Сенки в снега

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

— Снощи си легна късно.

Емил Комо завари Арман да слага на масата кана с кафе до чиния, пълна с кроасани и сладка. Възрастният мъж забеляза, че приятелят му изглежда щастлив. Походката му беше енергична.

— Да, така е.

— С какво се занимаваше?

Емил сръбна от силното ароматно кафе и се пресегна да си вземе кроасан. Когато го разчупи на две, по масата се посипаха трохи.

— Мисля, че открих какво означават онези числа в дневника на Рено.

— Така ли? Какво?

— Беше прав, не е търсел тялото на Шамплен в Литературно-историческото дружество. Смятам, че е търсел книги. Числата са каталожни номера. Отнасят се за заглавия, дарени на ЛИД през 1899 година.

Възрастният мъж остави кроасана си. Очите му блеснаха. Следователят завинаги си оставаше такъв. Желанието да разбере бе в кръвта му.

— Кои заглавия?

— Нямам представа — призна Гамаш и отпи от кафето си. — Но знам, че са били част от дарение за Литературно-историческото дружество, направено от мадам Клод Маршан. Била е икономка, работила за семейство Шиники. Шарл Паскал Телесфор Шиники. Починал е през 1899 година. Изглежда, книгите са били негова собственост.

— Шиники — повтори Емил бавно. — Необичайна фамилия.

Инспекторът кимна:

— Изключително. Потърсих информация. В момента в този град не живее никой с такова име. След като закуся, ще потърся в архивите на преброяването, за да видя дали в миналото в Квебек са живели хора от фамилията Шиники.

— Живели са — отвърна някак разсеяно менторът му. Не изглеждаше притеснен, а по-скоро озадачен.

— Наистина ли? — попита Гамаш и почака, докато старецът размишляваше.

— Няма никаква логика — каза той накрая. — Твърдиш, че Рено е търсел книги, които са били собственост на Шиники?

— Така предполагам. Каталожните им номера са записани в дневника му.

Емил се почеса по врата и с блуждаещ поглед затърси приемлив отговор.

— Няма никаква логика — промърмори отново.

— Тази фамилия позната ли ти е? — попита Гамаш най-сетне.

— Да, позната ми е, но е странно.

— В какъв смисъл?

— Ами странно е, че Огюстен Рено е проявил интерес към нещо, което е принадлежало на Шиники.

Възцари се мълчание, докато Емил разсъждаваше.

— Кой е този Шиники? — настоя Арман. — Откъде си чувал за него? Да не е бил член на дружество „Шамплен“?

— Доколкото ми е известно, не. Почти със сигурност не е бил. Не мисля, че е имал нещо общо с Шамплен.

— Какъв е бил тогава?

— Свещеник. Миг от историята на Квебек, но много ярък за времето си. Бил е интересен персонаж. Станал известен с кампаниите си в защита на трезвеността. Живял през шейсетте или седемдесетте години на XIX век. Мразел алкохола, смятал, че е източник на обществени и духовни злини. Интересувало го само едно — да накара горките квебекски работници да се откажат от пиенето. Имало период, в който бил много известен, но успял да си навлече гнева на католическата църква. Не си спомням подробности, знам само, че е напуснал Църквата и е станал ревностен протестант. Мотаел се из баровете и бордеите на „Пти Шамплен“ в Долния град и се опитвал да придума пияниците да изоставят алкохола. За известно време е имал и санаториум някъде извън града.

— Рено е бил вманиачен в Шамплен, а Шиники — във въздържанието — отбеляза Гамаш замислено. Поклати глава. И той като наставника си не виждаше връзката между бащата на Квебек от 1635 година, трезвеника от XIX век и трупа, намерен в ЛИД преди три дни.

Освен може би книгите. Какви са били тези книги?

— Защо един изследовател на Шамплен ще търси книги от колекцията на изпаднал в немилост свещеник? — попита детективът, но не получи отговор. — Шиники никакъв интерес ли не е проявявал към Шамплен?

Емил поклати глава и сви рамене в недоумение:

— Не знам почти нищо за него, а и това, което вече ти казах, може да не е съвсем вярно. Искаш ли да потърся информация?

— Да, моля те. — Гамаш се изправи. — Но първо ще отида до апартамента на Рено. Може книгите да са там. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Absolument.

Докато си обличаха дебелите зимни якета, Емил осъзна колко естествено му идваше да следва този човек. Главен инспектор Емил Комо беше още на служба, когато амбициозният млад полицай Гамаш постъпи в отдел „Убийства“. Гледаше как с годините тъмната му вълниста коса оредя и се прошари, тялото му стана по-едро, видя как се ожени и му се родиха деца, как се издигаше в кариерата. Повиши го в длъжност инспектор, а на младия мъж му идваше отвътре да поема отговорност и да ръководи другите. По-възрастни и по-опитни полицаи отстъпваха мястото си и се обръщаха към Арман, търсеха мнението му и бяха готови да му се подчиняват.

Но Емил знаеше още нещо. Гамаш невинаги бе прав. Никой не беше безгрешен.

Изкачваха се по хълма заедно с Хенри, а дъхът им образуваше облачета в мразовития въздух. Възрастният мъж погледна приятеля си. Дали изглеждаше по-добре? Дали се оправяше? Според Емил имаше напредък, но му беше ясно, че вътрешните рани са по-тежки. Най-лошото винаги остава скрито.

След няколко минути пристигнаха в тесния и задушен апартамент. Отново трябваше да си проправят път между планини от списания, купчини кореспонденция и мебели, отрупани с книги и брошури.

Бързо съблякоха якетата и свалиха ботушите си, всеки избра по една стая и се захванаха за работа.

Два часа по-късно Емил влезе в трапезарията, в която по всяка вероятност никога не се бяха събирали хора за вечеря. По стените имаше рафтове, а върху тях — по два-три реда книги. Гамаш бе преполовил стаята, свалил бе всяка книга, проверил бе дали има надписи в нея и я бе върнал на мястото й. Беше изтощен. Дейност, която щеше да свърши с лекота преди два месеца, сега му идваше в повече. Виждаше, че и менторът му вече е оклюмал — подпираше се на облегалката на един стол и се опитваше да не изглежда като пребит.

— Време за почивка? — попита Гамаш.

Старецът го погледна с благодарност.

— Щом настояваш. Мога да продължа така цял ден, но ако искаш да поспрем, ще се съобразя.

Гамаш се усмихна:

— Merci.

Въпреки всичко се изненада колко слаб бе все още. Успяваше да се самозалъгва, че напълно си е възвърнал силите. Определено имаше подобрение, чувстваше се по-енергичен, силата му се възстановяваше, дори треперенето почти бе изчезнало.

Но когато се натовареше, капваше по-бързо от очакваното.

Намериха си маса до прозореца в „Пти Коан Латен“ и си поръчаха бира и сандвичи.

— Какво откри? — попита Гамаш, след като отхапа от своята франзела с плънка от фазанов терин, рукола и сос от червени боровинки. Пред него бе сервирана халба крафт бира с лека шапка от пяна.

— Нищо неочаквано. Попаднах на няколко редки книги за Шамплен, до които дружеството много би се радвало да се добере, но тъй като ти беше наблизо, реших да не ги крада.

— Много мъдро.

Емил наклони глава и се усмихна.

— А ти?

— Същото. Нямаше нищо, което да не е пряко свързано с Шамплен или началото на XVII век. Нищо за Шиники, въздържанието или XIX век. Но трябва да продължим търсенето. Откъде ли се е сдобил Рено с всички тези книги?

— Сигурно от книжарници за стари издания.

— Вярно. — Гамаш извади дневника на Рено от чантата си и го разлисти. — Често е посещавал местните антикварни книжарници и битпазари през лятото.

— Къде другаде могат да се намерят стари книги? Какво има? — попита Емил.

Арман килна глава и присви очи:

— Откъде се снабдяват със стока антикварните книжарници?

— От хора, които се местят или си разчистват домовете. От продажби на наследено имущество, купуват цели партиди. Защо?

— След като приключим в апартамента, трябва да посетим няколко магазина.

— Какво си намислил? — поинтересува се Емил и отпи голяма глътка от бирата си.

— Спомних си нещо, което ми каза Елизабет Макуъртър.

Но сега бе ред на Гамаш да погледне събеседника си. Възрастният мъж бе вперил очи в дневника. Протегна се и го обърна към себе си. Постави тънкия си пръст върху страницата, под ясните печатни букви, изписани от Огюстен Рено. По-надолу от подчертаните и оградени в кръгче думи, под записаната уговорка с някои си Патрик, О’Мара, Дж.Д. и…

— Шин — прочете Гамаш. — Но в град Квебек няма хора с фамилията Шин. Мислех да попитам в китайския ресторант на улица „Буад“, за да разбера дали е…

Детективът се вгледа в грейналите очи на наставника си. Затвори своите от почти осезаема болка.

— О, не!

Отвори ги и пак погледна дневника.

— Това ли било? Шин? Съкратено от Шиники?

Емил Комо кимаше усмихнато.

— Че какво друго?

Жан Ги Бовоар пое от ръцете на Клара влажната чиния и я подсуши. Беше в голямата просторна кухня на семейство Мороу и помагаше за миенето на съдовете. Рядко го правеше у дома си, макар че понякога се бе включвал в почистването след обяд или вечеря, когато бе гостувал на началника си и на мадам Гамаш. С тях не го усещаше като неприятно задължение. Учудваше се, че и сега не му е неприятно. Създаваше му чувство за покой. Като самото село.

След като обядваха супа и сандвичи, Питър Мороу отиде в ателието си, за да работи по най-новата си картина, а Клара и Жан Ги останаха в кухнята да почистят.

— Успяхте ли да прочетете досието?

— Да — потвърди домакинята и подаде на инспектора следващата мокра чиния. — Трябва да призная, че доказателствата за вината на Оливие са доста убедителни. Но ако приемем, че той не е убил Отшелника, значи някой друг е знаел, че старецът се крие в гората. Как би могъл да го открие обаче? Известно ни е, че самият Отшелник е потърсил Оливие, за да продаде част от вещите си, а и защото е имал нужда от компания.

— Освен това му е трябвал човек, който да му помага, като му носи неща от града — добави Бовоар. — Използвал е Оливие, който от своя страна също се е възползвал от него.

— Ползотворни взаимоотношения — вметна Клара.

— Струва ви се хубаво хората да се възползват един от друг, така ли?

— Зависи от гледната точка. Да вземем нас: Питър ме издържа, откакто сме женени, но пък аз му оказвам емоционална подкрепа. Това означава ли, че се възползваме един от друг? Може би, но ни се получава добре. И двамата сме щастливи.

Бовоар се запита дали наистина е така. Подозираше, че Клара може да е щастлива при всякакви обстоятелства, но нейният съпруг беше друго нещо.

— На мен не ми изглежда равностойно — възрази инспекторът. — Оливие е носел на Отшелника хранителни продукти веднъж на две седмици, а в замяна старецът му е давал безценни антики. Някой е бил прецакан от тази „търговия“.

Отнесоха кафето в просторната и приятна дневна. През прозорците нахлуваше ярка зимна светлина. Клара и гостът й се разположиха на големите фотьойли пред камината.

Художничката се загледа в кротките пламъчета и сбърчи чело:

— Според мен големият въпрос, даже единственият въпрос, е кой друг е знаел как да намери Отшелника. Старецът е прекарал години вдън гората, защо изведнъж някой е отишъл да го убие?

— Нашата теория бе, че Оливие го е убил, защото една от пътеките за конна езда, която е минавала покрай колибата, скоро е щяла да бъде разчистена. Отшелника и неговите съкровища щели да станат леснодостъпни.

Клара кимна.

— Оливие не е искал някой друг да стигне до съкровището и да го отмъкне, затова убил Отшелника. Решил го е на момента, не го е планирал дълго. Взел тежкия свещник и ударил мъжа по главата.

Чула бе това заключение по време на съдебния процес и го бе прочела отново предишната вечер.

Опита се да си представи как приятелят й извършва грозното деяние и макар умът й да се дърпаше като опарен от въображаемата сцена, бе склонна да повярва, че точно така се е случило. Не смяташе, че Оливие е способен да планира нечие убийство, но можеше да си представи как го извършва в пристъп на гняв и алчност.

След станалото бе прибрал менората. Вдигнал бе окървавената вещ от пода до мъртвеца. Казваше, че я взел, защото по повърхността й имало негови отпечатъци. Бил уплашен. Но също така бе признал, че менората е безценна. Алчността и страхът го подтикнали да постъпи ужасно неразумно. Постъпка, мотивирана от лакомия, а не от вина.

Съдията и съдебните заседатели не му бяха повярвали. Но сега Бовоар трябваше поне да допусне, че е възможно Оливие наистина да е реагирал така, макар да изглеждаше глупаво.

— Какво се е променило? — разсъждаваше на глас инспекторът. — Някой друг е намерил колибата на Отшелника.

— Някой, който навярно я е търсил с години. Някой, когото Отшелника е обрал.

— Но как е стигнал до него?

— Или е тръгнал след Оливие, или по новата пътека за конна езда — предположи Клара.

— Това ни насочва към семейство Пара — отбеляза Бовоар. — Трябва да е бил Рор или Хавък.

— Може и да е Стария Мъндин. Да не забравяме, че е дърводелец и резбар. Може да е проследил Оливие някоя вечер, след като е взел мебели за ремонт от бистрото, и да е издълбал онази дума, woo, върху парчето дърво.

Жан Ги възрази:

— Но той обработва дървесината професионално. Виждал съм негови творби. Думата woo е издълбана от аматьор, от човек, който просто си е дялкал.

Клара се замисли.

— Навярно е бил някой новодошъл в селото, може би това се е променило. Убиецът наскоро е пристигнал в Трите бора.

— Семейство Жилбер — рече Бовоар. — Те са единствените нови хора.

Марк и Доминик Жилбер, майката на Марк — Карол, и отчужденият му баща Венсан. Светецът негодник, известният лекар, който сега по ирония на съдбата живееше в колибата на Отшелника. На Жан Ги вече не му харесваше идеята, че доктор Венсан Жилбер е извършил убийството, но дълбоко в себе си се притесняваше, че може да се окаже точно така.

— Мисля, че трябва пак да разговаряме със заподозрените — обяви Бовоар. — Може да намина през къщата на семейство Мъндин днес следобед под претекст, че искам да си купя мебели.

— Чудесно, аз ще се опитам да поговоря с някои от другите. — Клара се поколеба. — Има и още един начин убиецът да е разбрал къде може да намери Отшелника.

— Да?

— Може да е разпознал някоя от ценните вещи, когато Оливие я е обявил за продажба. Тук пише — художничката потупа папката, — че е продал много от антиките чрез eBay. Хора от целия свят може да са ги видели, включително в Източна Европа. Ами ако някой си е познал вещите и е проучил къде живее Оливие?

— И го е проследил до Отшелника? — допълни Жан Ги. — Ще проверя.

Инспекторът започваше да разбира защо началникът му винаги полага усилия да спечели доверието на местните, когато разследва престъпление. Бовоар винаги се бе чудил на този подход и всъщност въобще не го одобряваше. Така се размиваха границите между следователя и обекта на разследването.

Но сега се запита дали наистина е чак толкова лошо.

Прекрачи прага на малката къща. Слънцето се отразяваше в искрящо белия сняг и отблясъците го заслепяваха. Сложи си тъмните очила.

„Рей-Бан“. Старата школа. Харесваше ги, придаваха му суров вид в студените дни.

Качи се в колата си и изчака да загрее двигателят. През това време седалките също започнаха да се затоплят. В леденостуден ден като този усещането бе почти толкова хубаво като секс. Включи на скорост и пое нагоре по хълма извън селото.

Пет минути по-късно пристигна в старата ферма. Екипът на Sûreté бе посещавал мястото за последен път към края на лятото, когато всичко цъфтеше. Даже прецъфтяваше. Растенията ронеха семена, листата на дърветата се обагряха в топли цветове, а осите се напиваха със соковете на презрелите плодове.

Но сега всичко наоколо бе мъртво или потънало в зимен сън, а фермата, която преди кипеше от живот, изглеждаше изоставена.

Когато Бовоар бавно приближи автомобила към къщата, вратата се отвори и се показа Съпругата, хванала за ръчичка малкия Чарли Мъндин.

Инспекторът слезе от колата, жената му помаха, а иззад нея към отворената врата се зададе и Стария Мъндин, като бършеше с кърпа големите си изразителни ръце.

— Добре дошъл — посрещна го усмихнато Съпругата и го целуна по двете бузи. На Бовоар не му се случваше често да го поздравяват така, докато работи по някой случай, но си припомни, че в момента не е на работа.

Подобно на Стария Мъндин, Съпругата бе млада и зашеметяващо красива, но не като модел от страниците на „Вог“. Красотата й извираше от видимите от пръв поглед крепко здраве и добродушие. Тъмната й коса бе късо подстригана, очите й бяха с дълбок кафяв цвят, големи и топли. Усмихваше се непринудено и спонтанно също като Стария и като Чарли.

— Влизайте, преди да сте замръзнали — настоя Стария и побърза да затвори вратата след инспектора. — Искате ли чаша горещ шоколад? С Чарли досега се возихме на шейни, тъкмо се връщаме и не бихме отказали нещо сгряващо.

Кръглото личице на Чарли бе поруменяло от студения въздух навън, очите му блестяха и момченцето вдигна поглед към Жан Ги, сякаш го познаваше, откак се помни.

— С удоволствие — кимна Бовоар и пристъпи в дома им.

— Извинете ни за бъркотията вкъщи, инспекторе — оправда се Съпругата и покани госта в топлата кухня. — Все още ремонтираме.

Личеше си. В някои стаи стените още не бяха измазани, в други бе направена шпакловка, но не бяха боядисани. Кухнята изглеждаше като излязла от петдесетте години на миналия век, но не в добрия смисъл. Беше безвкусна, а не в ретро стил.

— На мен ми изглежда добре — излъга Бовоар. Но все пак мястото му се струваше удобно и изпълнено с домашен уют.

— Едва ли се забелязва — обясни Стария, докато помагаше на Съпругата за горещата какаова напитка, — но се потрудихме доста. Трябва да видите как е на горния етаж. Чудесно се получи.

— Старче, не ми се вярва инспекторът да е бил толкова път, за да разгледа как сме ремонтирали къщата — засмя се Съпругата. Приближи се до кухненската маса и поднесе димящи керамични чаши, пълни с горещ шоколад, като всяка бе украсена с голям, топящ се бонбон маршмелоу.

— Видяхме ви в бистрото онази вечер — рече Стария. — Габри ни каза, че сте тук на почивка. Много хубаво.

Двамата го изгледаха съчувствено. Отношението им бе внимателно, желанието им бе да покажат подкрепа, но на Жан Ги му се искаше да престанат, макар да разбираше, че младата двойка има добри намерения.

За щастие, съчувствието им му даде повод да започне това, за което бе дошъл.

— Да, не бях идвал, откакто приключихме случая с Отшелника. Какъв удар за вашата общност.

— Арестуването на Оливие ли? — попита Съпругата. — Все още не можем да повярваме.

— Вие сте го познавали доста добре, ако помня правилно — обърна се Бовоар към Стария. — Бил е първият ви работодател.

— Така е. Поръчваше ми да ремонтирам и реставрирам стари мебели.

— Шо, шо, шо — обади се момченцето.

— Точно така — похвали го Съпругата. — Шоколад. Горещ шоколад. Чарли не говореше преди шест месеца, но напоследък доктор Жилбер ни посещава по веднъж седмично за вечеря и работи с него.

— Наистина ли? Венсан Жилбер?

— Да. Нали знаете, че е работил с деца със синдрома на Даун?

— Oui.

— Во — обърна се Чарли към Бовоар, но инспекторът го пренебрегна. — Во — повтори детето.

— Во! — отговори Жан Ги и приближи лице към момченцето, като се надяваше, че жестът му е по-скоро игрив, отколкото плашещ.

— Иска да каже „дърво“ — обясни Стария. — Да, Чарли, стари друже, отиваме след малко. Дялкаме заедно парчета дърво всяка вечер.

— А Хавък Пара не правеше ли играчки за Чарли? — спомни си Бовоар.

— Да — потвърди Стария. — За съжаление, не е толкова добър в дърворезбата, колкото в сеченето на дърва. Но пък му е приятно. Понякога идва да ми помага за мебелите. Плащам му някакви дребни пари.

— Каква работа върши? Реставрира ли?

— Не, това е твърде специализирана дейност. Помага ми, когато правя нови мебели. Най-вече за боядисването.

Побъбриха за събитията в околността, за ремонта на къщата и за антиките, които чакат своя ред да бъдат реставрирани. Бовоар се престори, че проявява интерес към мебелите на Стария Мъндин, и почти купи една етажерка за книги, като се надяваше да я представи за свое творение. Но Инид едва ли щеше да му повярва.

— Ще останете ли за вечеря? — попита Съпругата, когато инспекторът каза, че трябва да тръгва.

— Merci, но не мога. Исках само да се отбия и да разгледам мебелите ви.

Изпратиха го до задната врата и му махаха, докато се отдалечаваше. Изкушаваше се да приеме поканата им и да вечеря със скромното семейство. По пътя обратно към Трите бора Жан Ги размишляваше в колата върху онова, което Стария невинно бе подхвърлил за уменията на Хавък по дърворезба. Когато пристигна, влезе в бистрото и си поръча tarte au sucre93 и капучино. Мирна седна при него със своя еклер и чаша café au lait. Поприказваха си няколко минути, после Бовоар се зае да си води записки, а книжарката се зачете в лондонско списание за пътешествия, като от време на време простенваше от наслада — или заради вкуса на еклера, или заради описанията на СПА ваканциите.

— Как мислите, струва ли си дванайсетчасовия полет? — Жената обърна списанието и показа на Бовоар снимки на плажове със ситен бял пясък, колиби с покриви от палмови листа и сексапилни млади мъже без ризи, които носеха напитки с екзотични плодове.

— Къде е това?

— Остров Мавриций.

— Колко струва?

Мирна погледна.

— Пет хиляди и двеста.

— Долара? — почти се задави Жан Ги.

— Лири стерлинги. Но включва цената на полета. Днешният ми бюджет е пет хиляди лири, значи малко го надвишава.

— Явно търговията с книги върви добре.

Жената се разсмя.

— Дори да продам всичките книги в книжарницата, пак няма да мога да си го позволя. — Положи едрата си длан върху лъскавата страница. През заскрежения прозорец се виждаха деца, които се връщаха от училище. Родителите ги чакаха да се спуснат по заснежения и заледен път от мястото, където ги бе оставил автобусът. Със зачервени лица и омотани в дебели дрехи, учениците се различаваха само по цветовете на обемистите си зимни грейки. Приличаха на огромни шарени топки, които се търкалят надолу по хълма.

— Въображаем бюджет за измислено пътешествие. Евтино, но забавно — поясни Мирна.

— Кой каза „евтино, но забавно“? — присъедини се Габри. Бовоар затвори бележника си. — Къде ще ходим тази седмица?

— И той е въображаем — кимна Мирна към едрия мъж.

— Е, понякога съм нагласен — призна Габри.

— Обмислям Мавриций — обясни книжарката и им подаде по едно списание.

Инспекторът се поколеба, после погледна ледените висулки по стрехите на къщите, натрупания върху покривите сняг, хората, приведени под ледения вятър и забързани да се приберат на топло.

Взе списанието.

— Ваканционно порно — прошепна Габри. — Върви с прилепнали костюми.

Размаха страница, на която бе сниман мускулест мъж, облечен във водолазен костюм по тялото.

Бовоар си задели въображаем бюджет от пет хиляди долара и се понесе към Бали, Бора Бора и Света Лусия.

— Ходили ли сте на круиз? — обърна се инспекторът към Мирна.

— Да, в началото на тази седмица. Платих за настаняване в луксозен апартамент. Следващия път смятам да наема най-скъпата каюта.

— Обмислям да наема каютата на собственика.

— Можете ли да си я позволите?

— Права сте, може да фалирам наужким, но според мен ще си струва.

— Боже, как ми се иска да ида на круиз — въздъхна Габри и отпусна списанието в скута си.

— Уморен ли си? — попита го Мирна.

— Très fatigué94.

— Вярно е. — Рут се пльосна на четвъртия стол и успя да удари всички с бастуна си. — Той е дебел гей95.

Другите не й обърнаха внимание, но Бовоар не успя да се сдържи и прихна. Не след дълго Габри и Мирна станаха от масата. Книжарката се върна в тихото си магазинче, а управителят на бистрото отиде да се погрижи за клиентите си.

— Е, защо всъщност дойде? — наклони се към Жан Ги старата поетеса.

— За да се насладя на компанията ти, дърта вещице.

— Освен това, тъпако. Никога не ти е харесвало тук. На Гамаш му е приятно, то си личи. Но ти… ти ни презираш.

Бовоар прекарваше всеки ден и всеки час в търсене не само на фактите, но и на истината. Не бе осъзнавал обаче колко ужасно е да се намираш в компанията на човек, който винаги говори истината. Е, поне своята версия на истината.

— Няма такова нещо — отвърна инспекторът.

— Глупости. Мразиш провинцията, мразиш природата, а нас ни мислиш за селяндури и идиоти. Потиснати, пасивно-агресивни, пък и на всичкото отгоре англичани.

— Знам, че ти си англичанка — изсмя се Бовоар. Рут бе все така сериозна.

— Не се подигравай с мен. Не ми остава много време и нямам намерение да го пропилявам.

— Тогава си върви, щом мислиш, че с мен си губиш времето.

Двамата се гледаха гневно. Наскоро инспекторът бе излял душата си пред старицата, разказал й бе неща, които малцина знаят. Опасявал се бе, че впоследствие може помежду им да се настани неловко мълчание, но когато пътищата им се пресякоха на следващата сутрин, Рут го погледна така, сякаш го вижда за пръв път.

— Знам защо дойде ти — каза Бовоар най-накрая. — За да чуеш как свършва историята. Просто жадуваш за всичките кървави подробности. Храниш се от тях, нали? От страха и болката. Не ти пука за мен, за шефа, за Моран или за когото и да било. Искаш само останалата част от историята, извратена дъртофелница такава.

— А ти какво искаш?

„Какво искам? — замисли се Бовоар. — Да я разкажа.“