Сенки в снега

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Жан Ги Бовоар се завърна в Трите бора късно следобед, след като бе посетил Оливие в затвора и бе отишъл до антикварния магазин в Монреал. По пътя към селото спря в „Тим Хортънс“ на отбивка 55, за да си вземе сандвич, поничка с шоколадова глазура и голямо двойно кафе.

Вече беше изморен.

Претоварил се бе с много повече активност, отколкото си позволяваше от онзи случай насам, и знаеше, че е време за почивка. Качи се в стаята си в пансиона и се отдаде на дълга, разточителна вана. В това време се замисли как да действа по-нататък.

Оливие бе хвърлил бомба. Твърдеше, че името на Отшелника не било Якоб и дори не бил от чешки произход. Собственикът на бистрото дал тази информация само за да отклони подозренията от себе си и да ги прехвърли върху семейство Пара и останалите чешки имигранти в околността.

Не само че не бе постъпил в тон с добросъседските отношения, но и не бе постигнал желания ефект. В крайна сметка го бяха арестували по обвинение в убийство, а съдът бе потвърдил вината му с присъда.

И така. Значи. Бовоар се потопи по-дълбоко във ваната. Докато се сапунисваше, почти не забеляза назъбения белег на корема си. Но пък обърна внимание, че мускулите му са по-загубили тонус. Не беше надебелял, но се бе отпуснал заради липсата на физическа активност. Все пак усещаше, че бавно възвръща силите си, макар и много по-бавно, отколкото му се искаше.

Изгони тези мисли от ума си и се съсредоточи върху онова, за което го бе помолил началникът му. Тихомълком да поднови разследването по случая на Оливие.

„Докъде водят днешните открития?“ — зачуди се инспекторът.

Но в главата му не се появи никаква идея, само голямото примамливо легло със свежи бели чаршафи, пухена завивка и меки възглавници, което се виждаше през открехнатата врата на банята.

Десет минути по-късно водата във ваната бе източена, на вратата бе окачена табелка „Моля, не безпокойте“ и Жан Ги потъна в дълбок сън на топло и сигурно под юргана.

Събуди се по тъмно, претърколи се доволно в леглото и погледна часовника на нощното шкафче. 5,30. Изправи се. 5,30? Сутринта или вечерта?

Дали бе прекарал в сън два часа или четиринайсет? Чувстваше се отпочинал, но това не значеше, че е спал дълго.

Светна лампата, облече се и излезе на площадката пред стаята си. Пансионът бе тих. Осветлението в коридора беше включено, което обаче често се случваше. Объркан и леко притеснен, инспекторът слезе по стълбите, погледна през прозореца и получи отговор.

В къщите около затревения селски площад грееха светлини, а бистрото бе обляно от ярко и приветливо сияние. Доволен, че е станал за вечеря, а не за закуска, Жан Ги навлече палтото си, обу ботушите и прекоси площада с бързи стъпки в хрупкавия сняг. Посрещна го Габри, който изненадващо бе облечен с пижама.

Бовоар отново си зададе същия въпрос. Дали беше сутрин, или вечер? Дявол да го вземе, нямаше да се изложи и да попита.

— Добре дошъл. Чух, че сте прекарали нощта в гората, при светеца. Беше ли толкова интересно, колкото си мисля? Не изглеждате покръстен.

Бовоар огледа едрия мъж, който бе по пижама и пантофи, и реши, че няма да му казва как изглежда той.

— Какво да бъде за вас, patron? — попита Габри, след като не получи отговор от госта си.

Жан Ги се запита какво иска. Бъркани яйца или бира?

— Една бира ще ми дойде добре, merci.

Взе халбата с тъмно крафт пиво и се настани на едно от удобните кресла с висока облегалка край прозореца. На масата лежеше вестник. Вдигна го и зачете статия за убийството на Огюстен Рено в град Квебек. Лудият археолог.

— Може ли да седна при вас?

Инспекторът вдигна поглед. Беше Клара Мороу. И тя носеше пижама, домашен халат и — премести очи към краката й — чехли. Дали това беше някаква нова ужасна модна тенденция? Колко дълго бе спал? Знаеше, че бархетният плат е афродизиак за англичаните, но на него не му действаше така. Никога не бе го носил и нямаше намерение тепърва да започва.

Огледа се наоколо и забеляза, че всеки трети или четвърти посетител на бистрото е по халат. Винаги бе подозирал тайно, че Трите бора не е обикновено село, а амбулатория на някоя психиатрична клиника. Сега имаше доказателство.

— За лекарството ли сте тук? — попита Бовоар, докато художничката сядаше срещу него.

Клара се разсмя и вдигна своята халба бира:

— Както обикновено. — Кимна към неговата Maudite77. — И вие ли?

Инспекторът се наведе към нея и прошепна:

— Колко е часът?

— Шест. — Тъй като мъжът продължи да я гледа втренчено, тя добави: — Вечерта.

— Тогава защо… — Бовоар посочи тоалета й.

— След ареста на Оливие на Габри му отне известно време да се съвземе и да продължи работа, затова някои от нас се притекоха на помощ. Не искаше да отваря в неделя, но с Мирна го увещавахме дълго и накрая той се съгласи, само че при едно условие.

— Пижами?

— Досетлив сте — усмихна се Клара. — Не искаше да си прави труда да се облича. Не след дълго последвахме примера му и започнахме да идваме по пижами. Много е удобно. Ходя така по цял ден.

Бовоар се опита да погледне укорително, но трябваше да признае, че художничката видимо се чувстваше комфортно. Външният й вид се допълваше от прическа тип „току-що станала от сън“, ала това не беше нищо ново. Косата й винаги стърчеше във всички посоки — навярно мигом щръкваше, където прокараше ръка. Това сигурно бе причината и за трохите, полепнали тук-там по кичурите й, както и за люспичките боя.

Инспекторът се помъчи да измисли приятелска тема за разговор, за да си помисли Клара, че му е хубаво в нейната компания.

— Кога е изложбата ви?

— След няколко месеца. — Художничката отпи голяма глътка от бирата си. — Когато не се упражнявам да давам интервюта за „Ню Йорк Таймс“ и „Опра“, гледам да не мисля за това.

— „Опра“?

— Да. Ще бъде гигантска изложба в моя чест. Най-изтъкнатите критици в областта на изобразителното изкуство ще присъстват. Ще се просълзяват, завладени от емоция, впечатлени от моите прозрения и могъществото на образите, които съм пресъздала. Опра ще си купи няколко произведения, ще даде по сто милиона за всяко. Понякога дава по петдесет милиона, друг път по сто и петдесет милиона…

— Значи днес има промоция.

— Настроена съм великодушно.

За свое собствено учудване Бовоар се разсмя. Всъщност никога не бе водил разговор с Клара. Или с когото и да е от жителите на Трите бора. Началникът му разговаряше с тях. Гамаш някак бе успял да се сприятели с повечето селяни, но Жан Ги никога не бе преминал тази граница, не бе поглеждал на хората от селото като на човешки същества. Третираше ги просто като заподозрени. Нямаше желание да им става приятел — тази идея го отблъскваше.

Инспекторът наблюдаваше как Клара похапва ядки и отпива от бирата си. Изведнъж рече:

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Според вас Оливие ли е убил Отшелника?

Ръката на художничката застина над купичката с ядки. Бовоар бе понижил глас, за да не дочуе някой разговора им. Жената отпусна ръка и помисли почти цяла минута, преди да отговори:

— Не знам. Иска ми се да кажа, че със сигурност не го е направил, но доказателствата са твърде неоспорими. А и ако не е бил той, значи е бил някой друг.

Огледа се разсеяно из салона и детективът проследи погледа й.

Наблизо бяха Стария Мъндин и Съпругата. Красивата млада двойка вечеряше със семейство Пара. Стария не отговаряше на прозвището си, тъй като дори не бе навършил трийсет. Занимаваше се с дърводелство. Освен това до неотдавна реставрираше старинните мебели на Оливие и бе сред последните хора, посетили бистрото в нощта на убийството на Отшелника. Бовоар знаеше, че Съпругата си има име, но не си го спомняше, а и подозираше, че повечето хора също са го забравили. В началото младата двойка си бе правила шеги с новото си брачно положение, но закачливите думи се бяха превърнали в прякор. Младата жена вече бе Съпругата. Имаха малък син, Чарли, роден със синдрома на Даун.

Когато погледна детето, Жан Ги си спомни, че то бе една от причините хората да смятат доктор Венсан Жилбер за светец. Генетикът взел решение да изостави блестящата си кариера и да заживее сред общност от болни със синдрома на Даун, за да се грижи за тях. Разкази за преживяванията си бе събрал в книгата „Същество“. Повечето читатели я описваха като неочаквано искрена и изпълнена със смирение. Неочаквано, защото бе написана от голям негодник.

Е, както Клара бе казала на своите съселяни, повечето велики творби са създадени от негодници.

На масата на Стария и Съпругата седяха Рор и Хана Пара — едни от основните заподозрени по случая с Отшелника. Рор разчистваше пътеките в гората и имаше вероятност да се е натъкнал на опърпания старец и затънтената му къщурка, пълна с безценни вещи.

Но защо би отнел живота му, без да докосне съкровищата?

Същият въпрос важеше и за сина на чешката двойка, Хавък Пара. Клара и Бовоар се вторачиха в него. Младежът сервираше на една от масите пред другата камина. Като келнер в бистрото Хавък бе на смяна в нощта на убийството и бе затворил заведението.

Дали бе последвал Оливие през гората до колибата на Отшелника?

Дали бе надникнал вътре, дали бе видял съкровищата и дали бе разбрал какво означават? Край на бакшишите, сервирането и усмивките към грубите клиенти. Край на неясното бъдеще.

Съкровищата можеха да му дадат свобода. Трябваше само да удари един самотен старец по главата. И все пак защо повечето безценни предмети бяха останали недокоснати в колибата?

В другия край на помещението седяха Марк и Доминик Жилбер. Собствениците на СПА хотела. И двамата бяха над четиридесет и тук, в Трите бора, бяха намерили спасение от високоплатените си, но изнервящи кариери в Монреал. Бяха купили запустялото имение на хълма и го бяха превърнали във великолепен хотел.

Оливие ненавиждаше Марк. Чувството беше взаимно.

Дали семейство Жилбер бе придобило старата порутена къща, защото с нея вървяха колибата и Отшелника, скътани в горите около имението?

Разбира се, не трябваше да се пропуска и негодникът светец, доктор Венсан Жилбер. Отчужденият баща на Марк се бе появил в селото по едно и също време с трупа. Нямаше как съвпадението да е плод на случайност.

Клара погледна Бовоар и точно в този момент входната врата на бистрото се хлопна.

— Проклет сняг.

Инспекторът се досети кой е влязъл, без дори да се озърта.

— Рут — прошепна той и Клара кимна. — Все така луда?

— След всичките тези години — потвърди художничката.

— Божке!

Рут изникна до креслото на Жан Ги. Дълбоки бръчки прорязваха намръщеното й, лице. Късо подстриганата й бяла коса бе прилепнала към главата и й придаваше вид на оголен череп. Старицата бе висока, прегърбена и ходеше с помощта на бастун. Единственото хубаво бе, че не беше по нощница.

— Добре дошли в бистрото — изръмжа старата поетеса и изгледа Клара от главата до петите, — където достойнството намира смъртта си.

— И не само достойнството — отбеляза Бовоар.

Старицата се изсмя, но смехът й прозвуча като лай.

— Да не сте открили нов труп?

— Не се занимавам само с трупове. Имам си живот извън службата.

— Господи, вече ми е досадно — сопна се старицата. — Кажи нещо по-умно.

Бовоар замълча и изгледа Рут презрително.

— Както си и мислех. — Поетесата взе халбата на инспектора и я надигна да отпие. — Уф, отвратително! Защо не пиеш нещо по-свястно? Хавък! Донеси му един скоч.

— Дърта вещица — промърмори Жан Ги.

— Дъра-бъра. Оригинално, няма що.

Рут пресрещна келнера със скоча, грабна напитката от ръката му и се отдалечи сърдито. Когато старицата бе на прилично разстояние, Бовоар се наведе над масата към Клара и тя също се наклони към събеседника си. Бистрото бе шумно, изпълнено със смях и бърборене, идеално за тих разговор.

— Ако не е бил Оливие — поде отново инспекторът с приглушен глас и остър поглед, насочен към салона, — кой тогава?

— Не зная. Какво ви навежда на мисълта, че не е бил Оливие?

Бовоар се поколеба. Дали да пресече Рубикон78? Знаеше, че вече го е сторил.

— Да си остане между нас. Оливие знае, че преразглеждаме случая, но му казах да не го разгласява. Същото се отнася и за вас.

— Не се тревожете. Но защо ми казвате всичко това?

Да, наистина, защо? Може би защото беше най-свястната сред гнилите ябълки.

— Нуждая се от помощта ви. Очевидно познавате всички много по-добре от мен. Началникът е разтревожен. Габри не спира да го пита защо му е на Оливие да мести трупа. Има някакъв смисъл в действията му, ако е намерил Отшелника вече мъртъв, но ако е убил човека на такова затънтено място, едва ли би искал да привлича внимание. Началникът смята, че навярно сме допуснали грешка. Вие как мислите?

Клара явно се стресна от въпроса. Замисли се, преди да отговори внимателно:

— Според мен Габри никога не би повярвал, че Оливие е извършителят, дори да го види с очите си, но като че ли имате основание да се съмнявате. Откъде да започнем?

„Да започнем? Ние? — каза си Бовоар. — Няма ние. Първо съм аз, след това — ти.“

Но имаше нужда от мнението на художничката, затова преглътна импулсивния отговор, лепна усмивка на лицето си и отвърна:

— Ами, Оливие вече твърди, че Отшелника не бил чех.

Клара извъртя очи и прокара пръсти през косата си, която щръкна от двете страни като прическата на клоуна Бозо79. Бовоар направи гримаса, но художничката нито забеляза, нито си даде вид да я интересува. Мислите й бяха другаде.

— Ох, този човек! Не е за вярване. Признал ли си е за други лъжи?

— Не и до момента. Смята, че Отшелника е бил квебекчанин, макар да допуска и възможността да е бил англичанин, който е владеел перфектно френски. Всичките му книги са на английски, включително тези, които е поръчвал на Оливие да му достави. Но е говорел френски безупречно.

— С какво мога да помогна?

Инспекторът се замисли за момент и взе решение:

— Нося папката с документите по случая. Бих искал да я прочетете.

Клара кимна.

— Тъй като познавате всички в селото, ще ви помоля да им зададете няколко въпроса.

Художничката се поколеба. Не й допадаше идеята да се превръща в шпионин, но ако Бовоар беше прав, в затвора лежеше невинен човек, а сред тях все още живееше убиец. Почти със сигурност престъпникът беше в бистрото и в този момент.

Пристигнаха Мирна и Питър, Бовоар се присъедини към компанията за вечеря и си поръча филе миньон със сос от коняк и синьо сирене. Заговориха се за събитията в селото, условията за ски на връх Сан Реми и играта на „Канейдиънс“ предишната вечер.

Рут дойде за десерта, изяде почти цялото парче чийзкейк на Питър и си тръгна сама, като се отдалечи с накуцване в нощния мрак.

— Роза й липсва ужасно — отбеляза Мирна.

— Какво стана с патицата й? — попита Бовоар.

— Отлетя през есента — обясни собственичката на книжарницата.

„Патицата явно е била по-умна, отколкото изглеждаше“ — помисли си инспекторът.

— Ужасявам се, като се сетя за пролетта — обади се Клара. — Рут ще чака завръщането на Роза. И ако не се върне?

— Това не би означавало, че е мъртва — възрази Питър, макар всички да знаеха, че е малко вероятно да е прав.

Рут бе отгледала патицата Роза още от излюпването й. Противно на всички очаквания, птицата бе оцеляла и бе пораснала, следвала бе Рут навсякъде по петите.

Габри ги наричаше патицата и мамицата.

Но през есента Роза направи нещо, което правят всички прелетни птици и което природата им е заложила като инстинкт. Колкото и да обичаше Рут, трябваше да замине. Един следобед ято патици прелетя с крякане над селото в южна посока и Роза се издигна към тях.

Тръгна си.

След вечеря Бовоар благодари и се изправи. Клара го изпрати до вратата.

— Ще помогна — прошепна художничката.

Инспекторът й подаде папката и прекрачи навън, в студената нощна тъмнина. Докато вървеше бавно към пансиона и топлото си легло, спря насред площада и се вгледа в трите високи борови дървета, все още окичени с пъстри коледни лампички. Светлинките се отразяваха в прясно навалелия сняг. Погледна към небето и звездите, вдъхна свежия хладен въздух. Зад себе си чу гласове на хора, които си пожелаваха лека нощ. До ушите му долетя шумът от стъпките им в преспите.

Жан Ги Бовоар размисли и тръгна в друга посока. След малко се спря пред старата дъсчена къща и потропа. Вратата се открехна едва.

— Мога ли да вляза? — попита.

Рут отстъпи и отвори дома си.

Арман Гамаш седеше на разхвърляното бюро на Рено, надвесен над дневниците му. Четеше ги от няколко часа и от време на време си водеше бележки. Подобно на Шамплен, Огюстен Рено описваше на страниците събития, но не и чувства. Записките му приличаха повече на графици и планове, но все пак съдържаха полезна информация.

Рено бе отбелязал часа на заседанието в Литературно-историческото дружество, но не ставаше ясно защо е проявил интерес към събранието. Не се споменаваше друга среща по-късно през същия ден или вечерта.

Следващият ден беше празен, но пък имаше бележка за седмицата след това. „С. Ш. в четвъртък, 13 ч.“

Нижеха се още дни, но страниците все така белееха пусти. Живот като зима. Нямаше обеди с приятели, срещи, лични бележки. Нищо.

Но какво се бе случило в близкото минало?

Имаше коментари за книги, препратки към страници, библиотечни номера, статии. Човекът бе водил бележки, бе скицирал улици в старата част на града и си бе записвал адреси. Навярно места, където е обмислял да провежда следващите си разкопки? Всички те бяха разположени около базиликата „Нотр Дам“.

Изглежда, не бе обърнал внимание на нищо извън един много ограничен радиус. Тогава какво е търсел в относителната пустош на ЛИД? Ако пък е отишъл там, за да търси определена книга, както бе предположил Емил, защо е слязъл в мазето да копае? И защо е поискал да разговаря с управителния съвет?

Жан Ги Бовоар и Рут Зардо се взираха един в друг.

Напомняше на двубой в клетка. Само единият щеше да излезе оттам жив. Както и предишни пъти, когато се беше оказвал в присъствието на старицата, Бовоар почувства неприятно присвиване в областта под колана.

— Какво искаш? — попита старата поетеса.

— Да поговорим — сопна се инспекторът.

— Не може ли да почака, тъпако?

— Не, не може, луда краво. — Замълча. — Харесваш ли ме?

Старицата присви очи.

— Според мен си вманиачен идиот, жесток си и може би малко умствено изостанал.

— И аз мисля същото за теб — отвърна детективът с облекчение. Случваше се точно както си го бе представял, както се бе надявал.

— Е, радвам се, че се изяснихме. Благодаря ти, че намина. А сега… лека!

Поетесата посегна към дръжката на вратата.

— Чакай! — протегна ръка Бовоар и почти докосна съсухрената й длан. — Чакай! — повтори почти шепнешком.

И Рут изчака.

Гамаш се надвеси по-близо до дневника и на лицето му изгря усмивка.

Литературно-историческото дружество.

Ето го и него. Беше записано в дневника на Рено и силно удебелено. Но не в деня на събранието на управителния съвет, когато бе станало убийството, а седмица по-рано. Отгоре бяха отбелязани имената на четирима души, с които археологът бе планирал да се срещне там.

Някой си Шин, Дж. Д. и още двама, които се казваха Ш. Патрик и Ф. О’Мара. Отдолу бе записано число: 18 и… нещо. Гамаш придърпа настолната лампа по-близо, за да освети добре страницата. 1800, а може би 1869 или 1868.

— А дали не е 1809? — запита се на глас, като присви очи и обърна страницата, за да провери дали откъм гърба се вижда по-ясно. Не се виждаше.

Свали очилата си за четене и разсеяно ги потупа по коляното си, като се облегна в стола.

В 1800 имаше някаква логика. Вероятно беше час, шест вечерта. Повечето квебекчани използваха 24-часовия формат за времето, но…

Главният инспектор зарея поглед в пространството. Всъщност нямаше логика. ЛИД затваряше в пет следобед.

Защо Рено би си уговорил среща там с четирима души един час след края на работното време?

Гамаш допусна, че някой от тези хора може би е имал ключ и е щял да отвори.

Или пък Рено не е бил наясно кога затваря библиотеката.

А може и да е имал уговорка с още някого, доброволец от ЛИД, който е щял да ги пусне в сградата.

Дали Огюстен Рено бе посетил Литературно-историческото дружество преди деня на смъртта си? Така изглеждаше. Едва ли би влязъл като обикновен посетител, не беше в негов стил. Не, щеше да измисли нещо по-драматично или потайно. Все пак ставаше въпрос за човека, който бе успял да влезе с взлом в базиликата и да започне разкопки там. Литературно-историческото дружество не поставяше никакви физически или морални прегради пред него. За Огюстен Рено не съществуваха заключени врати, когато ставаше дума за донкихотовската му мисия да открие Шамплен.

Гамаш погледна часовника си. Минаваше единайсет вечерта. Твърде късно бе да се обажда на Елизабет Макуъртър или на някой от другите членове на управителния съвет, или пък да намине лично през библиотеката. А и искаше да види израженията им, когато им зададе въпроса.

Отново се съсредоточи върху дневника. Отношението на Рено към въпросната среща бе повече от ясно. Беше я оградил в кръгче няколко пъти и дори бе добавил няколко удивителни.

Любителят археолог като че ли бе изразил задоволство от триумфа си, сякаш организирането на срещата бе огромно постижение. Гамаш отвори телефонния указател и затърси Шин. Звучеше като китайско име, а главният инспектор си спомняше всеизвестния случай, когато Огюстен Рено бе пробил една стена в търсене на Шамплен и се бе озовал в мазето на китайски ресторант.

Дали Шин беше името на ресторанта или на собственика му?

Не можа да открие никакъв Шин в указателя. Може пък да беше собствено име, а не фамилно. Нямаше чак толкова много китайци в град Квебек, едва ли щеше да е трудно да разбере.

Нямаше и хора с фамилия О’Мара, но попадна на един Ш. Патрик, който живееше на улица „Жарден“ в старата част на града. Гамаш се досещаше за нея. Уличката се виеше покрай манастира на урсулинките80 и излизаше точно пред базиликата „Нотр Дам“.

Какъв бе адресът? Улица „Жарден“ 1809. Значи Рено не беше отбелязал час, а номер на улица. Дали са имали уговорка първо да се съберат там, а после да тръгнат заедно към ЛИД?

В дневника на Рено се срещаха още няколко имена, но като че ли предимно на чиновници, с които е влизал в спорове, или на редактори, отхвърлили ръкописите му. Главният археолог Серж Шевре бе споменат няколко пъти, винаги последван от думата „лайно“, сякаш бе фамилията му. Серж Шевре Лайно.

Немалко търговци на книги, и то предимно на антикварни издания, присъстваха стабилно в живота на Огюстен Рено. Ако бе имал връзка с някого въобще, трябва да е било с тях. Гамаш си записа имената им и погледна часовника си.

Беше почти полунощ. Бовоар седеше на пластмасов градински стол в кухнята на Рут. Досега не бе влизал в дома й. Гамаш бе ходил там няколко пъти, но Жан Ги винаги се бе измъквал от тези разпити.

Изпитваше огромна неприязън към окаяната стара поетеса и именно затова бе у тях сега.

— Хайде, тъпанар такъв, говори.

Рут седеше срещу него. На пластмасовата масичка се мъдреше чайник с блудкав чай и една чашка. Старицата бе скръстила кльощавите си ръце пред гърдите, като че ли се опитваше да задържи вътрешностите си. Но не и сърцето. Бовоар знаеше, че то е отлетяло преди много години също като патицата. С времето всичко си тръгваше от Рут.

Инспекторът имаше нужда да поговори с някого, но му трябваше събеседник без сърце, без способност да съчувства. Някой, на когото не му пука.

— Знаеш ли какво се случи? — попита я.

— Четох във вестниците.

— Във вестниците не пише всичко.

Настъпи кратко мълчание.

— Давай. — Тонът й бе твърд и безчувствен. Идеално.

— Седях си в кабинета на началника…

— Вече ми е скучно. Дълго ли ще продължи?

Бовоар я изгледа ядосано, но продължи:

— Телефонът иззвъня в 11,18 преди обед.

— Точно? — изсумтя старицата.

Мъжът я погледна право в очите и потвърди:

— Точно.

Спомни си онази сутрин в кабинета на началника. Беше началото на декември и през прозорците се разкриваше гледка към студения и сив Монреал. Тъкмо обсъждаха заплетения случай от Гаспе, когато секретарката на шефа отвори вратата. Бе приела обаждане. От инспектора на Сент Агат. Имало стрелба. Един полицай бил прострелян, а друг — в неизвестност.

Обаче не беше в неизвестност, а на телефонната линия, и искаше да говори с началника.

След това всичко се разви много бързо, но сякаш продължи цяла вечност.

Втурнаха се агенти, екипите за спешно реагиране бяха уведомени. Сателити, проследяване, анализи. Кипеше бурна дейност. За няколко мига помещението отвъд стъклената стена на кабинета на шефа се преобрази. Всички следваха протокола, зададен от главен инспектор Гамаш.

Но в неговия офис бе тихо. Спокойно.

— Съжалявам, много съжалявам — промълви полицай Моран, когато го свързаха с началника.

— Вината не е твоя. Ранен ли си? — попита Гамаш.

Бовоар се бе включил на другата линия и слушаше. Още не разбираше по каква причина, но колегите му не успяваха да проследят обаждането, а мъжът, който бе взел полицай Моран за заложник и бе прострелял другия служител на реда, звучеше доста равнодушно. Бе подал слушалката отново на младия полицай, но преди това бе дал ясно да се разбере едно. Нямаше намерение да пусне Моран, нито да го убие. Щеше само да го завърже и да го остави.

— Благодаря — казал бе Гамаш.

През стъклената стена Бовоар наблюдаваше служителите, седнали пред компютрите си: записваха, подслушваха, опитваха се да определят източника на обаждането. Дори виждаше как тракат с пръсти по клавиатурите.

След няколко мига щяха да разберат къде похитителят държи полицай Моран. Но Бовоар усещаше и някакво безпокойство. Защо им отнемаше толкова време? Трябваше да са готови почти веднага.

— Ще тръгнете след мен, знам — говореше фермерът. — Затова трябва да направя така, че да не ме последвате.

— Няма да ви търсим — излъга Гамаш.

— Може би — отвърна мъжът с провлачения си провинциален акцент. — Но не мога да поема риска.

Бовоар трепна и погледна към главния инспектор. Шефът се бе изправил, гледаше съсредоточено напред, концентриран, внимателно заслушан, замислен. Стараеше се да не допусне грешка.

— Какво сте направили? — попита Гамаш твърдо и непреклонно.

Настъпи кратко мълчание.

— Завързах полицая и прикрепих нещо към него.

— Какво?

— Нещо самоделно. — Тонът на мъжа бе отбранителен, слаб, пълен с оправдания. Човекът бе уплашен, което вещаеше непредсказуемост и проблеми. Най-трудно бе да се справиш с такъв похитител, който може да изпадне в паника всеки момент. Разумът му се изпарява и работят само емоциите, логиката отсъства.

— Какво е? — настоя Гамаш.

Бовоар разбираше какво прави шефът му. Опитваше се да се превърне в стабилен център, в стълб, на който един слаб и уплашен човек би могъл да се опре. Нещо здраво, солидно, предсказуемо. Силно.

— От тор. Не исках, но нямам избор, само така ще ме оставите на мира.

Звучеше все по-неразбираемо. Комбинацията от тежък акцент и думи, заглушени от отчаяние, беше мъчителна.

— Настроил съм я да избухне след двайсет и четири часа. В 11,18 утре сутрин.

Бовоар си записа, макар да се съмняваше, че ще забрави. Оказа се прав.

Чу как началникът рязко си пое въздух, а след това замълча, докато се бореше с гнева си.

— Правите грешка — изрече Гамаш, без гласът му да трепне. — Трябва да спрете бомбата. Влошавате положението си.

— Влошавам ли го? Как е възможно да стане по-лошо? Другият полицай е мъртъв. Убих служител на Sûreté.

— Не знаем дали е така.

— Аз знам.

— Тогава знаете също, че в крайна сметка ще ви намерим. Не можете да прекарате целия си живот нащрек, нали? Докога ще бягате и ще се чудите дали няма да ви настигнем?

Отсреща се усети колебание.

— Предайте се — продължи Гамаш с дълбокия си, спокоен и разумен глас. Звучеше като мъдър приятел с добра идея. — Обещавам, че няма да ви навредим. Кажете къде да се срещнем.

Бовоар се взираше в началника си, а главният инспектор — в стената, в огромната карта на Квебек. И двамата се надяваха похитителят да постъпи разумно.

— Не мога. Трябва да тръгвам. Дочуване.

— Спрете — извика Гамаш в слушалката, след което положи огромни усилия и се овладя. — Спрете. Почакайте. Не постъпвайте така. Ако избягате, ще съжалявате цял живот. Ако нараните Пол Моран, ще съжалявате.

Снишил бе гласа си почти до шепот, но дори Бовоар усети ледените тръпки, които пропълзяха по кожата му от заплашителния тон на Гамаш.

— Нямам избор. И още нещо.

— Какво?

Отвън, в отдел „Убийства“, докарваха още по-сложно оборудване. Бовоар забеляза главен комисар Франкьор, който крачеше към кабинета на шефа. Гамаш също го видя и се обърна с гръб, изцяло съсредоточен върху гласа в другия край на телефонната линия.

— Не искам да ме преследвате.

Вратата се отвори и Франкьор нахълта в офиса. На привлекателното му лице бе изписано решително изражение. Гамаш остана с гръб към него. Инспектор Бовоар хвана ръката на новодошлия.

— Трябва да излезете, сър.

— Не, трябва да говоря с главния инспектор.

Излязоха отвън, пред вратата.

— Началникът разговаря по телефона с похитителя.

— С убиеца. Полицай Бисонет е починал от раните си преди пет минути.

Франкьор пъхна дясната си ръка в джоба на сакото. Това бе сигнал, който всички разпознаваха — означаваше, че главният комисар е нервен или ядосан. В помещението, което допреди миг жужеше от трескава дейност, изведнъж се възцари тишина. Над нея ехтяха високо и ясно само два гласа, усилени от полицейската техника. На главния инспектор и на убиеца.

— Поемам командването — обяви Франкьор и отново тръгна към кабинета на Гамаш, но Бовоар му се изпречи на пътя.

— Можете да го поемете, няма как да ви спра, но това е личният офис на главен инспектор Гамаш и в момента е наложително да не бъде обезпокояван.

Мъжете се гледаха напрегнато, а в това време до тях долетя гласът на Гамаш.

— Трябва да спрете — казваше началникът. — Предайте се.

— Не мога. Убих онова ченге. — Гласът се извисяваше почти истерично.

— Значи е още по-важно да ми се предадете. Ще гарантирам вашата безопасност. — Главният инспектор звучеше разумно и убедително.

— Трябва да се махам.

— Тогава защо просто не си тръгнахте? Защо ми се обадихте?

— Защото се налагаше.

Отново мълчание. Бовоар виждаше шефа си в профил. Забеляза как присвива очи и сбърчва вежди.

— Какво сте направили? — почти прошепна Гамаш.

Главният инспектор прибра дневниците. Остави бележка с адреса и телефонния си номер на бюрото на Рено, а след това тръгна пеш през тъмния квартал.

Минаваше полунощ и празнуващите Карнавала тъкмо се разгорещяваха. От няколко пресечки по-нататък се чуваше свирене на пластмасови тромби и нечленоразделни викове.

Хлапета от колежа, пияни и буйни.

Гамаш се усмихна. Някои от тях щяха да се озоват в изтрезвителното. Един ден щяха да разказват историята на изумените си внуци.

Шумна групичка младежи се появи иззад ъгъла. Със залитащи походки момчетата се насочиха нагоре по улица „Сент Юрсюл“. Едно от тях забеляза Гамаш и спря. Останалите бяха толкова пияни, че се блъснаха в него и започнаха да се бутат. Избухна леко спречкване, но главатарят им ги разтърва и кимна към Гамаш, който стоеше насред улицата пред тях.

Наблюдаваше ги.

Младежите го зяпнаха, а той им се усмихна.

— Bonne nuit81 — пожела им и когато се размина с групата, потупа главатаря по рамото с едрата си длан, пъхната в дебела ръкавица.

— Сериозно? — възкликна Рут. — Може да се направи бомба от лайна? — Изглеждаше заинтригувана. — Не мога да повярвам.

— Химически тор, не лайна. Вярвай, ако щеш. Не ме интересува — отвърна Бовоар. Всъщност, даже предпочиташе тази реакция. Имаше моменти, когато самият той не можеше да повярва. Бяха най-хубавите моменти. — Вещица — изломоти.

— Слабоумник — процеди Рут и му наля чаша чай, който приличаше на гранясала вода. Седна и отново скръсти ръце пред гърдите си. — И какво друго е направил лудият фермер?

Жан Ги все още виждаше ясно изражението на шефа си, никога нямаше да го забрави. Недоверието и изненадата, изписани на лицето му. Още нямаше тревога или паника. Те щяха да се появят след миг.

— Какво сте направили? — попитал бе Гамаш.

— Вързал съм я.

— Към какво?

— Трябва да ви ангажирам с нещо, за да спечеля време. — В тона на похитителя отново се прокрадваше увещание, хленч, сякаш молеше Гамаш за разрешение или за разбиране, или за прошка.

Отвън, в просторното общо помещение на отдела, полицаи се взираха в компютърни екрани, тракаха бясно по клавиатури, слагаха си слушалки. Даваха и приемаха нареждания.

Главен комисар Франкьор изгледа Бовоар продължително, обърна се и се отдалечи. Жан Ги си пое въздух — дори не бе забелязал, че е спрял да диша, и бързо се върна в кабинета на началника си.

— Кажете ми — настояваше авторитетно Гамаш.

И човекът му каза. След това даде слушалката отново на полицай Пол Моран.

За последен път чуваха гласа на похитителя. Можеше вече да е сред мъртвите.

— Съжалявам — повтори полицай Морен. — Много съжалявам.

— Вината не е твоя. Ранен ли си? — попита Гамаш.

— Не. — Младият мъж звучеше така, сякаш е уплашен, но не иска да му проличи.

— Не се тревожи. Ще те намеря.

Кратко мълчание.

— Да, сър.

— Още не си отговорил на въпроса ми — прекъсна го Рут нетърпеливо. — Да не мислиш, че ще те чакам цяла нощ? Какво друго беше направил фермерът освен бомбата от лайна?

Жан Ги сведе поглед към бялата пластмасова градинска маса и опипа с пръсти грапавите й ръбове. Смахнатата дърта поетеса навярно я беше намерила в някоя крайпътна канавка или на бунището.

Боклук, който е бил непотребен на някого. Но тя го бе прибрала в дома си.

Дълго време инспекторът се взираше в масата, а мислите му блуждаеха. Никой не знаеше за това, не бе излизало в публичното пространство. Беше му ясно, че и сега не бива да го споделя.

Но трябваше да каже на някого. Какъв по-добър избор от човек, на когото не му пука? Нямаше да има съчувствие, съжаление и истинско разбиране. Нямаше да се чувстват неловко, когато се срещат в селото, защото макар той да бе разголил душата си пред нея, тя нехаеше.

— Бомбата беше вързана към телефонната линия — проговори Бовоар накрая, забил поглед в дланите си и повърхността на бялата маса. — Щеше да избухне, ако разговорът прекъсне.

— Добре — рече Рут.

— А той щеше да прекъсне при по-продължително мълчание. Ако спрат да говорят за повече от няколко секунди.

Настана мълчание.

— Значи сте се редували да говорите — предположи поетесата.

Бовоар въздъхна дълбоко. В ъгъла, до стола на Рут, имаше нещо, което не можеше да различи добре. Пуловер, който бе изпуснала на пода, или кърпа за бърсане на съдове.

— Нямаше как. Необходимо му е било да върже Гамаш за Моран, за да не тръгне главният инспектор да го търси.

— Как така?

— С гласова идентификация. Трябваше да разговарят те двамата. Моран и шефът.

— О, я стига! — изсмя се Рут. — Няма начин. Измисляш си.

Жан Ги мълчеше.

— Е, хубаво де, може би ти не, но фермерът със сигурност си го е измислил. Нима казваш, че някакъв див селяк е направил самоделна бомба с брояч и на всичкото отгоре я е вързал към телефонната линия с… как го нарече? Гласова идентификация?

— Би ли поела риска? — изръмжа инспекторът. Погледът му бе твърд, предизвикваше я да отиде по-далеч. Както си и знаеше, започваше да я мрази, защото го бе видяла толкова уязвим. Защото не й пукаше и му се подиграваше. Но и без това вече я мразеше, какво пък толкова — още малко жлъч.

Бовоар стисна устни толкова силно, че почти усети как зъбите му се врязват в тях.

В кабинета на шефа бе наблюдавал как Гамаш осъзнава значението на всичко това.

— Съжалявам, много съжалявам — мълвеше младежкият глас от телефонната линия.

— Ще те намеря — обеща главният инспектор.

— Говорили са през цялото това време? — попита Рут.

— Всяка секунда. В продължение на двайсет и четири часа. До 11,18 на следващата сутрин.

Бовоар хвърли поглед към ъгъла и разбра какво се крие там. Беше одеяло — меко бархетно одеяло, нагласено като гнездо. Готово. За всеки случай.

Арман Гамаш се събуди и замаяно погледна часовника на нощното шкафче.

Три и двайсет сутринта.

Усети хладния нощен въздух върху лицето си и топлината на чаршафите и завивката, в които бе сгушен. Лежеше и се

надяваше, че ще успее да заспи пак, но в крайна сметка стана. Бавно, със сковани движения. Светна една от лампите и се облече. Седеше на ръба на леглото и събираше сили, докато се взираше в шишенцето с хапчета на близката масичка. Хенри го наблюдаваше и махаше с опашка, очите му грееха, а в муцуната му искреше яркожълтата топка за тенис. Гамаш стисна шишенцето, почувства го в едрата си длан. После го пусна в джоба си и бавно слезе по стълбите, като се стараеше да не вдига шум, за да не събуди Емил. Облече си якето, сложи си шал, шапка и ръкавици. Накрая взе играчката „Дръж!“ и с Хенри излязоха в нощта.

Тръгнаха по тротоара, стъпките им скърцаха по вледенения сняг. От улица „Сен Луи“ минаха през портата на крепостната стена и покрай ледения дворец. Дворецът на Боном.

Озоваха се на Авраамови поля, където си подхвърляха топката и размишляваха върху фаталните грешки на един генерал. Хенри, главен инспектор Гамаш и полицай Моран.