Сенки в снега

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Арман Гамаш побутна дневника върху дървената маса пред Емил Комо с думите:

— Виж какво намерих снощи.

Възрастният мъж си сложи очилата за четене и прелисти страниците, а Гамаш се загледа през прозореца и потупа Хенри, който бе заспал под масата. Закусваха в „Пти Коан Латен“, малък ресторант на улица „Сент Юрсюл“. Местните го обичаха и посещаваха от незапомнени времена заради облицования в тъмно дърво интериор, камината и непретенциозните маси. Заведението бе достатъчно отдалечено от главните улици, за да не попадне човек по случайност на него. Хората, които влизаха тук, знаеха къде отиват.

Собственикът сервира на двамата мъже café au lait в огромни чаши и се оттегли. Гамаш отпи глътка, докато се взираше в снега, който се сипеше отвън. Изглежда, снегът не спираше да вали в град Квебек. Сякаш Новият свят бе особено красив снежен глобус.

Най-накрая Емил откъсна очи от дневника и свали очилата за четене.

— Горкият човек.

Гамаш кимна:

— Не е имал много приятели.

— Даже никакви, доколкото разбирам. Такава е цената на величието.

— Величие? Нима смяташ, че Огюстен Рено е бил велик? Останал бях с впечатлението, че, подобно на останалите членове на дружество „Шамплен“, го считаш за откачалка.

— Не са ли такива повечето велики хора? Всъщност според мен по-голямата част от тях са едновременно блестящи умове и душевноболни, които не могат да се впишат в цивилизованото общество. За разлика от нас.

Гамаш разбърка кафето си и се вгледа в своя наставник.

Смяташе го за велик човек — един от малкото, които бе срещал. Не защото бе недостижим в една област, а тъй като бе многостранно развит. Научил бе младото си протеже на тънкостите на занаята при разследването на убийства, но му бе дал и много повече.

Спомни си как го повикаха в кабинета на главен инспектор Комо още през първата седмица на работа и си бе помислил, че със сигурност ще го уволнят заради някакво мистериозно провинение. Вместо това жилавият сдържан мъж отсреща го бе изгледал продължително, поканил го бе да седне и му бе казал четирите изречения, които водят по пътя към мъдростта. Съжалявам. Сгреших. Нуждая се от помощ. Не знам.

Казал ги бе само веднъж и никога не ги бе повторил. Но това беше достатъчно за младия мъж.

Гамаш не ги забрави и след като пое поста главен инспектор, предаваше тази мъдрост на всеки агент, който обучаваше. Някои приемаха думите присърце, други ги забравяха почти веднага.

Изборът зависеше от тях самите.

Но четирите изречения бяха променили живота на Арман Гамаш. Емил Комо бе променил живота му.

Емил бе велик човек, защото преди всичко беше добър човек, независимо в какви ситуации попадаше. Гамаш бе ставал свидетел на избухващи бомби покрай шефа си, на хвърчащи обвинения, на смъртоносни машинации, които биха смаяли дори Макиавели. Видял бе как неговият началник погребва любимата си съпруга само преди пет години.

Достатъчно силен, за да скърби.

И когато преди няколко седмици Гамаш крачеше в болезнено бавната процесия зад покритите с флагове ковчези, с всяка несигурна стъпка си спомняше своите агенти и своя началник. Емил беше негов наставник преди, оставаше си такъв и сега, и завинаги.

А накрая, когато болката бе станала непоносима за Гамаш, с Рен-Мари бяха пристигнали тук. Не за лек, а за помощ.

Нуждая се от помощ.

Собственикът на заведението им поднесе закуската — по един омлет, кроасан и чиния пресни плодове за всеки.

— Уважавам хора, които влагат толкова страст в заниманията си — заговори Емил. — Аз не съм от тях. Имам най-различни интереси, някои от тях са по-силни от другите, но никой не надделява до такава степен, че да се превърне в страст, която засенчва всичко останало. Понякога се питам дали тази фокусирана целенасоченост не е необходимо условие, за да може гениите да постигнат онова, което им е писано. Ние, обикновените смъртни, само им се пречкаме. Взаимоотношенията са объркващи и разсейващи.

— Най-бързо пътува този, който пътува сам82 — изрецитира Гамаш.

— Казваш го така, сякаш не го вярваш.

— Зависи накъде си тръгнал, но… не, не вярвам, че е така. Според мен човек може бързо да стигне далеч, ако е сам, но в края на краищата ще закъса. Имаме нужда от другите хора.

— За какво?

— Помощ. Не е ли било именно това откритието на Шамплен? Всички други изследователи са се провалили в създаването на колония, но той е успял. Защо? С какво е бил по-различен? Отец Себастиен ми каза. Шамплен е имал помощници. Причината неговата колония да процъфти, причината, поради която ние сме тук днес, е, че не се е борил сам. Помолил е за помощ местните племена и усилията му са се увенчали с успех.

— Не забравяй, че те навярно съжаляват за това.

Гамаш кимна. Ужасна загуба заради неправилна преценка на ситуацията. Хуроните, алгонкините и индианците от племето кри твърде късно проумели, че Новият свят на Шамплен бил техният стар.

— Да — потвърди Емил и кимна бавно, докато въртеше солницата и пиперницата между тънките си пръсти. — Всички се нуждаем от помощ.

Възрастният мъж се загледа в събеседника си. Радваше се, че Гамаш проявява интерес към случая с убийството на Рено. Така имаше нещо друго, върху което да се съсредоточи, и да не мисли постоянно за дълбоката рана в душата си. Но тази сутрин по тъмно, докато всички още спяха, Емил бе чул как Арман и Хенри се измъкват безшумно навън. Отново.

— Вината не е твоя, нали знаеш? Спаси живота на толкова много хора.

— А още колко изгубиха своя? Допуснах твърде много грешки, Емил. — Гамаш за пръв път проговаряше пред наставника си за събитията от онзи съдбовен ден. — От самото начало.

— Какви грешки?

Гласът на фермера, провлаченият му провинциален акцент, прозвуча за пореден път в главата на инспектора. Още тогава трябваше да му просветне.

— Не свързах фактите достатъчно бързо.

— Никой друг дори не се е досетил. Господи, Арман, само като си помисля какво можеше да се случи, ако не бе постъпил така…

Гамаш си пое дълбоко въздух и сведе очи към масата със стиснати устни.

Комо замълча. След малко попита:

— Искаш ли да говорим за станалото?

Арман вдигна поглед.

— Не мога. Още не. Но ти благодаря.

— Когато се почувстваш готов. — Емил се усмихна, сръбна от силното ароматно кафе и отново взе дневника на Рено. — Не съм изчел всичко, разбира се, но веднага ми направи впечатление, че тук не се казва почти нищо ново. Няма факти, които не сме чували милион пъти. Местата, които е отбелязал като вероятни за гроба на Шамплен, са все такива, за които се знае. Кафене „Буад“, улица „Трезор“. Всички са проверявани многократно и никой не е намерил нищо.

— Тогава защо е предполагал, че може Шамплен да е там?

— Да не забравяме, че е набелязал като възможност и Литературно-историческото дружество. Гробът на Шамплен му се е привиждал навсякъде.

Гамаш се замисли за момент.

— Столетия наред из цял Квебек са погребвали хора. Как може някой да е сигурен, че е открил именно Шамплен?

— Добър въпрос. Безпокои ни отдавна. Дали на ковчега ще е изписано „Самюел дьо Шамплен“? Дали ще е гравирана дата, или някакъв символ? Може да го издадат дрехите. Знае се, че е носел отличителен метален шлем. Рено винаги е смятал, че ще го разпознае по него.

— Мислел е, че когато отвори ковчега, ще види скелет с шлем и ще осъзнае, че това е бащата на Квебек?

— Дори геният си има граници — призна Емил. — И все пак учените смятат, че съществуват няколко сигурни знака. По онова време всички ковчези са се правели от дърво, но е имало изключения. Експертите вярват, че Шамплен е бил едно от тези изключения. Почти е сигурно, че неговият ковчег е бил обкован с олово отвътре. А и в наши дни става все по-лесно да се датират находките.

Гамаш не изглеждаше убеден.

— Отец Себастиен от базиликата ми каза, че Шамплен и произходът му са обвити в мистерия. Имало теории, че е бил хугенот или шпионин на краля на Франция, дори негов незаконен син. Това просто фантазии ли са, или има доза истина в тях?

— Представата за копелето от благороден произход е романтична. Донякъде е фантазия, но има няколко подробности, които подхранват тази легенда. Една от тях е почти маниакалната потайност на Шамплен. Например бил е женен двайсет и пет години, но споменава съпругата си само няколко пъти, и то не по име.

— Нямали са деца, нали?

Емил поклати глава и продължи:

— Но и хората около Шамплен не са били много словоохотливи относно живота му. Двама йезуитски свещеници и един послушник францисканец го споменават в дневниците си, ала дори и те не дават лични детайли. Просто неща от ежедневието. Защо е била цялата тази потайност?

— Каква е твоята теория? Изучавал си Шамплен през по-голямата част от живота си.

— Според мен до известна степен се дължи на факта, че такива са били времената. Не се е наблягало толкова на индивидуалността. В тогавашната култура не е било прието хората да се самоизтъкват за разлика от днес. Но смятам също, че може да е криел нещо, затова е бил толкова потайна личност.

— Непризнат син на краля?

Емил се позамисли, преди да отговори:

— Знаеш, че е бил продуктивен в писането, изпод перото му са излезли хиляди страници. Но сред всичките тези думи е погребано едно изречение.

Гамаш слушаше внимателно и си представяше Шамплен — наведен над хартията, с перо в ръка и мастилница наблизо, в огряван само от свещи спартански дом, отдалечен на четиристотин години и няколкостотин метра от мястото, където седяха сега.

— По рождение съм задължен на краля — цитира Емил. — Векове наред историците са се опитвали да разгадаят смисъла на тази фраза.

Гамаш си я повтори наум. По рождение съм задължен на краля. Определено навеждаше на интересни мисли. Изведнъж му хрумна нещо.

— Ако останките на Шамплен бъдат открити и няма никакво съмнение, че е той, може да се направят ДНК тестове.

Детективът говореше и наблюдаваше Емил. Наставникът му бе свел очи към масата. Умишлено ли? Дали избягваше да го погледне директно? Възможно ли бе?

— Но какъв е смисълът? — продължи да разсъждава Гамаш. — Дори и резултатите да докажат, че е бил син на Анри IV, в наши дни това нищо не означава.

Комо вдигна поглед.

— От практическа гледна точка няма значение, но от символична? — Възрастният мъж сви рамене. — Това е силно оръжие, особено в ръцете на сепаратистите, които така или иначе възприемат Шамплен като мощна емблема на независимостта на Квебек. Новооткритата информация само ще подсили блясъка и романтичната представа за този човек. Ще бъде едновременно героичен и трагичен образ. Именно така гледат сепаратистите и на себе си.

Гамаш замълча за момент.

— Ти си сепаратист, нали, Емил?

Никога не бяха разговаряли по темата. Не че беше мръсна тайна, а просто твърде личен въпрос, който не бяха повдигали досега. В Квебек разговорите за политика винаги криеха опасности.

Емил, който допреди миг се взираше в омлета си, погледна Гамаш в очите и отвърна:

— Да.

Не отправяше предизвикателство, само потвърждаваше.

— Тогава сигурно си по-наясно — рече Гамаш. — Възможно ли е сепаратисткото движение да се възползва от това убийство?

Комо не отговори веднага. След кратко мълчание остави вилицата си.

— Не е само някакво си „движение“, Арман, а политическа сила. Над половината жители на провинцията се самоопределят като квебекски националисти. Сепаратистите многократно са съставяли правителство.

— Не исках да ги омаловажавам — усмихна се Гамаш. — Съжалявам. Наясно съм с политическата ситуация.

— Разбира се, че си. Не исках да кажа, че не ти е ясна.

Атмосферата ставаше все по-напрегната.

— През целия си съзнателен живот съм бил сепаратист — продължи Емил. — От края на шейсетте години до днес. Това не означава, че не обичам Канада. Напротив. Може ли човек да не харесва държава, която му дава такава свобода на мисълта и на изразяването? Но искам своя собствена държава.

— Много хора биха се съгласили с теб, но и от двете страни на барикадата има фанатици. Пламенни федералисти, които се боят от френските амбиции и се отнасят с недоверие…

— И сепаратисти с размътени умове, които са способни на всичко, за да се отделят от Канада. Включително на насилие.

Спомниха си Октомврийската криза отпреди няколко десетилетия, когато избухваха бомби, франкофоните отказваха да говорят английски, отвлечен бе британски дипломат, а един от министрите в квебекския кабинет бе убит.

Всичко това в името на независимостта на Квебек.

— Никой не иска да върне онези дни. — Емил погледна събеседника си право в очите.

— Сигурен ли си? — попита внимателно, но твърдо главният инспектор.

Въздухът между тях сякаш пропука от напрежение за миг, но Комо се усмихна и хвана вилицата си.

— Не се знае какво е скрито под повърхността. Според мен обаче онези времена са отминали и погребани.

— Je me souviens — припомни си Гамаш. — Как го каза Рене Далер? Квебек е общество от гребци, които се движат напред, но винаги гледат назад. Изгубвате ли миналото някога от поглед?

Емил се взря в събеседника си продължително, но след малко се усмихна и се зае отново с храната си, а Гамаш замислено зарея поглед през заскрежения прозорец.

Щом Самюел дьо Шамплен бе такъв ярък символ на квебекския национализъм, тогава всички членове на дружество „Шамплен“ ли бяха сепаратисти? Вероятно. Но имаше ли значение? Както Емил бе казал, в Квебек навярно повечето хора бяха сепаратисти, особено сред интелигенцията. Квебекските сепаратисти многократно бяха съставяли правителство.

Тогава му хрумна друга мисъл. Какво би станало, ако гробът на Самюел дьо Шамплен бъде открит и анализите на останките му докажат, че не е бил син на краля? Бащата на Квебек би позагубил малко от романтичния и героичния си ореол, от символичната си сила.

Възможно ли бе сепаратистите да предпочитат Шамплен да остане в неизвестност, отколкото да бъде намерен и развенчан? Може би имаха интерес да спрат Огюстен Рено.

— Забеляза ли записа от миналата седмица? — попита Гамаш, за да смени темата. Отвори дневника на Рено и посочи. Емил прочете и погледна събеседника си.

— Литературно-историческото дружество? Значи миналия петък не е отишъл там за първи път. Пише 1800. Това час на среща ли е?

— И аз се запитах същото, но библиотеката е затворена по това време.

Емил се вгледа в страницата още веднъж. Четири имена и надраскано, размазано число. 18… Присви очи и погледна по-отблизо.

— Май не е 1800.

— Възможно е. Не открих останалите, но попаднах на адреса на някой си Ш. Патрик, който живее на улица „Жарден“ 1809.

— Това е отговорът. — Емил поиска сметката и се изправи. — Ще тръгваме ли?

Гамаш допи последните глътки café au lait и стана от стола си.

— Обадих се и оставих съобщение на телефонния секретар на мосю Патрик. Казах, че ще наминем по обяд. Преди това обаче искам да прескоча до ЛИД и да ги попитам за записа в дневника на Рено. Би ли направил нещо за мен, докато съм там?

— Absolument83.

Инспекторът кимна към прозореца.

— Виждаш ли ей онази сграда?

— Улица „Сент Юрсюл“ 9 3/4? — Комо присви очи, за да прочете номера. — Наистина ли пише 9 3/4? Как изглеждат три четвърти от апартамент?

— Искаш ли да видиш? Там е живял Огюстен Рено.

Мъжете платиха и заедно с Хенри пресякоха заснежената улица. Влязоха в апартамента отсреща.

— Мили боже — възкликна Емил, — тук като че ли е паднала бомба!

— Снощи с инспектор Ланглоа прекарахме часове в сортиране и подреждане. Трябваше да видиш на какво приличаше мястото преди.

Гамаш се запромъква между купчините изследователски трудове.

— Всичко ли се отнася за Шамплен? — Комо хвана произволен лист и го разгледа.

— Всичко, през което съм минал досега. Дневниците му бяха натикани зад онази библиотека.

— Скрити?

— Изглежда, но не вярвам това да е от особено значение. Бил е голям параноик. Можеш ли да прегледаш записките му, докато си свърша работата в ЛИД?

— Шегуваш ли се?

Емил приличаше на дете в сладкарница. Когато Гамаш тръгваше, наставникът му вече бе седнал на масата в трапезарията и посягаше към купчина листове.

След минути главният инспектор пристигна в старата библиотека и влезе в пустия коридор.

— Мога ли да ви рибна? — обади се Уини на кошмарен френски от горната площадка на дъбовото стълбище.

— Чудех се дали ще е възможно да разговарям с вас и с останалите, ако са тук. — Гамаш говореше английски с надеждата, че библиотекарката ще премине на родния си език.

— Срещнем се може в книжарница обединение?

Не бе схванала намека.

— Добра идея — съгласи се инспекторът.

— Зайчен ден — пожела му Уини и изчезна.

Детективът влезе в библиотеката, където намери мистър Блейк, а след няколко минути пристигнаха Уини, Елизабет и Портър.

— Ще ви задам само няколко въпроса — започна Гамаш. — Имаме доказателство, че Огюстен Рено е идвал тук седмица преди смъртта си.

Наблюдаваше хората пред себе си, докато говореше. Изглеждаха изненадани, заинтригувани и малко притеснени, но никой от тях не даваше вид да се чувства гузен. И все пак поне един със сигурност го бе излъгал. Един от тях по всяка вероятност бе видял, а може би дори бе посрещнал Рено в библиотеката. Отключил му бе.

Но защо? Защо е искал Рено да влезе? Защо археологът е довел още четирима души?

— Какво е търсел тук? — попита Гамаш. Доброволците от ЛИД го изгледаха невярващо, а след това се спогледаха помежду си.

— Огюстен Рено е идвал в библиотеката? — учуди се мистър Блейк. — Не съм го виждал.

— Нито пък аз — добави Уини, която от изненада премина на английски.

Елизабет и Портър поклатиха глава.

— Може би е дошъл след края на работното време — обясни Гамаш, — в шест часа.

— Тогава няма начин да е влязъл — възрази Портър. — Било е заключено, както знаете.

— Знам, че всички вие имате ключове. Знам, че не би представлявало проблем за никой от вас да го пусне.

— Но защо бихме го направили? — попита мистър Блейк.

— Шин, Дж. Д., Патрик и О’Мара — говорят ли ви нещо тези имена?

Отново поразсъждаваха и отново поклатиха дружно глави. Като митичната хидра — едно тяло с много глави, които мислят заедно.

— Възможно ли е да са членове на дружеството? — настоя детективът.

— Не знам за Дж. Д., но останалите не са записани при нас — отвърна Уини. — Толкова са малко, че ги знам наизуст.

— Може ли да погледна списъка на членовете? — попита Гамаш.

Уини настръхна, а Портър се намеси:

— Това е поверителна информация.

— Списъкът с членовете на библиотеката? Пазите го в тайна?

— Не в тайна, господин главен инспектор. Спазваме поверителност.

— Все пак искам да го видя.

Портър отвори уста, но Елизабет го изпревари:

— Ще го донесем. Уини?

Библиотекарката се подчини на молбата без капка колебание.

Когато си тръгваше, Гамаш прибра сгънатия списък в джоба на сакото си и се спря пред стълбището, за да си надене дебелите ръкавици. От другата страна на улицата се виждаха презвитерианската църква „Свети Андрю“ и жилището на пастора, разположено точно срещу старата библиотека.

Кой би могъл най-лесно и незабелязано да отключи за някого сградата на ЛИД? А ако лампите светят след края на работното време, кон е най-вероятно да обърне внимание?

Свещеникът Том Хенкок.

След като не намери никого в каменното здание, Гамаш откри пастора в църковния му кабинет — удобна задна стаичка, отрупана с вещи.

— Съжалявам за безпокойството, но искам да ви попитам дали сте виждали Огюстен Рено в ЛИД през седмицата преди смъртта му.

Ако Том Хенкок бе отключил, почти със сигурност щеше да отрече. Гамаш не очакваше да чуе от него истината, но се надяваше да го изненада с въпроса и да предизвика поне мимолетна проява на вина.

Но в изражението на свещеника нямаше нищо такова.

— Рено е ходил там седмица преди смъртта си? Не знаех. Как разбрахте?

За разлика от останалите Хенкок не се опита да оспорва. Просто изглеждаше объркан като самия главен инспектор.

— От дневника му. Смятаме, че е имал среща в ЛИД с още четирима души след края на работното време.

Гамаш изреди имената, но пасторът само поклати глава:

— Съжалявам, не ми говорят нищо, но мога да поразпитам, ако искате. — Замълча и се вгледа внимателно във възрастния мъж. — Има ли още нещо, с което мога да ви помогна?

Помощ. Нуждая се от помощ. Гамаш поклати глава, благодари и си тръгна.

Когато се върна в апартамента на улица „Сент Юрсюл“ 9 3/4, Емил все още бе там и четеше.

— Откри ли нещо? — попита наставникът на Гамаш и вдигна поглед.

Детективът поклати глава, съблече си палтото и изтупа снега от него.

— А ти?

— Тъкмо разсъждавах над тези. Забеляза ли ги?

Гамаш се приближи до масата и погледна. Емил сочеше една от страниците на дневника — същата, на която бе отбелязана срещата с четиримата мъже в ЛИД. В долния край на листа с много ситен, но разбираем почерк бяха изписани два номера.

9-8499 и 9-8572.

— Банкова сметка? Регистрационен номер на автомобил? Не са библиотечни каталожни номера, поне не и по десетичната класификация на Дюи84. Забелязах ги, но в този дневник има толкова много числа, надраскани навсякъде. Пълно е с тях.

Не изглеждаха и като телефонни номера, поне не и квебекски. Географски координати? Едва ли, не приличаха на познатите му формати.

Гамаш си погледна часовника.

— Май е време да отидем при мосю Патрик. Ще дойдеш ли с мен?

Емил затвори дневника, изправи се и се протегна.

— Невероятно е, че толкова много е изписано, а не се казва нищо ново. Колко ли научни изследвания по темата са били направени преди Рено. Човек би си помислил, че след толкова години труд и той ще открие нещо различно.

— Може да е открил. Убийствата не стават ей така, от нищото. Нещо се е случило в живота на жертвата.

Гамаш заключи апартамента и с Комо тръгнаха по тесните улички в компанията на Хенри.

— Тук е имало гори по времето на Шамплен, нали? — попита детективът, докато вървяха по улица „Сент Юрсюл“. Емил кимна.

— Главното селище е стигало някъде до улица „Жарден“, но скоро след смъртта на Шамплен колонията се разширила. Урсулинките построили манастира си и в града започнали да се стичат още заселници, когато осъзнали, че няма да изчезне.

— И че тук могат да намерят късмета си — добави Гамаш.

— Така е.

Спряха на „Жарден“. Като повечето улички в старата част на града и тази се виеше и се скриваше зад поредния ъгъл. Въобще не можеше да се говори за правоъгълна улична мрежа, центърът представляваше истински безпорядък, лабиринт от малки каменни алеи и старинни сгради.

— Накъде? — попита Емил.

Гамаш замръзна на място. Отне му няколко мига да осъзнае защо реагира така. Кой му бе задал този въпрос за последно? Жан Ги. Взираше се в дългия коридор — първо в едната посока, после в другата, а накрая погледна началника си. Искаше да получи указания накъде да тръгне.

— Насам.

Беше предположение и тогава, и сега. Гамаш усети как сърцето му се разтуптява от спомена и си повтори, че няма защо, това бе минало. Свършено. Погребано.

— Прав си — потвърди Емил и посочи сива каменна къща с богато украсена резбована дървена порта и номер, изписан над нея: 1809.

Гамаш позвъни на звънеца и зачакаха. Двама мъже и едно куче. Човек на средна възраст отвори вратата.

— Oui?

— Мистър Патрик — поздрави детективът на английски, — казвам се Гамаш. Оставих ви съобщение на телефонния секретар тази сутрин. Това е колегата ми Емил Комо. Дали може да ви зададем няколко въпроса?

— Quoi?85

— Няколко въпроса — повтори Гамаш малко по-силно, в случай че човекът не го е чул добре.

— Je ne comprends pas86 — отвърна мъжът раздразнено и понечи да затвори вратата.

— Не, почакайте! — спря го инспекторът, този път на френски. — Désolé. Помислих си, че сте англоговорящ.

— Всички така си мислят — оплака се мъжът. — Казвам се Шон Патрик. — Произнесе фамилията си с ударение на последната сричка. — Не знам и една дума на английски. Съжалявам.

И отново понечи да затвори вратата.

— Но, мосю, за друго исках да ви питам — побърза да уточни детективът, — за смъртта на Огюстен Рено.

Вратата застина, после бавно се открехна и Гамаш, Емил и Хенри бяха допуснати вътре.

Мосю Патрик посочи една от стаите.

Главният инспектор нареди на кучето си да легне пред входната врата. Свалиха ботушите си и последваха мосю Патрик в салона — старомодна дума, но прилягаше на помещението, където се озоваха. Определено не приличаше на всекидневна. Гамаш погледна диваните и не забеляза никакъв признак, че някога на възглавниците е сядал човек. Нямаше да седне и сега. Мосю Патрик не покани гостите си да се настанят. Всички се струпаха в средата на задушната стая.

— Красиви мебели — отбеляза Емил, докато се оглеждаше.

— От баба ми и дядо ми.

— Те ли са на снимките? — попита детективът и се приближи до окачените по стените рамки с фотографии.

— Да. А онова са родителите ми. Прабабите и прадядовците ми също са живели в Квебек. Ей там ще ги видите.

Мъжът посочи с жест друга група снимки. Гамаш се вгледа в строгите на вид хора. Отдавна се чудеше какво ли е ставало веднага след заснемането на фотография. Дали сниманите са въздъхвали, доволни, че се е свършило? Дали са се поглеждали и са се усмихвали един на друг? Наистина ли са били такива, или заради примитивната технология от онова време са стояли неподвижно твърде дълго и са се взирали в обектива?

И все пак…

Друга снимка на стената привлече вниманието на Гамаш. На нея група прашни и окаляни мъже с лопати стояха пред голяма дупка. Зад тях се издигаше каменна сграда. Повечето работници изглеждаха мрачни, но двама от тях се бяха ухилили.

— Колко е хубаво, че ги пазите — коментира детективът. Но Патрик очевидно не смяташе, че е хубаво, лошо или каквото и да е. Според Гамаш вероятно не бе поглеждал жълтеникавите снимки от десетилетия. И едва ли някога им бе обръщал внимание.

— Познавахте ли добре Огюстен Рено? — попита главният инспектор, след като обърна гръб на стената.

— Въобще не съм го познавал.

— Тогава защо сте се срещнали с него?

— Шегувате ли се? Да съм се срещал? Кога?

— Седмица преди смъртта му. Уговорил си е среща с вас, мосю О’Мара и още двама. Някои си Шин и Дж. Д.

— Никога не съм чувал за тях.

— Но все пак познавате Огюстен Рено — намеси се Емил.

— Знаех за него. Но не го познавах лично.

— Твърдите, че той никога не се е свързвал с вас, така ли? — попита Гамаш.

— Вие от полицията ли сте? — поинтересува се Патрик подозрително.

— Помагаме в разследването — отвърна инспекторът неопределено. За щастие, мосю Патрик не беше особено наблюдателен или любопитен, иначе вече щеше да се е запитал защо Гамаш е дошъл с възрастен мъж и с куче. Вярно, полицейско куче, но все пак беше необичайно. Ала Шон Патрик явно не го беше грижа. Като повечето квебекчани, вниманието му бе обсебено от Огюстен Рено.

— Чух, че англичаните са го убили и са го заровили в подземието на онази сграда.

— Кой ви го каза? — попита Емил.

— Четох ей там. — Патрик махна с ръка към Le Journalist на масичката в преддверието.

— Не знаем кой го е убил — заяви Гамаш твърдо.

— Хайде, стига — настоя домакинът. — Кой би могъл да е, ако не англетата? Убили са го, за да запазят тайната си.

— Заради Шамплен? — попита Емил.

Патрик се обърна към него и кимна.

— Точно така. Главният археолог твърди, че Шамплен не е погребан там, но е почти сигурно, че лъже. Прикрива някого.

— Защо му е да го прави?

— Англетата са го подкупили. — Патрик потри двата си показалеца един в друг.

— Няма нищо такова, мосю — възрази Гамаш. — Повярвайте ми, Самюел дьо Шамплен не е погребан под Литературно-историческото дружество.

— Но Огюстен Рено е убит там — настоя Патрик. — Не можете да ме убедите, че les Anglais87 нямат нищо общо със смъртта му.

— Защо името ви е записано в дневника на мосю Рено? — попита инспекторът.

Домакинът му отговори с изумено изражение:

— Моето име ли? — След миг изкриви лице в нещо средно между презрителна и нетърпелива гримаса. — Шегувате ли се? Бихте ли се легитимирали с някакви документи?

Гамаш бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади служебната си карта. Човекът я взе, прочете я, вторачи се в името, в снимката, а после вдигна поглед към Гамаш. Смаян.

— Това сте вие? Онзи полицай от Sûrete? Господи! Не ви познах с тази брада. Вие сте главен инспектор Гамаш?

Детективът кимна.

Патрик се наведе по-близо до него. Гамаш не помръдна, дори застина още по-неподвижно. Ако човекът насреща бе по-наблюдателен, щеше да усети предупреждението.

— Да, виждал съм ви по телевизията. На погребенията. — Оглеждаше инспектора, сякаш бе експонат в изложба.

— Мосю… — намеси се Емил, за да спре Патрик.

— Сигурно е било ужасно. — Погледът на мъжа блестеше от вълнение.

Гамаш продължаваше да стои безмълвен.

— Пазя броя на списание L’actualité, в който сте на корицата. Онази снимка, нали се сещате? Ще ми я подпишете ли?

— Няма да направя нищо подобно.

Гласът на детектива беше толкова нисък и заплашителен, че най-после Шон Патрик разбра намека. Спря, както бе тръгнал към вратата, и се извърна, готов да каже нещо ядосано, но застина. Главен инспектор Гамаш бе вперил поглед в него. Пронизващ. Изпълнен с презрение.

Патрик се поколеба. Изчерви се и промърмори:

— Съжалявам. Простете, че попитах.

Тишината изпълни стаята и се проточи. След известно време Гамаш кимна.

— Имам още няколко въпроса — поде отново детективът и Патрик, вече по-хрисим, се обърна към него. — Някой говорил ли ви е за Шамплен? Интересувал ли се е от историята на вашия дом?

— Много хора са се интересували от къщата. Построена е през 1751 година. Моите прадядо и прабаба са заживели тук в края на XIX век.

— Знаете ли какво е имало на това място преди? — попита Емил.

Патрик поклати глава.

— А тези числа? — Гамаш му показа числата, записани в дневника на Рено: 9-8499 и 9-8572. — Говорят ли ви нещо?

Домакинът отново поклати глава. Детективът се вгледа в мъжа. Защо името му бе записано в дневника на мъртвеца? Можеше да се закълне, че макар да е грубиян, Шон Патрик не лъже. Изглеждаше искрено удивен, когато чу, че Огюстен Рено е имал среща с него.

— Как мислиш? — обърна се Гамаш към Емил, след като си тръгнаха. — Лъже ли?

— Всъщност според мен не. Рено или е имал предвид друг Ш. Патрик, или е възнамерявал да организира срещата, но така и не се е стигнало до нея.

— Стори ми се, че я е очаквал с вълнение. Защо не е довършил това, което е започнал?

Повървяха мълчаливо няколко минути, после Емил спря.

— Ще се виждам с приятели за обяд. Искаш ли да дойдеш?

— Non, merci. Мисля да се върна в Литературно-историческото дружество.

— Искаш да поровиш още малко?

— Нещо такова.