Сенки в снега

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

— Доктор Шевре?

Гамаш забеляза как гърбът на мъжа се напрегна — красноречиво дребно движение, неволево и често срещано. Човекът видимо бе погълнат от заниманието си и не му беше приятно да го прекъсват. Разбираемо, каза си главният инспектор. Всеки е изпитвал това чувство.

Но още по-красноречива бе дългата пауза. Детективът почти можеше да види как бронята се материализира — по гърба на археолога сякаш се плъзнаха и наместиха метални плочи, шипове и вериги. След бронята бе ред на оръжието.

Гняв.

— Какво искате? — попита скованият гръб.

— Бих искал да поговоря с вас, ако обичате.

— Запишете си час.

— Нямам време.

— Аз също. Приятен ден.

Серж Шевре се наведе още по-ниско над масата, докато съсредоточено разглеждаше някакъв предмет.

Гамаш разбираше, че главният археолог на Квебек си има причина да работи с глина и чирепи, върхове на стрели и старинни каменни стени. Можеше да ги обсипва с въпроси и дори понякога да му противоречаха, положението никога не ставаше твърде грозно, твърде емоционално или лично.

— Казвам се Арман Гамаш. Помагам за разследването на убийството на Огюстен Рено.

— Вие сте от Sûreté. Тук нямате юрисдикция. Вървете си и не се бъркайте в чужди работи.

Скованият гръб все така не помръдваше.

Инспекторът го погледа замислено известно време.

— Не искате ли да помогнете?

— Вече помогнах. — Серж Шевре се обърна и се втренчи гневно в детектива. — Прекарах цял следобед с инспектор Ланглоа в мазето на Литературно-историческото дружество. Изгубих си неделята да копаем и знаете ли какво намерихме?

— Картофи?

— Картофи. И това е много повече, отколкото Огюстен Рено е намерил по време на всичките си разкопки в търсене на Шамплен. Не искам да бъда груб, но, ако обичате, вървете си и ме оставете да работя.

— По какво работите? — приближи се Гамаш.

Намираха се в подземието на параклиса към урсулинския манастир. Осветено бе от прожектори, а в средата на главното помещение бяха разположени дълги работни маси. Доктор Серж Шевре стоеше край най-дългата.

— Правим разкопки тук от известно време.

Главният инспектор отмести поглед към дупката пред една от грубите каменни стени.

— Там ли са били погребани генерал Монкалм и неговите хора?

— Не, намерихме ги ето там. — Шевре посочи друга част от мазето, а след това продължи да работи.

Детективът направи няколко крачки и надникна. Никога преди не бе влизал в това подземие, но бе чел за него още в училище. Героичният генерал яздел великолепния си жребец пред строя, вдъхвал кураж и сила на войниците си. После — залп, пълководецът бил ранен, но останал на гърба на коня си. Когато станало ясно, че губят битката и че Бугенвил няма да пристигне, френската войска се оттеглила зад стените на града. Монкалм яздил дотук, а от двете му страни го подкрепяли пехотинци. Довели го точно на това място, където можел да издъхне в покой.

За удивление на всички, генералът издържал до следващия ден, когато предал богу дух.

Монахините се бояли, че английските войници може да осквернят тялото, а и се страхували от репресии, затова погребали генерала там, където издъхнал. След време изкопали черепа и една от бедрените кости, преместили ги в параклиса и там ги съхранявали и се молели пред тях.

Мощи.

Такива неща имаха сила в Квебек.

Чак наскоро генерал Монкалм отново се бе върнал при своите войници, редом с които бе загинал. Останките му бяха повторно погребани преди няколко години в масов гроб, в който почиваха всички убити в рамките на един кошмарен час на полето, някога принадлежало на фермер на име Авраам.

Французи и англичани — заедно за вечни времена. Достатъчно дълго, за да се помирят.

Гамаш погледна главния археолог, който се бе надвесил над парче метал и отстраняваше с четчица мръсотията по него. Това не беше ли оскверняване на гробове? Не можеха ли да оставят мъртвите на мира? Защо бяха изровили останките на генерала и го бяха погребали повторно с всички почести, а на няколкостотин метра оттам бяха издигнали огромен паметник? Каква беше целта?

Гамаш я разбираше. Всички я разбираха.

Целта беше никога да не бъдат забравени смъртта и саможертвата. Кой бе загинал и кой се бе пожертвал. Град Квебек може и да бе издигнат върху вяра и кожи, но истински живот му вдъхваха символите. И паметта.

Главният инспектор се обърна и забеляза, че доктор Шевре се взира към мястото, където генерал Монкалм е бил погребан, а след това изровен.

— Dulce et decorum est — проговори археологът.

— Pro patria mori102 — завърши фразата Гамаш.

— Познавате ли творчеството на Хораций? — попита Шевре.

— Чувал съм този цитат.

— Сладко и почтено е да се умре за отечеството. Великолепно — отбеляза археологът, докато се взираше някъде в далечината зад Гамаш.

— Така ли мислите?

— Не сте ли съгласен, мосю? — Шевре изгледа главния инспектор с подозрение.

— Не. Това е стара и опасна лъжа. Понякога смъртта е необходима, но никога не е сладка и рядко е правилна. По-скоро е трагична.

Мъжете впериха един в друг гневни погледи.

— Какво искате? — попита пак археологът.

Беше висок и слаб, твърд и остър. Като бойна брадва, прицелена в Гамаш.

— Защо Огюстен Рено е проявил интерес към книги, принадлежали на Шарл Шиники?

Както се и очакваше, доктор Шевре погледна детектива така, сякаш си е загубил ума.

— Какво пък значи това? Дори не разбирам въпроса.

— Малко преди да бъде убит, Рено е попаднал на две книги, които са го развълнували. Източник било Литературно-историческото дружество, но изданията са били в колекцията на отец Шиники. Знаете за кого говоря, нали?

— Естествено, че знам. Кой не го знае?

„Целият останал свят“ — помисли си Гамаш. Странно как хората, вманиачени на някаква тема, смятаха, че и всички други са толкова завладени или поне заинтересовани от нея. За археолозите и историците, обсебени от миналото, бе необяснимо, че останалите хора не споделят тази страст. За тях миналото бе точно толкова живо и реално, колкото и настоящето.

И ако всеки, който забравя миналото, е обречен да го повтаря, твърде ярките спомени пък държат в плен онези, които не спират да ги изживяват. Пред Гамаш стоеше човек, който си спомняше твърде ярко.

— Каква е била връзката между Шарл Шиники и Шамплен? — попита инспекторът.

— Никаква.

— Помислете, моля ви — прикани Гамаш с все така любезен тон, но в него вече се прокрадваше твърдост. — Шиники е притежавал нещо, което е развълнувало Огюстен Рено. Знаем, че Рено е имал една-единствена страст: бащата на Квебек. Следователно в края на XIX век свещеникът явно е попаднал на нещо, на книги за Шамплен. Наскоро изданията са се озовали в ръцете на Рено и той е повярвал, че може да го отведат до мястото, където е погребан Шамплен.

— Вие сериозно ли? Птиците го водеха на такива места. Тънките гласчета в ума му го водеха, оризовият пудинг го водеше… Виждаше следи и доказателства във всичко. Човекът беше ненормален.

— Не твърдя, че книгите на Шиники наистина са разбулили мистерията около Шамплен — обясни Гамаш. — Просто Рено е вярвал, че е така.

Шевре присви очи, но главният инспектор виждаше, че събеседникът му вече се е замислил върху въпроса. След известно време археологът поклати глава.

— Имам още едно питане — продължи детективът. — Шиники и Джеймс Дъглас са били приятели, нали така?

Мъжът кимна. Интересно му беше накъде отиват нещата.

— Защо са се срещнали с двама работници, ирландски имигранти, през 1869 година?

— Работниците са били или пияници, или луди, или и двете. Няма нищо мистериозно.

— Всъщност има. Срещнали са се в Литературно-историческото дружество.

Това хвърли Шевре в размисъл.

— Странно наистина — призна. — Ирландците са мразели англичаните. Няма начин да са отишли в дружеството по собствена воля.

— Искате да кажете, че идеята не е била тяхна?

— Честно казано, дори се съмнявам, че са били грамотни. Едва ли са подозирали за съществуването на Литературно-историческото дружество, а ако са, не биха стъпили в английска институция.

— И все пак са отишли. За да се срещнат с отец Шиники и доктор Джеймс Дъглас. Защо?

Когато не получи отговор, Гамаш бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади старата снимка.

— Ето това са работниците, двамата усмихнати мъже. Скоро след като била направена снимката, този мъж — инспекторът посочи с пръст фигурата на Патрик — си е купил къща в Горния град, на една пресечка оттук. На улица „Жарден“.

— Невъзможно.

— Факт.

Шевре се взря в лицето на Гамаш, после отново сведе поглед към фотографията.

— Знаете ли какви разкопки са протичали по онова време? — поинтересува се детективът.

— През 1869 година? Предполагам много и най-различни.

— Било е лято, ако съдим по дрехите на хората от снимката. Вероятно в Стария град. Виждате ли зидарията?

Шевре разгледа замъглената снимка и кимна.

— Мога да се опитам да разбера.

— Bon — отвърна Гамаш и протегна ръка, за да получи снимката. Макар и неохотно, накрая археологът все пак се раздели с нея.

— Как разбрахте за срещата на Шиники и Дъглас с работниците? — поинтересува се Шевре.

— От дневника на Рено, Нямам представа откъде е научил той за нея. Вероятно е прочел нещо в една от книгите. Купил е колекцията на Шиники от Литературно-историческото дружество. Имало е нещо в тези томове, но не можем да ги намерим. Рено може би ги е скрил. Какво би могло да се съдържа в стогодишни книги, което би накарало някого да убие? — зачуди се Гамаш.

— Няма да повярвате, но не всичко погребано всъщност е мъртво — отвърна археологът. — За много хора миналото е живо.

„Кое ли гнило късче от историята е все още сред нас? — запита се Гамаш. — Какво ли е пробудил Огюстен Рено?“

Детективът си спомни един от записите в дневника на мъжа. Не онзи, който беше ограден в кръгче и заобиколен с удивителни знаци, а един по-скромен — среща, която така и не се бе състояла. Със С. Ш.

Бавно прибра снимката в джоба си и се загледа в Шевре, който вървеше към работната маса.

— Имали ли сте уговорка да се срещнете с Огюстен Рено?

Археологът спря, обърна се и впери поглед в следователя.

— Моля?

— В четвъртък, в един часа. Огюстен Рено е имал среща с някой си С. Ш.

— С. Ш.? Може да е всеки.

— Да, ако инициалите му са С. Ш. Вие ли сте?

— Аз да си уговоря обяд с Рено? Дори не бих стоял в една стая с него. Не. Много пъти е настоявал да се срещна с него, но не съм приемал. Беше дребен гаден досадник, който се мислеше за нещо повече от останалите. Отмъстителен, манипулативен и глупав.

— И може би в крайна сметка е бил прав — отбеляза Гамаш. — Може би най-сетне е открил Шамплен. От това ли се страхувахте? Че може да успее? Затова ли се опитвахте да го спрете на всяка крачка?

— Опитвах се да го спра, защото беше тромав идиот, който проваляше добри и ценни археологически разкопки със своите фантасмагории. Беше истинска напаст.

Серж Шевре бе повишил тон и грубите му думи отекваха в дебелите каменни стени, усилваха се и се връщаха към двамата мъже. Изпълваха пространството с ярост, която се носеше като ехо и нарастваше.

Но последното изречение излезе като дрезгав шепот. Едва чуто пропълзя по пръстения под и Гамаш усети как от него го побиват тръпки.

— Опитвали сте се да го спрете. Успяхте ли в крайна сметка?

— Питате дали съм го убил?

Археологът и детективът бяха вперили гневни погледи един в друг.

— Не съм си уговарял среща с него и определено не съм го убил.

— Знаете ли къде е погребан Шамплен? — промълви инспекторът.

— Какво ме попитахте?

— Знаете ли къде е погребан Самюел дьо Шамплен?

— Какво намеквате? — Шевре бе снишил глас, в очите му се четеше ненавист.

— Разбирате какво имам предвид. Въпросът е недвусмислен.

— Според вас знам къде е погребан Шамплен, но пазя мястото в тайна, така ли? — Мъжът насити всяка дума, всяка сричка с презрение.

— Според мен е почти недопустимо да сме открили гробовете на маловажни свещеници, герои от войната, фермери — говореше Гамаш, без да сваля очи от лицето на археолога, — но не и на основателя на Квебек, бащата на нацията. Смятам, че вие и археологическата общност сте засипвали Огюстен Рено с подигравки не защото е бил за посмешище, а точно обратното. Дали не е стигнал почти до истината? Открил ли е Шамплен?

— Вие сте луд. Защо ми е да крия най-великата археологическа находка в страната? Ако бях стигнал до нея, това щеше да изстреля кариерата и репутацията ми до небето. Щях да остана в историята като човека, дал на квебекчани единственото липсващо парченце от миналото им.

— Парченцето не липсва, мосю. Само физическите останки. Защо?

— Имало е пожар, църквата е изгоряла, документите са изгорели…

— Знам официалната версия според историците, но тя не дава обяснение и това ви е ясно. Защо останките още не са открити? Няма логика. Така че си задавам и друг въпрос. Ако предположим, че са открити, защо тогава някой ги пази в тайна? — С всяка изречена дума Гамаш се приближаваше все повече към главния археолог, докато в един момент носовете им почти се докосваха. Детективът прошепна: — До такава степен, че е способен да убие.

Погледите им се сблъскаха и след няколко мига Шевре се олюля.

— Защо някой би постъпил така? — попита главният археолог.

— Причината може да е само една, нали? — отвърна инспекторът. — Шамплен не е бил онзи, за когото го представят. Не е бил герой, бащинска фигура, велик човек. С времето се е утвърдил като символ на величието на квебекчани, мощна емблема на сепаратистите и на идеите им в какво е можела да се превърне колонията, ако не са я завоювали англичаните. Шамплен е ненавиждал англичаните, присмивал им се е и ги е наричал скотове. Той е съвършеното оръжие за квебекските сепаратисти. Но ако не е бил такъв, какъвто мислим?

— Какво намеквате?

— Много от историческите факти, които изучаваме, всъщност са далеч от истината — обясни Гамаш. — И двамата го знаем. Създадени са с определена цел. Преувеличават се събития, измислят се герои, стремежите се пренаписват така, че да изглеждат по-благородни, отколкото всъщност са били. Всичко това се прави, за да се манипулира общественото мнение, за да се обединят хората около обща цел или против общ враг. А какво е нужно на всяко успешно движение? Могъщ символ. Ако го отнемете или помрачите блясъка му, всичко започва да се разпада, всеки детайл вече е под въпрос. Не може да се допусне подобно нещо.

— С какво пък може Шамплен да е бил чак толкова лош? — попита Шевре.

— Кога е роден?

— Не знаем с точност.

— Как е изглеждал?

Слабият мъж отвори уста, но я затвори отново, без да издаде звук.

— Кой е бил баща му?

Археологът мълчеше, дори не се опитваше да каже нещо.

— Дали е бил шпионин? Бил е умел картограф, но на много от неговите карти се виждат нелепи същества и са отбелязани събития, които са явна лъжа.

— Такъв е бил стилът по онова време.

— Да лъжат? Някога имало ли е такъв стил? Знаем кой би искал да открие Шамплен, доктор Шевре, но въпросът е кой би предпочел той да остане погребан?

След като Гамаш си тръгна, му се прииска срещата с главния археолог да бе преминала по-сърдечно, ако това въобще бе възможно със Серж Шевре. Искаше му се да се разходи из онова подземие, да задава въпроси за битката при Авраамови поля и за гюлетата, които все още се намираха по дърветата в Стария Квебек.

Щеше му се да попита как капитан Кук и Бугенвил са се оказали в една и съща битка, но на противоположни страни, и защо Бугенвил е взел почти немислимото решение да не се притече на помощ на своя генерал.

Но тези въпроси трябваше да почакат. Може би въобще нямаше отговор за тях.

Преди да се гмурне отново в квебекската зима, Гамаш позвъни на Ланглоа и си уговори среща с него. Десет минути по-късно вече крачеше по коридорите на централното полицейско управление и търсеше кабинета на инспектора. Отстрани сигурно изглеждаше като професор, дошъл на посещение, или учен, повикан за консултация.

— Господин главен инспектор — посрещна го Ланглоа с протегната ръка. Останалите в просторното помещение се изправиха, когато Гамаш влезе. Детективът им кимна и се усмихна леко, а след това колегата му го отведе в личния си кабинет.

— Сигурно вече сте свикнали — отбеляза по-младият мъж.

— С вниманието ли? То е част от работата ми, така че — да, свикнал съм. — Подаде палтото си на домакина. — Но нещата се промениха, разбира се, след отвличането и останалите събития.

Нямаше смисъл да се преструва, че не е така.

Ланглоа окачи якето на главния инспектор на закачалката.

— Разбира се, следях с интерес последствията от случилото се. Главният въпрос остава: Защо не предвидихме нападението? — Вгледа се в лицето на Гамаш, нетърпелив да получи отговор. Но нямаше да го намери там.

— Хората, които са го планирали, са били много търпеливи. Дълго време са се подготвяли — отвърна главният инспектор най-сетне. — Всичко се е случвало толкова бавно, че е останало незабелязано.

— Но такова мащабно престъпление… — Същият въпрос безпокоеше както инспектор Ланглоа, така и всички останали. Как е могло да им убегне?

Отвличане на вниманието. И хитрост. Способност на нападателите да се адаптират бързо. Това бяха причините, мислеше си Гамаш.

Седна на стола, който по-младият мъж му посочи, но не продума.

Ланглоа зае мястото срещу него.

— Кога осъзнахте, че зад това наглед обикновено отвличане стои нещо много повече?

Гамаш мълчеше. Спомни си завръщането на инспектор Бовоар, когото бе изпратил в подземията на Sûreté при полицай Никол. Самият главен инспектор я бе назначил в онзи отдел преди повече от година. Знаеше, че работата няма да й хареса, но трябваше да се научи. Да слуша хората. И да не говори.

Да се научи да мълчи.

Бовоар не беше възхитен от идеята, че полицай Никол ще се включи. Всъщност и Гамаш не беше. Но не виждаше друга възможност. Главен комисар Франкьор бе тръгнал да гони похитителите, и то по пътища, начертани от самите тях. Отпращаха екипите на Sûreté ту тук, ту там. Сигналът на Моран изникваше на какви ли не места из цялата провинция. Проследяването му се бе превърнало във фарс.

Не. Трябваше им помощ. Гамаш нямаше към кого друг да се обърне, освен към озлобената млада жена в подземието.

Главен комисар Франкьор никога не би се сетил за нея. Никой не се сещаше за нея. Затова Гамаш можеше да я използва, за да действа дискретно по своя план.

„Каза, че й трябва паролата на вашия компютър — надраска Бовоар набързо. — Така никой друг няма да вижда съобщенията ни. Освен това иска да спирате за колкото се може по-дълго, докато разговаряте с Моран, за да хване околните шумове.“

Гамаш кимна и без колебание написа личната си парола. Знаеше, че дава на Никол достъп до всичко. Но му беше ясно, че няма друг избор. Бяха слепи. Дори Моран не можеше да им помогне. Беше завързан и обърнат към стена, на която висеше само един часовник. Направил бе всичко по силите си, за да опише обстановката. Бетонния под, мръсотията, усещането, че където и да беше това място, то бе изоставено. Описал бе тишината.

Но не беше прав. Мястото не беше изоставено. Нито пък тихо. Не съвсем. Слушалките с микрофон, поставени на главата му, го заблуждаваха — усилваха гласа на Гамаш, който идваше от километри, но заглушаваха звуците, които бяха само на няколко крачки.

Но полицай Никол ги бе уловила. Едва различими звуци в тишината.

— Премиерът сякаш се успокои, че нещата още не са ескалирали до политическо ниво — отбеляза Ланглоа. — Щетите са овладени.

Веднага съжали за коментара си, когато срещна безизразното лице на Гамаш.

— Désolé, нямах предвид това. Бях в траурната процесия. Далеч зад вас, разбира се.

Главният инспектор се усмихна едва.

— Няма нищо, трудно се намират правилните думи. Подозирам, че въобще няма такива. Не се притеснявайте.

Ланглоа кимна, след малко размисли, наведе се и попита:

— Кога осъзнахте какво се случва?

— Нима наистина очаквате да ви отговоря? — изрече думите с нотка хумор, за да ги омекоти.

— Предполагам, че не. Простете. Зная, че сте дали показания, но като полицай проявявам любопитство. Как ни е убягнало на всички? Било е съвсем очевидно. Планираното нападение беше толкова… — Ланглоа търсеше точната дума.

— Примитивно? — подсказа Гамаш накрая.

Младият мъж кимна:

— Толкова просто.

— Именно това го направи ефективно — рече главният инспектор. — Години наред търсим високотехнологична заплаха, най-новата бомба. Биологична, индустриална, генетична, ядрена. Преровихме интернет, използвахме телекомуникации и сателити.

— Но отговорът през цялото време е бил под носа ни — довърши Ланглоа и невярващо поклати глава, — а ние не го забелязвахме.

„Ще те намеря. Няма да позволя да ти се случи нещо.“

„Да, сър. Вярвам ви.“

В кратките промеждутъци мълчание, които Гамаш оставяше по време на разговора си с Пол Моран, успяха да прехванат далечни звуци, подобни на шепот на призраци в далечината.

Младежът не беше сам. В края на краищата „фермерът“ не го бе изоставил. Около заложника имаше хора и те говореха тихо, много тихо. Вървяха тихо, много тихо. Почти недоловимо. Но все пак издаваха някакъв шум. Достатъчен, за да бъдат засечени от фините инструменти и от чифт изненадващо чувствителни уши.

А думите, които произнасяха? Отнело бе часове, безценни часове, но най-сетне Никол бе успяла да изолира една безценна фраза.

La Grande.

С Бовоар бяха изслушали записа безброй пъти, съсредоточени във всяка сричка, всяка буква. В тона, в дишането. Докато накрая стигнаха до извод.

„Ла Гранд“ — водната електроцентрала, която удържаше трилиони тонове вода от едноименната река. Гигантската язовирна стена, десет пъти по-голяма от всяка друга в Северна Америка, която осигуряваше електричество за милиони, стотици милиони хора.

Без нея голяма част от Канада и САЩ щяха да потънат в мрак.

Електроцентралата „Ла Гранд“ се намираше в отдалечен район и беше почти невъзможно да се стигне до нея без официално разрешение.

Гамаш погледна ръчния си часовник в същия момент, когато Бовоар и Никол му изпратиха съобщението от подземието. Приложили бяха и откъс от записа, за да чуе какво са открили.

Беше три сутринта. Оставаха осем часа. С Моран тъкмо обсъждаха мостри от бои и имената им. Банбъри кремаво. Нантъкет морскозелено. Миши косъм.

С няколко широки крачки главният инспектор стигна до грамадната карта на провинция Квебек, окачена на стената. Бързо проследи с пръст течението на река Ла Гранд до рязката черта, която пресичаше, отклоняваше и преграждаше водния поток. Заради нея бяха изсекли хиляди декари стари гори и бяха загинали много стада северни елени и лосове. Заради тази черта живачните нива във водите се бяха покачили и местните индиански племена се бяха натровили.

Но освен това водноелектрическата централа бе инженерно чудо и продължаваше да произвежда енергия десетилетия след създаването си. Какво щеше да се случи, ако изведнъж изчезне?

Главен инспектор Гамаш очерта с пръст опустошителния път на юг, който щеше да поеме внезапно освободената река. Вълни със силата на атомни бомби щяха да пометат всичко, което им се изпречи по дължината на цялата провинция.

Пръстът на детектива премина през села на индианците кри, а след това през все по-големи градове. Вал д’Ор. Руен-Норанда.

Колко далеч щеше да стигне водата, преди да утихне мощта й? Преди енергията й да се похаби? Колко ли тела щеше да отнесе стихията?

Пол Моран разказваше за семейния котарак, който се облекчил върху принтера на баща му.

Дали бяха отвели младежа там? Дали го държаха като заложник в електроцентралата?

„Ще те намеря.“

„Да, сър. Вярвам ви.“

— Сър?

Гамаш вдигна поглед към лицето на инспектор Ланглоа.

— Добре ли сте?

Възрастният детектив се усмихна.

— Всичко е наред. Извинете ме.

— Какво мога да направя за вас?

— Във връзка със случая Рено. Да сте попадали на кашони с книги, които са били негови, но не са се намирали в апартамента му?

— Има няколко при бившата му съпруга. Занесъл ги е в нейното мазе преди няколко седмици. Защо, какво има?

Гамаш седна по-напред на стола си и извади бележник.

— Може ли да ми дадете адреса й?

— Разбира се. — Ланглоа написа адреса и го подаде на главния инспектор. — Има ли още нещо?

— Не, това е достатъчно. Merci.

Главният инспектор сгъна бележката, облече си палтото, благодари на младия мъж и си тръгна. Ботушите му отмерваха целеустремен ритъм, докато крачките му заглъхваха по дългия коридор към изхода.

Взе си такси, обади се на Емил и помоли шофьора да мине покрай дома на Комо. Щом възрастният мъж се качи в автомобила, минаха през старинните порти на града и поеха надолу по Гранд Але, покрай празнично осветени барове и ресторанти. Таксито зави надясно по авеню „Картие“ и после пак надясно по малка пресечка. Улица „Абърдийн“.

Още докато се возеха, Гамаш позвъни на мадам Рено, за да се увери, че си е у дома. Миг по-късно тя им отвори вратата и двамата мъже влязоха. Апартаментът се намираше на първия етаж в изискана старинна сграда — част от цяла редица къщи, чиито външни стълбища с парапети от ковано желязо водеха към горните етажи.

Когато прекрачиха прага, стъпиха върху под от тъмно дърво. Стаите бяха просторни и чудесно разпределени, с оригинални широки бели корнизи и високи тавани. Всеки полилей висеше от гипсова розетка. Домове като този бяха престижни, а кварталът на Квебек, където се намираха — желано място. Не всеки искаше да живее сред старите крепостни стени, където пространството бе тясно, а животът се диктуваше от отдавна починали градски архитекти. Тук улиците бяха по-широки, по дължината им бяха посадени стройни, устремени към небето дървета и пред всяка къща имаше скромна градина, която сега бе погребана под метри сняг.

Мадам Рено бе нисичка и усмихната жена. Взе палтата на гостите и предложи по чаша чай, но и двамата отказаха.

— Съжаляваме за загубата ви, мадам — рече Гамаш, докато се настаняваше в приветливата дневна.

— Merci. Разбира се, той беше непоносим. Дебелоглав егоист. Въпреки това…

С Емил изчакаха жената да се успокои.

— Въпреки това, откакто го няма, животът е някак по-пуст и скучен. Завиждах му за страстта. Не мисля, че някога съм изпитвала толкова силно увлечение по каквото и да е. Знаете ли, не беше глупав човек. Беше наясно каква цена трябва да плати, но бе готов да го стори.

— Каква беше цената? — попита Емил.

— Подигравки и присмех, но не само това. Никой не го обичаше.

— Освен вас — отбеляза Гамаш.

Жената замълча.

— Беше самотен, особено към края. Но не можеше да се спре. Не искаше да замени един мъртъв изследовател с живи приятели.

— Кога ви донесе книгите? — попита инспекторът.

— Преди около три седмици. Четири кашона са. Каза, че апартаментът му бил претъпкан.

Гостите се спогледаха набързо. Жилището на Рено със сигурност бе затрупано с вещи, но и без това вече бе в отчайващ вид, четири кашона едва ли щяха да променят нещо.

Не. Донесъл ги бе при жена си по друга причина. За да са на сигурно място.

— Остави ли и нещо друго? — поинтересува се Емил.

Мадам Рено поклати глава.

— Беше потаен човек по природа, някои дори биха го определили като параноичен — усмихна се.

Жената очевидно бе с ведър дух и Гамаш се запита как се бе случило така, че Огюстен Рено да я избере за своя съпруга. Дали за няколко кратки години бе живял щастливо? Дали това бе единственият му опит да смени курса? Да намери спокоен пристан в лицето на сърдечна и добра жена? Но, разбира се, за него е било невъзможно.

Главният инспектор наблюдаваше как мадам Рено разговаря с Емил. Каза си, че бившата съпруга на археолога явно все още го обича въпреки всичко. Благословия ли бе това, или проклятие?

Зачуди се дали с времето и това ще отмине. Щеше ли да избледнее гласът, чертите да се размият? Спомените да се отдръпнат и мястото им да заемат други приятни или неутрални събития от миналото?

Avec le temps. Затихваше ли любовта?

— Имате ли нещо против да прегледаме кашоните? — попита детективът.

— Ни най-малко. Другите полицаи хвърлиха един поглед, но не проявиха особен интерес. Търсите ли нещо конкретно?

— Две книги — отвърна Гамаш, докато вървеше след домакинята към вътрешността на апартамента и голямата старомодна кухня. — За съжаление, не знаем заглавията им.

— Е, надявам се, че тук ще ги намерите. — Жената отвори една врата и включи осветлението.

Мъжете стояха пред дървено стълбище, което се спускаше право надолу в тъмна изба с пръстен под. Доловиха лек землист дъх. Докато слизаха по стъпалата, усещането бе сякаш нагазват във вода. Гамаш чувстваше как студеният въздух пълзи нагоре по краката му, достига до гърдите, после главата и накрая детективът изцяло се потопи в усойния хлад.

— Пазете си главите — извика мадам Рено, но и двамата мъже познаваха тези стари къщи и вече се бяха привели под ниския таван. — Кашоните са в дъното, до стената.

На Гамаш му отне известно време да се приспособи към мъждивата светлина, но щом очите му свикнаха, успя да различи четирите големи кутии. Приближи се и коленичи пред една от тях, а Емил се зае с друга.

Кашонът на инспектора бе пълен с разнообразни книги с всякакви размери. Първо провери каталожните им номера. Всички бяха от Литературно-историческото дружество, на някои от тях дори бе изписано името на Шарл Шиники, но нито един от номерата не отговаряше на отбелязаните в дневника на Рено. Продължи със следващата кутия.

В нея имаше подвързани проповеди, справочници и стари семейни библии — някои католически, други презвитериански. Отвори първата книга и провери номера. 9-8495. Сърцето му се разтуптя. Това беше кашонът, който търсеха. С всяка следваща отворена книга номерата растяха. 9-8496, 8497, 8498. Гамаш извади поредната книга — сборник проповеди с черна кожена подвързия — и отгърна корицата. 9-8500.

Вторачи се в нея, сякаш със силата на мисълта си можеше да накара цифрите да се променят, а после внимателно и бавно отвори всяка от двайсетте книги и ги върна последователно в кашона. Определено липсваше една.

9-8499.

Била е между сборника с проповеди и библията, която Шиники е използвал за конфирмация103.

— Maudits104 — изруга Гамаш едва чуто. Защо я нямаше? — Провървя ли ти? — обърна се към стария си приятел.

— Не. Проклетата книга трябва да е точно тук — Емил тикна пръста си между два тома. — Но я няма. 9-8572. Мислиш ли, че може някой да ни е изпреварил?

— Мадам Рено твърди, че само екипът на Ланглоа е бил тук.

— Все пак и останалото може да ни е от полза — предположи възрастният мъж.

Гамаш надникна в кашона. Вътре бяха подредени поредица от томове с черни кожени подвързии, обърнати с гръбчетата нагоре, всичките с еднакъв размер. Извади произволна книга и я разгледа. Беше дневник. Кутията на Емил съдържаше дневниците на Шарл Шиники.

— Всеки том отговаря на една година — обясни Емил. — Липсващата е 1869.

Детективът седна и погледна развеселения си наставник. Дори на слабата светлина в мазето виждаше как блестят очите му.

— Е, господин главен инспектор? — проговори Емил. — Какво следва?

— Можем да направим само едно, господин главен инспектор — усмихна се Гамаш, като вдигна кутията с дневниците на Шиники. — Да отидем да пийнем по нещо.

Мъжете излязоха от мазето и помолиха мадам Рено за разрешение да си тръгнат с кашона. Точно на съседната пресечка бе кафене „Кригхоф“ и след една мразовита минута вече седяха на маса в ъгъла до прозореца, далеч от останалите клиенти. Беше шест вечерта и хората тъкмо излизаха от работа. Чиновници, политици от близките правителствени канцеларии, професори, писатели и художници. Заведението бе любимо на бохемите и често посещавано от сепаратисти. Така бе от десетилетия.

Сервитьорката, облечена с дънки и пуловер, им донесе купичка с ядки и два скоча. Докато отпиваха от чашите и похапваха ядки, мъжете се зачетоха в дневниците на Шиники. Четивото се оказа увлекателно, защото им позволяваше да надникнат в един ум, едновременно благороден и размътен. В ума на човек, който нямал понятие за себе си, но бил изпълнен с целенасоченост и заблуждения. Който спасявал души и се опълчвал на висшестоящите.

Телефонът на Гамаш извибрира и главният инспектор вдигна.

— Шефе?

— Salut, Жан Ги. Как си?

Въпросът отдавна не бе просто politesse105, а показваше искрена загриженост.

— Всъщност съм доста добре. По-добре от преди.

Така и звучеше. Енергичен. Гамаш не го бе чувал такъв от месеци.

— А вие? Къде сте? Шумно е около вас.

— В кафене „Кригхоф“.

По телефона се понесе смехът на Бовоар.

— Май сте затънали до шия в поредния случай.

— Bien sûr106. А ти? — И главният инспектор чуваше шумове около колегата си.

— В бистрото. Разследвам.

— Ясно. Горкият.

— Нуждая се от помощта ви — рече Жан Ги — във връзка с убийството на Отшелника.