Сенки в снега

ГЛАВА ШЕСТА

Беше ранен следобед и Жан Ги Бовоар осъзна, че вече е допуснал грешка. Не особено сериозна, а по-скоро досаден пропуск.

Трябваше да се върне в Монреал и да разпита Оливие Брюле. По-добре беше да свърши тази работа, преди да тръгне към Трите бора. Прекарал бе последния час в уединение в селското бистро. Всички си бяха тръгнали, ала чак след като се увериха, че го оставят на най-хубавото място — големия износен кожен фотьойл до камината. Жан Ги потопи хрупкава портокалова бисквита в чашата с café au lait и се загледа през заскрежения прозорец. Снегът се сипеше леко, но настойчиво. Били Уилямс бе минал веднъж със снегорина, но след него отново бе натрупало.

Бовоар наведе очи към досието, което държеше в ръце, и продължи да чете, сгушен на топло и уютно. След половин час хвърли поглед към старинния часовник с формата на щурвал, поставен над камината. Един и двайсет.

Време бе да тръгва.

Но не към Монреал. Не и в тази виелица.

Инспекторът се върна в стаята си в пансиона и се преоблече. Най-отдолу си сложи копринен мъжки клин, а след това стратегически се опакова в няколко пласта дрехи, като най-накрая надяна зимен гащеризон с пухена подплата. Рядко го носеше, защото предпочиташе да изглежда стилно и елегантно навсякъде, а с този костюм приличаше на робота от „Изгубени в космоса“53. През зимата Квебек наистина сякаш се превръщаше в снимачна площадка за нашествие на извънземни.

За щастие, шансовете да се натъкне в гората на редактора на списание „Вог Ом“54 бяха доста незначителни.

Тръгна нагоре по хълма, като през цялото време крачолите на зимния му панталон се търкаха един в друг с шипящ звук и едва успяваше да прибере ръцете към тялото си, за да не стърчат настрани. Вече се чувстваше като зомби — туп-туп-туп, крачеше тромаво по склона и се приближаваше към хотела със СПА.

— Oui?

Карол Жилбер отвори вратата и погледна покритото със сняг зомби. Но не показа и за миг притеснение или дори изненада. Любезна както винаги, възрастната жена направи две крачки назад и покани пришълеца да влезе в хотела, собственост на сина и снаха й.

— С какво мога да ви помогна?

Жан Ги започна да се разопакова. Сега пък се чувстваше като Мумията. Беше като ходещ фестивал на второразредното кино. Накрая, след като свали шапката си, Карол Жилбер му се усмихна топло.

— Инспектор Бовоар, non55?

— Oui, madame, comment allez-vous?56

— Добре съм, благодаря. Ще отседнете ли при нас? Не видях името ви сред резервациите.

Жената хвърли поглед зад себе си, към просторното преддверие с под от черни и бели плочки, полирана до блясък дървена маса и ваза с цветя, свежи дори посред зима. Обстановката го приласкаваше и за момент на Бовоар му се прииска да си бе запазил стая тук. После се сети за цените в хотела и си припомни защо е дошъл.

Не заради масажите и изтънчените ястия, а за да разбере дали Оливие наистина е убил Отшелника.

„Защо Оливие е преместил трупа?“

Точно на мястото, където инспекторът стоеше в момента, собственикът на селското бистро бе захвърлил тялото на Отшелника. Сам си бе признал. През онзи празничен уикенд след Деня на труда, посред нощ, бе влачил мъртвеца през гората и когато бе стигнал до имението „Хадли“ и установил, че вратата е отключена, бе стоварил печалния вързоп тук. Точно тук.

Бовоар погледна надолу. Топеше се също като Злата вещица от Запада. Около снежните му ботуши, на покрития с плочки под, се образуваха локви вода. Но на Карол Жилбер сякаш това не й правеше впечатление. Бе по-загрижена за неговия комфорт.

— Не, отседнал съм в пансиона — призна инспекторът.

— Разбира се.

Вгледа се в изражението й в търсене на някакъв намек за професионална завист, но не откри такъв. А и защо би завиждала? Изглеждаше невъзможно собствениците на този великолепен хотел да изпитват ревност към което и да е друго място за туристи, камо ли пък към захабения пансион на Габри.

— Какво ви води отново при нас? — попита мадам Жилбер с лек и любезен тон. — И главният инспектор ли е тук?

— Не, на почивка съм. По-скоро в отпуск.

— Разбира се. Извинете. — Изглеждаше искрена, защото лицето й в миг придоби загрижен вид. — Колко глупаво от моя страна. Как се чувствате?

— Добре съм. Оправям се.

— А мосю Гамаш?

— И той се възстановява.

Трябваше да си признае, че му е дошло до гуша да отговаря на такива въпроси.

— Много се радвам да го чуя. — Възрастната жена го покани с жест да влезе в хотела, но Бовоар остана на мястото си. Бързаше, а не можеше да се прикрива, когато бе нетърпелив. Съзнателно се опита да си наложи да е по-спокоен. Все пак с поведението си трябваше да внушава, че е дошъл на почивка.

— С какво мога да ви помогна? — попита Карол Жилбер отново. — Дали не сте тук за терапията с гореща кал или за уроците по тай чи57?

Инспекторът забеляза озадаченото изражение на дамата. Дали му се присмиваше? Едва ли. По-скоро деликатно се шегуваше със себе си и с услугите на СПА центъра. Синът й Марк и неговата съпруга Доминик бяха купили западналия имот преди малко повече от година и го бяха превърнали в този великолепен семеен хотел, който предлагаше различни видове масажи и терапии. Бяха поканили майката на Марк, Карол Жилбер, да се премести от град Квебек в Трите бора, за да им помага при управлението на хотела.

— Разбирам на какво основавате предположенията си, все пак съм облечен с костюм за тай чи — отвърна Бовоар и разпери ръце, за да демонстрира цялото величие на ски екипа си. Възрастната жена се разсмя. — Всъщност дойдох да ви помоля за услуга. Може ли да използвам една от вашите моторни шейни? Разбрах, че имате няколко за гостите си.

— Така е, имаме. Ще повикам Рор Пара, той ще ви помогне.

— Merci. Мислех да отида до колибата в гората.

Наблюдаваше я, докато говореше, за да проследи реакцията й. И стана това, което очакваше. Любезната дама изведнъж се вледени. Интересно, само няколко секунди по-рано изглеждаше толкова спокойна и удовлетворена, а сега, без да настъпват видими промени в обстановката, се бе превърнала в снежна статуя. От цялото й същество струеше хлад.

— Така ли? Защо?

— За да я видя пак. Просто отивам на разходка.

Жената го огледа внимателно със змийски очи. После маската й се стопи и Карол отново бе gentille grande dame58 на имението.

— В това време? — възкликна и хвърли поглед към сипещия се сняг навън.

— Ако снегът бе пречка да правя каквото и да е, нямаше да мога да свърша нищо през зимата — отвърна Бовоар.

— Вярно — призна жената. Жан Ги си помисли, че долавя неохота в тона й. — Едва ли сте чули, но съпругът ми вече живее там.

— Така ли? — Не беше чул. Но забеляза, че Карол каза „съпругът ми“, а не „бившият ми съпруг“. Бяха живели разделени години наред, докато един ден Венсан Жилбер се бе появил в хотела изневиделица и неканен, и то почти по същото време, когато бе открит трупът на Отшелника.

— Сигурен ли сте, че не бихте предпочели кална баня? — попита възрастната дама. — Според мен усещането е приблизително същото като един час, прекаран с Венсан.

Бовоар се разсмя.

— Non, madame, merci59. Дали ще има нещо против, ако намина?

— Венсан ли? Опасявам се, че отдавна се отказах да разбера начина му на мислене. — Все пак Карол омекна малко и се усмихна на разтапящия се мъж. — Сигурна съм, че ще се зарадва на компанията ви. Но най-добре побързайте, преди да е станало твърде късно.

Вече беше два следобед. До четири щеше да се стъмни.

А когато зимното слънце залезеше над горите на Квебек, от сенките изпълзяваха чудовища. Не онези от второразредните филми — зомбита, мумии или извънземни, а много по-стари и неуловими призраци. Невидими създания, които се спускаха в гората с понижаването на температурите. Смърт от измръзване, смърт от прекалено дълго оставане на открито, смърт при отклоняване дори на крачка от пътеката и изгубване. Смърт, древна и търпелива, се спотайваше в квебекския лес и чакаше залеза на слънцето.

— Елате с мен.

Дребната и фина Карол Жилбер навлече дебелото си палто и броят на извънземните се увеличи. Заобиколиха хотела и нагазиха през огромните меки преспи сняг. Недалеч инспектор Бовоар видя ски бегачи, които пресичаха полето по маркирани пътеки. След минути щяха да са на закрито, щяха да седнат край огъня с поруменели бузи и измръзнали носове, да пият чай с ром или горещ шоколад и да разтриват вкочанените си стъпала, за да възстановят кръвообращението.

Щом бяха отседнали в СПА хотела, навярно бяха богати. Щеше да им е топло и удобно.

А самият той щеше да се отправи дълбоко в гората в надпревара със залязващото слънце, към колибата, където бе извършено убийство, а сега я обитаваше един негодник.

— Рор! — провикна се Карол Жилбер и ниският набит мъж в бараката се изправи. Косата и очите му бяха почти черни, а фигурата — здрава и мускулеста.

— Мадам Жилбер — поздрави той и кимна на възрастната жена. Не угоднически, а с уважение. Инспектор Бовоар осъзна, че тази жена винаги ще получава уважително отношение, защото самата тя се отнасяше така към околните. Както и сега с този обикновен горски работник.

— Помните инспектор Бовоар, нали?

За един неловък момент Рор Пара се поколеба, но след малко протегна ръка. Жан Ги не бе изненадан. Заедно с останалите от екипа на отдел „Убийства“ бяха вгорчили живота на този човек. Той, съпругата му Хана и синът им Хавък бяха сред основните заподозрени в разследването на убийството на Отшелника.

Инспекторът погледна някогашния заподозрян. Мъж, който познаваше гората и бе започнал да разчиства пътеката към колибата на самотния старец. Беше чех. Убитият също се оказа чех. По онова време синът на Рор, Хавък, работеше за Оливие, така че можеше да го е проследил някоя нощ през гората, да е намерил колибата и съкровищата в нея.

Почти бе сигурно, че Отшелника е натрупал скъпоценностите си, като е крадял от хора от бившите комунистически държави в Източна Европа, когато режимът се е разпаднал. Когато те отчаяно са търсели начин да избягат, да емигрират на Запад.

Бяха поверили семейните си ценности, пазени и кътани поколения наред по време на комунизма, на човек, който не заслужаваше доверието им. На Отшелника, преди да стане отшелник. Тогава той бе имал план. Да открадне съкровищата им. Но бе отнел много повече от старинни предмети и произведения на изкуството. Бе отнел надеждата и вярата на тези хора.

Дали си бе присвоил и нещо, което е принадлежало на Рор и Хана Пара? Дали го бяха открили?

Дали го бяха убили?

Карол Жилбер си тръгна и мъжете останаха сами в бараката.

— Защо ще ходите в колибата?

Нямаше и капка дипломатичност в този човек тухла.

— Просто от любопитство. Проблем ли е за вас?

Изгледаха се продължително и настойчиво.

— Защо сте дошли, да създавате неприятности ли?

— Дошъл съм да си почина. Отивам на приятна разходка из гората, нищо повече. Ако не побързате, ще стане твърде късно.

А може би именно такава бе целта на Пара, помисли си Бовоар, докато слагаше каска върху плетената си шапка. Яхна машината и запали двигателите. Нарочно ли се бавеше Pop? С надеждата, че инспекторът ще се загуби в гората след падането на нощта?

Не, едва ли имаше чак такива сложни планове, прецени Жан Ги. Този мъж бе от типа хора, които удряха враговете си по главата. От такъв удар бе починал и Отшелника.

Бовоар махна с ръка и потегли, като усети вибрациите на мощната машина под себе си. Беше се качвал много пъти на моторни шейни, откакто бе започнал работа в отдел „Убийства“ преди десетина години. Обожаваше това превозно средство. Ревът на двигателите, мощта, свободата. Усещането за освежаващ вятър и сняг в лицето. Благодарение на костюма му беше удобно и топло, даже почти горещо. Усещаше как започва да се поти.

Стисна кормилото и се наклони настрани. Тежката машина се подчини на движението му. Но имаше нещо различно.

Нещо не беше наред.

Не с машината, а с него. Почувства позната болка в корема.

Но защо? Нали просто седеше върху моторната шейна, не извършваше някаква физически натоварваща дейност.

Продължи да се движи по тясната пътека и навлизаше все по-дълбоко в гъсталака. Без листа по дърветата гората изглеждаше студена и гола. Сенките бяха резки и дълги също като болката, която вече пронизваше стомаха му, продължаваше настрани и се спускаше надолу към слабините.

Бовоар си пое дълбоко въздух, но болката се влошаваше.

Накрая бе принуден да спре.

Преви се надве, притиснал длан към корема си, а с другата си ръка хвана кормилото едва и превключи моторната шейна на свободна скорост. Клюмна и отпусна глава върху ръката си. Опита се да се съсредоточи върху вибрациите, върху този успокояващ, дълбок, предсказуем, цивилизован шум. Но целият му свят се бе свил до едно-единствено усещане.

Болка.

Мъчителна, но позната. Болка, с която си мислеше, че се е разделил завинаги, но тя отново го бе намерила в смрачаващата се зимна гора.

Затвори очи и се фокусира върху дишането си. Слушаше го, чувстваше го. Продължително и спокойно издишване. Продължително и спокойно вдишване.

Колко голяма бе грешката му? До падането на мрака оставаше час, може би малко повече. Дали някой щеше да вдигне тревога? Дали щяха да забележат липсата му? Дали Рор Пара щеше просто да се прибере у дома? Дали Карол Жилбер щеше да заключи вратата на хотела и да хвърли още една цепеница в камината?

Тогава усети допира на ръка до лицето си и рязко вдигна глава. Но ръката го удържа. Не насилствено, а уверено. Бовоар отвори клепачи и погледна в яркосините очи срещу себе си.

— Не мърдайте, стойте мирно.

Мъжът бе стар. С повехнало лице, но пронизващи очи. Премести бързо голата си длан, която досега бе държал на лицето на Жан Ги, надолу към шала, под яката и полото, и с пръсти напипа пулса му.

— Шшшт — прошепна. Бовоар се подчини.

Знаеше кой е този човек. Венсан Жилбер. Доктор Жилбер.

Негодникът.

Но Гамаш, Мирна, Стария Мъндин и много други твърдяха, че е светец.

Жан Ги не бе забелязал нищо подобно. Беше му се сторил пълен негодник, докато разследваха убийството на Отшелника.

— Елате с мен.

Жилбер се пресегна над тялото на Бовоар и угаси двигателите на моторната шейна, сетне прокара дългата си ръка около раменете му и внимателно му помогна да се изправи. Мъжете бавно тръгнаха по пътеката, като от време на време Жан Ги спираше да си поеме въздух. Повърна веднъж. Докторът свали шала си, избърса лицето на инспектора и почака. Почака още. Стоеше в сняг и студ и чакаше Бовоар да си възвърне способността да върви. И така, предпазливо, мълчаливо, двамата потъваха все по-дълбоко в гората, докато следователят се подпираше на високия възрастен негодник.

Затворил очи, Жан Ги се бе съсредоточил върху преместването на единия си натежал крак пред другия. Чувстваше болката, която се разливаше по цялото му тяло, но долавяше и целувките на снежинките върху лицето си и се опита да мисли само за тях. Внезапно усещанията му се промениха. Снегът вече не докосваше бузите и челото му. Чу трополене на стъпки върху дървена повърхност.

Бяха в колибата. Почти се разплака от изтощение и облекчение.

На влизане отвори очи и сякаш на милиони километри, в дъното на стаичката, зърна огромно легло. Върху него имаше топла завивка и меки възглавници.

Бовоар желаеше само едно — да прекоси стаята, която бе много по-голяма, отколкото я помнеше, и да се стовари в леглото в далечния й край.

— Почти стигнахме — прошепна докторът.

Жан Ги се вторачи в леглото и се опита с мисълта си да го приближи към себе си, докато с Жилбер се тътреха по дървения под. И накрая, най-накрая, стигнаха.

Възрастният мъж му помогна да седне, но Бовоар се преви и клюмна към възглавницата. Лекарят го задържа изправен и го съблече.

Чак когато свали дрехите му, остави Жан Ги бавно и уморено да отпусне глава на възглавницата. Зави го с меките бархетни чаршафи и чак накрая дръпна пухкавата завивка върху му.

Инспекторът постепенно се унесе, докато вдъхваше сладкия мирис на пушека от кленово дърво, който се носеше от огнището, и аромата на домашно приготвена супа. Усещаше как го обгръща топлина, а през прозореца се виждаше как навън се трупа сняг и се спуска тъмнина.

Събуди се няколко часа по-късно и бавно дойде на себе си. Тялото го наболяваше отстрани, сякаш някой го бе ритал много силно, но гаденето бе преминало. В леглото му бе пъхната грейка за затопляне и той осъзна, че е прегърнал бутилката от каучук и се е свил на топка върху нея.

Сънливо и мързеливо продължи да се излежава в кревата, докато предметите в стаята постепенно придобиха ясни очертания.

Венсан Жилбер седеше на голям люлеещ се стол пред камината. Четеше книга, опънал обутите си в пантофи крака върху табуретка, а на масичката до него имаше чаша червено вино.

Колибата изглеждаше позната, но и различна.

Стените все така бяха от дървесни дънери, прозорците и огнището бяха същите като преди. Върху дъските на пода бяха метнати килими, но не фините, ръчно тъкани ориенталски черги на Отшелника. Новите постилки също бяха правени на ръка, но създаваха много повече домашен уют.

По стените висяха няколко картини, но не шедьоврите, които Отшелника бе колекционирал и укривал тук. А скромни творби на квебекски художници. Приятни, но не особено впечатляващи.

Чашата, в която доктор Жилбер си бе налял вино, приличаше на всяка друга. Нямаше нищо общо с бокалите от гравиран оловен кристал, намерени тук след убийството.

Но най-голямата промяна бе настъпила там, където Отшелника бе държал свещници от сребро, злато и фин костен порцелан, за да си осигури светлина. Доктор Жилбер ги бе заменил с лампа. Електрическа лампа. А на масата до лекаря Бовоар забеляза телефон.

Дълбоко в гората бе прокарано електричество, за да захранва тази малка затънтена колиба.

Тогава инспекторът си спомни защо бе поел към гората.

Искаше да види още веднъж къде е било извършено убийството. Погледна към вратата и забеляза, че пред нея има килимче — точно върху мястото, където бе кървавото петно. Може би още беше там.

Смъртта бе прекрачила прага на тази кротка къщурка, но чий образ бе приела? На Оливие или на някой друг? И какво бе подтикнало убиеца към действие? От главен инспектор Гамаш знаеше, че убийството никога не се изчерпва с един пистолет, нож или удар по главата. Важен бе мотивът, който караше човек да натисне спусъка или да замахне с ръка.

Какво бе отнело живота на Отшелника? Алчност — както твърдяха Кралската прокуратура и Гамаш? Или нещо друго? Страх? Ярост? Отмъщение? Завист?

Съкровищата, които откриха тук, бяха забележителни, но не бяха най-удивителната им находка по време на разследването. Колибата им бе поднесла още нещо, нещо много по-смущаващо.

Дума, вплетена в паяжина. Горе под гредите на тавана, в ъгъла на колибата, където тегнеха най-тъмните сенки.

Woo.

Намериха същата дума, грубо издялана върху парче дърво, оцапано с кръв. То се бе изплъзнало от ръката на мъртвеца и се бе търкулнало под леглото, сякаш за да се скрие там. Дребна дървена дума. Woo.

Но какво ли бе значението й?

Дали Отшелника я бе издълбал?

Изглеждаше малко вероятно. Той бе майстор дърворезбар, а дървеното woo бе грубовато и някак детинско.

Обвинението поддържаше тезата, че Оливие е вплел думата woo в паяжината и я е издялкал върху дървото, за да уплаши Отшелника и да го накара да не излиза от колибата си. А Оливие накрая си бе признал, че целта му е била точно такава — да внуши на обезумелия старец, че светът навън е опасен. Пълен с демони, фурии и ужасни, страховити създания.

„Хаос иде, стари друже“ — бе прошепнал Отшелника на своя гост в последната нощ от живота си. Оливие си бе свършил добре работата. Старецът е бил обзет от страх и ужас.

Но макар да бе признал за почти всичко останало, Оливие бе отрекъл две неща.

Че е убил Отшелника.

И че е издялал woo върху парчето дърво.

Съдът не му бе повярвал. Оливие бе признат за виновен и осъден на затвор. Главен инспектор Гамаш с мъка бе водил делото срещу своя приятел до последната мъчителна подробност. Бовоар бе сътрудничил в този случай и вярваше в крайното заключение.

Но сега началникът му бе наредил да преразгледа цялото разследване, като започне от самото начало. Този път заръката му към Жан Ги бе да проследи дали същите улики могат да оневинят Оливие и да насочат обвинението към друг човек.

Като например мъжа, който седеше в колибата на няколко крачки от него.

Жилбер вдигна очи и се усмихна.

— Здравейте — каза, затвори книгата и бавно се изправи. Бовоар трябваше да си припомни, че този висок и слаб мъж с бели коси и проницателен поглед бе почти на осемдесет години.

Докторът седна на ръба на леглото и се усмихна успокоително.

— Ще ми позволите ли? — попита, преди да докосне Жан Ги. Инспекторът кимна. — Говорих с Карол и й казах, че ще прекарате нощта тук — обясни възрастният мъж и дръпна завивката надолу. — Тя обеща да се обади в пансиона и да съобщи на Габри. Няма за какво да се тревожите.

— Merci.

Докато говореше, Жилбер притискаше с топлите си, сигурни ръце корема на Бовоар.

Безброй пъти го бяха преглеждали през последните два месеца, особено първите няколко дни. Това сякаш бе новият му будилник. На всеки няколко часа се събуждаше от унеса, замаян от обезболяващите, и усещаше как някой отново ръчка корема му със студените си ръце.

Но докосването на Жилбер бе съвсем различно. Жан Ги изкриви лице в гримаса няколко пъти, въпреки че си бе обещал да не го допуска. Болката го хвана неподготвен. В мига, в който покажеше признаци на дискомфорт, докторът спираше да движи ръцете си и даваше на пациента си няколко секунди да си поеме въздух, после продължаваше прегледа.

— Май не е трябвало да излизате с моторната шейна — усмихна се Жилбер и отново зави инспектора с чаршафа и юргана. — Но предполагам, че и сам сте се досетили. Самият куршум е нанесъл вреди, но по-дългосрочният ефект е от нещо като ударна вълна, която се е получила при контакта. Лекарите обясниха ли ви това?

Бовоар поклати глава.

— Сигурно са били твърде заети. Куршумът е преминал през страничната част на корема и гърба ви. Вероятно сте изгубили много кръв.

Жан Ги кимна и се опита да прогони напиращите в главата му образи.

— Не е наранил вътрешните органи — продължи докторът, — но ударната вълна е увредила околните тъкани. Нещо като натъртване. Това усещате, ако се претоварите, както е станало днес следобед. Но се възстановявате добре.

— Merci — отвърна Бовоар. Беше хубаво най-сетне да разбере болката си.

В този момент инспекторът се убеди, че този човек наистина е светец. Бяха го преглеждали и докосвали безброй лекари и медицински сестри. Всички те бяха лечители, всички имаха добри намерения, някои бяха по-мили, други — по-груби. Всеки от тях му бе показал, че иска да спаси живота му, но никой не го бе накарал да почувства, че животът му е скъпоценен, че си струва да бъде спасен, че струва нещо.

Венсан Жилбер му вдъхна това чувство. Неговото лечителство преминаваше границите на плътта и кръвта, проникваше отвъд костите.

Докторът потупа завивките и понечи да стане, но нещо го спря. Посегна към масичката до леглото и взе оттам шишенце с хапчета.

— Намерих ги в джоба ви.

Бовоар протегна ръка, но възрастният мъж скри шишенцето в юмрук и се вгледа в лицето на инспектора. Възцари се продължително мълчание. Накрая Жилбер омекна и отвори дланта си.

— Внимавайте с тях.

Жан Ги взе шишенцето и изтръска едно хапче в шепата си.

— Може би половин — предложи лекарят и посегна.

Детективът го наблюдаваше как сръчно разделя мъничката таблетка оксиконтин на две.

— Нося си ги за всеки случай — обясни Бовоар и глътна миниатюрната половин таблетка.

Жилбер му подаде чиста пижама.

— В случай че направите някоя глупост? — попита с усмивка. — Може би това шишенце няма да ви стигне.

— Ха, ха — отвърна Жан Ги. Но вече усещаше разливаща се топлина и притъпяване на болката. Остави язвителността в забележката на мъжа да мине покрай ушите му.

Докато си обличаше пижамата, Бовоар гледаше как в кухнята докторът сипва супа в две купи и нарязва прясно изпечен хляб.

— Канейдиънс60 играят тази вечер, нали? — Върна се с поднос, отрупан с храна, и помогна на Бовоар да седне удобно в леглото. — Искате ли да гледаме?

— Да, моля.

След няколко мига вече ядяха супа с франзела и гледаха как Канейдиънс размазват в Ню Йорк.

— Пресолено — отсече Жилбер. — Казах на Карол да не слага толкова много сол в храната.

— На мен ми е вкусно.

— Значи нямате вкус. От малък сте само на пържени картофки и бургери.

Бовоар погледна доктора. Очакваше да го види усмихнат, но на хубавото му лице имаше кисело и гневно изражение. Високомерно, сприхаво, дребнаво.

Негодникът се бе завърнал. Или е бил там през цялото време и измамно лесно си съжителстваше с образа на светеца.