Сенки в снега

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Разделиха се пред „Старият чифлик“ — Емил тръгна да свърши някаква своя работа, а Гамаш зави надясно и се насочи към презвитерианската църква. Изкушаваше се да влезе, за да се наслади на спокойната атмосфера вътре и да поговори с младия свещеник, у когото имаше много повече, отколкото самият той осъзнаваше.

Харесваше Том Хенкок. Всъщност, докато вървеше, се замисли, че харесва всички, замесени в случая: членовете на Литературно-историческото дружество, на дружество „Шамплен“, че дори и главния археолог — е, него може би не го харесваше съвсем, но поне го разбираше.

И все пак един от тях почти със сигурност беше убиец. Замахнал бе с лопата и бе ударил Огюстен Рено по тила, а после го бе заровил в мазето с надеждата, че трупът скоро ще бъде залят с цимент. Ако телефонната линия не беше прекъсната, Огюстен Рено можеше вече да е безследно изчезнал — също като Шамплен.

Главният инспектор спря за момент и се загледа във фасадата на Литературно-историческото дружество, докато размишляваше върху случая.

Мотив и възможност — за това бе говорил Бовоар и, разбира се, беше прав. Убиецът трябваше да има и причина, и удобен случай да извърши престъплението.

Гамаш бе допуснал грешка в разследването на убийството на Отшелника. Заслепили го бяха съкровищата, обърнал бе внимание само на фасадата и не бе прозрял какво се крие зад нея.

Допускаше ли същата грешка и в настоящия случай? Възможно ли бе гробът на Шамплен да е големият, бляскав и очевиден мотив, който скриваше реалната причина? Може би убийството нямаше нищо общо с основателя на Квебек. Но ако бе така, тогава какво оставаше? Животът на Рено бе напълно обсебен от едно-единствено нещо, така че същото би трябвало да се отнася и за смъртта му.

Детективът се качи по стълбището и се опита да отвори вратата на ЛИД, но установи, че е заключена. Погледна ръчния си часовник. Нямаше девет сутринта — естествено, че ще е заключено. Почувства се объркан и на всичкото отгоре желанието му да влезе още повече се засили.

Извади телефона си и набра номер. След второто позвъняване му отговори силен и ясен женски глас:

— Oui allô?

— Мадам Макуъртър, обажда се Арман Гамаш. Désolé, надявам се, че не съм ви обезпокоил в този ранен час.

— Ни най-малко, тъкмо сядах да закуся. С какво мога да ви помогна?

Гамаш се поколеба.

— Ами, малко е неудобно, но се боя, че не успях да си преценя времето и бях твърде амбициозен. Намирам се пред Литературно-историческото дружество, но, разбира се, тук е заключено.

Жената се разсмя.

— Никога не ми се е случвало някой от членовете да е толкова нетърпелив да влезе. За мен е новост това преживяване. Имам ключ…

— Не ми се иска да прекъсвам закуската ви.

— Е, не може просто да стоите и да чакате на площадката пред входа, ще измръзнете до смърт.

Гамаш знаеше, че Елизабет Макуъртър не го казва в преносен смисъл. Всяка зима такава съдба сполетяваше десетки хора, стояли навън, на студа, твърде дълго или недобре облечени.

— Елате у нас, ще изпием по едно кафе набързо и ще се върнем заедно в ЛИД.

Главният инспектор умееше да разпознава заповеди, когато ги чуе. Жената му даде адреса си, който беше току зад ъгъла, на улица „Д’Отьой“.

Щом стигна няколко минути по-късно, детективът застана пред сградата и я огледа с възхищение. Беше великолепна, както и очакваше. В Стария Квебек великолепието не се измерваше в квадратни метри, а в детайли. Сивите каменни блокове, орнаментите, изсечени над вратите и прозорците, семплите и изчистени линии придаваха изискан и елегантен вид на редицата от къщи.

Минавал бе много пъти по „Д’Отьой“. Открояваше се като особено красива улица в един град, който изобилстваше от такива. Следваше очертанията на старинните каменни зидове, които защитаваха столицата, но стоеше малко по-навътре, отделена от стената с ивица зелена площ. А от другата страна на улицата бяха разположени тези очарователни здания.

Тук бяха живели първите квебекски семейства, французи и англичани. Министър-председатели, индустриалци, генерали и архиепископи бяха обитавали елегантните домове, които гледаха отвъд стената, сякаш предизвикваха враговете да атакуват.

Гамаш бе посещавал коктейли в някои от къщите, няколко приема и поне една официална държавна вечеря. Но никога не бе влизал в дома, пред който стоеше сега. Камъкът бе красиво обработен, дървените детайли — боядисани, а железните парапети — под държани в добро състояние.

Когато се качи до площадката, входната врата се отвори и детективът побърза да влезе, но заедно с него се вмъкна и студът. Вкопчил се бе в тялото му и го последва неотлъчно в тъмното фоайе, облицовано с дървена ламперия. След няколко мига бавно се смъкна от плещите му като наметало.

Елизабет пое връхната дреха на Гамаш, докато той си събуваше ботушите. До входа бе подредена стройна редица мъжки и дамски кадифени пантофи.

— Обуйте които ви стават, ако желаете.

Главният инспектор си хареса един чифт и се запита колко ли хора, колко поколения наред са използвали тези пантофи. Изглеждаха от началото на XX век, но бяха удобни.

Стаите бяха облепени с красиви пищни тапети по дизайн на Уилям Морис109. Блестящата махагонова ламперия покриваше долната третина на стените. Тук-там върху изящния паркет бяха постлани индийски килими.

— Елате с мен. Закусвам в малката дневна.

Гамаш тръгна след Елизабет и тя го отведе в светло и просторно помещение. В камината гореше огън, по стените бяха наредени етажерки с книги, a jardinières110 с кичести папрати и коледни кактуси освежаваха атмосферата. На ниската табуретка пред огнището бе оставен поднос със закуска — препечени филийки, конфитюр и две чашки от костен порцелан.

— Да ви сипя? — попита Елизабет.

— Да, благодаря.

Наля му кафе и Гамаш добави малко сметана и захар. Разположи се на удобния стол срещу дивана, където седна домакинята. Забеляза книги, пръснати по пода, и три вестника: Le Devoir, Le Soleil и Gazette.

— Какво ви води в ЛИД толкова рано, господин главен инспектор?

— Близо сме до разкриването на заглавията, които Огюстен Рено е придобил от вашата разпродажба.

— Колко неловко — усмихна се леко възрастната дама. — Нашите критици ще се окажат прави. Неудобна ситуация. Да не сме продали книги, които е трябвало да останат при нас?

Гамаш се взря в очите й. Погледът й бе твърд, непоколебим, може би някъде дълбоко в него се таеше страх от отговора му, но все пак тя искаше да го чуе. Докато изучаваше жената, няколко подробности привлякоха вниманието му. Избелялата и дори леко протрита тапицерия на дивана и на собствения му стол. Няколко подути и разместени дъски от дюшемето на пода. Лесно бе да се заковат на местата им. На една от вратичките на шкафа липсваше дръжката.

— Боя се, че да. Личните дневници на отец Шиники.

Елизабет Макуъртър затвори очи, но не сведе глава. Когато ги отвори отново след миг, погледът й все още беше стабилен, но може би в него се бе прокраднала малко тъга.

— О, боже, лоша новина. Ще трябва да съобщим на управителния съвет.

— Засега ще ги задържим като доказателствен материал по случая, но предполагам, че ако поговорите с вдовицата на мосю Рено, тя ще е склонна да ви ги продаде на приемлива цена.

Домакинята въздъхна с облекчение:

— Би било чудесно. Благодаря ви.

— Един дневник липсва обаче. От 1869 година.

— Наистина ли?

— Това е една от книгите, които търсим, защото Огюстен Рено е записал каталожния й номер в своя дневник.

— И защо 1869?

— Не зная.

Донякъде беше вярно. Всъщност Гамаш много добре знаеше, но още не искаше да говори за това.

— А другата книга?

— Също липсва. Намерихме партидата, в която е била закупена, но няма как да разберем самото заглавие. — Детективът внимателно остави чашката си върху подноса. — Чували ли сте за среща в Литературно-историческото дружество, на която са присъствали отец Шиники, Джеймс Дъглас и двама ирландски работници?

— В края на XIX век? — Звучеше изненадана. — Не. Ирландски работници, казвате.

Гамаш кимна. Жената се намръщи, но не коментира.

— Какво има?

— Просто ми се струва малко вероятно по онова време ирландци да са влизали в Литературно-историческото дружество. В наши дни имаме доста членове с ирландски произход. За щастие, вече няма чак такова разграничаване. Но се опасявам, че тогава е имало силна неприязън между ирландци и англичани.

Инспекторът знаеше, че това е слабостта на новите светове. Хората носят със себе си старите конфликти.

— В наши дни напрежението се е уталожило, така ли?

— Да, с течение на времето нещата се пооправиха. Освен това сме твърде малки общности, не можем да си позволим да враждуваме.

— Спасителната лодка? — усмихна се Гамаш и взе чашката с кафе.

— Спомняте си това сравнение? Да, за същото говоря. Кой би бил толкова глупав, че да клати спасителна лодка?

И какво ли биха направили пътниците в нея, за да запазят мира, запита се главният инспектор. Отпи глътка кафе и отправи поглед към стаята. Беше поизносена, но комфортна, можеше да си представи да живее в такава стая. Но нима домакинята не забелязваше захабените тапицерии и олющената боя, малките повреди, които се трупаха и плачеха за ремонт? Гамаш знаеше, че когато някой живее дълго време на едно място, спира да го вижда такова, каквото е, защото в съзнанието му то завинаги остава такова, каквото е било.

И все пак отвън къщата бе поддържана — боядисана и ремонтирана.

— Като си говорим за малки общности, познавате ли семейство Мъндин?

— Мъндин? Да, разбира се. Мъжът години наред държеше процъфтяващ магазин за антики на „Пти Шамплен“. Имаше прекрасни вещи. Случвало се е и аз да занеса нещо.

Гамаш я изгледа въпросително.

— За продажба, господин главен инспектор.

Изрече думите, без да трепне, без да се изчерви, без оправдателна нотка в гласа. Просто заявяваше факт.

Ето го отговорът. Елизабет Макуъртър забелязваше всичко, но използваше скромния си доход, за да ремонтира само отвън. Фасадата, лицето на дома й за пред хората. Прочутото състояние на рода Макуъртър се бе стопило, превърнало се бе в легенда, която Елизабет бе решила да опази.

За тази жена външният вид, фасадата, бе от голямо значение. На какво ли бе готова, за да задържи своята?

— Чух, че се е случил трагичен инцидент със семейство Мъндин — рече Гамаш.

— Да, много тъжно. Една пролет той се самоуби. Тръгна по леда на реката и пропадна. Казаха, че е инцидент, но на всички ни бе ясно.

— Тънък лед.

Елизабет се усмихна едва.

— Просто така.

— Защо го е направил според вас?

Възрастната дама помисли, сетне поклати глава:

— Нямам представа. Изглеждаше щастлив, но пък нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Като свежата боя, полираните каменни стени и съвършения екстериор на този дом.

— Имаше две деца, но съм виждала само едното. Сина му. Сладко момченце с къдрава руса коса. Не се отделяше от баща си. Той пък се обръщаше към него с прякор. Но не си го спомням.

— Стария.

— Моля?

— Прякорът е бил Стария.

— Да, точно така. „Стари друже“, казваше баща му. Чудя се къде ли е сега това момче.

— Живее в село на име Трите бора. Дърводелец е, майстори и поправя мебели.

— Колко много научаваме от родителите си — усмихна се Елизабет.

— Баща ми ме научи да свиря на цигулка — прозвуча гласът на полицай Моран. — Вашият баща учил ли ви е на музикален инструмент?

— Не, макар че обичаше да пее. Баща ми ме учеше на стихотворения. Правехме си дълги разходки из квартал „Отремон“ и оттам се качвахме на Мон Роял. Той рецитираше поезия, а аз повтарях. Не се справях много добре, повечето думи не означаваха нищо за мен, но успях да запомня всичко. До последната дума. Чак след години разбрах смисъла.

— Какъв беше той?

— Огромен — отвърна Гамаш. — Баща ми почина, когато бях на девет години.

Моран замълча.

— Съжалявам. Трудно ми е да си представя живота без баща ми дори и в този момент. Сигурно е било ужасно.

— Да, беше.

— А майка ви? Вероятно го е понесла тежко.

— И тя почина. Автомобилна катастрофа.

— Съжалявам — едва чуто промълви младежът. Скърбеше за едрия мъж, който бе седнал удобно в кабинета си, докато той бе съвсем сам, завързан за твърд стол, обърнат към стена, с бомба, закрепена за тялото му.

А на стената часовникът отмерваше времето. Оставаха шест часа и двайсет и три минути.

По екрана на компютъра на Гамаш скоростно просветваха съобщенията, които хората от екипа му си изпращаха, докато тайно работеха по една различна версия.

Вече беше ясно, че младият полицай не е задържан като заложник в електроцентралата „Ла Гранд“. Полицай Никол и инспектор Бовоар не прехващаха шума от огромните турбини. Но засякоха други звуци. Влакове. Някои товарни според младата жена, други — пътнически. В небето прелитаха самолети.

Полицай Никол снемаше звуците слой по слой. Изолираше отделни фрагменти.

„Не можем да проследим разговора, защото сигналът е екраниран“ — написа тя.

„Какво означава това?“ — попита Гамаш.

„Нещо като скитник, който се вози гратис на телефонната линия. Изниква ту тук, ту там. Затова изглежда все едно Моран е едновременно на много места.“

„Можете ли да определите коя точно е телефонната линия?“

„Нямаме достатъчно време“ — отговори Никол.

Оставаха шест часа. След това щяха по едно и също време да се случат две неща. Бомба щеше да срине най-голямата язовирна стена в Северна Америка. А полицай Пол Моран щеше да бъде екзекутиран.

Докато секундите отлитаха, главен инспектор Арман Гамаш знаеше, че със страшна неизбежност се носят към мига на решението. Избора.

— Щастлив ли е синът на Мъндин? — попита Елизабет.

На детектива му бе нужен един миг, един удар на сърцето, за да се върне в настоящето.

— Мисля, че да. Самият той има син. Чарли.

— Чарли — усмихна се възрастната жена. — Винаги съм смятала, че е много мило децата да се кръщават на баба или дядо.

Елизабет се изправи и се зае да събира приборите и съдовете от закуската. Гамаш занесе таблата в старата кухня.

— Исках да ви попитам за още един човек — заговори инспекторът, докато избърсваше чиниите. — Познавате ли Карол Жилбер?

— Жената на Венсан?

— Oui — потвърди детективът, макар че едва ли мадам Жилбер щеше да е щастлива от факта, че все още я свързват с нейния взискателен и отчужден съпруг.

— Познавах я бегло, бяхме в един бридж клуб. Май се е преместила да живее другаде. Град Квебек е малък, господин главен инспектор. Особено Старият град.

— А приятелските кръгове са още по-малки, нали? — усмихна се мъжът.

— Именно. Някои се сближават покрай общ език, други споделят икономическо и обществено положение, а трети — общи интереси. Често тези сфери се припокриват и много хора имат повече от един кръг от приятели и познати. Карол Жилбер ми беше просто позната покрай бриджа.

Елизабет се усмихна топло на Гамаш, докато го водеше към фоайето.

— Но защо питате?

Облякоха си дебелите зимни палта, сложиха си ботуши, шапки и ръкавици, а когато бяха готови, вече трудно можеше човек да различи главния инспектор на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec от седемдесет и пет годишната жена.

— Работех по един случай преди няколко месеца в село на име Трите бора. Карол Жилбер живее там в момента. Стария Мъндин също.

— Така ли? — попита Елизабет, ала не особено заинтересовано. Прояви любезност, но не изглеждаше развълнувана.

Излязоха в слънчевия ден и тръгнаха заедно по тесните улички. Над главите им работеха млади алпинисти, увиснали в пълно снаряжение, обезопасени на десет метра над земята. Трудеха се по цяла зима, като ринеха снега от стръмните ламаринени покриви. Човек изтръпваше, докато ги гледа: размахваха инструменти и нанасяха такива удари на дебелата ледена и снежна покривка, че сякаш покривът отдолу всеки момент щеше да рухне.

Всяка зима се случваше някой покрив наистина да рухне и всяка зима имаше инциденти със снежни и ледени маси, спуснали се по наклона и затрупали злополучни пешеходци, които са минавали по тротоара в същия миг. Плъзгащият се лед издаваше един определен звук, който не можеше да се сравни с нищо друго и беше като кръстоска между дълбок, бавен стон и писък. Всеки квебекчанин го познаваше и се ослушваше за него, както хората са се ослушвали за летящите бомби по време на Втората световна война.

Но да чуеш и да си способен да реагираш бяха две съвсем различни неща. Звукът отекваше в стените на старите каменни сгради и бе трудно да се определи откъде точно идва. Можеше да е над главата ти или на няколко пресечки от теб.

Истинските квебекчани вървяха по средата на улицата. Туристите често предполагаха, че местните са твърде любезни и им отстъпват тротоара, докато не чуеха онзи шум.

— Дали са се познавали, докато са живели тук, в град Квебек? — попита Гамаш.

— Възможно е. Тя може да си е купувала антики от мосю Мъндин, или пък да му е продавала. Спомням си, че притежаваше прекрасни вещи. Старо квебекско семейство, както се досещате.

— Жилбер ли?

— Не, роднините на мадам Жилбер. Волошини.

Наближаваха Литературно-историческото дружество.

— Карол ми беше много симпатична. Разумна жена — отбеляза Елизабет и извади ключа, който се бе затоплил в ръкавицата й. — За мен бе удоволствие да играя бридж с нея. Никога не постъпваше глупаво. Беше търпелива, спокойна, винаги имаше стратегия.

Когато влязоха, Гамаш помогна на възрастната дама да включи лампите и отоплението, сетне тя отиде в кабинета си и остави мъжа сам във величествената библиотека. Детективът постоя неподвижно няколко мига като просяк насред банков салон. След малко се насочи към извитото стълбище с парапети от ковано желязо и се изкачи по него. На горната площадка се спря отново. Беше толкова тихо, колкото може да е само в стара библиотека, и инспекторът бе насаме с мислите си.

— „Ла Гранд“? Вие шегувате ли се? — кресна главен комисар Франкьор.

Инспектор Бовоар беше в кабинета на шефа си и носеше доказателствата, които бяха събрали с полицай Никол. Оскъдни, но достатъчни. Така поне си мислеха. Надяваха се. Жан Ги за пореден път бе прескачал стъпала в изкачването си към осмия етаж и бе предпочел да се появи неочаквано от задния вход. От вратата на стълбището за пореден път бе видял как главният комисар води издирването. Наблюдава. Разпорежда се. Създава впечатление, че прави всичко по силите си.

Може би наистина правеше всичко по силите си. Но Бовоар съзнаваше, че и най-доброто, на което е способен Франкьор, не е достатъчно.

От високоговорителите се носеше гласът на главен инспектор Гамаш, който разказваше за времето, прекарано в университета „Кеймбридж“. Как почти не знаел английски, когато пристигнал. Само няколко фрази, които бил научил от английските телевизионни предавания, излъчвани в Квебек през шейсетте години на XX век.

— Какви например? — изрече провлачено Пол Моран. Всяка негова дума излизаше с усилие.

— „Огън по клингоните“111 — отвърна главният инспектор.

Младежът се разсмя и се оживи.

— Наистина ли сте го казали на някого?

— За съжаление, да. А също и „О, боже, адмирале, ужасно е!“112.

Младият полицай вече се заливаше от смях, а Бовоар забеляза как изгряват усмивки по лицата на мъжете и жените в централния щаб, включително на главен комисар Франкьор. Самият Жан Ги също се усмихна и насочи вниманието си към своя началник.

Виждаше го през стъклото. Затворил очи, с уморено изражение и набола посивяла брада. В онзи момент Гамаш стори нещо, което Бовоар никога дотогава не го бе виждал да прави. След толкова много години, след стотици разследвания, покрай смъртта, отчаянието и изтощението, които съпътстваха всеки случай.

Главен инспектор Гамаш отпусна глава в ръцете си.

Само за миг, но Жан Ги никога нямаше да забрави този миг. Докато младият Пол Моран се смееше, Арман Гамаш бе покрил лицето си.

Възрастният детектив вдигна поглед и срещна очите на Бовоар. Маската отново се появи. Уверена. Енергична. Всичко беше под контрол.

Жан Ги влезе в кабинета на началника си с доказателствата. По молба на Гамаш покани главен комисар Франкьор да дойде при тях и му пусна записа.

— Вие шегувате ли се?

— Изглеждам ли ви като човек, който се шегува?

Главният инспектор стана на крака. Помоли Пол Моран да продължи да говори. Свали рязко слушалките си и покри микрофона с длан.

— Откъде се взе този запис? — попита Франкьор.

Някъде в далечината Пол Моран разказваше за зеленчуковата градина на баща си и колко дълго отнемало отглеждането на аспержи.

— Фонови звуци от мястото, където държат Моран — отвърна Гамаш.

— Но как се сдобихте с него? — раздразнено настояваше комисарят.

— Няма никакво значение. Чувате ли? — Гамаш пусна фрагмента, който бе изолирала полицай Никол. — Споменават го два-три пъти.

— Да, чух, но La Grande може да означава какво ли не. Може да имат предвид главния организатор на отвличането.

— Това да не ви е някакъв филм? — Главният инспектор си пое дълбоко въздух и се опита да овладее нервите си.

От високоговорителите се носеше гласът на Моран, който бе преминал в монолог на тема градински домати.

— Ето какво мисля, сър — продължи Гамаш. — Отвличането не е дело на уплашен фермер от дълбоката провинция, който тайно отглежда марихуана. Това е отдавна планирано…

— Да, казвали сте го вече. Нямате доказателства.

— Това е доказателство. — С огромно усилие на волята детективът се сдържаше да не се разкрещи, а вместо това понижи глас. — Фермерът не си е тръгнал и не е оставил Моран сам, както твърдеше, че ще направи. Всъщност покрай Моран има поне двама или трима души.

— И какво? Смятате, че го държат някъде в електроцентралата?

— Така предположих в началото, но не успяхме да изолираме шума на турбини сред фоновите звуци.

— Тогава каква е вашата теория, господин главен инспектор?

— Мисля, че имат план да взривят язовирната стена. Похитили са полицай Моран, за да ни държат заети.

Главен комисар Франкьор се взираше в Гамаш. В Sûreté бяха подготвени за подобен сценарий и имаха специални протоколи за действие. Страхуваха се от заплаха срещу внушителното съоръжение.

— Говорите несвързано. На какво основание? Две думи, които едва се чуват в далечината. Дори може да е станало преплитане на телефонни линии. Значи смятате, че — Франкьор се обърна да погледне часовника — след шест часа някой ще разруши язовирната стена на „Ла Гранд“? А този някой дори не е там? Вместо това стои с вашия млад полицай на съвсем друго място?

— Отвличат ни вниманието. Иск…

— Достатъчно! — отсече главният комисар. — Ако става въпрос за отвличане на вниманието, вашето внимание е отвлечено. Очакват от вас да тръгнете подир някаква нелепа улика. Мислех ви за по-умен. Пък и кои са „те“ в крайна сметка? Кой би искал да взриви язовирната стена? Не, това е абсурдно.

— За бога, Франкьор — призова Гамаш с отслабнал и прегракнал от изтощение глас. — Ами ако съм прав?

Думите му спряха главния комисар, който се бе запътил към вратата. Извърна се и впери очи в инспектора. В проточилото се мълчание двамата мъже чуха кратка лекция за предимствата на кравешкия пред конския тор.

— Трябват ми още доказателства.

— Полицай Лакост работи по въпроса.

— Къде е тя?

Гамаш хвърли бърз поглед към инспектор Бовоар. Преди два часа бяха изпратили полицай Лакост в отдалечено селище на индианците кри, разположено непосредствено до големия язовир. То бе сред най-засегнатите от строежа на съоръжението. Но щеше да понесе и най-тежкия удар, ако внезапно и катастрофално язовирната стена рухнеше. Инструктирали бяха полицайката да се срещне с възрастна индианка, с която инспекторът се бе запознал преди години. На една пейка. Пред „Шато Фронтенак“.

Трябваше вече да са получили показанията й. С тяхна помощ искаха да убедят главен комисар Франкьор да прекрати високотехнологичното издирване и да слезе на земята. Да смени курса. Да спре да гледа в настоящето и да се взре в миналото.

Но засега нямаше вест от полицай Лакост.

— Умолявам ви, сър — настоя Гамаш. — Само изпратете няколко човека по тази следа. Без много шум се свържете с охранителите на язовирната стена. Вижте с какво могат да помогнат други подразделения на полицията.

— И да се направя на глупак?

— Не, ще покажете, че сте далновиден ръководител.

Главен комисар Франкьор стрелна инспектора с гневен поглед:

— Добре. Ще го направя.

Излезе от кабинета и се заговори с прекия си заместник. Гамаш подозираше Франкьор в какво ли не, но желанието да изложи на смъртоносен риск десетки хиляди квебекчани не беше в списъка.

Сложи си слушалките и отново се включи в разговора с полицай Моран, който описваше някогашен скандал със сестра си, завършил със замерване с пресен грах. Гласът на младежа звучеше провлачен и изтощен.

Гамаш пое разговора, като сподели как неговите собствени деца, Даниел и Ани, също са се карали като малки. Даниел бил по-чувствителен и заемал по-умерената позиция от двамата. Ани била по-малка, но много умна, и винаги успявала да надделее над брат си. С времето съревнованието помежду им утихнало и прераснало в дълбока привързаност.

Докато говореше, главният инспектор съзнаваше две неща.

След по-малко от шест часа — в 11,18 часа — язовирната стена на водноелектрическата централа „Ла Гранд“ щеше да бъде взривена. А полицай Пол Моран — екзекутиран. Даде си сметка и за друго. Ако бе възможно да предотврати само едното събитие, знаеше кое трябва да избере.

— Как е приятелят ви?

— Приятел? — Гамаш се обърна при влизането на Елизабет, която донесе няколко книги в библиотеката и ги остави на количката с надпис „върнати“.

— Мосю Комо — уточни тя. — Емил.

Надвеси се над количката и се зае да подрежда книгите, без да гледа към детектива.

— А, добре е. Ще се видим след няколко часа в шатото. Там ще има сбирка на дружество „Шамплен“.

— Интересен човек — отбеляза Елизабет и излезе, като отново остави мъжа сам в библиотеката.

Главният инспектор изчака стъпките й съвсем да заглъхнат и се огледа сред безкрайните масиви от книги. Откъде да започне?

— Близо ли сте? Ще успеете ли?

Умората най-сетне бе износила Моран до такава степен, че страхът, потискан толкова дълго, сега извираше измежду опънатите му нерви и се стичаше по телефонната линия.

— Ще успеем. Довери ми се.

Кратка пауза.

— Сигурен ли сте? — Гласът бе изтънял от напрежение, почти писклив.

— Сигурен съм. Страх ли те е?

Нямаше отговор, само тишина, последвана от хленч.

— Полицай Моран — произнесе Гамаш и стана от бюрото си. Почака, но отново не получи отговор освен звука, който казваше всичко.

Детективът поговори няколко минути — утешителни думи без определен смисъл. Бъбреше за пролетните цветя, за опаковането на подаръци за внуците, за обедите в бистро „Лемеак“ на улица „Лорие“ и за любимата песен на баща си. Отсреща се чуваше само ридаене, подсмърчане, кашляне и вой: нервите на полицай Морен в крайна сметка не бяха издържали. Гамаш се изненадваше, че младият човек бе успял да удържи ужаса в себе си толкова дълго време.

Но сега го бе освободил и сълзите се лееха по телефонната линия.

Главният инспектор продължи да говори за ски екскурзии до Мон Сан Реми, за картините на Клара Мороу, за поезията на Рут Зардо. Бавно някъде в далечината воят се превърна в хленч, хленчът — в накъсано дишане, а дишането — във въздишка.

Гамаш замлъкна.

— Страх ли те е? — попита отново.

Полицаите, анализаторите, следователите и главен комисар Франкьор спряха всичко, с което се занимаваха, и се вгледаха през огромната стъклена преграда в главния инспектор. Заслушаха се в гласа на младия агент, който бе показал такава смелост, а сега бе рухнал.

В мрачния си кабинет в подземието полицай Ивет Никол записваше всичко и обляна в зелено сияние, слушаше.

— С мен ли си, полицай Моран?

— Да, сър — отвърна колеблив тънък гласец.

— Ще те открия навреме. — Всяка дума бе произнесена бавно, с натъртване. Думи от камък и скала, здрави думи. — Спри да си представяш най-лошото.

— Но…

— Слушай ме — нареди началникът. — Разбирам какво правиш. Нормално е, но трябва да спреш. Представяш си как часовникът стига до нула и бомбата избухва. Прав ли съм?

— Нещо такова. — Последва запъхтян дъх, сякаш младежът бе участвал в надбягване.

— Спри. Ако искаш да си мислиш за предстоящи неща, мисли как ще видиш отново Сюзан, майка си и баща си. Мисли за страхотните истории, с които ще отегчаваш децата си. Контролирай мислите си и ще можеш да контролираш и емоциите си. Доверяваш ли ми се?

— Да, сър. — Гласът вече бе по-силен.

— Доверяваш ли ми се, полицай Моран? — настоя главният инспектор.

— Да, сър. — Още по-уверен глас.

— Мислиш ли, че бих те излъгал?

— Не, сър. Никога.

— Ще те открия навреме. Вярваш ли ми?

— Да, сър.

— Какво ще направя?

— Ще ме откриете навреме.

— Никога, ама никога не го забравяй.

— Да, сър. — Гласът на полицай Моран бе силен и уверен също като на главния инспектор. — Вярвам ви.

— Добре.

Гамаш продължи да говори, за да позволи на младия служител да си почине. Разказа за първата си работа — трябвало да почиства дъвки от пероните на метрото в Монреал. Сподели как се запознал с мадам Гамаш. И как се влюбил.

Вече не ще има самота.

Докато приказваше, не спираше да следи и съобщенията на компютърния си екран. Информацията от инспектор Бовоар и полицай Никол прииждаше, когато изолираха фрагменти от записите и докладваха какво са открили. Звуци, скрити във фоновия шум. Самолети, птици, влакове. Ехо. И неща, които не се чуваха. Коли и камиони.

Полицай Лакост най-сетне се включи от селото на индианците кри. Разследването й на терен все повече доближаваше екипа до истината.

Главният инспектор погледна часовника. Оставаха четири часа и седемнайсет минути.

В ушите му Пол Моран разказваше за хокейния сезон на „Канейдиънс“:

— Мисля, че най-сетне имаме шанс за купата.

— Да — съгласи се Гамаш, — и аз смятам, че имаме шанс.

В библиотеката на Литературно-историческото дружество Арман Гамаш посегна към първата книга. През следващите няколко часа сградата бе отворена, доброволците пристигнаха и се заловиха за работа, появи се мистър Блейк и седна на любимото си място. Дойдоха и други посетители, намериха си книги или четоха периодични издания, после си тръгнаха.

През цялото това време горе на балкона детективът вадеше книга след книга и преглеждаше всяка от тях. Най-накрая — тъкмо минаваше обяд — седна на стола срещу мистър Блейк. Размениха си любезности и след това потънаха в четивата си.

В един часа Арман Гамаш се изправи, кимна на възрастния джентълмен и излезе. В чантата си изнесе скришно две книги.