почти до писък. Сега звучеше умолително. — Беше грешка. Но тогава се случи онова и видях, че има още един, затова насочих пистолета към него. Вече не знаех какво да правя. Не можех просто да го застрелям, без да ми мигне окото. Но не можех и да го пусна да си върви. Затова го доведох тук.

— Нали разбирате, че трябва да го освободите — настоя главният инспектор. — Просто го развържете и го оставете там, където сте. Качете се на камиона и тръгнете, изчезнете. Само не наранявайте Пол Моран.

Смътно, някъде в периферията на съзнанието си, Гамаш се запита защо мъжът, взел полицай за заложник, не се интересува от състоянието на другия служител на реда, когото е прострелял. Звучеше разстроен, но така и не попита. „Може би не иска да знае“ — каза си главният инспектор. Явно си имаше работа с човек, на когото му бе най-удобно да се крие от истината.

Настъпи мълчание и инспекторът за момент си помисли, че мъжът ще изпълни молбата му. Само ако успееше да отведе полицай Моран на сигурно място, щяха да намерят този човек. Не се и съмняваше в това.

Но Арман Гамаш вече бе допуснал първата си грешка.

Бовоар отново се унесе и в съня си затвори слушалката на телефона, качи се в колата с шефа си и потеглиха спешно към Сент Агат. Откриха мястото, където онзи държеше Моран като заложник, и спасиха колегата си. Невредим. Никой не пострада, никой не загина.

Така ставаше в сънищата на Бовоар. Винаги сънуваше това.

Арман Гамаш взе топката и я запокити надалеч. Знаеше, че Хенри с удоволствие и готовност ще я гони по цял ден и цяла нощ, в което и самият детектив намираше нещо успокоително. Просто, повтарящо се действие.

Снегът хрущеше под обувките на инспектора, дъхът му излизаше на облачета в режещия нощен въздух. Виждаше Хенри някъде напред, чуваше как вятърът леко поклаща голите клони на дърветата и те тракат като пръсти на скелети. А в главата му младежкият глас не спираше да говори.

Пол Моран му разказваше за първия си урок по плуване в ледената река Ямаска и как някакви хулигани му отмъкнали банския. Слушаше за онова лято, когато семейството му отишло да гледа китовете в Тадусак, и колко много обичал Моран риболова, кога починала баба му, каква нова квартира си харесали със Сюзан в Гранби и с какви цветове щели да боядисат стените. Слушаше баналните подробности от живота на младия полицай.

И докато Моран говореше, Гамаш отново си спомни какво се бе случило. Всички образи, които държеше заключени в съзнанието си през деня, изпълзяваха нощем. Трябваше да ги пуска. Опитал се бе да ги остави залостени зад скърцащата врата, но те блъскаха и натискаха, не му оставяха никакъв избор.

Затова всяка нощ Гамаш, Хенри и полицай Моран излизаха на разходка. Хенри преследваше своята топка, а Гамаш бе преследван. След като мина един час, главният инспектор, Хенри, играчката „Дръж!“ и полицай Моран тръгнаха обратно по Гранд Але, покрай затворените барове и ресторанти. Дори пияните студенти ги нямаше. Нямаше никого в смълчаната нощ.

И Гамаш приканваше, молеше, увещаваше полицай Моран също да замълчи. „Ето сега. Моля.“ Но макар и понякога да се снишаваше до шепот, младежкият глас никога не притихваше съвсем.