Сенки в снега

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

— Още десет.

Клара изпъшка и вдигна двата си крака едновременно.

— Дръжте гърба изправен!

Художничката пренебрегна указанието. Ама че грозна работа. Със сигурност не го правеше както трябва, но, дявол да го вземе, беше решена да продължи.

— Едно, гррр, две, уффф, три…

— Разказах ли ви за онзи ден, когато ходих на ски на Мон Сан Реми?

Инструкторката Пина очевидно нямаше нужда да диша. Краката и ръцете й сякаш не бяха свързани с тялото и се движеха с войнишка точност, докато жената си лежеше на постелката и бърбореше, все едно беше на кафе с приятелки.

Мирна се потеше обилно и ругаеше, а понякога издаваше и други звуци, докато Рики Мартин пееше Livin’ La Vida Loca. Клара винаги се чувстваше по-добре, когато спортуваше с Мирна, защото с лекота можеше да прехвърли вината за почти всички прегрешения и възклицания на приятелката си. А и не беше никак трудно да се скрие зад нея. Цялата група можеше да се скрие зад Мирна.

Тъмнокожата книжарка се обърна към Клара:

— Ако я държиш, мога да я убия.

— Ама как така? Никога няма да се измъкнем.

Клара бе обмисляла възможността. Досега бе направила дванайсет от десетте повдигания на краката, които инструкторката бе обявила. В момента Пина се оплакваше горчиво от сноубордистите и движеше нагоре и надолу пневматичните си крака без видимо усилие.

— Никой няма да ни издаде — заяви Мирна и вдигна краката си с около милиметър. — А ако някоя заплаши да каже, ще убием и нея.

Доколкото можеше да прецени Клара, планът не беше никак лош.

— Докъде стигнахте с вдигането на краката? — попита Пина. — Три, четири…

— Добре, Бъгси99, ще участвам — изпръхтя художничката.

— И аз — обади се Доминик Жилбер, която лежеше от другата страна на Клара. Гласът й бе почти неузнаваем, както и моравото лице.

— Мили боже — провикна се Съпругата от другия край на стаята, — направете го възможно по-скоро!

— Кое? — попита Пина и започна да кара въображаемо колело с крака, вдигнати във въздуха.

— Да те убием, много ясно — сопна се Мирна.

— А, това ли? — разсмя се Пина. Така и не бе разбрала колко близо бяха жените от групата до извършване на престъпление по време на всеки неин час.

Двайсет минути по-късно заниманието завърши с тай чи движение, по време на което Клара медитираше върху темата „убийство“. Добре че обожаваше Пина и имаше нужда да посещава часовете й.

След като избърса потта от тялото си и нави постелката на руло, художничката се присъедини към жените, които се бяха скупчили в средата на стаята. Минута или нещо по-късно Клара успешно бе насочила разговора към въпроса, който я интересуваше.

— Видяхте ли, че инспектор Бовоар се е върнал в селото? — вметна небрежно, докато попиваше струйка пот, стекла се но врата й.

— Горкият човек — отбеляза Хана Пара съчувствено. — И все пак май се подобрява.

— Мисля, че е доста сладък — обади се Съпругата. Очите й бяха големи, изразителни и непринудени. Богиня майка, омъжена за дърводелец.

— Мислиш ли? — разсмя се Мирна. — Много е кльощав.

— Мога да го угоя — отвърна Съпругата.

— Има нещо в този инспектор. Иска ми се да го спася — добави Хана. — Да го излекувам, да го накарам да се усмихне.

— Господин Спок — включи се и Клара, макар че разговорът не вървеше съвсем според очакванията й и едва ли щеше да помогне, ако го запрати в открития космос. — Вулканецът! — обясни, когато няколко жени я погледнаха озадачено. — О, за бога, не ми казвайте, че не сте гледали „Стар Трек“! Всички се влюбват в Спок, защото е толкова хладен и резервиран. Искат да разбият бариерите, да стигнат до сърцето му.

— Ние не искаме сърцето на инспектора — отбеляза Хана и останалите дами избухнаха в смях.

Облякоха палтата си и притичаха през заснежения път до СПА хотела, за да се насладят на станалия традиция след упражненията чай с кифлички.

Клара все още се удивляваше всеки път, щом влизаше в хотела, защото го помнеше като западналото старо имение „Хадли“ от времето, преди да го купят Доминик Жилбер и съпругът й Марк. Домакинята сега седеше сред тях, спокойна и елегантна, и с усмивка им наливаше чай.

Дали Доминик бе убила Отшелника? Клара не можеше да си го представи. Не, ако трябваше да е откровена, най-вероятният заподозрян според нея — още преди месеци, а и сега — беше Марк Жилбер. Мъжът на Доминик.

Художничката отново завъртя разговора така, че да стане дума за убийството.

— Не е за вярване, че Оливие го няма от почти шест месеца — рече, докато Доминик й подаваше чаша ароматен чай. През прозореца се виждаше, че навън е ясен ден с чисто синьо небе, такива дни винаги бяха най-студените. Въздушен порив поде шепа сняг и го пръсна срещу стъклото с лекичък шум, сякаш върху прозореца се посипа пясък.

В СПА хотела атмосферата бе спокойна. Стаята бе пълна със старинни мебели, но не тежки викториански дъбови произведения, а простички предмети от борово и черешово дърво. Стените бяха боядисани в пастелни тонове и излъчваха покой и ведрина. В камината гореше огън и разпръскваше деликатен аромат на пушек от кленово дърво. Носеха се и ухания на овлажнители за въздух и билкови смеси. Лайка, лавандула, канела.

Млада жена поднесе на дамите чиния с топли кифлички, заквасена сметана и домашно ягодово сладко. За Клара това бе любимата част от спортните занятия.

— Как е Оливие? — попита Съпругата.

— Опитва се да свикне — отвърна Мирна. — Посетих го преди няколко седмици.

— Продължава да твърди, че не е убил Отшелника — допълни Клара, като внимателно наблюдаваше всички. Чувстваше се фалшиво, докато се преструваше и си играеше на следовател. Все пак можеше и да е по-зле. Художничката си взе топла кифличка, намаза я със заквасена сметана и добави отгоре ягодово сладко.

— Е, ако не е той, кой тогава е убиецът?

Хана Пара бе привлекателна и силна жена. Клара я познаваше от десетилетия. Дали бе възможно да е участвала в убийството? Защо пък направо да не я попита?

— Ти би ли убила човек?

Хана я погледна изненадано, но в изражението й нямаше гняв или подозрение.

— Интересен въпрос. Със сигурност бих могла.

— Как е възможно да си толкова сигурна? — попита Доминик.

— Ако някой нахлуе в дома ми и заплаши Хавък или Рор, бих убила натрапника на секундата.

— Първо се ликвидират жените — обади се Съпругата.

— Моля? — възкликна Доминик. Намести се по-напред на стола си и постави крехката чаена чашка върху чинийката й.

— Пише го в тренировъчен наръчник на Мосад100 — обясни Съпругата.

Дори служителките, които правеха педикюр на Мирна и Хана, спряха да работят и се втренчиха в красивата млада жена, която бе произнесла толкова шокиращи думи.

— Откъде знаеш? — поинтересува се Мирна.

Съпругата се усмихна широко:

— Уплаших ви, а?

Всички се разсмяха, но наистина бяха леко шокирани. Съпругата ги остави да се помъчат още малко, след което разкри:

— Слушах по радио Си Би Си предаване, в което се говореше за тероризма. На теория жените почти никога не убиват. Трябва да се случи нещо много сериозно, за да помисли една жена за убийство, но когато се реши, нищо не може да я спре, докато не постигне това, което иска.

Настана мълчание, докато дамите мислеха върху казаното.

— Според мен има логика — обади се Мирна най-накрая. — Когато една жена се захване сериозно с нещо, тя го прави и със сърцето, и с ума си. Много мощна комбинация.

— Точно за това говореха в интервюто — съгласи се Съпругата. — Жените рядко се присъединяват към терористични организации, но Мосад обучават агентите си, ако нападнат ядро на такава групировка и открият там жена терорист, да убият първо нея, защото тя никога няма да се предаде. Ще бъде най-опасната от всички. Безмилостна.

— Тази мисъл доста ме притеснява — довери Доминик.

— И мен — призна Съпругата. — Но си мисля, че сигурно е вярно. Почти нищо не може да ме накара да навредя на някого физически или емоционално, но допускам, че ако нямам друг избор, бих го направила. Би било ужасно.

Последното изречение прозвуча тъжно и Клара знаеше, че младата майка е искрена.

Дали все пак някоя от тези жени бе убила Отшелника? И защо? Какво би ги мотивирало? Доколко всъщност художничката познаваше приятелките си?

— Знаете ли, че Чарли вече проговори? — смени темата Съпругата. — Благодарение на доктор Жилбер. Веднъж седмично той ни посещава и работи с детето.

— Колко мило — разнесе се мъжки глас от вратата. Погледнаха натам.

На входа на стаята стоеше Марк Жилбер — висок, слаб, с късо подстригана руса коса и пронизващи сини очи.

— Чарли може да казва „во“ и „шо“ — похвали се ентусиазирано младата майка.

— Поздравления — усмихна се Марк. В гласа му имаше и сарказъм, и веселост.

Клара усети как изправя неволно гръб. Лесно бе да изпитва неприязън към този привидно любезен мъж. Опитала се бе да го хареса заради Доминик, но беше изгубена кауза.

— Спомням си, че моята първа дума беше „куку“ — обърна се художничката към Съпругата, докато тя на свой ред гледаше Марк озадачено.

— Куку? — проговори Мирна в неловката пауза. — Искам ли да знам повече?

Клара се разсмя и обясни:

— Явно съм се мъчела да кажа „куче“. Но се е получило „куку“. Така ми излезе прякор, всички ми викаха Куку години наред. Баща ми все още се обръща така към мен понякога. Когато си бил малък, баща ти наричал ли те е с прякор? — попита тя Марк, за да разсее напрежението.

— Вечно го нямаше. После замина и толкоз. Така че — не.

Напрежението в стаята се покачи.

— А сега явно си е намерил ново семейство — добави Марк, все така втренчен в Съпругата.

„Това било значи — помисли си Клара. — Ревност.“

Младата майка също впери поглед в Марк и вратът й пламна. Мъжът се усмихна, завъртя се на пети и си тръгна.

— Съжалявам… — понечи да се извини Доминик на Съпругата.

— Няма нищо, той всъщност е прав. Стария обожава твоя свекър. Май вижда в него нещо като дядо на Чарлс.

— А неговият баща не ви ли идва на гости понякога?

— Не. Починал е, когато Стария е бил тийнейджър.

— Трябва да си е отишъл доста млад — коментира Мирна. — Нещастен случай?

— Една пролет излязъл и тръгнал по замръзналата река. Ледът не бил толкова стабилен, колкото очаквал.

Съпругата спря дотам, но и така бе казала предостатъчно. Всички в стаята осъзнаваха какво се е случило. Тътен под краката, паяжина от пукнатини, мъжът свел очи. Спрял. Стоял неподвижно.

Брегът навярно изглежда безкрайно далеч, когато се намираш върху тънък лед.

— Намерили ли са тялото? — попита книжарката.

Съпругата поклати глава:

— И това е най-лошото. Майката на Стария все още чака мъжа си.

— О, господи! — простена Клара.

— А мъжът ти? — продължи Мирна с въпросите.

— Дали мисли, че е жив? Не, слава богу, но не е убеден, че е било нещастен случай.

И Клара не беше на това мнение. Звучеше й като обмислена постъпка. Всеки знае, че ходенето по замръзнала вода през пролетта е равносилно на флирт със смъртта.

Както може да се очаква, ледът се бе пропукал под нозете на бащата, но в онзи ден и неговият син бе изгубил почва под краката си. Венсан Жилбер бе дошъл и му бе помогнал отново да стъпи здраво на земята. Негодникът светец се бе намесил и сега помагаше не само на Чарли, но и на Стария. На каква цена обаче?

Дали това бе доловила художничката преди минути в гласа на Марк Жилбер? Не сарказъм, а фино пропукване?

— А при теб как е, Клара? — попита Доминик, докато й доливаше чай. — Родителите ти живи ли са?

— Баща ми да. Майка ми почина преди няколко години.

— Липсва ли ти?

„Добър въпрос — помисли си Клара. — Липсва ли ми?“

— Понякога. Към края на живота си заболя от алцхаймер. — Когато видя израженията на другите жени, художничката побърза да ги успокои: — Не, не, всъщност странното е, че последните ни няколко години заедно бяха сред най-хубавите.

— Когато е изгубила разсъдъка си? — попита домакинята. — Започвам да разбирам защо са ти викали Куку.

Клара се разсмя.

— Всъщност стана нещо като чудо. Майка ми забравяше какво ли не — адреса си, сестрите си. Забрави кой е татко, дори кои сме ние. Но освен всичко останало забрави да се ядосва. Беше прекрасно — усмихна се. — Колко ни олекна! Вече не си спомняше дългия списък от оплаквания. Превърна се в един чудесен човек.

Забравила бе как да обича, но и как да мрази. Клара нямаше нищо против тази сделка.

Жените продължиха да разговарят за любовта, за детството, за родителите, които са изгубили, за Спок и за хубавите книги, които са прочели.

С грижа една към друга споделиха часовете до обяд, когато вече бяха готови да се срещнат със зимния ден. Клара крачеше към дома с трохи от кифлички в косата и вкус на лайка по устните. Размишляваше за бащата на Стария, застинал във времето. И за изражението на Марк Жилбер, когато се бе появила пукнатината.

Арман Гамаш седеше в пекарната „Паяр“ на улица „Сен Жан“ и се взираше в дневника на Огюстен Рено. Хенри лежеше, свит на кравайче под масата, докато отвън хората с наведена глава се тътреха през снега и студа.

Каква беше връзката между отлъчения свещеник Шиники и любителя археолог Огюстен Рено? Инспекторът бе вперил поглед в развълнувано подчертаните думи в дневника на Рено, удивителните знаци, оградените имена на четиримата мъже. Шин, Дж. Д., Патрик, О’Мара. Мастилените кръгове бяха толкова настойчиви, че писалката почти бе скъсала хартията. А под този запис стояха каталожните номера.

9-8499

9-8572

Почти със сигурност тези номера се отнасяха за книги, продадени от Литературно-историческото дружество — част от партидата, дарена от икономката на Шиники и престояла в кашони в мазето повече от век.

Огюстен Рено бе купил изданията от търговеца на употребявани книги Ален Дусе. На два пъти. Първо през лятото, след това още един кашон преди няколко седмици.

Какво е пишело в тези книги?

Какво е притежавал Шиники, което толкова е развълнувало Огюстен Рено?

Гамаш отпи от горещия шоколад.

Навярно е имало нещо общо с Шамплен, въпреки че свещеникът не е проявявал интерес към основателя на Квебек.

Шин, Патрик, О’Мара, Дж. Д. 18 и нещо.

Ако Шиники е бил на деветдесет, когато е починал през 1899 година, значи е бил роден през 1809. Дали числото беше 1809? Или 1899? Може би. Но докъде водеше това?

Доникъде.

Детективът присви очи.

Погледна отблизо числото 1809, сетне рязко затвори бележника, изгълта на един дъх напитката, остави пари на масата и с Хенри бързо излязоха в студения ден. Гамаш вземаше разстоянието с широки крачки и базиликата растеше пред погледа му, докато се приближаваше към нея.

Спря се на ъгъла и застина в своя свят, където снегът и режещият мраз не можеха да го докоснат. Свят, където Шамплен бе починал и погребан наскоро, а след това тялото му бе преместено и повторно погребано.

Свят на улики, пръснати из вековете, заровени като трупа на мъртвец.

Обърна се и с бърза крачка се запъти нагоре по „Жарден“. Спря пред красивата старинна порта с номер от ковано желязо.

1809.

Почука и зачака. Сега вече усещаше студа, а Хенри се притискаше до крака му в търсене на топлина и утеха. Гамаш тъкмо се готвеше да си тръгне, когато вратата първо леко се открехна, а след това се отвори напълно.

— Entrez101 — покани ги Шон Патрик и отстъпи, за да направи път на хапещия вятър, който нахлу в дома му.

— Съжалявам, че отново ви безпокоя, мосю Патрик — започна главният инспектор, докато стояха в тъмното и тясно фоайе, — но имам няколко въпроса. Може ли? — Детективът посочи с жест към вътрешността на къщата.

— Добре — отвърна Патрик и неохотно поведе госта си. — Накъде?

— Дневната, ако обичате.

Озоваха се в познатото помещение, обградени от строгите погледи на предците от рода Патрик.

— Това са вашите прабаба и прадядо, ако не греша? — Гамаш имаше предвид двойката, застанала за снимка пред същия този дом. Старата фотография бе чудесна: двама души в жълтеникави тонове, със сериозни изражения, облечени в най-официалните си дрехи.

— Те са. Снимали са се в годината, когато са купили къщата.

— В края на XIX век, както ни казахте, когато разговаряхме последния път.

— Точно така.

— Ако не възразявате… — Гамаш посегна, за да откачи рамката от стената.

— Моля, заповядайте. — Патрик видимо проявяваше любопитство.

Главният инспектор обърна снимката и забеляза, че гърбът е запечатан с кафява хартия. Имаше лепенка от фотографско ателие, но не се виждаше дата. Нито имена.

Детективът си сложи очилата за четене и се вгледа внимателно във фотографията. Не след дълго намери това, което търсеше. Надничаше изпод рамката в долния десен ъгъл.

1870 година.

Върна снимката на стената, направи няколко крачки по-нататък и спря пред друг кадър, на който бе запечатан прадядо Патрик. Тук бе заснет с група работници пред голям изкоп. Сградата зад хората едва се различаваше.

Прадядото на Патрик се усмихваше, както и един от мъжете до него. Но всички останали на снимката изглеждаха мрачни. А и какви да бъдат иначе? Животът им навярно е бил тежък, също като на бащите им.

Били са ирландски имигранти, пристигнали в Канада в търсене на по-добро бъдеще, но много от тях измрели от чума в претъпканите трюмове на корабите. Оцелелите прекарали остатъка от дните си в робски труд. Живеели в нищета в Долния град, в сянката на скалите, в подножието на могъщия „Шато Фронтенак“.

Живот, изпълнен с отчаяние. Но защо се усмихваха онези двама мъже? Гамаш завъртя снимката в ръце. И тази беше със запечатан гръб.

— Бих искал да отстраня тази хартия. Разрешавате ли?

— Защо?

— Мисля, че може да е в помощ на разследването.

— Как?

— Не мога да ви кажа, но обещавам да не повредя снимката.

— Ще ми създадете ли проблеми?

Патрик огледа изпитателно лицето на Гамаш и се спря върху замислените му очи.

— Ни най-малко. Даже по-скоро ще го приема като услуга.

След много кратка пауза домакинът кимна.

— Bon, merci. Може ли да светнете всички лампи и да ми дадете най-острия нож, с който разполагате?

Патрик направи всичко поискано и миг по-късно мъжете и кучето се надвесиха над масата, докато Гамаш държеше ножа. Ръката му леко трепереше и детективът стисна дръжката още по-силно. Патрик погледна главния инспектор, но не каза нищо. Следователят приближи ножа към рамката и внимателно се зае да отдели крехката стара хартия. Малко по малко тя поддаваше.

Устояха на изкушението да я разкъсат със замах и търпеливо я отстраниха, за да разкрият гърба на снимката, който виждаше дневна светлина за пръв път, откакто е бил запечатан преди повече от век. Там с прилежен и четлив почерк бяха изписани имената на всички мъже, включително двамата усмихнати.

Шон Патрик и Франсис О’Мара.

1869 година.

Гамаш не можеше да откъсне поглед.

В дневника на Огюстен Рено не е пишело 1809. Било е 1869.

Шиники се е срещнал с Патрик и О’Мара, както и с Джеймс Дъглас, през 1869 година.

Защо?

Инспекторът отново извърна очи към галерията от снимки на прадеди и се вгледа в кадъра, където прародителите на Патрик се бяха снимали пред този дом. На огромно разстояние от Долния град, на светлинни години дори. Много по-голяма от разстоянието между Ирландия и Канада бе непреодолимата пропаст между „нас“ и „тях“.

Груб ирландски работник в изискана къща в центъра на Стария град през 1870 година. Нямаше как да се случи. И все пак беше факт.

Гамаш погледна пак усмихнатите мъже на снимката, застанали пред някаква сграда. О’Мара и Патрик. Какво ли ги бе направило толкова щастливи?

Главният инспектор се досещаше.