Сенки в снега

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Бурята стигна до град Квебек няколко часа по-късно и към два през нощта столицата се превиваше под напора на силни ветрове и снежни виелици. Магистралата бе затворена, тъй като видимостта падна до нулева и всичко беше покрито от бяла непрогледна пелена.

В мансардата на стария каменен дом на улица „Сен Станислас“ Арман Гамаш лежеше в леглото си и се взираше в откритите греди на тавана. Хенри похъркваше на пода до стопанина си и нехаеше за снега, който се блъскаше в прозорците.

Гамаш се надигна тихо и погледна навън. Не можеше да види сградата от другата страна на тясната уличка, едва успяваше да различи дори уличните лампи. Светлината им бе почти потулена от снежната вихрушка.

Мъжът се облече набързо и слезе на пръсти по стълбището. Зад себе си чу потропването на ноктите на Хенри по старите дървени стъпала. След като си сложи ботушите, якето, шапката, дебелите ръкавици и омота дълъг шал около врата си, инспекторът се наведе и погали кучето.

— Няма нужда да идваш, нали разбираш.

Но Хенри не разбираше. Това нямаше нищо общо с разбирането. Щом Гамаш отиваше някъде, той щеше да го последва.

Излязоха навън. Главният инспектор преглътна, когато вятърът го блъсна в лицето и направо му взе дъха. Обърна се с гръб и усети как поривите го бутат.

Помисли си, че може би не е добра идея.

Но бурята бе точно това, от което се нуждаеше, което искаше. Нещо шумно, драматично и предизвикателно. Нещо, способно да изтрие всяка мисъл, да заглуши разума с белотата си.

Човек и куче с усилие напредваха по улицата, крачеха по средата на опустелите пътища. Дори снегорините не бяха навън. Безполезно бе да се опитват да почистват снега в разгара на виелицата.

Сякаш градът бе само техен, сякаш бе подаден сигнал за спешна евакуация, но Гамаш и Хенри го бяха проспали. Сега бяха съвсем сами.

Поеха бавно нагоре по улица „Сент Юрсюл“ и минаха покрай манастира, където бе издъхнал генерал Монкалм. Продължиха по улица „Сен Луи“ и минаха под арката на портата. Извън Стария град бурята бе още по-безмилостна, ако това въобще бе възможно. Нямаше стени, които да спират вятъра, и той набираше скорост. Запращаше срещу дърветата, паркираните коли и сградите снега, който полепваше по всичко, изпречило се на пътя му. Включително по главния инспектор.

Но Гамаш не обръщаше внимание. Усещаше как студените твърди снежинки брулят палтото, шапката и лицето му. Чуваше почти оглушителните пориви на вихрушката.

— Обичам бурите — казваше Моран. — Всички видове. Нищо не може да се сравни с чувството да седиш на остъклена веранда през лятото, докато навън бушува гръмотевична буря. Но най-любими са ми зимните виелици, стига да не се налага да шофирам. Ако всички сме на сигурно и топло у дома, нека да вали.

— Излизаш ли понякога в бурята? — попита Гамаш.

— Доста често, дори и само за да постоя ей така. Страхотно е. Не знам защо ми харесва, може би заради драматизма. А после, като се прибера, мога да изпия един горещ шоколад край огъня. Няма нищо по-хубаво.

Инспекторът се тътреше с наведена глава и гледаше в краката си, докато си пробиваше път през високите до колене преспи. Хенри развълнувано подскачаше нагоре-надолу по пътечката, която стопанинът му утъпкваше.

Напредваха бавно, но най-накрая се озоваха в парка. Мъжът вдигна глава и за момент бе заслепен от снега, но после присви очи и едва успя да различи силуетите на призрачните дървета, които се превиваха под напора на вятъра.

Авраамови поля.

Гамаш се извърна да погледне назад и забеляза, че следите от ботушите му вече са затрупани, изчезнали за почти толкова кратко време, колкото бе нужно да се образуват. Не се бе изгубил, поне засега, но знаеше, че може и това да стане, ако отиде твърде далече.

Внезапно Хенри спря да подскача, застана неподвижно, сетне започна да ръмжи и се скри зад краката на стопанина си.

Това бе сигурен знак, че няма нищо притеснително.

— Хайде, да вървим — подкани Гамаш четириногия си другар. Обърна се и се изправи лице в лице с някого. Висока фигура в тъмно яке, с пласт сняг, полепнал по нея. Главата бе скрита под качулка. Човекът стоеше безмълвно на няколко крачки от детектива.

— Главен инспектор Гамаш — проговори фигурата с ясен глас на чист английски.

— Да.

— Не очаквах да попадна на вас тук.

— И аз не очаквах да ви срещна — изкрещя детективът, като се бореше да надвика воя на вятъра.

— Търсехте ли ме? — попита мъжът.

Инспекторът замълча.

— Щях да ви потърся утре. Надявах се да имаме възможност да поговорим.

— Така си и помислих.

— Затова ли сте тук сега?

Никакъв отговор. Тъмната фигура просто стоеше. Хенри се осмели да пристъпи към нея.

— Хенри! — скара му се Гамаш. — Viens ici120.

Кучето се подчини и притича, за да застане до господаря си.

— Бурята ми се стори като подходящо време — отвърна мъжът. — По някакъв начин ме улеснява, не знам защо.

— Трябва да поговорим — рече инспекторът.

— Защо?

— Имам нужда да говоря. Моля ви.

Другият мъж мълчеше. След малко посочи сграда наблизо — кръгла каменна кула, подобна на малка крепост, издигната върху могила. Заедно с кучето се изкачиха бавно по лекия наклон до постройката. Когато посегна да отвори вратата, Гамаш с изненада установи, че не е заключена, но щом се озова вътре, разбра защо.

Нямаше нищо, което да изкуши крадците. Беше просто празна кръгла каменна кула.

Главният инспектор щракна ключа на стената и единствената гола крушка над главите им светна. Спътникът му свали качулката си.

— Не очаквах да срещна някого в тази буря — призна Том Хенкок, докато изтупваше в крака си полепналия по шапката сняг. — Обичам да се разхождам в такова време.

Гамаш вдигна глава и впери поглед в младия пастор. Почти същото бе казал и полицай Моран.

Огледа се, но не забеляза място за сядане, затова посочи пода. Мъжете се настаниха на него и се облегнаха на дебелите каменни стени.

Останаха безмълвни няколко мига. На закрито, без прозорци, без отвори можеше да се намират навсякъде и по всяко време. Можеше да са в миналото, преди двеста години, и отвън да бушува битка, а не буря.

— Гледах видеозаписа — проговори Том Хенкок. Бузите му бяха аленочервени, а лицето му — влажно от разтопения сняг. Гамаш предполагаше, че самият той изглежда така, само че не чак толкова млад и жизнен.

— Аз също.

— Ужасно — промълви Хенкок. — Съжалявам.

— Благодаря ви. Нещата не бяха точно такива, каквито изглеждат на записа. Всъщност аз… — Гамаш бе принуден да спре.

— Вие?

— Изглеждам като герой, а не бях такъв. Онези хора загинаха по моя вина.

— Защо говорите така?

— Допуснах грешки. Не осъзнавах колко мащабен е планът на похитителите, докато не стана твърде късно. Дори и тогава продължих да греша.

— В какъв смисъл?

Инспекторът погледна младия мъж. Свещеника. Който бе така загрижен за изгубените души. Осъзна, че е добър слушател. Рядко срещано и безценно качество.

Пое си дълбоко въздух. Миризмата бе тежка, сякаш въздухът не бе годен за дишане и не можеше да поддържа живота.

Тогава Гамаш разказа всичко на преподобния. За отвличането, за дълго и търпеливо подготвяния план. Заслепени от собствената си гордост, вярваха, че модерните технологии могат да разкрият всяка заплаха.

Грешаха.

Нападателите бяха умни. Гъвкави.

— Тогава научих, че специалистите по сигурност наричат това „асиметричен подход“ — усмихна се инспекторът. — Звучи геометрично и логично. Предполагам, че в известен смисъл беше така. Твърде логично и явно прекалено опростено за такива като нас. Престъпниците искаха да унищожат язовирната стена на „Ла Гранд“, но как щяха да го направят? Не с атомна бомба, нито с умело скрити инструменти. Не чрез инфилтриране в службите за сигурност, с помощта на телекомуникации или чрез какъвто и да е друг метод, който щеше да остави диря, удобна за откриване и проследяване. Планът им бе да работят там, където нямаше да се сетим да потърсим.

— Къде беше това?

— В миналото. Знаеха, че не могат да се мерят с нас, ако става дума за съвременни технологии, затова бяха решили да действат възможно най-просто. Толкова просто, че останаха извън полезрението ни. Разчитаха на нашата гордост, на увереността ни, че модерните технологии ще ни защитят.

Гласовете на двамата мъже бяха приглушени като на конспиратори или разказвачи на приказки. Навярно такова е било усещането и преди хилядолетия, когато хората са се събирали около огъня и са си разправяли истории.

— Какъв бе планът им?

— Два камиона бомби. И двама млади мъже, готови да ги карат. От племето на индианците кри.

Том Хенкок се бе привел, за да попива от историята и разказвача й, но сега бавно се отпусна назад. Усети как гърбът му опира в студената каменна стена. Стена, издигната във времето преди индианците кри да разберат за наближаващата катастрофа. Катастрофа, за която дори бяха помогнали с готовност, като бяха показали на европейците своите водни пътища и ги бяха научили как да добиват кожи.

Твърде късно бяха осъзнали, че допускат ужасна грешка.

А сега, стотици години по-късно, двама техни потомци се бяха съгласили да управляват огромни камиони, натъпкани с експлозиви, по гладко асфалтиран път, минаващ през гора, която някога им бе принадлежала. Към язовирна стена, висока колкото трийсететажна сграда.

Щяха да я взривят. И да унищожат себе си. Семействата си. Селищата си. Горите, животните, боговете. Край на всичко. Бяха готови да отприщят потоп, който щеше да помете каквото срещне по пътя си.

С надеждата, че най-сетне някой ще чуе виковете им за помощ.

— Поне така са им казали — обясни главният инспектор. Изведнъж се почувства много уморен и му се прииска да заспи.

— Какво стана? — прошепна Том Хенкок.

— Главен комисар Франкьор стигна навреме. Спряха ги.

— А те дали…?

— Загинаха? — Гамаш кимна. — Да. И двамата бяха застреляни. Но язовирната стена бе спасена.

Свещеникът осъзна, че почти съжалява, задето нещата са се развили така.

— Казахте, че младежите от племето кри са били използвани. Имате предвид, че идеята не е била тяхна?

— Били са просто инструменти като камионите. Който и да е стоял зад този план, е подбрал експлозивни съставки. Бомбите са направили терористите, а пък ние сме докарали до отчаяние индианците кри.

— Но кои са били тези терористи? Ако двамата младежи са били просто инструменти в ръцете на престъпниците, кой тогава е отговарял за планирането? Кой е стоял зад всичко?

— Не знаем със сигурност. Повечето загинаха при нападението във фабриката. Имаше един оцелял, който бе подложен на разпити, но не съм чул какви са резултатите.

— Но сигурно подозирате нещо. Индианци ли са били?

Гамаш поклати глава.

— Бели. Англоезични. Добре обучени. Вероятно наемници. Пряката мишена беше язовирната стена, но реално целта им е било Източното крайбрежие на Съединените щати.

— Не Канада? Не Квебек?

— Не. Ако бяха разрушили „Ла Гранд“, всичко от Бостън до Ню Йорк и Вашингтон щеше да потъне в мрак. И то не само за час, а за месеци наред. Цялата електрическа мрежа щеше да рухне.

— И то на прага на зимата.

Двамата мъже замълчаха и си представиха как в град като Ню Йорк милиони уплашени и ядосани хора мръзнат на тъмно.

— Доморасли терористи? — попита Хенкок.

— Така предполагаме.

— Нямало е как да го предвидите — заяви свещеникът накрая. — Говорите за гордост, господин главен инспектор. Може би самият вие трябва да внимавате.

Думите бяха изречени с лекота, но въпреки това жегваха.

След кратко мълчание Гамаш отговори с лека усмивка:

— Съвсем вярно. Но в едно грешите, мистър Хенкок. Не заплахата трябваше да предвидя. По-скоро на много по-ранен етап трябваше да осъзная, че отвличането не е толкова просто. Трябваше да се досетя, че провинциалният фермер не е онзи, за когото се представя. А и…

— Да?

— Не бях готов за подобна ситуация. Отнасяше се за всички ни впрочем. Нямахме почти никакво време, а беше ясно, че става нещо мащабно. Веднага щом полицай Никол успя да изолира фразата „Ла Гранд“, разбрах какво е. Язовирът е на територията на индианците кри, затова изпратих там човек от своя екип, който да зададе няколко въпроса.

— Само един човек? Определено е трябвало да изпратите всички. — Хенкок се усети и спря. — Ако имате нужда от други тактически съвети, винаги можете да се обърнете към мен. Обучават ни в семинарията.

Младият свещеник се усмихна, а до него се чу тих кикот. След това дълбоко поемане на въздух.

— Индианците кри недолюбват Sûreté. Нищо чудно — рече Гамаш. — Прецених, че е достатъчно да изпратя един умен служител. Имаме връзки сред старейшините на племето. Полицай Лакост започна от тях.

Часовете отминаваха, но накрая докладите й бяха започнали да пристигат. Движеше се от селище на селище и през цялото време я придружаваше една възрастна жена. Главният инспектор бе срещнал старицата преди години на пейка пред „Шато Фронтенак“. Всички други я бяха подминавали като просякиня.

Той й бе помогнал. Сега тя му връщаше услугата.

Докладите на полицай Лакост започнаха да обрисуват портрет на едно изгубено и безнадеждно поколение в резерватите. Отдадено на пиянство и наркотици. Без живот, без бъдеще — хора, които нямат какво да губят. Всичко им бе отнето. Гамаш отдавна знаеше това. Всеки, който имаше куража да погледне, разбираше.

Но имаше и нещо, с което главният инспектор не бе наясно. Лакост докладва за външни хора, пристигнали в индианските резервати. Бели учители, англичани, които се бяха внедрили в местните общности през последните години. Повечето били истински преподаватели, но сред тях имало и такива, чиито цели излизали извън рамките на азбуката или таблицата за умножение. Тяхната учебна програма отнемала време, за да се реализира. Планът им започнал още когато младите мъже били момчета: възприемчиви, изгубени, уплашени. Жадни за одобрение и приемане; за човек, който да бъде добър с тях и да ги напътства. И учителите им дали всичко това. Отнело години да спечелят доверието им. В това време им показали как да четат и да пишат, как да събират и да изваждат. И как да мразят. Внушавали на учениците си, че няма нужда повече да бъдат жертви. Отново можели да бъдат воини.

Много млади индианци кри в началото се увлекли по тази идея, но с времето я отхвърлили. Усетили, че си имат работа с поредните бели мъже, които преследват собствени цели. Но двама младежи били съблазнени. Двама, които били на ръба да тръгнат по този път и сами.

Готови били да се жертват, но да се увенчаят със слава. Вярвали, че светът най-сетне ще им обърне внимание.

В 11,18 часа.

Язовирната стена на „Ла Гранд“ щеше да рухне. Двама млади индианци кри щяха да загинат. А на километри от тях друг младеж, служител на Sûreté, щеше да бъде екзекутиран.

Въоръжен с тези доказателства, Гамаш бе говорил за пореден път с Франкьор. Но когато колегата му отново се бе дръпнал, инспекторът си бе позволил да си изпусне нервите. Да покаже презрението си към арогантния и опасен главен комисар.

Беше сгрешил. Това му бе струвало ценно време. И може би още нещо.

— Какво стана после?

Арман Гамаш се сепна, почти изненадан, че не е насаме с мислите си.

— Трябваше да се вземе решение. Всички знаехме какво е то. Ако информацията на полицай Лакост беше вярна, трябваше да изоставим полицай Моран. Да хвърлим всички усилия, за да спрем бомбения атентат. Опитахме ли се да спасим Моран, терористите щяха да се усетят и навярно да предприемат действия по-рано. Не можехме да поемем риска.

— Дори и вие?

Инспекторът остана неподвижен и смълчан за един дълъг миг. Нито отвън, нито отвътре се чуваше звук. Колко ли други се бяха крили тук от агресията на света? Свят, който не бе толкова добър, благ и топъл, колкото им се искаше. Колко ли уплашени хора бяха потърсили убежище и се бяха сгушвали на същото това място, където сега седяха Гамаш и Хенкок? Дали са се чудили кога ще е безопасно да излязат навън? Да се изправят срещу света.

— Да ми прости господ, дори и аз.

— Щели сте да го оставите да умре?

— Ако се наложи. — Детективът гледаше младия свещеник. Не предизвикателно, а с някакво удивление, че се налага да взема такива решения. Всеки божи ден. — Но не и преди да опитам всички възможности.

— Успяхте ли накрая да убедите главния комисар?

Инспекторът кимна:

— Да, но оставаха по-малко от два часа.

— Мили боже — въздъхна Хенкок, — толкова малко. Всичко е било на косъм.

Гамаш не отговори веднага.

— Дотогава вече знаехме, че полицай Моран е задържан в изоставена фабрика. Полицай Никол и инспектор Бовоар го бяха открили, като прослушваха внимателно фоновите шумове и ги сверяваха с разписанията на самолети и влакове. Майсторско разследване. Държаха го затворен в изоставена фабрика на стотици километри от „Ла Гранд“. Престъпниците стояха на безопасно разстояние. В град, който се казваше Магог.

— Магог?

— Да, защо?

Свещеникът изглеждаше смаян, но и леко притеснен:

— Гог и Магог121?

Гамаш се усмихна. Забравил бе, че тези имена се споменават в библията.

— И ще скроиш лоши намерения122 — цитира младият пастор.

Детективът отново видя Пол Моран в другия край на празното помещение, завързан за стол, обърнат с лице към стена, на която висеше часовник.

Оставаха пет секунди.

— Открихте ме — каза младежът.

Гамаш се затича през залата. Слабият гръб на Моран се напрегна.

Оставаха три секунди. Всичко сякаш се забави. Всичко изглеждаше кристално ясно. Инспекторът виждаше часовника, чуваше как секундната стрелка с тракане се приближава към нулата. Виждаше твърдия метален стол и въжето, с което бе завързан към него Пол Моран.

Нямаше бомба. Нямаше.

Зад него се втурнаха Бовоар и останалите от екипа. Наоколо затрещяха изстрели. Главният инспектор се хвърли към младия полицай, който седеше твърде изправен.

Оставаше една секунда.

Гамаш събра сили и продължи:

— Допуснах една последна грешка. Тръгнах наляво вместо надясно. Пол Моран току-що бе описал как усеща слънцето върху лицето си, но вместо да се насоча към вратата, през която се процеждаше светлина, аз избрах тъмната.

Хенкок мълчеше. Беше гледал видеозаписа. Сега се взря в сериозното лице на брадатия мъж, който седеше до него на студения каменен под, а кучето с огромни уши бе отпуснало глава върху бедрото му.

— Вината не е ваша.

— Разбира се, че е моя — възрази Гамаш ядосано.

— Защо сте толкова упорит? Нима искате да сте мъченик? — попита младият мъж. — Затова ли сте излезли в тази виелица? Наслаждавате ли се на страданието си? Явно да, щом сте се вкопчили така силно в него.

— Внимавайте.

— Защо? Да не засегна чувствата на великия главен инспектор? Ако вашият героизъм не ви поставя по-високо от нас, обикновените смъртни, значи трябва да се извисите чрез страданието, така ли? Да, станала е трагедия, ужасна трагедия, но се е случила на тях, не на вас. Вие сте жив. Така ви е било писано, нищо не може да се промени. Каквото било, било. Те са загинали. Било е страшно, но неизбежно.

Хенкок говореше с жар. Хенри вдигна глава, вторачи се в младия пастор и от муцуната му се разнесе ниско ръмжене. Гамаш отпусна успокоително длан върху главата на кучето и то се усмири.

— Съгласен ли сте, че е сладко и почтено да умреш за отечеството си? — попита главният инспектор.

— Понякога.

— Не само да умреш, но и да убиеш?

— Какво означава това?

— Бихте сторили почти всичко, за да помогнете на своите енориаши, нали? — предположи Гамаш. — Тяхното страдание ви причинява почти физическа болка. Забелязах го. Да, излязох в тази виелица, защото се надявах тя да притъпи гласа на съвестта ми, но не се ли записахте и вие по същата причина за състезанието по гребане с кану в леда? За да се освободите от теглото на своите провали? Не можете да понесете да гледате как англичаните страдат толкова много. Умират. Като личности, но и като общност. Работата ви е да им давате утеха, но не знаете как, не сте убеден, че думите са достатъчни. Затова сте предприели действия.

— Какво намеквате?

— Знаете какво искам да кажа. Макар Огюстен Рено да е живял в град, пълен с хора, които е настройвал срещу себе си, може да са го убили само шестима души. Членовете на управителния съвет на Литературно-историческото дружество. Доста доброволци имат ключ от сградата, повечето са знаели графика на строителите и кога са щели да залеят с бетон мазето. Не са малко и онези, които са могли да стигнат до долното ниво на подземието и да заведат Рено дотам. Но само шестимата членове на съвета сте знаели за идването му, за настояването му да разговаря с вас. И за причината.

Преподобният мистър Хенкок се взираше в Гамаш под ярката светлина на самотната крушка.

— Вие сте убили Огюстен Рено — проговори главният инспектор.

Последва мълчание, пълно и дълбоко мълчание. Външният свят престана да съществува. Нямаше буря, нямаше бойно поле, нито укрепен и защитен град зад дебели стени. Нищо.

Само безмълвната крепост.

— Да.

— Няма да отречете?

— Очевидно бе, че или вече знаете, или скоро ще разберете. Когато намерихте онези книги, всичко свърши. Да, аз ги скрих. Не можех да се насиля да ги унищожа, нито да поема риска да ги прибера у дома, където щяхте да ги намерите. Мястото ми се стори идеално. Все пак в продължение на сто години никой не ги бе открил в Литературно-историческото дружество.

Младият мъж погледна внимателно Гамаш.

— От самото начало ли разбрахте?

— Подозирах. Извършителят всъщност можеше да е само един от двамата. Вие или Кен Хаслъм. Другите членове на съвета са останали да довършат събранието, а вие сте си тръгнали заради тренировката.

— Изпреварих Кен, намерих Рено и му казах, че ще му помогна да влезе още същата вечер. Заръчах му да донесе всички доказателства, с които разполага. Ако успееше да ме убеди, щях да му разреша да започне разкопки.

— И разбира се, той е дошъл.

Хенкок кимна.

— Беше лесно. Започна да копае, докато преглеждах книгите. Дневника на Шиники и библията. Тези два тома щяха да ни съсипят.

— Или възвисят, зависи от гледната точка. Какво стана после?

— Тъкмо беше изкопал една дупка и ми подаде лопатата. Само замахнах с нея и го ударих.

— Просто така?

— Не, не беше просто — сопна се младият мъж. — Беше ужасно, но необходимо.

— Защо?

— Не се ли досещате?

Гамаш се замисли.

— Защото можехте?

Хенкок се усмихна едва.

— Предполагам, че да. Или по-скоро никой от другите не бе способен. Бях единственият. Елизабет никога не би могла да стори подобно нещо. Мистър Блейк? Може би, ако беше по-млад, но не и сега. Портър Уилсън не може сам себе си да удари по главата. А Кен? Той се е лишил от гласа си преди много години. Не, оставах само аз. Единственият, способен да го направи.

— Но защо е било необходимо?

— Защото, ако откриеха Шамплен в нашето мазе, това щеше да е краят на англоезичната общност. Последният удар.

— Повечето квебекчани не биха обвинили вас.

— Така ли мислите? Малко е нужно, за да се пробудят антианглийски настроения дори и сред най-разумните. В обществото ни тегне едно постоянно подозрение, че англичаните кроят нещо лошо.

— Не съм съгласен — възрази Гамаш. — Но според мен е без значение. Важното е в какво вярвате вие.

— Някой трябваше да ги защити.

— А това е ваше задължение.

Прозвуча като твърдение, не като въпрос. Главният инспектор го беше забелязал у свещеника още когато се бе запознал с него — не точно фанатизъм, а по-скоро дълбоко убеждение, че той е пастирът, а те са неговото стадо. И ако франкофоните тайно вярваха, че англичаните кроят нещо лошо, то англичаните винаги подозираха, че французите само чакат повод да им се нахвърлят. В много отношения англоезичните бяха съвършено сплотено и обградено от стени малко общество.

А задължението на преподобния Том Хенкок бе да защитава своите. Гамаш напълно разбираше това чувство.

Но нужно ли бе да се стига до убийство?

Детективът си спомни как пристъпва, вдига оръжието си, насочва го към мъжа. И стреля.

Бе убил, за да защити един от своите. И щеше да го стори отново, ако се наложи.

— Какво ще правите сега? — попита свещеникът и се изправи.

— Зависи. Вие какво ще правите? — Гамаш също се надигна на схванатите си крака и побутна Хенри.

— Мисля, че знаете защо дойдох тази вечер на Авраамови поля.

Инспекторът знаеше. Осъзнал го бе още щом разпозна мъжа с якето като Том Хенкок.

— Поне ще има някаква симетрия — отбеляза младият мъж. — Англичанин се спуска надолу по скалите двеста и петдесет години по-късно.

— Нали знаете, че няма да ви позволя да го направите?

— Знам, че нямате шанс да ме спрете.

— Навярно сте прав, а и трябва да призная, че този тук едва ли ще ми помогне — посочи към Хенри. — Освен ако гледката на скимтящо куче ви уплаши толкова, че решите да се предадете.

Свещеникът се усмихна.

— Това е последното ледено поле. Нямам избор. Така ми е било писано.

— Не е вярно. Защо според вас съм тук?

— Защото сте толкова обсебен от мъката си, че не можете да разсъждавате трезво. Защото не ви лови сън и се опитвате да избягате от самия себе си.

— Е, сигурно и затова — съгласи се Гамаш с усмивка, — но каква е вероятността да се срещнем насред тази буря? Ако бях дошъл десет минути по-рано или по-късно, ако бяхме вървели на няколко метра един от друг, щяхме да се разминем. Виелицата щеше да ни заслепи и дори нямаше да забележим другия.

— Какво искате да кажете?

— Че вероятността е малка.

— И какво от това? Случи се. Срещнахме се.

— Гледали сте видеозаписа — промълви детективът по-тихо. — Видели сте какво стана. Колко близо бях.

— До смъртта? Да, видях.

— Може би затова ми се е разминало.

Преподобният изгледа инспектора.

— Искате да кажете, че животът ви е бил спасен, за да ме спрете да скоча от скалата?

— Може би. Зная колко скъпоценно нещо е животът. Нямахте право да отнемате живота на Рено, а сега нямате право да се отказвате от своя собствен. Не и заради това. Твърде много смърт видяхме вече. Трябва да се сложи край.

Гамаш впери поглед в младия мъж пред себе си. Знаеше, че го привличат моретата и назъбените скали край тях, че обича англичаните в Квебек, а сега стои само на крачка от брега, където ледът е най-тънък.

— Грешите — изрече детективът. — Англичаните в Квебек не са слаби, нито немощни. Елизабет Макуъртър, Уини, Кен, мистър Блейк и дори Портър не биха могли да убият Огюстен Рено, но не защото са слаби, а защото знаят, че няма нужда. Той не представляваше заплаха. Не особено. Другите вече привикват към новата реалност, към новия свят. Само вие не сте успели. Тук ще живеят англичани и през следващите векове, както и трябва да бъде. Това е техният дом. Трябваше да имате повече вяра.

Хенкок тръгна към Гамаш.

— Мога да мина покрай вас.

— Сигурно. Бих се опитал да ви спра, но предполагам, че ще минете. И все пак знаете, че ще ви последвам. Длъжен съм. И какво ще стане? Франкофон на средна възраст и млад англичанин ще се изгубят в бурята насред Авраамови поля. Единият в търсене на скалите, другият — в търсене на първия. Чудя се кога ли ще ни намерят. Как мислите, през пролетта? Замръзнали? Поредните два непогребани трупа. Така ли ще свърши всичко?

Двамата мъже се изгледаха продължително. Накрая Том Хенкок въздъхна:

— Като си знам късмета, вместо мен вие ще паднете от скалата.

— Ще бъде доста неприятно.

Свещеникът се усмихна уморено.

— Предавам се. Спирам да се съпротивлявам.

— Merci — отвърна Гамаш.

Когато стигна до вратата, младият пастор се обърна. Детективът вдигна леко разтреперана ръка и посегна към резето.

— Не биваше да ви обвинявам, че се опивате от скръбта си. Нямах право.

— Е, не бяхте много далеч от истината — усмихна се главният инспектор. — Трябва да я оставя в миналото. Да се сбогувам с тях.

— Ще стане, дайте си време — рече Хенкок.

— Avec le temps — съгласи се Гамаш. — Да.

— По-рано споменахте видеозаписа — спомни си младият мъж за още един въпрос, който искаше да зададе. — Знаете ли как е изтекъл в интернет?

— Не.

Свещеникът изгледа събеседника си внимателно.

— Но имате подозрения.

Инспекторът си спомни каква ярост бе изписана на лицето на главния комисар, когато се бе изправил срещу него. Битката помежду им не беше от вчера. Франкьор познаваше Гамаш достатъчно добре и знаеше, че не критиката за начина, по който бе провел операцията, щеше да го нарани, а обратното. Похвалата. Незаслужена похвала, особено на фона на страданието на неговите хора.

Куршумите не бяха спрели главния инспектор, но това видео имаше силата да го стори.

Но сега видя и друго лице. По-младо. Тя бе готова да тръгне с тях. А бе отхвърлена за пореден път. Изпратена обратно в мазето. Където следи всичко. Чува всичко. Вижда всичко. Записва всичко.

И помни. Всичко.