Сенки в снега

ГЛАВА ПЪРВА

Бързаха нагоре по стъпалата, като вземаха по две наведнъж и се стараеха да не вдигат шум. Гамаш полагаше усилия да се овладее и да диша толкова спокойно, сякаш си седи безгрижно у дома и няма никакви проблеми.

— Сър? — В слушалките на детектива се разнесе младежки глас.

— Довери ми се, синко. Нищо лошо няма да ти се случи.

Надяваше се, че младият полицай няма да долови напрежението в тона му, макар че на главния инспектор му костваше много да говори хладнокръвно и да внушава авторитет и увереност.

— Вярвам ви.

Стигнаха до площадката. Инспектор Бовоар спря и впери очи в шефа си. Гамаш погледна часовника си.

47 секунди.

Имаше време.

Полицаят говореше в слушалките му, разказваше колко приятно усеща слънчевите лъчи върху лицето си.

Останалите от екипа се изкачиха до площадката. Всички бяха с бронежилетки, с автоматични оръжия, готови за стрелба, с бдителни погледи. Насочени към началника. Инспектор Бовоар стоеше до него и също очакваше решението. Накъде? Бяха близо. Няколко крачки ги деляха от целта.

Гамаш се обърна към единия мрачен и пуст коридор на изоставената фабрика, после към другия.

Изглеждаха еднакви. През редицата изпочупени мръсни прозорци на стената се процеждаше светлината на декемврийския ден.

43 секунди.

Решително посочи левия коридор и всички се втурнаха безшумно към вратата в дъното. Докато тичаше, Гамаш стискаше автоматичното оръжие и говореше успокоително в микрофона:

— Няма за какво да се тревожиш.

— Остават четиридесет секунди, сър. — Думите долитаха една по една като издихания, сякаш човекът в другия край на линията не можеше да си поеме въздух.

— Слушай ме внимателно — настоя главният инспектор, докато протягаше ръка към вратата. Екипът му се носеше устремено напред.

36 секунди.

— Няма да позволя да ти се случи нещо — изрече с толкова убедителен, заповеден тон, като че ли предизвикваше младия полицай да му възрази. — Довечера ще си със семейството си и ще вечеряте заедно.

— Да, сър.

Тактическата група обгради затворената врата, на която тъмнееше мътно прозорче от матирано стъкло.

Гамаш спря с поглед, вторачен във вратата, и застинала във въздуха ръка, готов всеки момент да даде знак хората му да нахлуят с взлом. Да спасят колегата му.

29 секунди.

До него Бовоар бе застинал. Напрегнато очакваше разрешение да действа.

Главен инспектор Арман Гамаш осъзна, че е сгрешил, но твърде късно.

— Дай си време, Арман.

— Avec le temps1? — Гамаш отвърна на усмивката на възрастния мъж и сви дясната си ръка в юмрук. За да овладее треперенето. То бе толкова недоловимо, че сервитьорката в квебекското кафене едва ли го бе забелязала. Двамата студенти на отсрещната маса, които тракаха по клавиатурите на лаптопите си, също нямаше как да забележат. Никой не би забелязал.

Освен много близък човек.

Погледна Емил Комо, който разчупваше ронливия кроасан с уверени движения. Бившият шеф и някогашен наставник на Гамаш вече наближаваше осемдесетте. Косата му бе бяла и прилежно вчесана, а очите зад стъклата на очилата бяха проницателни и сини. Дори на тази възраст мъжът все още бе строен и енергичен. Въпреки че с всяко следващо посещение Арман Гамаш забелязваше как чертите на лицето му са поомекнали, а движенията му са станали някак по-забавени.

Avec le temps.

Вдовец от пет години, Емил Комо познаваше могъществото на времето и знаеше колко дълго може да бъде то.

Рен-Мари, съпругата на Гамаш, бе заминала призори, след като бе прекарала седмица с тях в град Квебек, в каменния дом на Емил, разположен сред стените на Стария град. Вечеряха заедно тихо край камината, разхождаха се из тесните заснежени улички. Разговаряха. Мълчаха. Четяха вестниците, обсъждаха новините. Само тримата. Или четиримата, ако брояха немската овчарка Хенри.

Повечето дни Гамаш прекарваше сам в една от местните библиотеки, отдаден на четенето.

Емил и Рен-Мари го бяха оставили, защото разбираха, че в този момент се нуждае от общуване, но има потребност и от усамотяване.

Не след дълго дойде време за раздяла. След като се сбогува с Емил, Рен-Мари се обърна към съпруга си. Висок, със солидна осанка, човек, който предпочиташе хубавите книги и дългите разходки пред всяко друго занимание, Гамаш изглеждаше по-скоро като изтъкнат професор на средна възраст, отколкото като началник на най-престижния отдел за разследване на убийства в Канада. Sûreté du Québec2. Изпрати жена си до колата и остърга утринния скреж от предното стъкло.

— Не е нужно да си ходиш, нали знаеш — сведе поглед към нея и се усмихна. Стояха в крехкия сумрак на развиделяване. Хенри ги наблюдаваше от близката пряспа.

— Зная. Но с Емил имате нужда да останете насаме. Видях ви какви погледи си разменяте.

— Изпълнени с копнеж? — разсмя се главният инспектор. — Надявах се, че сме успели да запазим дискретност.

— Съпругата винаги разбира — усмихна се Рен-Мари и се вгледа в дълбоките кафяви очи на мъжа си. Беше си сложил шапка, но под нея се подаваше вълнистата му прошарена коса. И брадата. Постепенно бе свикнала с брадата. Години наред бе поддържал само мустаци, но напоследък, откакто се случи онова, си беше пуснал къса брада.

Замълча. Дали да изрече думите? В последно време не напускаха съзнанието й и постоянно витаеха около устните й. Ако имаше думи, които могат да се нарекат безполезни, това бяха те. Знаеше го и бе убедена, че изричането им не може да промени нищо. Ако не беше така, щеше да го обвие, да го обгърне в тях.

— Прибери се, когато имаш възможност — каза вместо това с ведър глас.

Гамаш я целуна.

— Ще си дойда. След няколко дни, най-много седмица. Обади се, като пристигнеш.

— D’accord3 — кимна тя и се качи в колата.

— Je t’aime4 — промълви детективът, пресегна се през сваления прозорец на автомобила и докосна рамото й с ръка, облечена в ръкавица.

„Бъди внимателен! — крещеше умът й. — Пази се! Ела си с мен у дома. Внимавай, внимавай, внимавай!“

Рен-Мари, също с ръкавици, положи длан върху ръката му и отвърна:

— Je t’aime.

И потегли към Монреал, като от време на време хвърляше поглед в огледалото, за да види самотната фигура, изправена насред пустата улица в ранното утро. Плътно до Арман, разбира се, стоеше Хенри. Двамата не я изпускаха от очи, докато изчезна.

Главният инспектор продължи да се взира дори след като колата зави зад ъгъла. Сетне хвана лопата и бавно разчисти натрупалия през нощта пухкав сняг от стълбището пред входната врата. За миг кръстоса ръце и се подпря на дръжката на лопатата. Докато си почиваше, се любуваше на красотата на първите слънчеви лъчи, които докосваха пресния сняг. Преспите изглеждаха по-скоро бледосини, отколкото бели, и тук-таме проблясваха като миниатюрни призми, които улавяха, пречупваха и отразяваха светлината. Сякаш скупчените снежинки бяха живи същества с пъргави души.

Такъв бе животът в Стария град, зад каменните стени. Едновременно нежен и динамичен, напоен с история и бликащ от енергия.

Главният инспектор се наведе, загреба шепа сняг и като сви дланта си в юмрук, оформи снежна топка. Хенри незабавно се изправи и толкова ентусиазирано замаха с опашка, че цялата му задница се клатушкаше. Прикова възторжен поглед в топката.

Гамаш я запрати във въздуха, кучето се хвърли към нея и улови снежното кълбо в уста, а челюстите му изтракаха. Хенри се приземи на четири крака и за пореден път бе удивен, че нещо, което допреди малко имаше твърда форма, бе изчезнало така внезапно.

Само секунда и вече го нямаше.

Но следващия път щеше да е различно.

Гамаш се засмя тихичко. Може би кучето имаше право.

В този момент Емил се появи на входната врата, загърнат в огромно зимно палто, подготвен за режещия февруарски студ.

— Готов ли си? — попита възрастният мъж, след като нахлузи плетена шапка на главата си и я придърпа надолу, за да покрие ушите и челото му. После си сложи и дебели ръкавици с един пръст, с които заприлича на боксьор.

— За какво? Обсада?

— За закуска, mon vieux5. Да вървим, преди някой да е взел и последния кроасан.

Емил знаеше как да мотивира някогашния си подчинен. Без да изчака Гамаш да върне лопатата на мястото й, старецът закрачи нагоре по заснежената улица. Наоколо останалите жители на град Квебек се разсънваха. Излизаха в крехката утринна светлина, за да почистят снега пред домовете и върху колите си или да отидат до близката пекарна за сутрешната си франзела и кафе.

Хенри и двамата мъже тръгнаха по улица „Сен Жан“, покрай ресторантите и магазините за сувенири, и отбиха по малка пресечка — улица „Куяр“. Така стигнаха до „Ше Томпорел“.

През последните петнайсет години редовно посещаваха това кафене. Откакто Емил Комо се бе пенсионирал и се беше преместил да живее в старата част на град Квебек, Гамаш често идваше на гости, за да се види със стария си наставник и да му помогне за дребните домакински задължения, които се натрупваха. Разчистване на снега, подреждане на дървата за камината, поставяне на уплътнения на дограмата, за да не става течение. Но тази визита бе по-различна. Нямаше нищо общо с останалите зими, когато главен инспектор Гамаш бе идвал в Квебек.

Този път самият той имаше нужда от помощ.

— Е? — Емил обгърна голямата чаша café au lait6 с тънките си пръсти и се облегна. — Как върви проучването?

— Все още не мога да намеря източници, в които се говори за среща между капитан Кук7 и Бугенвил8 преди битката при Квебек, но оттогава са минали почти двеста и петдесет години. Има само откъслечни исторически данни, и то недобре запазени. Но знам, че ще ги намеря някъде там — заяви Гамаш. — Библиотеката е невероятна, Емил. Има томове на по няколко века.

Комо наблюдаваше събеседника си, който разказваше как е разлиствал древни книги в местна библиотека и какви факти е открил за битка, водена и изгубена преди много години. Поне от негова гледна точка беше изгубена. Дали най-сетне виждаше искра в очите на скъпия си приятел? Вглеждал се бе в тези очи толкова пъти, докато двамата преследваха убийци и се озоваваха на места, където са били извършени ужасяващи престъпления. Препускаха през гори, села и поля, през улики, доказателства и подозрения. „Гмурнах се в мрака непрогледен на бездънни страхове…“9 — Емил си спомни цитата така, както помнеше онези дни. Да, каза си, много точно описание. „Бездънни страхове“. Техните собствени и на убийците. На колко ли маси из цялата провинция бяха седели с Гамаш? Както сега.

Но вече бе време да си отдъхнат от разследването на престъпления. Стига убиване, стига смърт. Арман бе видял твърде много напоследък. Не, по-добре да се зарови в историята, в отдавна отминали събития. Интелектуално разследване, нищо повече.

В краката им Хенри се размърда и Гамаш машинално посегна да погали главата на немската овчарка, да успокои кучето. Емил за пореден път забеляза лекото треперене. Сега почти го нямаше. Понякога бе по-силно. Друг път напълно изчезваше. Това бе издайническо потръпване, а той знаеше колко ужасна история стои зад него.

Искаше му се да хване тази ръка, да я стисне утешително и да каже на стария си приятел, че всичко ще се нареди. Знаеше, че наистина ще стане така.

С времето.

Докато наблюдаваше Арман Гамаш, Емил за пореден път забеляза нащърбения белег на лявото му слепоочие и късата брада, която си бе пуснал. За да спрат да го гледат хората. За да не разпознават най-известния полицай в Квебек.

Но, разбира се, това нямаше значение. Арман не се опитваше да се скрие от хората.

Сервитьорката на „Ше Томпорел“ донесе още кафе.

— Merci, Даниел — казаха те в един глас и жената се отдалечи, като се усмихваше на двамата господа, които изглеждаха толкова различни, но и толкова си приличаха.

Пиеха кафето си, ядоха pain au chocolat и croissants aux amandes10, поговориха за Квебекския карнавал11, който започваше същата вечер. От време на време потъваха в мълчание, загледани в хората, които крачеха по леденостудената улица навън, забързани за работа. Някой бе надраскал трилистна детелина в леката вдлъбнатина по средата на дървената маса. Емил я потърка с пръст.

И се запита кога ли Арман ще бъде готов да говори за случилото се.

Беше десет и половина и всеки момент щеше да започне ежемесечното събрание на управителния съвет на Литературно-историческото дружество. В продължение на много години срещата се бе провеждала вечер, след като библиотеката затвори, но с времето стана ясно, че така присъстват все по-малко членове на съвета.

Затова председателят Портър Уилсън бе променил началния час. Или поне си мислеше, че той е променил началния час. В протокола бе отбелязано, че предложението е дошло от него, макар да му се струваше, че е възразил.

Но така или иначе вече се събираха сутрин през последните няколко години. Останалите членове бяха свикнали с промяната, както и самият Портър. Наложи се да свикне, след като идеята явно бе негова.

Фактът, че управителният съвет въобще се бе приспособил, бе истинско чудо. Последната промяна, която се искаше от тях, беше от времето, когато се наложи да подновят износената кожена тапицерия на столовете в ЛИД. Това беше преди шейсет и три години. Членовете на сегашния съвет все още помнеха майките и бащите, бабите и дядовците си, разделени на два лагера в грандиозния тапицерски спор. Спомняха си язвителните забележки, подхвърляни зад затворени врати, зад гърбовете на противниците, но пред децата. Които шейсет и три години по-късно не можеха да забравят нечуваното отклонение — да се смени стара черна кожа с нова черна кожа.

Портър издърпа стола си, за да заеме мястото начело на масата, и забеляза, че седалката е поизносена. Седна бързо, преди някой, особено самият той, да е обърнал внимание.

Малка купчина листове бе прилежно подредена пред неговото, както и пред всички останали места по дължината на дървената маса. Дело на Елизабет Макуъртър. Загледа се в Елизабет — невзрачна, висока и слаба. Поне такава беше, когато светът бе млад. Сега изглеждаше изпита и замръзнала. Като онези древни мумии, които изваждаха изпод ледниците. Все още приличащи на хора, но съсухрени и посивели. Синята й рокля бе практична и Портър подозираше, че е с много добра кройка и материя. Все пак жената бе представител на рода Макуъртър — почитано и заможно семейство. За членовете му беше нетипично да показват демонстративно богатство или интелект. Брат й бе позакъснял десетина години с продажбата на империята за превоз на товари. Но все още имаха пари. Портър си помисли, че Елизабет е някак скучна, но отговорна. Не ставаше за лидер и не беше визионер. Не виждаше в нея човек, способен да обедини общност, изпаднала в беда. За разлика от самия него. И неговия баща. И бащата на баща му.

А малката английска общност, затворена между стените на Стария Квебек, бе в беда вече няколко поколения наред. Беше някаква безспирна беда, която понякога поутихваше, друг път се влошаваше, но никога не изчезваше напълно. Също като англоговорящите в Квебек.

Портър Уилсън никога не бе ходил на война — все се оказваше твърде млад или твърде стар за призовка. Поне не на истинска война. Но той и останалите членове на съвета осъзнаваха, че водят битка. И тайно подозираше, че са напът да я изгубят.

Елизабет Макуъртър, която посрещаше на вратата пристигащите членове на съвета, хвърли поглед към Портър Уилсън, който вече бе седнал на председателското място и преглеждаше записките си.

Елизабет знаеше, че е постигнал много в живота си. Певчески хор, любителска театрална трупа, ново крило на старческия дом — всичко това бе изградено с усилия на волята и твърд характер. И можеше да бъде много по-добро, ако бе търсил и приемал съвети.

Заради силния си характер бе едновременно основател и осакатител. Колко ли повече щеше да е постигнал, ако беше с по-благ нрав? Но пък добротата и динамичността често не вървяха ръка за ръка, макар че когато това се случваше, комбинацията бе неудържима.

Портър беше удържим. Даже сам си слагаше спирачки. Единственият съвет, който можеше да го изтърпи, беше този на ЛИД. Елизабет познаваше Портър от седемдесет години — откакто бе забелязала, че всеки ден обядва сам в училищната столова, и бе отишла да му прави компания. Портър бе предположил, че тя се подмазва, защото вижда в негово лице представител на могъщия клан Уилсън, и се бе отнесъл презрително с нея.

И все пак тя бе останала да му прави компания. Не защото го харесваше, а защото още тогава разбираше нещо, което Портър Уилсън щеше да осъзнае след десетилетия. Англичаните в град Квебек вече не бяха мастодонтите, не бяха огромните параходи и достолепните пътнически лайнери на това общество и тази икономика.

Бяха спасителен сал, носен от вълните. А когато си на сал, не воюваш с другите.

Елизабет Макуъртър бе осъзнала това. И когато Портър клатеше лодката, тя я стабилизираше.

Гледаше го и виждаше дребен, енергичен мъж с олисяло теме, покрито от перука. Косата му — където бе останала неговата собствена — бе боядисана в наситено черно, на което биха завидели и столовете. Очите му бяха кафяви и нервно шареха из стаята.

Мистър Блейк пристигна пръв. Той бе най-възрастният член на съвета и на практика живееше в ЛИД. Когато си свали палтото, разкри униформата си, която се състоеше от сив костюм от фина вълна, сияеща от чистота бяла риза и синя копринена вратовръзка. Винаги бе с безупречен външен вид. Беше джентълмен и успяваше да накара Елизабет да се почувства млада и красива. Възрастната дама бе тайно влюбена в него, когато бе непохватна девойка, а той — левент на двайсет и няколко години.

Тогава бе привлекателен и сега, шейсет години по-късно, все още бе привлекателен, макар че косата му бе оредяла и побеляла, а някога стройната му фигура се бе позакръглила. Но очите му бяха бистри и живи, а сърцето — голямо и силно.

— Елизабет — поздрави я мистър Блейк с усмивка, хвана ръката й и я подържа за миг. Никога не я задържаше твърде дълго, никога не фамилиарничеше. Само толкова, колкото да й покаже, че държи на нея.

Възрастният джентълмен зае стола си. Стол, който според Елизабет отдавна трябваше да бъде заменен. Но, честно казано, това се отнасяше и за мистър Блейк. И за всички членове на управителния съвет.

Какво ли щеше да се случи, когато започнеха да измират един по един и от Литературно-историческото дружество останеха само износени, празни столове?

— Така, да започваме, че трябва да приключим бързо. Имаме тренировка след час.

Думите бяха на Том Хенкок, който пристигна в компанията на Кен Хаслъм. Напоследък двамата мъже бяха неразделни, защото, колкото и да бе странно, бяха съотборници в предстоящото нелепо състезание.

Том беше гордостта на Елизабет. Нейната надежда. И то не само защото беше пастор в презвитерианската църква „Свети Андрю“, която се намираше в съседство.

Беше млад и се бе присъединил към тяхната общност съвсем наскоро, след като се бе преместил в град Квебек преди три години. Едва на трийсет и три, възрастта му бе на половината от годините на следващия по възраст член на управителния съвет. Все още не бе циничен, не бе уморен от живота. Все още вярваше, че църквата му може да привлече нови енориаши — английското население изведнъж щеше да започне да произвежда бебета, които щяха да пораснат и с желание да останат в Квебек. Вярваше на обещанията на квебекското правителство за премахване на дискриминацията при наемане на работа на англоговорящи; за лекари в системата на здравеопазването, които говорят на техния роден език; за образование и за старчески домове, за да може, когато изгубят всяка надежда, да умрат под грижите на медицински сестри, които им мълвят утешително на английски.

Успял бе да внуши на съвета, че може би все пак не всичко е загубено. И че може би всъщност не се води война; не бяха намесени в някакво ужасяващо продължение на битката на Авраамови поля12, която този път англичаните губеха. Елизабет вдигна поглед към необичайно дребната статуя на генерал Джеймс Улф13. Героят мъченик от битката преди двеста и петдесет години се извисяваше над Литературно-историческото дружество като някакво дървено обвинение. Бе свидетел на незначителните им спорове и непрестанно им напомняше за много по-великата битка, която бе водил, за да ги има тях. И в която бе загинал, но преди това бе триумфирал над напоеното с кръв пасище. Така бе сложил край на войната и бе извоювал Квебек за англичаните. Поне на хартия.

Сега генерал Улф, разположен в свой собствен кът от красивата стара библиотека, ги гледаше отвисоко. Във всеки смисъл на думата, каза си Елизабет.

— Как е, Кен? — попита Том, след като седна на мястото си до по-възрастния мъж. — Във форма ли си? Готов ли си за състезанието?

Елизабет не чу какво отговори Кен Хаслъм. Но и не очакваше. Кен раздвижи тънките си устни, ала от тях не излезе нито звук.

Всички замълчаха, може би им мина през ума, че е дошъл денят, в който колегата им ще произнесе слова, по-звучни от шепот. Но грешаха. Въпреки това Том Хенкок продължи да си приказва с Кен, сякаш водеха истински разговор.

Още една причина, поради която Елизабет обичаше Том — младият мъж не се поддаваше на заблудата, че щом Кен е мълчалив, значи е глупав. Тя много добре знаеше, че не е. Около шейсет и пет годишният джентълмен бе най-успешният от всички членове на съвета и притежаваше собствена компания. А освен това Кен Хаслъм наскоро бе направил още нещо забележително.

Записал се бе да участва в опасното състезание по гребане с кану в ледените води на реката. В тима на Том Хенкок. Беше най-възрастният член в своя отбор, а и в който и да е от отборите. Може би дори най-възрастният състезател в историята на този вид спорт изобщо.

Елизабет ги наблюдаваше: тихия и спокоен Кен и младия, жизнен и привлекателен Том. Стори й се, че май все пак се разбират много добре. Навярно всеки от тях криеше по нещо неизречено.

Не за първи път се зачуди на някои от решенията на Том Хенкок. Защо бе избрал да бъде техен пастор? Защо бе останал сред стените на Стария Квебек? Възрастната жена знаеше, че се иска определен тип характер, за да реши човек да прекара живота си на място, което много се доближаваше до крепост.

— И така, да започваме — обяви Портър и се изопна още повече.

— Уини още не е дошла — възрази Елизабет.

— Не можем да чакаме.

— Защо? — попита спокойно Том. Но въпреки това на Портър му се стори, че младежът се заяжда.

— Защото вече минава десет и половина, а именно вие поискахте да сме по-експедитивни днес — заяви председателят, удовлетворен, че е спечелил точка.

За пореден път Портър гледаше приятел, а виждаше в негово лице враг, каза си Елизабет.

— Точно така — усмихна се Том. — И все пак с удоволствие ще изчакам — добави, видимо без намерение да влиза в пререкания.

— Е, аз пък няма да чакам. Какво е първо на дневен ред?

Известно време водиха дискусия за закупуването на нови книги и тогава пристигна Уини. Жената бе дребничка, енергична и страстно посветена — на англоезичната общност, на ЛИД, но най-вече на приятелката си. Нахълта с маршова стъпка, погледна Портър унищожително и се настани до Елизабет.

— Виждам, че сте започнали без мен — обърна се към председателя. — Казах ви, че ще закъснея.

— Така е, но това не означава, че сме длъжни да чакаме. Тъкмо обсъждахме какви нови книги да купим.

— И не ви хрумна, че е най-добре в дискусията да участва и библиотекарката?

— Е, вече сте тук.

Останалите членове на съвета наблюдаваха, сякаш бяха на тенис мач от „Уимбълдън“, но с далеч по-слаб интерес. Беше пределно ясно кой има топки и кой ще победи.

След петдесет минути почти бяха стигнали до края на дневния ред. В чинията по средата на масата бе останала само една овесена бисквитка и всеки хвърляше поглед към нея, но не смееше да я вземе заради твърде доброто си възпитание. Обсъдиха сметките за парното, набирането на нови членове, опърпаните стари книги, завещани им вместо пари. Оставените с последната воля на мъртъвци томове съдържаха предимно проповеди, потресаващи викториански стихосбирки или досадни дневници на пътешественици, заминали по поречието на Амазонка или в Африка, за да застрелят и препарират някое клето диво животно.

Подложиха на дискусия и намерението да организират нова разпродажба на книги, но предвид провала на последното подобно начинание обсъждането приключи бързо.

Елизабет водеше бележки и полагаше усилия да не повтаря успоредно с говорещите коментарите, които правеше всеки член на съвета. Срещата протичаше като литургия. Позната и по някаква странна причина успокояваща. Едни и същи думи се изричаха отново и отново на всяко събрание. За вечни времена. Амин.

Внезапен звук прекъсна приспивния ритъм на литургията. Беше толкова непривичен и стряскащ звук, че Портър почти подскочи на стола си.

— Какво беше това? — прошепна Кен Хаслъм. По неговите стандарти това си беше почти вик.

— Май е звънецът на входната врата — обади се Уини.

— Звънецът ли? — учуди се Портър. — Не знаех, че имаме звънец.

— Поставен е през 1897 година, когато лейтенант-губернаторът дошъл на посещение, но не успял да влезе — обясни мистър Блейк с такъв тон, сякаш лично бе присъствал на събитието. — Самият аз никога не съм го чувал да звъни.

Но сега го чу отново. Дълъг и пронизителен звън. Елизабет бе заключила входната врата на Литературно-историческото дружество, след като всички се бяха събрали. Правеше го, за да не ги прекъсва никой. Но всъщност рядко ги посещаваше някой, така че действието й бе по-скоро навик, отколкото необходимост. Беше окачила и табелка на масивната дървена врата: „Събрание на управителния съвет. Библиотеката ще отвори на обяд. Благодарим ви. Merci.“

Звънецът отново раздра тишината. Някой се бе облегнал на него и си бе заклещил пръста в бутона.

Членовете на съвета продължиха да се гледат мълчаливо.

— Ще отворя — каза Елизабет.

Портър сведе очи към листовете пред себе си. Дотолкова му стигна мъжеството.

— Не — изправи се Уини. — Аз ще отворя. Вие стойте тук.

Проследиха с поглед дребната жена, докато се отдалечаваше по коридора, а после чуха стъпките й по дървеното стълбище. За кратко настана тишина. След минута отново се чу тропотът на краката й по стълбите.

Слушаха стъпките, които наближаваха все повече. Уини стигна до вратата на залата, но спря там. Лицето й изглеждаше пребледняло и сериозно.

— Дошъл е един човек. Иска да говори пред управителния съвет.

— Е? — подкани я Портър. Чак сега, след като възрастната дама бе отишла да отвори вратата, се усети, че той е председателят. — Кой е?

— Огюстен Рено — отвърна Уини и видя израженията на колегите си. Едва ли можеха да реагират по-изненадано, ако ще да бе казала „Дракула“. Макар че при англоезичните изненадата се изчерпваше с повдигане на веждите.

Всички в залата бяха вдигнали вежди, а ако статуята на генерал Улф бе способна да размърда лицето си, навярно щеше да добие същото изражение.

— Оставих го да чака отвън — добави жената в проточилото се мълчание.

Сякаш за да подчертае този факт, звънецът отново проехтя.

— Какво да правим? — попита Уини, но вместо да се обърне към Портър, погледна Елизабет. Всички останали също насочиха очи към нея.

— Трябва да гласуваме — предложи Елизабет накрая. — Да го приемем ли?

— Не е в дневния ред — отбеляза мистър Блейк.

— Точно така — намеси се Портър в опит да изземе обратно властта. Но докато го казваше, гледаше Елизабет.

— Кой гласува „за“ да допуснем Огюстен Рено да говори пред съвета? — попита възрастната дама.

Никой не вдигна ръка.

Елизабет остави писалката си и не отрази гласуването в протокола на събранието. Кимна отсечено, изправи се и обяви:

— Ще му кажа.

— Ще дойда с теб — стана и Уини.

— Не, скъпа, остани тук. Ще се върна след малко. Все пак — спря на вратата и погледна към колегите си и генерал Улф, който се извисяваше над тях — не може да е чак толкова зле.

Но всички знаеха, че не е съвсем така. Когато Огюстен Рено идваше на посещение, нещата не бяха никак на добре.