Сенки в снега

ГЛАВА ОСМА

Гамаш се събуди от приятния аромат на силно кафе. Взе си душ и слезе при Емил, за да закусят заедно.

Старецът наля топла напитка в чашата на госта си и двамата седнаха на дългата дървена маса. В средата бе поставена чиния с хрупкави кроасани, мед, няколко вида сладко и нарязани плодове.

— Видя ли това? — попита Емил и сложи сутрешното издание на Le Soleil пред приятеля си.

Арман отпи глътка кафе и прочете заглавието:

Прегледа набързо статията. От опит знаеше, че не трябва да се пренебрегват репортажите в медиите. Журналистите често успяваха да се докопат до хора и информация, които самите полицаи не бяха открили. Но в тази статия нямаше нищо ново. Най-вече се разказваше за необичайното хоби на Рено да копае за останките на Шамплен и с това да вбесява някои личности; В материала бе цитиран главният археолог на Квебек — Серж Шевре, който се бе изказал ласкаво за постиженията на Рено, въпреки че те се изчерпваха, както всички добре знаеха, с копаенето на дупки в Стария град и навярно с провалянето на някои законни разкопки. Шевре и Рено се ненавиждаха, макар да не си личеше от публикацията в днешния вестник.

Репортерът обаче се бе оказал достатъчно съобразителен да събере предишни коментари на Шевре за Рено. Всъщност отзиви имаше не само от главния археолог, а и от куп други историци, археолози и експерти по темата „Шамплен“. Всички те се бяха отнасяли презрително към Рено, всички се бяха подигравали и бяха осмивали аматьорщината му, докато бе жив.

Приживе Огюстен Рено несъмнено се бе превърнал в карикатура. Но ако човек се зачетеше в днешните вестници, щеше да добие съвсем друга представа за него. Той не бе просто мъртвец. Всички се изказваха за покойника с умиление, сякаш говореха за любимия си леко шантав чичо. Макар и малко заблуден, Рено се бе посветил със страст на търсенията си. Обрисуван бе като човек, който е обичал своя дом, своя град, своята страна. Квебек. Човек, влюбен в историята, който я бе превърнал в смисъла на живота си и бе пренебрегнал заради нея всичко останало, включително разума.

Любителят археолог беше безобиден ексцентрик, един от многото в Квебек, и провинцията бе осиротяла след загубата му.

Такъв бе покойният Огюстен Рено. Най-сетне уважаван.

Гамаш с облекчение забеляза, че в статията е проявено внимание при съобщаването на мястото, където бе открит трупът. Казваше се, че са го намерили в сградата на уважавана в англоезичната общност институция, но нищо повече. Нямаше и намек, че са замесени англоезични канадци, че е имало някаква конспирация, политически или лингвистични подбуди за престъплението.

Но детективът подозираше, че жълтата преса няма да е толкова сдържана.

— Става въпрос за онази библиотека, нали? Мястото, където ходеше, за да работиш? — попита Емил, докато разчупваше един кроасан и фини трошици се посипаха по масата. Той бе вечерял навън с приятели предишната вечер и затова с Гамаш не се бяха виждали след убийството.

— Да, ЛИД — потвърди инспекторът.

Възрастният мъж го изгледа с пресилено сериозно изражение.

— Можеш да ми кажеш, Арман. Нали не си го…

— Убил? Никога не бих убил непознат. Виж, приятел…

Емил Комо се разсмя, но след малко притихна.

— Горкият човечец.

— Да, горкият. Всъщност бях там, присъствах на първоначалните разпити. Инспектор Ланглоа бе така любезен да ми разреши.

Докато се хранеха, Гамаш разказа на Емил как е минал денят му, а наставникът му го прекъсваше с кратки въпроси.

Накрая Комо се отпусна на стола си. Бе приключил със закуската, но му се бе отворил апетит за друго.

— Е, как мислиш, Арман? Англоезичните крият ли нещо? Защо ще търсят помощта ти, ако не са уплашени?

— Съвсем прав си, уплашени са, но не защото истината може да излезе наяве. Според мен се боят какви изводи може да си направят хората.

— И има защо да се боят — отвърна Емил. — Какво е търсел Рено там?

Това беше важният въпрос. Почти толкова важен, колкото кой бе убиецът, помисли си Гамаш. Защо Рено бе отишъл в Литературно-историческото дружество?

— Емил? — Гамаш се приведе и обгърна с големи длани чашата си. — Ти си член на дружеството „Шамплен“. Знаеш много повече от мен по темата. Възможно ли е Рено да е намерил следа? Има ли вероятност Шамплен наистина да е погребан там?

— Ела в бар „Сен Лоран“ за обяд — рече Комо и се изправи. — Имам среща с хора, които могат по-добре да отговорят на въпросите ти.

Гамаш остави Хенри вкъщи. Рядко го правеше, но отиваше на място, където кучетата не са добре дошли, макар да си мислеше, че трябва да ги допускат. Кучета, котки, хамстери, коне, бурундуци. Птици.

Въпреки това намери само хора, когато влезе в презвитерианската църква „Свети Андрю“ по време на неделната служба, и то доста хора. Пейките бързо се запълваха. Гамаш разпозна неколцина репортери, а останалите посетители навярно повече се вълнуваха от клюките, отколкото от божието слово. Подозираше, че мнозинството от днешното паство никога досега не бе стъпвало в църквата, а може би дори не знаеше за съществуването й. Бяха я открили след намирането на трупа.

Англоезнчният Квебек бе излязъл на парад.

Пейките бяха подредени в полукръг с лице към амвона. Гамаш успя да си намери място в края на един от редовете, близо до страничната стена на църквата. Поседя тихо няколко минути, докато се дивеше на обкръжаващата го красота.

Църквата сякаш бе изпълнена със светлина. Лъчите нахлуваха през ярките пъстроцветни стъклописи на прозорците. Стените бяха измазани и боядисани в кремаво, но детективът не можеше да откъсне поглед от тавана. Свежият лазурносин купол се издигаше над елегантен полукръгъл балкон.

Още нещо направи впечатление на главния инспектор. Никъде не се виждаше разпятие.

— Прекрасно е, нали?

Гамаш се извърна и забеляза, че Елизабет Макуъртър се е настанила безшумно до него.

— Наистина — прошепна в отговор. — Отдавна ли съществува тази църква?

— От двеста и петдесет години. Наскоро отпразнувахме юбилея й. Разбира се, голямата англиканска църква е „Света Троица“. Повечето англоезични квебекчани ходят в нея, но и ние се справяме някак си.

— Свързана ли е с Литературно-историческото дружество? Сградите са разположени в непосредствена близост.

— Няма формална връзка. Свещеникът е член на нашия управителен съвет, но това е просто съвпадение. Англиканският архиепископ беше в съвета, само че преди няколко години се премести да живее другаде, затова решихме да поканим презвитерианския пастор да се присъедини към нас.

— Винаги ли се събират толкова много хора? — Гамаш кимна към посетителите, които вече се тълпяха прави зад заетите пейки.

Елизабет поклати глава и се усмихна.

— Обикновено можем да се излегнем на пейките и да подремнем. Случвало се е наистина да го правим понякога.

— Днес може да се съберат доста средства.

— Добре би било. Църквата има нужда от нов покрив. Но се опасявам, че тези хора са дошли само да позяпат. Видяхте ли статията в Le Journalist тази сутрин?

Гамаш знаеше, че това е местният парцал. Поклати глава.

— Четох само Le Soleil. Защо? Какво пишеше там?

— Нищо особено, но се намекваше, че англичаните сме убили Рено, за да потулим мрачната си тайна.

— И каква е тя?

— Че Шамплен е погребан под сградата на ЛИД, разбира се.

— А така ли е?

Стори му се, че Елизабет Макуъртър се сепна от въпроса. Но органът засвири, събралите се хора се изправиха и възрастната дама не отговори. Макар че детективът се досещаше какво би казала.

„Разбира се, че не е.“

Запя „Господ на всички надежди“ от сборника с църковни химни, като в това време наблюдаваше миряните. Повечето изглеждаха объркани и дори не се опитваха да пеят, други движеха устни, но Гамаш би се изненадал, ако от тях излизаше звук. По негови сметки едва дузина извисяваха глас и се включваха в песнопението.

На амвона се качи млад мъж и службата започна.

Инспекторът устреми поглед към свещеника. Томас Хенкок. Изглеждаше на около двайсет и пет. Косата му бе тъмноруса, лицето — хубаво, макар да не излъчваше класическата красота на правилните черти, а по-скоро хубостта, която вървеше ръка за ръка с крепкото здраве. Жизненост. Гамаш бе забелязал, че е невъзможно човек да е жизнен и да не е привлекателен. Помисли си, че младият свещеник някак му напомня за Мат Деймън. Интелигентен и чаровен.

Помолиха се за Огюстен Рено.

Тогава Томас Хенкок направи нещо, което Гамаш не бе предполагал, че е възможно. Макар да призна, че Рено е бил убит само на метри от църквата, проповедникът не се спря ненужно дълго на този факт, нито прекали с размишленията над това как се проявява божията воля.

Вместо това преподобният с дълго синьо расо и детинско лице заговори за страстта и целеустремлението. За очевидната любов на Рено към живота. Свърза я с бог. Представи я като огромен дар от бога.

Остатъкът от проповедта бе посветена на радостта.

Гамаш си каза, че това е доста рискована стратегия. Пейките преливаха от франкофони, любопитни да разберат повече за тази субкултура, която бе изникнала насред града им. Англоезичните. Повечето квебекчани навярно дори не подозираха за съществуването им, камо ли да предполагат, че са се устроили така стабилно и удобно.

Англоезичните бяха куриоз и повечето посетители в църквата бяха дошли да ги зяпат и да ги съдят. Сред тях имаше и известен брой репортери, извадили бележниците си, готови да запишат и отразят официалната реакция на англоезичната общност. С избора да се концентрират върху радостта, а не върху скръбта, църквата и англоезичните рискуваха да бъдат възприети като безсърдечни хора, които омаловажават трагедията на отнетия живот. Все пак човекът бе убит на един хвърлей оттук.

И все пак, вместо да се съобрази с тълпата, вместо да промърмори някакво извинение, подплатено с подходящи, но изтъркани цитати от Библията, този свещеник говореше за радостта.

Арман Гамаш не знаеше как ще изглежда проповедта, описана в утрешното издание на Le Journalist, но се възхищаваше на проповедника, задето бе избрал да не угажда на множеството. Всъщност им даваше една различна, по-положителна гледна точка. Инспекторът си каза, че ако в неговата църква се говореше повече за радостта и по-малко за греховете и вината, може би щеше да се изкуши да се върне там.

Проповедта приключи с химн, събиране на пожертвования и мълчалива молитва, по време на която полицай Моран разказваше на Гамаш за покойната си баба. Старицата пушела непрекъснато и вечно имала цигара в устата.

— Дясното й око все примигваше заради дима — обясняваше младият полицай. — А цигарата просто догаряше до филтъра. Баба никога не изтръскваше пепелта. Стоеше си като дълго сиво стълбче. Можехме да я гледаме с часове. Сестра ми казваше, че е отвратителна, но на мен някак си ми харесваше. Освен това пиеше. Способна бе да яде и да пие, без дори да вади цигарата от устата си.

Изглежда това го впечатляваше.

— Веднъж, както приготвяше закуска, цялото стълбче пепел се посипа в кашата. Но баба продължи да бърка. Един господ знае колко пепел и всякакви такива гадости сме изяли.

— Заради пушенето ли почина? — попита инспекторът.

— Не. Задави се с брюкселско зеле.

В настаналото мълчание Гамаш не можа да се сдържи и се засмя тихо.

Елизабет го погледна.

— За радостта ли си мислите? — прошепна.

— В известен смисъл — отвърна детективът и почувства толкова силно стягане в гърдите, че почти му секна дъхът.

След края на службата миряните бяха поканени на кафе и сладки в църковната зала, но детективът предпочете да остане на мястото си. След като стисна ръката на всеки желаещ, преподобният Хенкок забеляза едрия мъж, който седеше на една от пейките, и се приближи към него.

— Мога ли да помогна с нещо?

Очите му бяха сини, погледът му излъчваше мекота. Отблизо Гамаш видя, че свещеникът е по-възрастен, отколкото изглежда. По-скоро на около трийсет и пет, отколкото на двайсет и пет.

— Не бих искал да ви откъсвам от вашето паство, преподобни, но се питах дали може да поговорим по някое време днес?

— Защо не сега? — предложи свещеникът и седна. — И, моля, не ме наричайте „преподобни“. „Том“ е достатъчно.

— Боя се, че не мога.

Хенкок го огледа внимателно:

— Тогава ми казвайте „Ваше светейшество“.

Гамаш се взря в сериозното изражение на младия мъж и не можа да сдържи усмивката си.

— Може би ще ви наричам Том.

Хенкок се засмя:

— Всъщност при много официални обстоятелства пълната ми титла е Преподобният мистър Хенкок, но мистър Хенкок също върши работа, ако така ви е по-удобно.

— Да, по-удобно ми е. Merci. — Детективът протегна ръка. — Казвам се Арман Гамаш.

Ръката на свещеника застина неподвижно за миг.

— Господин главен инспектор — каза накрая, — предположих, че може би сте вие. Елизабет ми разказа, че вчера сте им помогнали. За съжаление, бях на тренировка за състезанието с кану. Не се надяваме да спечелим, но поне се забавляваме.

Гамаш му повярва, че не се надяват. Следеше прочутата карнавална гонка с кану по река Сейнт Лорънс62 от десетилетия и всяка година се чудеше какво ги е прихванало тези хора, за да се забъркат в такова нещо. Искаше се голяма атлетичност и значителна доза лудост. И макар че младият свещеник изглеждаше в достатъчно добра физическа форма, инспекторът знаеше от записките си, че неговият съотборник Кен Хаслъм е над шейсетгодишен. Грубо казано, щеше да е като влачене на наковалня през реката. Участието на Хаслъм в отбора определено бе предимство за съперниците им.

Ако обстоятелствата бяха други, детективът би попитал този млад мъж защо той или някой друг би участвал в подобно състезание. Но не и днес. Днес темата бе друга.

— Радвам се, че бях полезен, макар и малко — призна Гамаш. — Но се боя, че случаят съвсем не е приключил. Въпреки днешната ви проповед.

— О, тя нямаше за цел да омаловажи случилото се, а да отдаде почит и да отпразнува живота на този човек. Има твърде много хора — махна към красивите витражи на прозорците и благородния град отвън, — които ще ни обвинят. Затова се опитах да звуча по-ободряващо. Не ви ли допадна проповедта?

— Има ли значение?

— Винаги има значение. Не се опитвам да ви поучавам, нали разбирате?

— Щом ви интересува, според мен службата беше вдъхновена. Красива.

Преподобният мистър Хенкок погледна Гамаш:

— Merci. Поех риск. Надявам се поне да не съм нанесъл вреда. Ще видим.

— В Квебек ли сте роден?

— Не, в Ню Брънзуик. Град Шедиак. Световната столица на омарите. Задължително е, когато се споменава Шедиак, да се добавя…

— Световната столица на омарите.

— Благодаря — усмихна се Хенкок и Гамаш се убеди, че младият пастор с основание говори за радостта. Познаваше я. — Тук е първото ми назначение. Пристигнах преди три години.

— Откога сте в управителния съвет на ЛИД?

— Май от около година и половина. Не ми е в тежест. Най-важната ми задача е да си напомням, че не бива да предлагам нищо. Необходими са огромни усилия да се спре времето, но те почти са успели да го постигнат.

Гамаш се усмихна.

— Жива история?

— Нещо такова. Може да са стари и опаки, но обичат Квебек и Литературно-историческото дружество. Години наред са се старали да не мътят водата. Просто искат никой да не ги закача. И изведнъж се случва това.

— Убийството на Огюстен Рено — довърши инспекторът.

Пасторът поклати глава.

— Знаете ли, беше дошъл да разговаря с нас. В петък сутринта. Но съветът не го прие. И с право. Да мине през обичайните процедури като всички останали. Изглеждаше ми неприятен.

— Видяхте ли го?

Хенкок се поколеба.

— Не.

— Защо посещението на Рено не е отбелязано в протокола?

Въпросът сякаш хвърли свещеника в недоумение.

— Просто преценихме, че не е от значение.

Но на Гамаш му се стори, че Хенкок не е знаел за този пропуск.

— Доколкото разбрах, с мосю Хаслъм сте си тръгнали по-рано.

— Да, имахме тренировка по обяд, затова си тръгнахме.

— Огюстен Рено все още ли чакаше отвън?

— Не съм го видял.

— Кой има достъп до мазето?

Преподобният се замисли за малко.

— Уини знае най-добре. Все пак е главната библиотекарка. Мисля, че вратата на мазето никога не е заключвана. По-скоро въпросът е кой би могъл да я намери. Вие слизахте ли долу?

Гамаш кимна.

— Значи знаете, че трябва да се мине през капак в пода и да се слезе по стълба. Не е някое широко стълбище. Случаен посетител никога не би се натъкнал на мазето.

— Но напоследък правите ремонти, включително на частта от подземието, където са открили трупа. Всъщност научих, че е било планирано заливане на пода с бетон след няколко дни.

— Толкова скоро? Знаех, че ще се извършва такъв ремонт, но нямах представа кога. Предполагам, че вече е отменен, нали?

— Поне за известно време.

Главният инспектор се зачуди дали преподобният мистър Хенкок осъзнава какво е признал току-що — че убиецът на Рено може да е само член на Литературно-историческото дружество. И то не случаен посетител на чудесната библиотека, а някой добре запознат със старинната сграда. Спомни си лутането из криволичещите коридори. Бяха истински лабиринт от проходи, стълбища и закътани стаички.

Дали Огюстен Рено е могъл сам да намери онзи капак в пода?

Почти със сигурност не.

Някой го бе отвел дотам и после го бе убил.

Някой, който знаеше всичко за ЛИД.

Някой, който бе наясно, че скоро ще залеят пода на мазето с бетон.

Преподобният мистър Хенкок се изправи.

— Съжалявам, но наистина трябва да отида на събирането в залата. Очакват ме.

Поспря и се вгледа в брадатия мъж срещу себе си.

Като всеки друг жител на провинция Квебек и Хенкок познаваше главен инспектор Гамаш. Началникът на отдел „Убийства“ участваше в седмични телевизионни предавания и новинарски емисии и обясняваше решенията, които вземаше Sûreté. Често даваше информация за някой случай.

Винаги бе търпелив, умерен и не се боеше от въпроси, макар че хората рядко ги задаваха възпитано, а понякога дори ги изкрещяваха в лицето му. Никога не си изпускаше нервите, въпреки че Хенкок го бе виждал да се изправя срещу невъобразими провокации.

Но човекът, когото преподобният гледаше сега, бе различен от онзи, когото бе виждал по телевизията през последните три години, и то не само заради брадата и белега. Изглеждаше все така замислен, вежлив, дори някак мек.

Но и уморен.

— Кафето ще почака — размисли Хенкок и отново седна на пейката. В църквата бе спокойно, прохладно и тихо. — Искате ли да поговорим?

Арман Гамаш знаеше, че младият мъж не предлага да обсъдят случая. Изкуши се да му разкаже всичко. Но Томас Хенкок бе заподозрян в убийство и колкото и да му се искаше да си признае греховете пред младия свещеник, инспекторът си наложи да се сдържи.

— Вървете, моля. Ще поговорим друг път.

— Надявам се — рече Хенкок и се изправи. — Знаете ли, радостта никога не си отива. Винаги е във вас. И един ден отново ще я намерите.

— Merci — отвърна Гамаш. Остана мълчаливо на пейката в църквата, докато стъпките на младия мъж заглъхнаха и отново се оказа сам с шепота в главата си.

Библиотеката и офисите на Литературно-историческото дружество отново бяха отворени. Но пред една от вратите беше опъната жълта полицейска лента. Тази врата водеше към капака в пода, от който се спускаше стълба надолу към мазето.

И там стоеше инспектор Ланглоа.

Неговият екип бе събрал всички улики, хората му бяха прегледали всеки квадратен сантиметър и бяха прибрали всеки косъм, всяка мумифицирана мишка, всяко парченце плат. Запечатали бяха почвени проби в стъкленици. Направили бяха снимки, включително на инфрачервена, ултравиолетова и черна светлина. Всичко.

Освен тялото бяха намерили окървавена лопата, чантата с картата и отпечатъци от обувки. Какви ли не обувки. Навярно твърде много, за да могат да ги идентифицират.

Следователите проверяваха бившата съпруга на Рено, приятелите му, които се брояха на пръсти, и съседите. Претърсваха дома му, но той бе толкова затрупан с книги, бумаги и всякакви други боклуци, че можеше да отнеме седмици.

Полицията бе изцяло заета с този случай. Ланглоа, също като колегата си Гамаш, знаеше, че лудницата тепърва започва. Първоначално таблоидите бяха налели масло в огъня, но скоро и сериозната преса щеше да го раздуха. Случаят се разрастваше. Вече не ставаше въпрос само за трупа на Рено, а за една друга, по-стара тайна и по-древни останки.

Шамплен.

Дали беше там?

Ето защо, вместо да рови за улики в дома на Рено, инспекторът стоеше в сумрачното мазе, втренчен в кофа, пълна с картофи. Поне се надяваше да са картофи.

До него се бе привел главният археолог на Квебек — Серж Шевре.

И двамата мъже не бяха особено щастливи, че са там. И двамата знаеха, че си губят времето.

— Е, инспекторе, мога да ви кажа, че това със сигурност не е Шамплен.

Продължиха да се взират в картофите.

Опитен в разкопките работник, дошъл заедно с главния археолог, се подпираше на лопатата си. Негова колежка държеше някакво устройство и бавно пристъпваше по пръстения под. Вече бяха изкопали три дупки и във всяка от тях бяха намерили метална касетка или кофа, пълна с кореноплодни зеленчуци. Вероятно на стотици години. Репи, картофи, пащърнак. Но нямаше и помен от Самюел дьо Шамплен.

— Bon63 — изправи се Шевре. — Достатъчно. Всички сме наясно, че не е тук. Всъщност, ако Огюстен Рено е вярвал, че ще го намери в това мазе, е почти сигурно, че Шамплен е някъде другаде.

— Почакайте, тук засичам нещо — обади се жената с устройството.

Археологът въздъхна, но всички се скупчиха в тъмния ъгъл. Копачът премести ярките индустриални прожектори.

Инспектор Ланглоа усети как сърцето му се разтуптява. Огледа се — хората около него също изглеждаха изпълнени с надежда и очакване. Дори Шевре.

Макар да осъзнаваше, че няма как Шамплен да е погребан тук, Шевре все пак си позволяваше да храни надежда. Ланглоа си помисли, че подобно на инспекторите, които разследват убийства, археолозите не спират да копаят, защото някак вярват, че няма да е напразно. Може би щяха да изровят нещо важно, скрито още малко по-дълбоко под повърхността.

Копачът опря лопатата в твърдата земя, размърда я и започна бавно да я вдълбава, сантиметър по сантиметър, за да не наруши целостта на онова, което бе отдолу.

След миг чуха тъп удар и леко изстъргване. Бяха се натъкнали на нещо.

Главният археолог на Квебек отново се наведе. Извади инструментите си, много по-фини от останалите, и внимателно, с голямо старание почисти прахта. Отдолу лъсна кутия.

Отвори я и освети вътрешността й с фенерче.

Репи. Все пак една от тях приличаше на министър-председателя.