Сенки в снега

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

— Боя се, че ще се наложи да обясните, мадам — рече Емил с усмивка. — Мумии?

— Ето това се казва уникат — намеси се мистър Блейк, който се оказа запален по темата. — Джеймс Дъглас бил лекар и му се носела славата на много талантлив хирург. Можел да ампутира крайник за по-малко от десет секунди. — Когато видя израженията на слушателите си, възрастният джентълмен продължи с лек укор: — По онова време е имало значение. Не са съществували упойки. Всеки миг вероятно е бил истинска агония. Доктор Дъглас е спестил на много хора тази агония. Освен това бил блестящ преподавател.

— Точно тук се включват труповете — взе думата Елизабет с повече задоволство, отколкото очакваха от нея. — Започнал някъде в Щатите…

— Питсбърг — помогна й мистър Блейк.

— Но го прогонили от града, когато го хванали да осквернява гробове.

— Нещата стояли по-различно по онова време — обясни колегата й. — Лекарите имали нужда от трупове за дисекция. Често срещана практика било да се сдобиват с тях от гробовете на бедняците.

— Но едва ли е било често срещана практика самите лекари да ги изкопават — отбеляза Гамаш, а Елизабет тихичко се засмя.

Мистър Блейк млъкна за момент.

— Вероятно сте прав — съгласи се, — но все пак никога не е ставало дума за лична облага. Не е продавал телата, а ги е използвал, за да обучава студентите си. Повечето от тях са постигнали отлични резултати в кариерата си и са били уважавани специалисти.

— Значи са го хванали? — обърна се Емил към Елизабет.

— Допуснал грешка. Изкопал трупа на виден гражданин и един от студентите разпознал мъртвеца.

Всички направиха гримаси.

— Затова Дъглас избягал в Квебек, така ли? — попита Гамаш.

— Започнал да преподава тук — отвърна мистър Блейк. — Също така отворил психиатрична болница в покрайнините на града. Както разбирате, действал е с размах и новаторство. По негово време оставяли душевноболните да гният до края на живота си на места, които били по-ужасни от затворите.

— Лудницата — вметна Елизабет.

Възрастният джентълмен кимна и продължи:

— Хората смятали Джеймс Дъглас за доста странна птица, защото неговото убеждение било, че трябва да се отнасяме с уважение към душевноболните. В неговата болница помагали на стотици, може би дори на хиляди пациенти, които били нежелани другаде.

— Явно е бил изключителен човек — отбеляза Емил.

— Всъщност според повечето му съвременници е бил ужасен, вироглав и арогантен мъж — заяви мистър Блейк. — Невъзможен. Освен когато си имал работа с бедните и онеправданите. Странно, нали?

Гамаш кимна. Точно това правеше работата на разследващия толкова интересна и същевременно толкова трудна. Как бе възможно един и същи човек да е едновременно сърдечен и жесток, грижовен и ужасен? Разплитането на загадката около всяко убийство бе свързано по-скоро с изучаване на хората, отколкото на доказателствата. Хората, които бяха противоречиви и противоречащи си и често дори не познаваха себе си.

— А къде е мястото на мумиите? — попита Емил.

— Ами, явно докторът продължил да си набавя трупове от гробищата в Квебек и околностите — отговори му Елизабет. — Отново само с образователна цел. Внимавал е да не изкопае министър-председателя или някой от архиепископите, но увлечението му по телата на мъртъвците като че ли се разширило извън пределите на обучението.

— Просто е бил любознателен — намеси се мистър Блейк с леко оправдателна нотка в гласа.

— Вярно е — съгласи се Елизабет. — Доктор Дъглас отишъл на почивка в Египет и си донесъл оттам две мумии. Съхранявал ги в дома си, а в тази зала, където сме в момента, изнасял лекции, като ги използвал за нагледно помагало. Подпирал ги на ей онази стена — махна към дъното на помещението.

— Е — започна Гамаш бавно, като се опитваше да си представи сцената, — много хора са осквернявали гробове по онова време. Осквернявали може би е твърде силна дума — вметна бързо, за да успокои надигналото се в мистър Блейк негодувание. — Тогава са били открити множество гробници. На фараона Тутанкамон, на Нефертити — с това се изчерпваха познанията му по египтология — и… други.

Емил хвърли към приятеля си развеселен поглед.

— Назовете кой да е музей — заяви мистър Блейк — и аз ще ви покажа, че в него има ценности, задигнати от нечий гроб. Британският музей вони на гробници, но какво щяхме да правим, ако го нямаше? Да благодарим на господ, че съкровищата са се озовали в него, иначе някой е щял да ги ограби или унищожи.

Гамаш мълчеше. За една цивилизация — храброст, за друга — посегателство. Така стояха нещата, когато ставаше дума за история и за високомерие. В конкретния случай знаменитото викторианско его, което се гордееше със своята смелост и откривателски дух, бе осквернило толкова чужди култури.

— Както и да го наричате, за мен е странно — намеси се Елизабет. — Баба ми и дядо ми са били в Египет по време на своето голямо пътешествие96, но донесли като сувенири само килимчета. Никакви трупове.

Емил се усмихна.

— Една от мумиите в крайна сметка попаднала в музей в Онтарио, а преди няколко години дори я върнаха в Египет — продължи възрастната дама, — след като откриха, че била на фараона Рамзес.

— Pardon? — възкликна Гамаш. — Доктор Дъглас се е сдобил с мумията на египетски владетел?

— Така излиза — рече мистър Блейк, видимо разкъсан между смущението и гордостта.

Главният инспектор поклати глава:

— И какво общо има този забележителен доктор с Шиники?

— О, не ви ли казахме? Били са добри приятели — поясни Блейк. — Докато още бил свещеник, Шиники посещавал психиатричната болница на Дъглас и изнасял проповеди пред католиците. Именно докторът подбудил Шиники да предприеме следващите си действия. Много от душевноболните били и пияници. Дъглас открил, че ако ги държи изолирани, храни ги добре и не им дава никакъв алкохол, в повечето случаи оздравявали. Но трябвало да останат трезвени и след това. Още по-добре било изобщо да не развиват слабост към чашката. Докторът споделил разсъжденията си с отец Шиники, който веднага ги възприел. Превърнал идеята за трезвеността в мисията на живота си. Вярвал, че това е неговият начин да спасява душите на хората от проклятие.

— Въздържанието — кимна инспекторът.

— Да — съгласи се мистър Блейк. — Убеждавал ги да спрат пиенето или никога да не започват. Десетки хиляди последвали този път благодарение на отец Шиники, бил нещо като Били Греъм97 на онова време. Неговите публични проповеди били знаменити. Привличал хора от цялата провинция Квебек и от източните части на САЩ. Стичали се на неговите сбирки и се надпреварвали да дават обет.

— А вдъхновението за всичко това дошло от Джеймс Дъглас — напомни Емил.

— Приятелството им продължило цял живот — добави Елизабет.

С периферното си зрение Гамаш долови раздвижване в сенките. Вдигна поглед към балкона, но не видя нищо повече от дървената статуя на генерал Улф, който ги гледаше и слушаше отвисоко. Въпреки това главният инспектор остана с усещането, че генералът не е сам. Още някой се спотайваше там горе, в сумрака. Криеше се сред книгите, сред историите. Подслушваше разказа за двама вдъхновени безумци, двама стари приятели.

Но имаше и трети безумец в тази история — Огюстен Рено, който бе вманиачен в един мъртвец.

— Разпродажбата на книги миналата година… — започна Гамаш и веднага усети как настроението се промени. Елизабет Макуъртър и мистър Блейк застанаха нащрек. — Доколкото разбирам, не е била особено успешна.

— Не, не се прие добре в англоезичната общност — призна възрастната дама. — В крайна сметка трябваше да я преустановим.

— Защо?

— Реакционери — отвърна мистър Блейк. — Може би не трябва да се изненадваме, но най-силно съпротивление оказаха хората, които дори не са стъпвали в ЛИД. Просто се противопоставяха на идеята принципно.

— На какъв принцип? — попита Емил.

— Че дружеството е създадено, за да съхрани английската история — обясни Елизабет. — И че всяко листче хартия, изписано на английски, било то списък с покупки, дневник или писмо, е свято. Някои смятаха, че с продажбата на книги извършваме предателство към нашето наследство. Чувстваха, че не е редно.

Чувства. Колкото и да се опитваха хората да мислят логично, колкото и да се мъчеха да оправдаят или да обяснят някое действие, в края на краищата винаги се стигаше до чувствата.

— Някой от вас прегледа ли книгите? Как решихте кои от тях да обявите за продажба? — попита Гамаш.

— Започнахме с мазето. Там стояха книги, които са били счетени за маловажни още при постъпването им като дарения и са останали в кашони. Бяха толкова много, а при нас мястото е толкова ограничено, че просто ги продавахме с кашоните и бяхме доволни, ако някой ни отървеше от тях.

— Организирали сте две разпродажби, нали? — попита главният инспектор.

— Да, първата беше през лятото, а след нея имаше още една, по-малка и по-скромна, няколко месеца по-късно. Втория път продавахме предимно на книжарници и на хора, които симпатизират на нашата кауза.

— Книгите, дарени от мадам Клод Маршан през 1899 година, също са били продадени — отбеляза инспекторът.

— Така ли? — учуди се Елизабет.

— Има ли значение? — попита мистър Блейк.

— Според нас да. Мадам Маршан е била икономка в домакинството на Шарл Шиники в Монреал. След смъртта му неговото наследство е било разделено и жената е получила част от книгите му, а може и той самият да е пожелал да бъдат изпратени тук. Какъвто и да е бил случаят, икономката явно е знаела за връзката на свещеника с Литературно-историческото дружество, затова е изпратила колекцията от томове тук. Вероятно с пристигането си са се озовали в кашони в мазето. Или никой не си е направил труда да ги погледне, или не са били оценени по достойнство.

— Искате да кажете, че сме притежавали колекция от книги, принадлежали на Шиники, и дори не сме разбрали? — попита доста разпалено мистър Блейк. — Точно от това са се страхували хората. Че в бързината ще разпродадем съкровища. Какви са били изданията?

— Нямаме представа — призна Гамаш. — Но някои са били закупени от Огюстен Рено, като към две от книгите той е проявил особен интерес.

— Кои?

— Отново нямаме представа. Разполагаме само с каталожните номера. Нямаме нито заглавия, нито информация за темите, засегнати в тях.

— Какво от библиотеката на отец Шиники би могло да представлява интерес за Огюстен Рено? — запита Елизабет. — Свещеникът не е имал нищо общо с Шамплен, поне доколкото ни е известно.

„Всъщност въпросите са два“ — каза си инспекторът. Какво е имало в онези книги? И защо не можеха да ги издирят?

Емил и Гамаш се спряха пред ЛИД.

— Е, какво мислиш? — попита възрастният мъж, докато си слагаше ръкавиците и шапката.

— Мисля, че ако „Шин“ от дневника на Огюстен Рено е Шиники, то тогава „Дж. Д.“ трябва да е Джеймс Дъглас.

— А Патрик и О’Мара също са починали отдавна — довърши Емил. Дъхът му излизаше на облачета и устните му вече изтръпваха от студа. Но двамата продължиха да стоят отвън и да разговарят.

Арман кимна:

— Рено не е планирал да се срещне с тези хора. Отбелязал си е среща, на която са се събрали те четиримата. Тук. Преди повече от сто години.

Вдигнаха очи към сградата, която се извисяваше зад тях.

— А 18 и нещо, числото в дневника? — попита Комо. — Дали е час? Или дата?

Гамаш се усмихна.

— Ще разберем.

— Да — съгласи се Емил. Колко беше приятно отново да работят заедно. — Идваш ли?

— Трябва първо да се отбия някъде. Може ли да отведеш Хенри у дома?

Детективът проследи с поглед стареца и кучето, които с бавни стъпки се отдалечиха по улица „Сен Станислас“. Внимаваха да не се хлъзнат по леда и снега.

Главният инспектор измина няколкото метра до презвитерианската църква „Свети Андрю“. Натисна дръжката на входната порта и с известна изненада установи, че е отключено. Открехна вратата и надникна. Светлосиният таван бе осветен от меко сияние, но останалата част от сградата тънеше в полумрак.

— Ехо! — подвикна Гамаш. Гласът му отекна кухо и след няколко секунди заглъхна. Детективът имаше намерение да поговори с младия свещеник, но усети, че пустото и притихнало място го привлича. Съблече палтото си и поседя мълчаливо няколко минути. От време на време си поемаше дълбоко въздух, последван от продължително издишване.

Вече не ще има самота.

Затвори очи и даде воля на гласа, остави го да си играе, да изпълва ума му и да се смее. За пореден път чу как полицай Моран счупил първата си цигулка — мъничък инструмент, взет назаем от училище. Струвала повече пари, отколкото семейството имало, затова майка му я поправила и я подала на разстроеното момченце, за да го утеши.

„Веднъж счупено, вече е по-здраво. Не се тревожи.“

— Колко мили думи — рече инспекторът и наистина го мислеше.

— Особено за едно непохватно момче — съгласи се Моран. — Чупех всичко. Цигулки, прахосмукачки, чаши, чинии, какво ли не. Веднъж счупих дори чук. Ако не чупех, губех вещите си.

Младежът се разсмя.

Гамаш усети, че е на ръба да задреме на това топло и спокойно място, с този тих смях в главата си. Когато отвори очи, с изненада установи, че вече не е сам. Младият свещеник седеше мълчаливо в другия край на пейката и четеше.

— Изглеждахте развеселен преди малко — проговори Том Хенкок.

— Така ли? Спомнях си нещо. Какво четете? — попита детективът тихо, почти шепнешком.

Хенкок погледна книгата, която държеше в ръка.

— Дръжте курс към третия висок дъб от носа на Фишърс Пойнт — прочете пасторът. — Когато пресечете реката наполовина, трябва да коригирате курса си, като вземете предвид силата на течението, ветровете и леда. Винаги се движете към леденото поле, а не към открити води.

— Не особено известно евангелие — отбеляза Гамаш.

— След реформаторското движение вече е трудно да ги разпознае човек — отвърна преподобният. Отбеляза си докъде е стигнал с книгоразделител, затвори страниците и подаде стария том на събеседника си. Инспекторът пое книгата в ръце и погледна заглавието.

Детективът отвори корицата, плъзна поглед по титулната страница и намери датата. 1845 година.

— Странна книга. — Подаде я на свещеника. — Къде я намерихте?

— Това е едно от предимствата на близостта до ЛИД. Мога да се ровя по рафтовете до насита. Май съм вторият човек през последните сто и петдесет години, заел това издание.

— Попадали ли сте на други интересни заглавия в библиотеката?

— Да, няколко, но повечето са също толкова странни. Когато пристигнах тук, в началото разглеждах само сборници със стари проповеди, като се надявах, че моите енориаши ще се впечатлят. Никой обаче не забелязваше, затова спрях. — Младият мъж се засмя. — Но пък това е доста полезно. Пълно е със стратегии за пресичане на реката през зимата.

— За състезанието с канута в леда? Сигурно можете да запълвате свободното си време с нещо по-лесно.

— Шегувате ли се? Гребането през замръзнала река е фасулска работа в сравнение с това, което ми се налага да правя ежедневно.

Както седеше на твърдата дървена пейка, Гамаш се извърна с цяло тяло към Том Хенкок.

— Толкова ли е трудно наистина?

Младият свещеник отвърна мрачно:

— Понякога.

— Чували ли сте за отец Шиники?

Том Хенкок помисли няколко секунди, после поклати глава.

— Кой е той?

— Живял е преди повече от сто години. Известен католически свещеник, който напуснал Църквата и се присъединил към презвитерианците.

— Наистина ли? Шиники? — Хенкок отново потъна в размисъл, но пак поклати глава. — Съжалявам. Вероятно се очаква да знам кой е, но не съм тукашен.

— Не се тревожете, малко хора са го чували. Самият аз не бях доскоро.

— Има ли отношение към случая?

— Не виждам връзка, но името му се появи в дневника на Огюстен Рено. Изглежда, археологът е купил няколко книги, принадлежали на Шиники, по време на разпродажбата на ЛИД.

Преподобният мистър Хенкок се намръщи.

— Заради тази разпродажба ще си патим още дълго.

— Вие подкрепяхте ли я?

— Изглеждаше като очевидно решение. Мястото тънеше в хаос и разруха, идеята бе да жертваме няколко непотребни книги, за да спасим много повече. Трябваше да е лесно.

Гамаш кимна.

Често уравнението бе точно такова — жертвай неколцина, спаси много. На пръв поглед изглеждаше толкова просто и ясно. Само че на пръв поглед човек можеше да придобие обща представа за ситуацията, но да пропусне важни подробности. Не всичко се забелязваше от пръв поглед.

— Изненадахте ли се от съпротивата? — попита инспекторът.

Том Хенкок помълча, преди да отвърне:

— По-скоро бях разочарован, отколкото изненадан. Английската общност се топи, но няма защо да изчезва съвсем. В момента е на ръба. Може везните да се наклонят в едната или в другата посока. Точно сега е жизненоважно да се съхранят институциите. Те са котвите на нашето общество. — Поколеба се за миг, явно недоволен от използваните думи. — Не, не котвите. Пристанищата. Местата, където хората отиват, за да се почувстват в безопасност.

„В безопасност“ — повтори си наум Гамаш. Колко първична и мощна бе тази потребност. Какво ли не биха сторили хората, за да опазят своя пристан? Същото, което са правили векове наред. Това, което французите са направили, за да спасят Квебек, а англичаните — за да го превземат. Това, което държавите правят, за да защитят своите граници, а отделните хора — домовете си.

Убиват. За да се почувстват в безопасност. Почти никога не помагаше.

Но Том Хенкок заговори отново:

— От огромна важност е да чуваш собствения си език, да виждаш своето писано слово, да знаеш, че то е ценено и пазено. Това е една от причините, поради които с такава готовност приех да се включа в управителния съвет на Литературно-историческото дружество — да се опитам да спася тази институция.

— Останалите споделят ли вашата загриженост?

— О, да, знаят в колко несигурни времена живеем. Всъщност на повечето ни срещи обсъждаме кое е най-доброто, което можем да направим, за да продължат да функционират институциите: ЛИД, англиканската катедрала, тази църква, средното училище и старческият дом. Си Би Си. Вестникът. Всички те са застрашени от изчезване.

Младият пастор спря настойчивия си поглед върху Гамаш. Нямаше пламтящия взор на фанатик като Рено, Шамплен или Шиники, но в очите му се четеше, че е посветен на цел, по-голяма от личността му. Простичкото желание да бъде полезен.

— Всички имаме искрени намерения, така че останалото е въпрос на стратегия. Някои смятат, че промяната е враг, а други — че с промяната ще дойде спасението, но до един осъзнават, че няма път за отстъпление. Зад нас е ръбът на скалата.

— Повторение на битката при Авраамови поля?

— Не, не е повторение. Тази битка никога не е приключвала. Англичаните победили само в първото сражение, но французите спечелили войната. С дългосрочния си план.

— Изхабяване? — попита Гамаш. — Отмъщението на люлката?

Стратегията бе известен елемент от историята на Канада. Католическата църква и политиците поколения наред окуражавали френскоезичните квебекчани да раждат много деца, за да населят огромната територия и да изместят по-целомъдрените англичани.

Но в крайна сметка не размерът на френската популация довършил англичаните, а тяхното собствено високомерие. Отказвали да споделят власт, богатство и влияние с френскоезичното мнозинство.

Може и да нямаха път за отстъпление, но сами бяха създали бездната отвъд ръба на скалата и настъпващия враг.

— Ако англоезичната общност иска да оцелее — продължи Хенкок, — ще трябва да направи някои жертви. Да предприеме действия. Да се приспособи.

Младият мъж замълча и сведе поглед към книгата, която стискаше в ръка.

— Да коригира курса? — попита Гамаш, след като проследи погледа на събеседника си. — В момента към открити води ли са се насочили? Опитват първо по привидно лесния начин?

Том Хенкок се вгледа в очите на инспектора и напрежението сякаш се стопи. Пасторът дори се засмя тихо.

— Touché98. Предполагам, че всички постъпваме така. Смятам, че хората виждат в мен един мускулест младеж. Дори ослепителен красавец. — Крадешком погледна развеселения си събеседник. — Но истината е, че въобще не съм силен. Всеки ден ме е страх. Затова участвам в състезанието по гребане. Вярно е, че е нелепо, бъхтим се да пресечем с кану полузамръзнала река при температура минус трийсет градуса. Знаете ли защо го правя? — Гамаш поклати глава и по-младият мъж продължи: — За да си кажат хората, че съм силен. — Свещеникът сведе очи и гласът му потрепна. — Въобще не съм силен. Не и в нещата, които имат значение. Истината е, че предпочитам да се потя и да бутам кану през лед и сняг, вместо да остана насаме с болен, умиращ енориаш. Ужасява ме тази мисъл.

Детективът се наведе и промълви с глас, приглушен като светлината:

— Какво ви плаши в нея?

— Че няма да намеря точните думи, че ще разочаровам човека. Че няма да оправдая очакванията.

„Ще те намеря. Няма да позволя да ти се случи нещо.“

„Да, сър. Вярвам ви.“

Двамата мъже се взираха някъде отвъд, всеки потънал в собствените си мисли.

— Съмнение — произнесе Гамаш накрая и думата сякаш изпълни огромното празно пространство около тях. Инспекторът бе вперил поглед право напред, където виждаше затворена врата. Грешната врата.

Том Хенкок наблюдаваше събеседника си и го остави да помълчи известно време, преди да отвърне:

— Съмнението е естествена реакция, господин главен инспектор. То може да ни направи по-силни.

— А веднъж счупеното вече е по-здраво? — попита Гамаш с усмивка.

— Дано да е така, разчитам на това — отговори преподобният.

Детективът кимна замислено.

— И все пак продължавате да прекарвате време с енориаши, които са болни или на смъртно легло. Правите го всеки ден. Не сте избягали.

— Нямам избор. Трябва да държа курс към леденото поле, а не към открити води, ако искам да стигна до целта. Вие също.

— Каква е вашата цел?

Хенкок замълча за миг.

— Искам да стигна до брега.

Гамаш си пое дълбоко въздух и бавно, продължително издиша. Пасторът го наблюдаваше.

— Не всеки успява да пресече реката — рече главният инспектор тихо.

— Такъв е животът.

Детективът кимна.

„Вярвам ви“ — прошепна младежкият глас.

Арман Гамаш преви гръб, опря лакти в коленете си и преплете силните си пръсти. С едната си длан стисна другата, която леко трепереше. Отпусна брадичка върху сплетените си ръце.

— Допуснах ужасни грешки — продума най-накрая, загледан в полумрака. — Не виждах цялата картина, макар че всички улики бяха пред очите ми. Не схванах ситуацията, докато не стана твърде късно, и дори тогава допуснах ужасна грешка.

Коридорът, затворената врата. Грешната врата, грешната посока. Секундите отлитаха. Тичането към другата врата, лудешки разтуптяното сърце.

„Не се бой, синко. Всичко ще бъде наред.“

Разбиването на вратата. Гледката на слабичкия силует, обърнат с гръб към тях, с лице към стената. С лице към часовника. Който тиктакаше.

„Да, сър, вярвам ви.“

Все по-близо до нулата.

Гамаш направи усилие да върне мислите си в притихналата църква и извърна поглед към Том Хенкок.

— Понякога животът ни поема в посока, която не сме избрали — промълви свещеникът едва чуто. — Затова трябва да се научим да се приспособяваме. Никога не е твърде късно да сменим курса.

Детективът остана смълчан. Знаеше, че младият пастор греши — понякога бе твърде късно. Генерал Монкалм го бе разбрал. Разбрал бе.

— Трябваше да разпродадат онези кашони с книги — каза Том Хенкок накрая, потънал в своите собствени мисли. — Ето ви на символика: Литературно-историческото дружество, задръстено от нежелани английски слова. Затиснато под тежестта на миналото.

— Je me souviens — прошепна Гамаш.

— То ще ги повлече към дъното — отбеляза преподобният тъжно.

Главният инспектор започваше да разбира англоезичната общност и случая, който разследваше.

И самия себе си.