Сенки в снега

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Габри седеше на износеното кресло до бумтящия огън в камината. Бистрото, което вече управляваше сам, бе изпълнено с познатата глъчка от хора, дошли да обядват. Хора, които се смееха и бърбореха. На някои маси имаше самотни посетители, които кротко четяха книга или пък съботния вестник. Част от тях бяха дошли още за закуска и бяха останали да обядват, а може би щяха да са там и за вечеря.

Бе мързелив съботен февруарски ден и докато навън сковаваше зима, бистрото бе приютило оживени разговори и потракване на прибори по порцеланови съдове. Приятелите на Габри, Питър и Клара Мороу, бяха покрай него, както и Мирна, която бе собственичка на книжарницата за нови и стари книги в съседство. Рут бе обещала да се присъедини към тях, което най-вероятно означаваше, че няма да дойде.

Едрият мъж погледна през прозореца към сгушеното под преспите село Трите бора. Снегът продължаваше да вали. Нямаше достатъчно силен вятър, за да се извие виелица, но Габри щеше да се изненада, ако до края на снеговалежа натрупаше по-малко от трийсет сантиметра. Знаеше, че това е типично за зимата в Квебек. Изглеждаше нежна, дори красива, но можеше да хване всекиго неподготвен.

Покривите на околните къщи се белееха, а от комините се диплеше пушек. Дебел сняг превиваше клоните на вечнозелените дървета и на трите величествени бора, които стърчаха като пазачи в другия край на селския площад. Колите паркирани пред домовете на хората, се бяха превърнали в бели купчини, подобни на древни погребални могили.

— Казвам ви, ще го направя — заяви уверено Мирна и отпи от горещия си шоколад.

— Няма! — разсмя се Клара. — Всяка зима повтаряш едно и също и никога не предприемаш действия. А и вече нямаш време.

— Видя ли отстъпките за късни резервации? Погледни! — Едрата книжарка подаде на приятелката си страницата с рубриката за пътешествия в съботно-неделното издание на монреалския вестник „Газет“ и посочи едно каре.

Клара го прочете и вдигна вежди.

— Всъщност не е никак зле. Куба?

Мирна кимна.

— Ще пристигна тъкмо за вечеря. Още днес. Четиризвезден комплекс. В цената е включено всичко.

— Я да видя — обади се Габри и се надвеси над Клара.

Художничката бе успяла да оцапа вестника с мармалад, макар че наоколо не се виждаше никакъв мармалад. Всички знаеха, че това е специалният й талант. Клара сякаш бе способна по чудодеен начин да произвежда лекета и велики художествени творби. Колкото и да бе странно обаче, никога не бяха виждали петна от сладко или трохи от кроасан върху картините й.

Габри хвърли бърз поглед към страницата и след малко се облегна в креслото си.

— Нищо интересно — обяви. — В „Конде Нает“32 има по-хубави реклами.

— Там пускат снимки на полуголи мъже, наклепани с масло и полегнали на плажа — отвърна Мирна.

— Ето за това бих платил — рече Габри. — Особено ако в цената е включено всичко.

Разговаряха за едно и също всяка събота. Сравняваха цените на екзотични екскурзии, избираха карибски круизи, спореха дали е по-добре на Бахамите или в Барбадос, в Сан Мигел де Алиенде или Кабо Сан Лукас. Тропически дестинации далеч от непрестанно сипещия се сняг. Дълбок, пръхкав и равномерен.

И все пак никога не заминаваха, независимо колко изкушаващи бяха офертите. Габри знаеше защо. Мирна, Клара и Питър знаеха защо. И това нямаше нищо общо с теорията на старата поетеса Рут: „Всичките сте шибани ленивци, мързи ви да се мръднете.“

Е, беше донякъде права.

Габри отпи от своето café au lait и се вгледа в танцуващите пламъци, заслушан в познатото бърборене на познатите гласове. Огледа интериора на бистрото: запазените стари греди под тавана, широките дъски по пода, прозорците със старинни декоративни решетки и разнообразните антични мебели, които не си подхождаха, но пък бяха много удобни. Сетне погледна към тихото уютно селце отвън.

Нямаше място на света, по-топло от Трите бора.

През прозореца забеляза, че по улица „Мулен“ се спуска кола. Подмина новия хотел със СПА на хълма, продължи покрай англиканската църква „Свети Тома“ и заобиколи селския площад. Движеше се бавно, а зад нея оставаха следи от гуми в прясно навалелия сняг. Габри видя как автомобилът се приближи към старата тухлена къща, където някога бе живяла Джейн Нийл. И спря.

Колата бе непозната. Ако Габри беше улично псе, щеше да се разлае. Не за да предупреди някого, не от страх, а от вълнение.

В Трите бора рядко пристигаха посетители, освен ако не се натъкнеха по случайност на селцето в долината, след като се отклоняха твърде много от пътя си. Объркваха се. Изгубваха се.

Габри и партньорът му Оливие бяха открили Трите бора точно така. Нямаха намерение да остават. Имаха други, много по-велики планове за живота си, но щом зърнаха селото с къщичките от камък и с бели дъсчени облицовки, домовете от времето на имперските лоялисти, разцъфналите лехи с рози, ралици и декоративен грах, пекарната и бакалията, решиха да останат. Вместо да покорят Ню Йорк, Бостън или дори Торонто, се установиха в това затънтено местенце. И не възнамеряваха да си тръгнат никога.

Оливие отвори бистрото, обзаведе го със старинни мебели, събрани от съседните къщи, и предлагаше всичките за продажба. После купиха някогашната странноприемница за пътуващите с дилижанс, която се намираше от другата страна на улицата, и я превърнаха в пансион. Той бе чедото на Габри.

Но сега, след като Оливие вече го нямаше, партньорът му бе поел грижата и за бистрото. Отваряше го всеки ден заради приятелите си. И заради Оливие.

Габри продължаваше да гледа през прозореца. От колата слезе мъж. Беше твърде далеч, а и дебело облечен заради снега — с дълго яке, плетена шапка и шал. Нямаше как да го разпознае. Всъщност можеше и да е жена. Можеше да е всеки. Но управителят на бистрото скочи от стола, а сърцето му подскочи в гърдите.

— Какво става? — поинтересува се Питър.

Високият слаб мъж, който допреди малко седеше на дивана, кръстосал дългите си крака, се наведе. На привлекателното му лице се изписа любопитство. Явно се радваше, че се е намерило нещо да го спаси от дискусията за екзотични почивки. Макар че и Питър бе художник като съпругата си, не го биваше особено в хипотетичните разговори. Приемаше ги твърде буквално и се напрягаше, когато Клара обясняваше как само за петнайсет хиляди долара могат да наемат един от луксозните апартаменти на круизния лайнер „Куин Мери 2“33. Това натоварване бе равносилно на тренировката му за деня. След нея вече можеше да обърне внимание на Габри, чието внимание пък бе погълнато от непознатия, който бавно газеше в снега.

— Нищо — отговори Габри. Никога нямаше да признае какви мисли му минаваха през ума всеки път, щом телефонът иззвънеше, някой почукваше на вратата или пристигаше непознат автомобил.

Сведе поглед към масичката за кафе, където имаше чаши с напитки, чиния бисквити с парченца шоколад и лист плътна хартия — недописано писмо. Същото, което пишеше всеки ден и изпращаше по пощата заедно с анасонова луличка.

Защо му е на Оливие да мести трупа? — бе написал. И бе добавил: — Той не е убиецът. Щеше да изпрати писмото още следобед, а утре щеше да напише още едно до главен инспектор Гамаш.

Но в момента един мъж вървеше, почти пъплеше към бистрото под тежкия снеговалеж. Беше се отдалечил едва на двайсетина метра от колата си, а по шапката и шала му, върху слабите му рамене, вече се бе натрупал сняг. Оливие имаше слаби рамене.

Снежният човек стигна до бистрото и отвори вратата. Външният свят нахлу вътре и хората се извърнаха за миг, за да видят кой влиза, но веднага се върнаха към храната и разговорите си, към живота си. Мъжът бавно се разбули. Свали шала, после ботушите, а след това си изтръска палтото. Снегът се посипа по дървения под, където се разтопи. Новодошлият обу чифт чехли, които взе от коша до вратата.

Сърцето на Габри биеше лудо. Зад него Мирна и Клара все още обсъждаха дали за още няколко хиляди си струва да се настанят в кралските апартаменти — най-престижните каюти на „Куин Мери 2“.

Знаеше, че няма как да е Оливие. Не бе възможно. Но все пак може би всичките онези писма бяха убедили Гамаш да го освободи. Може би се беше случило нещо в последния момент подобно на късните резервации за екскурзии — закъсняло бягство, което вместо да отведе Оливие надалеч, го бе върнало обратно у дома.

Пристъпи напред. Вече не се сдържаше.

— Габри? — погледна го Питър въпросително и се изправи.

Едрият мъж прекоси наполовина бистрото.

Новодошлият бе свалил шапката си и сега се обърна с лице към салона. Постепенно всички го разпознаха и разговорите утихнаха.

Не беше Оливие. Бе един от мъжете, които го бяха отвели, арестували, пратили в затвора по обвинение в убийство.

Инспектор Жан Ги Бовоар огледа помещението и се усмихна плахо.

Когато главният инспектор му се обади сутринта, Жан Ги си беше у дома, в мазето, и ковеше етажерка за книги. Майстореше я за съпругата си Инид, която за разлика от него обичаше да чете. Жена му беше горе и пееше. Не много силно и не много добре. Чуваше я как събира чиниите от масата след закуска.

— Как си там долу, наред ли е всичко? — провикна се Инид.

Искаше му се да й отвърне, че не е. Беше му скучно и тъпо. Мразеше дърводелската работа, мразеше и проклетите кръстословици, които тя му пробутваше. Мразеше книгите, които бе натрупала до дивана, мразеше възглавниците и одеялата, с които го преследваше, сякаш се грижеше за инвалид. Мразеше, че й бе задължен. Мразеше я, задето толкова го обичаше.

— Всичко е наред — извика в отговор.

— Ако имаш нужда от нещо, само кажи.

— Добре.

Бовоар се приближи до работната маса, подпря се на тезгяха и си пое въздух. Бе направил упражненията си за днес, бе ходил на физиотерапия. Не бе изпълнявал програмата си достатъчно дисциплинирано, докато лекарят не му бе припомнил, че колкото по-сериозно се отнася към нея, толкова по-скоро ще се отърве от задушаващите грижи на Инид.

Докторът не го бе казал с тези думи, разбира се, но това бе чул Бовоар и то му бе достатъчно, за да го мотивира. Сутрин, обед и вечер правеше упражнения, за да възстанови силите си. Не прекаляваше. Усещаше, когато е прекалил. Но понякога му се струваше, че си заслужава. Бе готов по-скоро да умре в опити да се спаси, отколкото да остане в този капан.

— Бисквитка? — пропя жена му.

— Кажи, Сладкишче? — отвърна Бовоар. Това беше малката им закачка. Чу смеха на Инид и се замисли дали ще боли много, ако отреже ръката си с ножовката. Но не дясната, с която държеше пистолета, тя можеше да му потрябва по-късно.

— Не, питам те дали искаш бисквитка. Мисля да изпека малко.

— Звучи страхотно. Merci.

Бовоар никога не бе мечтал за деца, но сега отчаяно ги искаше. Ако имаха поколение, Инид навярно щеше да прехвърли любовта си върху него. Децата щяха да го спасят. За миг ги съжали, като си помисли как щеше да ги задушава нейната безрезервна, безкрайна и безмилостна любов, но какво пък, sauve qui peut34.

Тогава телефонът иззвъня.

И сърцето му застина. Мислел си бе, надявал се бе, че с времето това ще престане. Бе голямо неудобство да имаш сърце, което спира всеки път, щом телефонът звънне. Особено дразнещо беше, когато някой сбъркаше номера. Но вместо да се подобрява, положението сякаш ставаше по-лошо. Чу как Инид изтича да вдигне слушалката и знаеше, че жена му бърза, защото е наясно колко зле му действа звънът.

Мразеше се, задето я мразеше.

— Oui, allô? — чу я да казва и незабавно се пренесе в онзи ден.

— Отдел „Убийства“.

Секретарката на началника бе вдигнала телефона в офиса им — огромно открито пространство, което заемаше цял етаж от централния щаб на Sûreté du Québec в Монреал. Все пак няколко самостоятелни помещения бяха изолирани с прегради. Имаше затворена заседателна зала с любимите на Жан Ги маркери, големи листове хартия по стените, черни и коркови дъски. Прилежно подредени по местата си.

Самият Бовоар разполагаше със собствен кабинет, тъй като бе втори по старшинство след шефа си.

А началникът му работеше в голям кабинет в ъгъла, от чиито прозорци се разкриваше гледка към Монреал. Оттам Арман Гамаш ръководеше полицейски операции в цялата провинция и разследваше убийства на територия, която се простираше от границата с Онтарио до Атлантическия океан и от американските щати Върмонт и Ню Йорк до Полярния кръг. Разполагаха със стотици полицейски служители и следователи, разпръснати по участъци в цялата провинция, както и със специално обучени екипи, отговарящи за районите, които нямаха свой собствен отдел за разследване на убийства.

За координацията им се грижеше главен инспектор Гамаш.

Жан Ги бе в кабинета на шефа си, за да обсъдят един особено заплетен случай в Гаспе, когато телефонът иззвъня. Секретарката на Гамаш вдигна. Инспектор Бовоар хвърли поглед към часовника на стената в момента, в който прозвуча звънът. 11,18 преди обед.

— Отдел „Убийства“ — чу я да казва.

И после всичко се преобърна.

Тихо почукване на вратата изтръгна Елизабет Макуъртър от унеса й. Бе прекарала известно време, загледана в списъка с членовете на дружеството. Налагаше се да им се обади, но все още отлагаше момента, макар да знаеше, че отдавна е отминал. Трябваше да им позвъни преди час. Вече бяха започнали да пристигат съобщения от членове на англоезичната общност, включително от радио Си Би Си и от вестник „Кроникъл Телеграф“. С Уини и Портър се бяха постарали да бъдат уклончиви, но постигнаха само още по-голяма потайност.

Репортерите вече пътуваха към дружеството.

А Елизабет продължаваше да отлага обажданията, вкопчена в последните мигове на нещо, което наподобяваше нормалния ход на нещата. Вкопчена в тихото им ежедневие, в което не се случваше нищо интересно, докато работеха на доброволни начала като пазители на едно прашно и почти неадекватно минало, но минало, което за тях бе скъпоценно.

Почукването на вратата се повтори. Не беше по-силно, но и не даваше вид, че ще спре. Дали журналистите вече бяха пристигнали? Елизабет подозираше, че те ще блъскат по вратата, както правеха от полицията. Това почукване молеше, не изискваше.

— Аз ще отворя — каза Уини, пресече просторната стая и се изкачи по двете стъпала пред вратата. Елизабет и Портър, седнали на бюрата си под огромните венециански прозорци, я наблюдаваха. Библиотекарката разговаряше с човек, когото не можеха да видят, не чуваха думите им, но Уини като че ли се опитваше да обясни нещо. Сетне сякаш понечи да затвори вратата. Спря се, отвори я широко и се извърна с лице към стаята.

— Главен инспектор Гамаш иска да говори с теб — съобщи на Елизабет леко зашеметена.

— Кой? — попита Портър, като изскочи иззад бюрото си, готов да поеме нещата в свои ръце, след като възрастната жена бе отворила.

На вратата стоеше Арман Гамаш. Гледаше хората, но попиваше и всичко около тях. Помещението имаше висок сводест таван и огромни прозорци с арки, а дървеният под бе на няколко стъпала под нивото на вратата. Стените бяха покрити с дървена ламперия, подът — с дюшеме, и навсякъде се виждаха дървени етажерки с книги. Стаята приличаше на старовремски миниатюрен гимнастически салон, в който се провеждаха интелектуални, а не физически занятия.

— Извинете за безпокойството — заяви мъжът и прекрачи прага. Бе свалил палтото си. Облечен бе с жилетка от камилска вълна, риза, вратовръзка и тъмносин ежедневен панталон от рипсено кадифе. Немската му овчарка Хенри бе до него.

Портър гледаше втренчено. Уини отстъпи, като слезе по стъпалата. Елизабет се изправи и се приближи.

— Все пак дойдохте — усмихна се тя и протегна ръка. Гамаш я хвана в едрата си длан и я задържа.

— Какво искате да кажете? — попита Портър озадачено. — Не разбирам.

— Помолих го да дойде и да наблюдава как тече разследването. Това е главен инспектор Гамаш. — Елизабет изчака реакцията на колегата си. — От Sûreté du Québec.

— Знам кой е — излъга Портър. — Знаех от самото начало.

— Главен инспектор Гамаш, позволете да ви представя председателя на нашия управителен съвет — рече Елизабет, — Портър Уилсън.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Знаете ли, нямаме нужда от помощ. Ще се справим и сами — заяви Портър.

— Зная, просто исках да се уверя. Бяхте така добри да ме допуснете във вашата библиотека, затова реших да предложа своите професионални умения в замяна.

— Но ние дори не сме под вашата юрисдикция — изръмжа председателят и обърна гръб на главния инспектор. — Сепаратистите ще се възползват с удоволствие от случилото се. Откъде да знаем дали не сте един от тях?

Елизабет Макуъртър щеше да потъне в земята от срам.

— За бога, Портър, човекът е дошъл да помогне. Аз го поканих.

— Ще обсъдим това по-късно.

— Не всички сепаратисти ви желаят злото, мосю — заяви Гамаш с дружелюбен, но твърд тон. — И все пак сте прав, тук нямам правомощия. Впечатлен съм, че го знаете.

На Елизабет й стана някак забавно, докато наблюдаваше как колегата й започва да омеква.

— Явно следите политиката — добави детективът.

Портър кимна и се отпусна още малко. Ако продължаваше така, не след дълго щеше да се сгуши в скута на Гамаш, помисли си Елизабет.

— Юрисдикцията на Sûreté не покрива градовете — продължи инспекторът. — Смъртта на мосю Рено се разследва от местния отдел „Убийства“ към полицията на град Квебек. Познавам се с инспектор Ланглоа и той бе така любезен да ме помоли да се включа. След като си помислих — хвърли поглед към Елизабет, — реших да огледам.

Главният инспектор отново се обърна към Портър.

— Разбира се, с ваше разрешение, сър.

Портър Уилсън почти примираше от наслада. Уини и Елизабет се спогледаха. Само ако знаеха, че е толкова лесно. Но изведнъж лицето на председателя отново помръкна, след като той осъзна реалността.

Това едва ли бе подобрение. Преди не ги занимаваше никой от полицията, а сега в сградата вече имаше хора от два полицейски участъка.

Да не говорим за трупа.

— Дали може да оставя Хенри при вас и да сляза в мазето?

— Разбира се — отвърна Уини и пое каишката.

Инспекторът даде на библиотекарката няколко лакомства за кучето, потупа го, заръча му да бъде послушно и тръгна. Когато затвори вратата след себе си, дочу как Портър казва: „Не ми харесва тая работа!“, при това достатъчно високо, за да го чуе Гамаш. Е, и на него не му харесваше.

В коридора го чакаше униформен полицай и заедно тръгнаха през лабиринта от коридори и стълбища. Гамаш трябваше да признае, че напълно се изгуби, а полицаят, който го съпровождаше, навярно също не бе много наясно къде отиват. Върху покритите с балатум подове бяха струпани кашони, пълни с книги и документи, спираловидни стълбища водеха към мръсни сервизни помещения и изоставени кабинети. Стигнаха до две огромни дървени врати и когато ги отвориха, попаднаха в грандиозна бална зала с два пъти по-висок таван от останалите стаи. От нея се влизаше в също толкова величествена зала, която й бе като близначка. И двете пустееха, ако не се брояха подвижните стълби и вездесъщите кашони с книги. Детективът отвори един от кашоните. Още томове с кожени подвързии. Знаеше, че ако вземе някоя от книгите, напълно и окончателно щеше да се изгуби, затова ги остави и последва вече изнервения полицай към поредния коридор.

— Никога не съм виждал подобно нещо — обади се служителят на реда. — Толкова прекрасни зали, а всичките са изоставени и запуснати. Струва ми се нередно. Какво правят тези хора с такава величествена сграда? Не е ли по-хубаво да се използва за нещо смислено?

— Какво например?

— Не знам. Но сигурно ще се намери някой, който да я използва по-добре.

— Някой вече я използва.

— Les Anglais35.

Гамаш спря.

— Excusez-moi?

— Les têtes carrées — обясни младият полицай.

Квадратните глави36.

— Отнасяйте се към тези хора с уважение — предупреди главният инспектор. — Колкото те са têtes carrées, толкова ние с вас сме жабари.

Тонът му бе твърд и рязък. Полицаят се напрегна.

— Не исках да обидя никого.

— Така ли с наистина? — Гамаш се вгледа в младежа, който отвърна на погледа му. След малко детективът се усмихна леко. — Няма да разрешите този случай, ако обиждате хората и им се подигравате. Не допускайте да ви заслепят предразсъдъците.

— Да, сър.

Продължиха да вървят по безкрайните коридори, покрай великолепни стаи и мрачни помещения — всичките до едно празни. Като че ли Литературно-историческото дружество бе в пълно отстъпление и се бе събрало за прегрупиране в онази величествена библиотека, над която бдеше генерал Улф.

— Насам, сър. Мисля, че го намерих.

Слязоха по стълбище и се натъкнаха на полицай в униформа, който охраняваше капак в пода и изглеждаше отегчен на поста си. Когато видя главния инспектор, той се поизпъна. Гамаш кимна и младият му водач чевръсто се спусна по металните стъпала.

Детективът не бе подготвен.

Спътникът му вече бе стигнал долу и вдигна глава в очакване. Отначало на лицето му се изписа нетърпение, после неразбиране. Защо ли по-възрастният му колега се бавеше? Тогава се сети. Изкачи няколко стъпала и протегна ръка.

— Всичко е наред, сър — промълви тихо. — Няма да ви оставя да паднете.

Гамаш погледна ръката му и отвърна:

— Вярвам ви.

Внимателно се спусна, докато стискаше силната млада длан в своята.

Жан Ги Бовоар седеше край огъня, а на масата пред него имаше чаша бира и сандвич с пържола. Питър и Клара му правеха компания, а Мирна и Габри се бяха разположили на дивана срещу камината.

За първи път идваше в Трите бора, откакто арестуваха Оливие Брюле по обвинение в убийството на Отшелника. Вгледа се в буйните пламъци на огъня и си спомни как бе извадил няколко тухли в дъното на камината. Вкарал бе цялата си ръка, чак до рамото, в разкрилия се отвор и бе започнал да опипва. Страхуваше се, че може да докосне нещо ужасно или пък то да докосне него. Дали там вътре имаше дупка на плъхове? Мишки? Паяци? Може би змии… Макар често да изтъкваше, че е самото въплъщение на рационалността, Бовоар всъщност имаше живо и развинтено въображение. Напипал бе нещо меко и грапаво с пръсти. И бе замрял напрегнато. Докато сърцето му кънтеше, а въображението му се вихреше, се бе насилил да хване предмета и да го измъкне.

Около него се бяха скупчили хората от екипа на Sûreté и го наблюдаваха. Главен инспектор Гамаш, полицай Изабел Лакост и стажантът полицай Пол Моран.

Бавно бе извадил предмета от скривалището му зад огъня. Малка платнена торбичка от зебло, завързана с канап. Сложил я бе на същата тази маса, където сега стояха бирата и сандвичът му. И отново бе пъхнал ръка, за да извади още нещо, скрито в дъното на тайника. Простичък, но изящен и красив свещник. Всъщност менора. Измайсторена преди столетия, а може би дори преди хиляда години, както бяха предположили експертите по-късно.

Но експертите бяха казали още нещо — много по-точно и сигурно.

Старинната менора, която бе носила светлина в толкова много домове, на толкова много тържествени церемонии, която е била обект на преклонение и молитви, укривана и пазена, бе използвана като оръжие за убийство.

По нея бяха открили кръв и косми от Отшелника, както и негови отпечатъци. Освен тях имаше данни за други пръстови отпечатъци, но само на един човек.

Оливие.

А в торбичката? От нея бяха извадили дървена статуетка, изработена от Отшелника. Най-изящното му творение изобразяваше млад човек, седнал и заслушан. Беше толкова простичка, но в същото време мощна и красноречива. Говореше за болезнена самота, за копнеж, за потребност. Явно статуетката представляваше Оливие, който седеше и слушаше. Фигурката бе подсказала още нещо на полицаите.

Дървените скулптури на Якоб бяха оценени на стотици хиляди долари, дори повече. Възрастният отшелник ги подарявал на Оливие в замяна на храна и компания, а собственикът на бистрото ги продавал. И спечелил милиони.

Но това се оказало недостатъчно, Оливие искал още и още. Жадувал да се добере до единственото нещо, което Отшелника отказвал да му даде. Предмета в торбичката.

Последното съкровище на Якоб, най-скъпоценното му притежание.

Оливие го пожелал.

В пристъп на ярост и алчност отнел живота на Отшелника, а после взел красивото и ценно оръжие на убийството и платнената торбичка и ги скрил.

Зад камината, в която Бовоар се взираше сега.

Откритата статуетка бе проговорила. Успяла бе да изрече само едно, но го бе повторила красноречиво безброй пъти. Оливие бе убил нейния създател.

След като вече имаха дървената скулптура и оръжието на убийството, намерени в бистрото на Оливие, както и всички останали улики, разследващите не се бяха поколебали как да постъпят. Главният инспектор бе арестувал Оливие Брюле за убийство. Съдът бе постановил, че обвиняемият е извършил непредумишленото деяние и го бе осъдил на десет години затвор. Жителите на Трите бора бяха приели мъчително ужасната истина.

С изключение на Габри, който всеки ден пращаше ново писмо до главния инспектор с един-единствен въпрос: Защо му е на Оливие да мести трупа?

— Как е главният инспектор? — попита Мирна и наклони напред внушителното си тяло. Едрата тъмнокожа някогашна психоложка бе собственичка на книжарницата в селото.

— Добре е. Чуваме се всеки ден.

Главен инспектор Гамаш далеч не беше добре. Нито пък самият Жан Ги, но той не би им казал истината.

— Поддържаме контакт от време на време — обади се Клара.

Клара Мороу, която наближаваше петдесет, бе напът да пробие в артистичните среди — всички го знаеха. След няколко месеца предстоеше нейна самостоятелна изложба в Музея на съвременното изкуство в Монреал. Буйната й тъмна коса бе леко посивяла на места и художничката винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе излязла от аеродинамична тръба.

Съпругът й Питър бе съвсем друго нещо. Докато тя бе нисичка и леко закръглена, той бе висок и слаб. Всеки сив косъм на главата му бе прилежно подреден, а дрехите му бяха семпли и безукорни.

— Разговаряхме с него няколко пъти — потвърди Питър и се обърна към Габри: — Доколкото знам, и ти поддържаш връзка с главния инспектор.

— Ако това, че не го оставям на мира, може да се нарече поддържане на връзка — разсмя се управителят на бистрото и посочи с жест недовършеното писмо на масата. Сетне погледна към Бовоар: — Гамаш ли ви изпрати? Да не би да отваряте наново случая на Оливие?

Жан Ги поклати глава.

— Опасявам се, че не. Дойдох на почивка. Да си отдъхна.

Гледаше ги право в очите и ги лъжеше.

— Имаш ли нещо против, Жан Ги? — попитал бе главен инспектор Гамаш една сутрин. — Бих се заел сам, но не мисля, че е добра идея. Ако сме допуснали грешка, вината е моя. Може би ще успееш да разбереш къде сме сбъркали.

— Всички заедно разследвахме случая, сър, не само вие. Единодушно стигнахме до заключението. Не сме имали съмнения. Защо сега допускате, че може да сме сгрешили? — поинтересувал се бе Бовоар, докато бе в мазето с непоносимия телефон в ръка. Щом самият той вече мразеше телефоните, какво ли бе отношението на началника му към тях?

Не вярваше, че са сбъркали. Всъщност дори бе убеден, че случаят с Оливие е приключен, разследван щателно и безпогрешно.

— Защо е преместил трупа? — попита Гамаш.

Бовоар трябваше да признае, че има логика във въпроса. Това бе единствената пукнатина в иначе съвършеното разследване.

— И какво се иска от мен?

— Да заминеш за Трите бора и да поразпиташ хората.

— Какво да ги разпитвам? Зададохме всички въпроси, получихме отговорите. Оливие е убил Отшелника. Point final37. Край на обсъждането. Съдебните заседатели се съгласиха. А и убийството бе извършено преди пет месеца. Как така изведнъж ще намеря нови доказателства?

— Не мисля, че ще има нужда — успокои го началникът му. — Смятам, че ако има грешка, тя е в тълкуването.

Бовоар замълча. Знаеше, че ще замине за Трите бора и ще направи всичко, което шефът иска от него. Винаги бе готов да го стори. Ако началникът му наредеше да води разпитите гол, и това щеше да направи. Но, разбира се, Гамаш никога не би поискал подобно нещо, именно затова Жан Ги му се доверяваше. Безусловно.

В миг го обзе неканеният спомен, усещането за тласък, натиск и сетне ужас, когато краката му се бяха подкосили и той бе разбрал какво става. Свлякъл се бе на мръсния под в изоставената фабрика. И бе чул някъде в далечината познат глас, вик:

— Жан Ги!

Гамаш рядко повишаваше тон, но тогава бе изкрещял.

В момента началникът разговаряше по телефона с него, но спокойно, замислено, докато се опитваше да изработи най-добрата стратегия.

— Ще отидеш като частно лице, не като разследващ убийство. Целта не е отново да доказваш вината му. Може би ще е най-добре да погледнеш от другата страна.

— Какво имате предвид?

— Иди в Трите бора и се опитай да докажеш, че Оливие не е убил Отшелника.

Сега Бовоар седеше сред тези хора и се мъчеше да си даде вид, че ги харесва.

Но никак не ги харесваше.

Жан Ги Бовоар не харесваше повечето хора, а жителите на Трите бора не му бяха дали много поводи да си промени мнението специално за тях. Бяха хитри, коварни, самодоволни и някак непонятни, особено англетата. Струваха му се особено опасни, защото криеха мислите и чувствата си зад усмихнати лица. Как да разбере човек какво се случва в главите им? Мислеха си едно, а казваха друго. Кой знае какви граниви неща обитаваха пространството между мислите и думите им.

Да. Макар че изглеждаха любезни и заинтересовани, тези хора бяха опасни.

„Колкото по-скоро приключа с това, толкова по-добре“ — помисли си Бовоар и им се усмихна, докато отпиваше от чашата си.