Сенки в снега

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Неколцина зяпачи от онези, които проявяваха нездраво любопитство, все още се мотаеха около входа на ЛИД. Какво ли се надяваха да видят?

Когато ги дочу да разговарят за Огюстен Рено и Шамплен, за конспиративни теории, за les Anglais, Гамаш разбра, че човешката природа не се е променила през последните няколко столетия. Преди два века подобни групички навярно са се струпвали пред сградата, на същото това място, сгушени един в друг в режещия мраз. Чакали са да видят как палачът извежда осъдения на площадката над входа, слага примка около врата му и го тласва от ръба. Мъртво или в предсмъртна агония, тялото се залюлявало пред очите на събралата се тълпа.

Единственото по-различно днес бе, че смъртта вече бе настъпила.

Дали и тя бе екзекуция?

Главен инспектор Гамаш знаеше, че повечето убийци не гледат на действията си като на престъпление. Някак си вярват, че жертвата е трябвало да умре, търсила си го е или е заслужавала смърт. В този смисъл актът бе екзекуция, макар и не публична.

Дали и убиецът на Рено бе вярвал в същото? Гамаш разбираше колко е голяма силата на мисълта и знаеше, че не бива да я подценява. Убийството никога не бе въпрос на груба сила, а започваше и свършваше в ума. А умът бе способен да оправдае всичко.

Огледа хората около себе си. Мъже и жени на различна възраст бяха зяпнали сградата, сякаш ей сега щеше да се надигне и да направи нещо интересно.

А дали и той самият не бе като тях?

След раздялата с Емил детективът бе повел Хенри из тесните заснежени улички. Докато крачеше, размишляваше върху случая. Но го глождеше и въпросът защо още се занимава с убийството. Нямаше никакви задължения към разследването. Инспектор Ланглоа беше способен и умен мъж. Гамаш бе сигурен, че колегата му може и сам да разреши случая, като не би допуснал англичаните да бъдат несправедливо набедени.

Тогава защо все още се ровеше в убийството на Огюстен Рено?

Вече не ще има самота.

— Знаете ли, че със Сюзан имаме куче?

— Така ли? Каква порода?

— А, мелез — отвърна полицай Моран.

Докато говореше и слушаше, главен инспектор Гамаш седеше на бюрото си пред компютъра и наблюдаваше как върви търсенето, или по-скоро как не върви.

Изминали бяха шест часа, а все още не бяха проследили източника на обаждането. Докарваха още и още модерна техника, пристигаха нови и нови експерти, но без резултат.

Един екип се мъчеше да проследи обаждането, друг анализираше гласа на фермера, екипи пътуваха из провинцията и проверяваха всяка следа на терен. Всичко това ставаше под ръководството на главен комисар Франкьор.

Макар че двамата мъже не хранеха особено топли чувства един към друг, Гамаш трябваше да признае, че е благодарен на главния комисар. Някой трябваше да поеме командването, а в момента самият той очевидно не бе способен.

В разговора си с Моран детективът поддържаше спокоен, почти ведър тон, но умът му не спираше да действа на високи обороти.

Нещо не беше наред. Нямаше логика, никак не се връзваше. Докато младият полицай разказваше за кученцето си, Гамаш размишляваше и се мъчеше да намести парченцата от пъзела.

Изведнъж му дойде идея. Наведе се над клавиатурата и изстреля бързо текстово съобщение.

„Фермерът не е фермер. Играел е роля. Накарайте гласовите анализатори да проверят акцента му.“

„Вече го провериха — отвърна полицай Изабел Лакост. — Акцентът е автентичен.“

Колежката му беше в Сент Агат, събираше информация на местопрестъплението.

„Да проверят пак. Няма как да е прост селянин, на какъвто се правеше пред нас. Не е възможно. Какъв е тогава?“

В ушите му звучеше гласът на Моран, който говореше нещо за кучешки храни.

„Какво си мислите?“ — включи се и Бовоар, който беше в щаба и помагаше за разследването.

„Да предположим, че не е било инцидент — написа главният инспектор. Пръстите му блъскаха бясно по клавиатурата, докато мислите се блъскаха в главата му. — Да предположим, че е искал да убие полицай и да отвлече друг. Това е бил планът му от самото начало.“

„Защо?“ — попита Жан Ги.

На телефона настана мълчание.

— Как се казва кучето ти? — поинтересува се Гамаш.

— Викаме й Боа88, защото прилича на пън — отвърна през смях Моран. Началникът му също се разсмя.

— Разкажи ми всичко за нея.

„Не знам — продължи да пише Гамаш, докато младият полицай разправяше как взел кучето от SPCA89 и го занесъл у дома при Сюзан. — Но да приемем, че всичко е планирано. Тогава това се отнася и за часа: 11,18 утре. Искат да сме заети с нещо дотогава. Отвличат ни вниманието. Искат да гледаме нанякъде, докато те правят нещо другаде.“

„Има нещо, планирано за утре сутрин в 11,18?“ — написаха едновременно Бовоар и Лакост.

„Или пък — отвърна главният инспектор — нещо приключва утре в 11,18. Нещо, което се случва в момента.“

Мълчание. Курсорът примигваше на иначе неподвижния екран на Гамаш, а в ушите му се точеше разказ за навика, който Боа е придобила напоследък — да яде чорапи или да ака в тях.

„И какво да правим?“ — зададе въпрос Бовоар.

Гамаш се втренчи в пулсиращия курсор на монитора. Какво да правят?

„Няма да правите нищо“ — появи се на екрана.

„Кой е?“ — веднага написа Гамаш.

„Главен комисар Франкьор“ — дойде незабавният отговор.

Арман Гамаш вдигна поглед към главния комисар, който седеше пред компютъра си в щаба и също го наблюдаваше през стъклото.

„Вие, господин главен инспектор, ще продължите да говорите с полицая. Това е единственото ви задължение. Инспектор Бовоар и полицай Лакост ще продължат да следват моите заповеди. В това разследване може да има само един началник, нали разбирате? Ще спасим вашия подчинен, но трябва да се концентрирате и всички заедно да действаме по един ясен курс. Не да се отцепваме и отклоняваме. Така само помагаме на престъпниците.“

„Съгласен съм — отвърна Гамаш. — Но трябва да обмислим и други възможни сценарии, сър. Включително, че всичко това е част от добре организиран план.“

„План ли? Какъв, да вдигнат на крак всички ченгета в Северна Америка? Убит е един полицай, втори е отвлечен. Доста скапан план, не мислите ли?“

Детективът се вгледа в екрана. След малко написа:

„Онзи фермер не е човекът, за когото се представя. Иначе досега щяхме да сме го открили. Щяхме да знаем къде е полицай Моран. Има нещо друго.“

„Паниката ви не е от полза на никого, господин главен инспектор. Следвайте заповедите.“

„Не е изпаднал в паника — написа Бовоар. — В разсъжденията му има смисъл.“

„Достатъчно. Главен инспектор Гамаш, концентрирайте се. Ще спасим полицай Моран.“

Гамаш се вгледа в мигащия курсор, след което вдигна очи от монитора. Франкьор го наблюдаваше. Но не ядосано. В погледа му дори се четеше съчувствие, като че ли имаше представа как се чувства колегата му.

Може и така да беше. На Гамаш му се искаше главният комисар да вникне в разсъжденията му и да го разбере.

Нещо не беше наред. Оставаха им осемнайсет часа да намерят полицай Моран, а не бяха стигнали далеч в разследването. Един обикновен фермер не би могъл да блокира всички възможности и технологии на Sûreté. Следователно нямаше как да е обикновен фермер.

Гамаш кимна на главния комисар и той му отвърна с благодарна усмивка. Моментът не беше подходящ за сблъсък между началниците. Макар че Франкьор заемаше по-висок пост от него, главният инспектор бе по-уважаваният от двамата.

Не, един разрив сега щеше да доведе до катастрофа.

Но същото ги очакваше, ако пренебрегнат това, което според Гамаш бе очевидно. Някой им отвличаше вниманието. С всяка изминала минута се отдалечаваха все повече от нея. От полицай Моран. От по-мащабния план, който бе задействан.

Детективът се усмихна в отговор на колегата си. Замисли се. Да го направи ли? Вземеше ли решение да действа, нямаше връщане назад. Можеше да съсипе кариерата и живота на много хора. Отправи поглед през прозореца.

— И вие имате куче, нали, сър?

— Да. Хенри. И той беше улично куче някога, също като Боа.

— Странно как успяват с времето да ни влязат под кожата. Мисля, че онези, които спасяваме, са много специални.

— Да — отвърна Гамаш решително. Седна по-напред на стола си, написа набързо бележка и потърси погледа на инспектор Бовоар. Подчиненият му се изправи, напълни кана с прясна вода и тръгна към кабинета на началника под строгия взор на главен комисар Франкьор.

Жан Ги взе бележката и я скъта в юмрука си.

Стъпалата на Гамаш изтръпваха от студа, докато се взираше в сградата на Литературно-историческото дружество. Хенри бе до него и ту вдигаше едната си лапа от земята, ту другата. Снегът и ледът бяха толкова смразяващи, че чак пареха.

Защо продължаваше да разследва случая на Рено? Дали това бе неговото собствено средство за отвличане на вниманието? Опитваше ли се да отклони мислите си от нещо, което трябва да види? Да чуе? Да почувства? Целият му професионален път ли бе преминал така — в заменяне на един призрак с друг? В бягство от спомените?

Отвори със замах тежката дървена порта и влезе в Литературно-историческото дружество, където англичаните съхраняваха своите призраци, подредени по каталог и номерирани.

Мистър Блейк беше в библиотеката, тъкмо си наливаше чаша чай и посягаше да вземе бисквитка от синьо-бялата порцеланова чиния на дългата дървена маса. Видя Гамаш и му посочи чайника. Детективът кимна и докато си свали палтото и разтрие лапите на Хенри, за да ги стопли и подсуши, на масата вече го чакаха чаша чай и бисквита.

Мистър Блейк бе потънал отново в четивото си и главният инспектор реши, че може да последва примера му. Прекара следващия час в избиране на книги, посръбване на чай, хапване на бисквити и четене, а понякога и водене на бележки.

— Какво четете? — Възрастният джентълмен вдигна поглед от книгата си, тънък том за тревите на Западните острови90. — Има ли връзка със случая Рено?

Арман Гамаш отбеляза с листче страницата, до която беше стигнал, и погледна мистър Блейк, който седеше в другия край на читалнята. Беше облечен изискано — със сив вълнен панталон, риза, вратовръзка, пуловер и сако.

— Не, реших да го оставя поне за час и нещо. Това — детективът вдигна книгата — е тема, която ми е интересна. Става въпрос за Бугенвил.

Възрастният мъж се наведе:

— Човекът, на когото е кръстена бугенвилията? Цъфтящото растение?

— Точно така.

Мъжете си представиха кичестото ярко цвете, което се срещаше често в тропиците.

— Значи се интересувате и от ботаника? — предположи мистър Блейк.

— Не, от Авраамови поля.

— Там няма много бугенвилии.

Гамаш се разсмя.

— Съвсем вярно. Но пък Бугенвил е бил там.

— Кога?

— По време на битката — отвърна Гамаш.

— За един и същи човек ли говорим? — попита възрастният джентълмен. — Изследователят, който е занесъл бугенвилията в Европа след едно от пътешествията си?

— Да, същият. Много хора не знаят, че той е бил един от адютантите на генерал Монкалм.

— Чакайте малко — изненада се мистър Блейк. — Един от най-великите картографи и навигатори на своето време се е бил на Авраамови поля?

— Е, не е много сигурно дали се е бил. Точно това се опитвам да разбера.

„Още призраци — помисли си Гамаш. — Животът ми е пълен с призраци.“

Възрастният мъж го гледаше изумен. И с основание. Това бе почти неизвестен и изненадващо непотвърден исторически факт.

— Има и още — продължи инспекторът и се наклони напред. — Французите под командването на генерал Монкалм са загубили битката при Авраамови поля. Знаете ли защо?

— Защото англичаните под командването на генерал Улф са се изкатерили по скалите. Днес историците смятат, че е било блестящ тактически ход. — Възрастният джентълмен понижи глас, за да не го дочуят призраците и дървената статуя, която се извисяваше в края на залата. — Между нас казано, мисля, че Улф е бил под въздействието на някакви лекарства и е нямал представа какви ги върши.

Гамаш се разсмя, изненадан от предположението. Знаеше, че генерал Улф, героят на англичаните в тази битка, наистина е бил болен в дните преди сражението.

— Значи не смятате, че е измислил удивителна стратегия?

— Смятам, че е бил със замъглен разсъдък и просто е имал късмет.

Детективът замълча за миг.

— Може би. Знаете ли, че има и друг фактор, допринесъл за английската победа?

— Наистина ли? И Монкалм ли е бил натъпкан с лекарства?

— Допуснал е някои грешки — отвърна Гамаш, — но предозирането с медикаменти не е било сред тях. Не, имах предвид друго. Когато Монкалм осъзнал откъде всъщност ще дойде нападението, направил две неща. Побързал да пресрещне врага и изпратил съобщение на адютанта си Бугенвил да го последва веднага. И така се изправил срещу англичаните.

— Твърде прибързано, ако си спомням правилно. Не казват ли, че е било добре да изчака подкрепленията?

— Да. Първата му грешка. Впуснал се в битката с недостатъчно многобройна армия.

Гамаш спря, за да си поеме въздух. Докато го гледаше, мистър Блейк се запита защо едно отдавна изгубено сражение вълнува толкова дълбоко събеседника му.

— Монкалм е платил с живота си — отбеляза възрастният мъж.

— Да, починал е, макар и не на бойното поле. Генерал Улф е загинал в битката, но не и Монкалм. Бил е ранен на няколко места и са го отнесли в манастира на урсулинките зад градските стени. Впрочем манастирът се намира недалеч оттук. Монахините се опитали да го спасят, но издъхнал на следващата сутрин и бил погребан в подземието на сградата заедно с още няколко войници.

Мистър Блейк се замисли за малко.

— А какво станало с адютанта му Бугенвил? Къде е бил той?

— Именно — кимна Гамаш, — къде е бил? Чакал англичаните по-нагоре по течението на реката. Всички предполагали, че първата вълна на атаката ще дойде оттам. Но когато Монкалм изпратил до Бугенвил отчаян зов за подкрепления, защо помощникът му не се е притекъл на помощ?

— Защо наистина?

— Не зная. Никой не знае. Пристигнал, но му отнело много време, а когато най-сетне бил на мястото на сражението, не нападнал веднага. Официалното му обяснение било, че по това време битката вече изглеждала решена, и то не в тяхна полза. Не искал да жертва армията си за изгубена кауза.

— Разумно.

— Съгласен съм, но дали е било така? Генералът му наредил да се включи в битката. Бугенвил виждал с очите си клането. Дали наистина това го е спряло? Някои историци казват, че ако Бугенвил бил нападнал врага, почти със сигурност щял да победи. Сред английските редици вече царял хаос, висшите им командири били избити или ранени.

— Каква е вашата теория? Имате теория, нали? — попита мистър Блейк и впери остър поглед в Гамаш.

— Не е много популярна и дори може да не е особено правдоподобна. Но на страната на англичаните в тази битка е участвал още един човек, за когото историята предимно мълчи. Той обаче е най-известният от всички, въвлечени в битката. Световноизвестен.

— Кой?

— Джеймс Кук.

— Капитан Кук?

— Същият. Картографирал е голяма част от Южна Америка, Австралия, Нова Зеландия и островите в Тихия океан. Бил е най-известният картограф на своето време и остава такъв и до днес. Но преди това е бил капитан на кораба, който превозил войниците, изкачили скалите и завзели Квебек. Градът бил завладян от англичаните и никога повече не попаднал във владението на французи.

— И каква е вашата теория?

— Когато човек работи в моята сфера, започва да се отнася подозрително към всякакви съвпадения. Случват се и такива, но не често. А щом забележа някоя привидна случайност, започвам да си задавам въпроси.

— Това е голямо съвпадение — съгласи се мистър Блейк. — Двама световноизвестни картографи се бият на противоположни страни в една и съща битка за отдалечена колония.

— Един от тях се забавя и последствията са катастрофални.

— Според вас го е направил нарочно, нали…

Думите на Блейк не звучаха като въпрос.

— Мисля, че е вероятно да са се познавали и да са общували помежду си. Възможно е капитан Кук, по-старшият по чин от двамата, да е обещал нещо на Бугенвил в замяна на поискана услуга.

— Колебание. Изчакване — предположи мистър Блейк. — Не е изглеждало като кой знае какво, но заради това може би французите са изгубили колонията.

— И живота на много от своите хора, включително на генерал Монкалм — допълни Гамаш.

— Какво е щял да получи Бугенвил в замяна?

— Навярно Кук го е насочил към Западните Индии91. Може да си е затворил очите и да е оставил Бугенвил да изследва и картографира важни райони. Не знам. Затова съм тук. — Инспекторът посочи книгата си. — Подозирам, че греша и всичко това е било просто плод на случайност.

— Но пък си запълвате времето — отбеляза мистър Блейк, — което понякога е добре дошло.

„Avec le temps“ — припомни си Гамаш.

— Ами вие? — обърна се детективът към възрастния мъж.

Мистър Блейк му подаде изданието за древни видове шотландски треви.

— По ирония на съдбата с наближаването на края на живота ми имам чувството, че разполагам с цялото време на света.

Инспекторът огледа научния том и се опита да се престори, че му е интересен. Ако седнеше да го чете, един час със сигурност щеше да му се стори като цяла вечност. Такова четиво можеше да разтегли времето, а и дори просто да го пропилее. Разлисти книгата. Забеляза, че е първо издание, но е увредена от вода и е на толкова непопулярна тема, че едва ли има особено висока стойност. Отпечатана бе през 1845 година.

Направи му впечатление и още нещо — друго число, почти скрито под библиотечната карта.

— Знаете ли какво е това? — изправи се Гамаш и показа на мистър Блейк числото.

Възрастният мъж сви рамене:

— Не е важно. Ето това има значение. — Посочи каталожния номер по десетичната класификация на Дюи.

— Все пак искам да видя числата отдолу.

Инспекторът се озърна в търсене на човек, който да му помогне.

— Може би трябва да повикаме Уини — предложи мистър Блейк.

— Добра идея.

Възрастният джентълмен вдигна телефона и след няколко минути се появи дребничката библиотекарка с подозрително изражение. След като й обясниха какво търсят, тя се обърна към главния инспектор:

— Добре, елате с мен.

Тримата тръгнаха по криволичещите коридори, качваха се по стълбища, слизаха по други и накрая влязоха в просторен кабинет някъде в задната част на сградата. Там седяха Портър Уилсън и Елизабет Макуъртър.

— Здравейте, господин главен инспектор. — Елизабет стана и посрещна детектива, стисна ръката му, а след нея същото направи и Портър.

Уини се надвеси над книгата и като хирург, въоръжена с канцеларско ножче, отдели горната част на джобчето за библиотечна карта, залепено от вътрешната страна на корицата преди поне сто години.

Там, под него, грейнаха цифрите, неопетнени и ясни. Сякаш не бе минал и ден от мига, в който са били изписани върху това скучно първо издание.

6-5923.

— Какво е това число? — попита Гамаш.

Настъпи мълчание, докато всички се изредиха да погледнат. Накрая му отговори Уини:

— Мисля, че е от старата каталожна система, нали, Елизабет?

— Според мен си права — обади се Портър, който явно нямаше никаква представа.

— Каква е тази стара система? — поинтересува се главният инспектор.

— От деветнайсети век. Отдавна не я използваме — обясни Елизабет, — но едно време, когато е било основано Литературно-историческото дружество, книгите са били описвани по този начин.

— Продължавайте.

Възрастната жена се засмя тихо и някак смутено:

— Не е била кой знае каква система. Литературно-историческото дружество е създадено през двайсетте години на деветнайсети век…

— По-точно през 1824 година — намеси се мистър Блейк. — Някъде тук е и уставът.

Възрастният мъж се зае да търси документа, докато Елизабет разказваше.

— По онова време сред англоезичната общност било разгласено, че се приемат всякакви вещи с историческа стойност, които хората пазят в домовете си — обясни тя през смях. — Явно този призив бил приет като повод да се разчистят тавани, мазета и плевни. Основателите на дружеството получили плюшени гущери, бални рокли, старинни шкафове, писма и списъци за пазаруване. В крайна сметка конкретизирали изискванията си и решили да се ограничат само до функциите на библиотека, но дори и тогава били затрупани с предметни дарения.

Гамаш си представи камарите от стари книги с кожена подвързия и дори хвърчащи листове.

— Когато получавали книгите, отбелязвали годината, в която са дарени. — Елизабет взе изданието за шотландските треви и посочи. — Ето това е цифрата „6“, а останалото е поредният номер на книгата. Тази е била пет хиляди деветстотин двайсет и третата.

Гамаш съвсем се обърка.

— Alors, първата цифра, шест, означава годината. Но как се разбира кое е десетилетието? И дали е била петхилядната книга за съответната година, или изобщо? Боя се, че нищо не разбирам.

— Нелепа система — изсумтя Уини. — Потресаваща. Очевидно въобще не са имали представа какво правят.

— Сигурно им е дошло в повече — рече Елизабет.

— Това е довело до още по-голямо объркване. — Библиотекарката се обърна към главния инспектор. — Нужно е доста старание и дори гадаене, за да се разшифрова този код. Понеже книгата е била издадена през 1845 година, можем да предположим, че е дарена през 1846. Или през петдесет и шеста, или през шейсет и шеста… и т. н.

— А какво ще кажете за 5923? — попита Гамаш.

— Там става още по-зле — призна Уини. — Започнали са с „1“ и са продължили да добавят.

— Значи това е била пет хиляди деветстотин двайсет и третата книга, която са получили?

— Би било прекалено логично, господин главен инспектор, но не е така. Когато стигнали до десет хиляди, започнали броенето отново от едно — въздъхна библиотекарката. Явно бе болезнено за нея да го признае.

— Описали са с каталожни номера всичко. Някои томове се озовали на рафтовете в библиотеката и в крайна сметка получили десетични номера по класификацията на Дюи, други не — допълни Елизабет. — Било е пълна бъркотия и все още е.

— Намерих го — обяви мистър Блейк и вдигна стара опърпана папка. — Оригиналният устав гласи следното — зачете той: — Да открием и спасим от безмилостната паст на времето писмените документи, които пазят най-ранната история на Канада. Да съхраняваме, докато можем, онези документи, които ще изровим от праха на неизследвани архиви и които биха се оказали от голяма важност за общата история, и по-конкретно за историята на тази провинция.

Гамаш слушаше старите слова, изречени със старчески глас, и се трогна дълбоко от простотата и благородството им. Изведнъж го обзе непреодолимо желание да помогне на тези хора, да ги спаси от безмилостната паст на времето.

— Какво може да означават тези числа? — попита инспекторът, като им показа номерата, преписани от дневника на Огюстен Рено.

9-8499 и 9-8572.

— Имате ли и каталожен номер по десетичната класификация на Дюи? — попита Уини. Гамаш си помисли, че ако можеше да смърка десетични номера на Дюи, библиотекарката щеше да се надруса. Но трябваше да я разочарова.

— Не, само тези. Говорят ли ви нещо?

— Можем да ги потърсим в каталога.

Гамаш се извърна и впери поглед в мистър Блейк.

— Има каталог?

— Ами да. Нали каталожните номера са за това? — отвърна старецът с усмивка. — Ей там е.

„Каталогът“ се оказаха осем огромни тома, попълнени на ръка и подредени по десетилетия. Всеки взе по един справочник и започна да го преглежда. Първото попадение беше от 1839 година. Там Портър откри и двата номера: 9-8499 и 9-8572.

— Едната книга е дневник, който описва пътешествието на някой си полковник Ефрам Хоскинс край Африканския рог92, а другата е сборник с проповеди, дарен от Катлийн Уилямс.

Не звучеше обещаващо.

Гамаш затвори единия от томовете на каталога и премина на следващия, като плъзгаше пръст по страниците, гъсто изписани с четлив почерк.

— Намерих нещо — обади се Елизабет след няколко минути. — Номерата са от 9-8466 до 9-8594. Дарени през 1899 година от мадам Клод Маршан от Монреал.

— Няма ли по-конкретни данни? — попита инспекторът със свито сърце. Това бяха единствените следи, които можеха да го отведат до книгите, търсени от Огюстен Рено, но му беше трудно да повярва, че експертът по темата за Шамплен се е интересувал от пътешествие край Африка през XIX век или от сборник с проповеди. Дарението от над сто книги на някаква жена от Монреал беше още по-разочароващо. Но това бяха единствените следи.

— Въпросните книги съхраняват ли се все още в библиотеката?

— Да видим. — Уини се зае да провери информацията в „съвременната“ им система: каталог от картончета. След няколко минути вдигна глава. — Сборникът с проповеди е в библиотеката, макар че не е каталогизиран по Дюи. Книгата за Африканския рог сигурно още си седи в някой кашон.

— А монреалското дарение?

— Не зная. Разполагаме само с номера на партидата. Не е записано какво се е случило с отделните книги.

— Може ли да заема сборника с проповеди, моля?

Уини намери изданието и регистрира, че Гамаш го е взел. Беше първият, пожелал да прочете книгата. Главният инспектор благодари на персонала и си тръгна. Слезе по склона на хълма, съпровождан от Хенри. Двамата оставяха успоредни отпечатъци в пухкавия сняг.

Когато се прибра, детективът включи лаптопа си и започна да търси. Емил също се върна у дома и сготви скромна вечеря от пилешко и зеленчуци, задушени в гювече. След като се нахраниха, Гамаш отново се залови за работа. Опитваше се да намери повече информация за полковник Ефрам Хоскинс и за Катлийн Уилямс. Разбра, че полковник Хоскинс е починал от малария и е погребан в Конго. Книгата му била важна за времето си, но постепенно потънала в забвение.

Нямаше абсолютно никакво отношение към Шамплен, Квебек или Рено.

Оказа се, че Катлийн Уилямс е била щедра дарителка на англиканската катедрала „Света Троица“ в Стария Квебек. Съпругът й бил преуспяващ търговец на текстил и галантерия, а синът им станал капитан на кораб. Гамаш се взираше в оскъдната информация и се надяваше оттам да изскочи нещо, някаква връзка, която бе пропуснал да забележи.

Докато седеше на бюрото, прелисти и сборника с проповеди — строги викториански лекции, които нямаха нищо общо с Квебек, Шамплен или дори с господ, доколкото можеше да прецени Гамаш.

Накрая потърси и мадам Клод Маршан от Монреал. Отне му известно време, макар да използваше базата данни на Sûreté, но най-сетне я откри.

— Ще си лягаш ли? — попита Емил.

Арман вдигна глава. Наближаваше полунощ.

— Още не. След малко.

— Не си претоварвай очите.

Детективът се усмихна и помаха за лека нощ, а след това се съсредоточи отново върху търсенето.

Мадам Маршан се бе омъжила за Клод Маршан. Той бе починал през 1925, а тя през 1937 година.

Тогава защо бяха дарили над сто книги още през 1899? Дали са били част от наследство? Може би някой от родителите им бе починал тогава?

Но защо бяха изпратили книгите в Квебек? Навярно им е струвало доста време и усилия. И защо бяха избрали тази малка библиотека? Англоезична при това, макар че по всяка вероятност са били франкофони?

Гамаш трябваше да признае, че е любопитен.

След като прекара още малко време в търсене из генеалогичните архиви, детективът научи, че никой от родителите на мосю и мадам Маршан не е починал през 1899 година. Тогава откъде се бяха взели тези книги?

Отдавна не му се бе налагало да прави проучвания от такъв род. Гамаш обикновено възлагаше на своите подчинени — полицаи или инспектори, да се ровят в архивите. Инспектор Бовоар бе особено силен в тази област. Ред и информация.

Служителите предоставяха на главния инспектор купища факти без ясни връзки помежду им, а той се опитваше да ги осмисли, да види нишките, които ги свързват, да ги подреди.

Почти бе забравил каква тръпка е ловът на информация. Докато тръгваше ту по една, ту по друга следа, в един момент толкова се увлече, че всичко останало изгуби значение.

Как се бе сдобило с книгите това семейство? И защо си бе направило труда да ги изпрати чак в Квебек въпреки разходите?

Гамаш се облегна и се вгледа замислено в екрана.

Дарението бе направила жената, а не съпругът й, макар той да е бил жив по онова време. Какъв извод можеше да се направи? Детективът потри брадата си, с която още не бе свикнал, и продължи да се взира.

Какъв беше изводът?

Изводът бе, че книгите са й принадлежали. Не са били обща собственост, а само нейни. Данните от преброяването на населението показваха, че е била икономка, но не се казваше къде е работела. Посочен бе обаче адресът й.

„Икономка в края на XIX век — помисли си Гамаш. — Едва ли е имало много жени по онова време, които са били грамотни, какво остава да са притежавали над сто книги.“

Наведе се над клавиатурата и продължи търсенето. Проверяваше тук и там, мъчеше се да изрови информация отпреди повече от век за хора, които едва ли са останали в историята с нещо впечатляващо. Нямаше причина някой да е писал за тях.

Опита по един път, после по друг. Адресът не помогна особено. Гамаш знаеше, че по онова време не са съществували телефонни указатели, нито сметки за електричество. Почти никакви писмени документи, освен може би…

Отново затрака по клавиатурата. Архивите на застрахователните компании. И там го откри — човека, чийто имот икономката мадам Клод Маршан бе записала във формуляра от преброяването като свой адрес.

Шиники. Шарл Паскал Телесфор Шиники.

Починал през 1899 година.

Гамаш се отпусна на облегалката на стола и се усмихна широко.

Бе открил онова, което търсеше.

Но какво означаваше?