Сенки в снега

ГЛАВА ВТОРА

Арман Гамаш се настани на износения кожен диван под статуята на генерал Улф. Кимна на възрастния мъж отсреща и извади писмата от чантата си. След разходка из града в компанията на Емил и Хенри се бе върнал у дома, бе взел пощата и бележника си и бе мушнал всичко в чантата. После бе тръгнал нагоре по хълма с немската овчарка.

Към тихата библиотека на Литературно-историческото дружество.

Сега детективът гледаше издутия жълтеникавокафяв плик, който лежеше на дивана до него. Бе пълен с кореспонденцията, която пристигаше ежедневно в канцеларията му в Монреал. Полицай Изабел Лакост преглеждаше пощата и му я препращаше до домашния адрес на Емил. В плика имаше бележка:

Гамаш за момент отпусна ръката си, в която държеше бележката. Разбира се, че полицай Лакост щеше да каже истината. Такава, каквато я бе видяла. Нямаше избор, такъв бе характерът й, така бе обучена. Преди да замине, бе наредил на всичките си колеги от отдела да оказват пълно съдействие.

Както бе постъпил и самият той.

Продължи да чете бележката.

Писмото бе натежало прекалено много и детективът бавно отпусна ръка в скута си. Загледа се напред и пред очите му се появи образът на Изабел Лакост. Откъслечни картини изплуваха неканени в съзнанието му и също тъй неуловимо отлитаха. Ето я, надвесена над него, като че ли крещеше, но той не можеше да различи думи. Чувстваше нейните малки, силни ръце, с които бе сграбчила главата му. Видя я как се навежда по-близо, как движи устни с напрегнат поглед, сякаш се опитва да му каже нещо. Усети как полицайката разкъсва бронежилетката и оголва гърдите му. Зърна кръв по дланите и пръстите й, мярна изражението на лицето й.

После се яви пак тя.

На погребението. Погребенията. Облечена в униформа, в строя редом с останалите колеги от знаменития отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec. Той, Гамаш, е начело на ужасяващата върволица. Студът реже като бръснач. Погребват хората, които са загинали под негово командване в онзи съдбовен ден в изоставената фабрика.

Арман Гамаш затвори очи и вдиша дълбоко тежките аромати на библиотеката. История, стабилност, покой и тишина. Старомодна политура, дърво, обвити в износена кожа думи. Долови и своя собствен лек мирис на розова вода и сандалово дърво.

Опита се да си мисли за нещо хубаво, нещо приятно, потърси тих пристан за душата си. Намери го в Рен-Мари, докато си припомняше как звучеше гласът й в слушалката на мобилния му телефон по-рано през деня. Ведро. У дома. В безопасност. Дъщеря им Ани щеше да идва на гости за вечеря с мъжа си. Рен-Мари бъбреше за задачите си: да напазарува продукти, да полее цветята, да навакса с кореспонденцията си.

Представи си я с телефона в ръка, изправена до библиотеката в апартамента им в „Отремон“, в слънчевата дневна, пълна с книги, списания и удобни мебели, подредена и уютна.

В дома им имаше покой, както и в мисълта за Рен-Мари.

Гамаш усети как разтуптяното му сърце се укротява и дишането му става по-бавно. Още веднъж си пое дълбоко въздух и отвори очи.

— Дали кучето ви е жадно?

— Моля? — Детективът фокусира отново погледа си и видя как възрастният мъж, седнал срещу него, сочи към Хенри.

— Някога водех Шеймъс тук. Той лежеше в краката ми, докато четях. Като вашето куче. Как се казва?

— Хенри.

Като чу името си, младата немска овчарка седна и възбудено размърда огромните си уши във всички посоки, сякаш бяха сателитни чинии, с които се мъчеше да улови сигнал.

— Умолявам ви, мосю — усмихна се Гамаш, — не казвайте Т-О-П-К-А, защото ни е спукана работата.

Мъжът се разсмя:

— Шеймъс скачаше от вълнение всеки път, щом ме чуеше да изричам думата К-Н-И-Г-А. Разбираше, че ще идваме тук. Май му харесваше дори повече, отколкото на мен.

Гамаш посещаваше библиотеката ежедневно през последната седмица и досега не бе разговарял с никого, като се изключи шепненето с възрастната библиотекарка, която му помагаше в търсенето на неизвестни томове, свързани с битката на Авраамови поля.

Беше истинско облекчение да не говори, да не разказва и да не се чувства задължен да дава обяснения. Скоро щеше да дойде време и за това. Но засега копнееше само за спокойствие и го бе открил в тази затънтена библиотека.

Макар че от години редовно идваше на гости на своя стар наставник и си мислеше, че познава всички кътчета на Стария Квебек, допреди няколко дни не бе стъпвал в тази сграда. Дори не я бе забелязал измежду красивите къщи и църкви, манастири, училища, хотели и ресторанти.

Но тук, на улица „Сен Станислас“, недалеч от стария каменен дом на Емил, Гамаш бе открил убежище сред книгите в една англоезична библиотека. Че къде другаде?

— Дали е жаден? — попита възрастният мъж отново. Явно искаше да бъде полезен и макар че Хенри едва ли имаше нужда от нещо, Гамаш кимна и прие.

Господата излязоха от библиотеката и тръгнаха по облицования в дърво коридор, покрай портретите на някогашните председатели на Литературно-историческото дружество. Сякаш сградата бе покрита с плътен слой от собствената си история.

Това създаваше усещане за покой и стабилност. Същото се отнасяше впрочем и за по-голямата част от Стария Квебек, обграден от масивни стени. Единственият град крепост в Северна Америка, защитен от нападения.

В наши дни крепостните стени имаха по-скоро символична, отколкото практическа роля, но Гамаш знаеше, че символите могат да бъдат по-мощни и от бомба. Всъщност с времето хората погиваха, градовете падаха, но символите оставаха живи и силата им растеше.

Символите бяха безсмъртни.

Възрастният мъж наля вода в купичка и Гамаш я занесе обратно в библиотеката. Сложи я върху кърпа, за да не намокри широките тъмни дъски на дюшемето. Хенри обаче не й обърна никакво внимание.

Господата отново седнаха на местата си. Гамаш забеляза, че другият мъж чете дебел справочник по градинарство. Самият той се върна към кореспонденцията си. В купчината бяха избрани писма, които Изабел Лакост бе преценила, че началникът й би искал да види. Повечето бяха от колеги по целия свят, които изказваха съболезнования, а други — от обикновени граждани, които също искаха да споделят чувствата си. Прочете и отговори на всичките и мислено благодари на Лакост, че е препратила само малка извадка.

Най-накрая стигна до писмото, което очакваше да е в купчината. Винаги беше там. Всеки ден. Бе написано с вече до болка познат почерк, някак забързан, почти нечетлив, но Гамаш бе свикнал и без усилия дешифрира драсканиците.

Гамаш се усмихна. Това бе едно от най-любезните неща, които бе чувал от Рут Зардо. За нея си беше почти мило. Почти.

Както винаги Габри бе сложил в плика анасонова луличка. Гамаш я извади, поколеба се и накрая предложи лакомството на седналия отсреща мъж.

— Луличка?

Старецът вдигна поглед към детектива, а после премести очи върху лакомството.

— Предлагате десерт на непознат? Надявам се, че няма да ми се наложи да викам полиция.

Гамаш се напрегна. Дали човекът го бе разпознал? Нима това бе завоалирано послание? Но в бистрите сини очи на мъжа отсреща нямаше и капка лукавство, а на устните му играеше усмивка. Старецът се пресегна, разчупи луличката на две и подаде по-голямото парче на събеседника си. Онова със захарния пламък, най-хубавото и най-вкусното парче.

— Merci, vous êtes très gentil. — „Благодаря, много сте мил“, каза мъжът.

— C’est moi qui vous remercie. — „Аз трябва да ви благодаря“, отвърна Гамаш. Това бе традиционна, но не неискрена размяна на любезности между възпитани хора. Човекът говореше безупречен, изискан френски. Може би с лек акцент, но детективът си каза, че може просто така да му се е сторило, защото знаеше, че мъжът е англоезичен, а самият той бе франкофон.

Задъвкаха бонбоните и отново се зачетоха в книгите си. Хенри полегна кротко на пода, а когато наближи три и половина, библиотекарката Уини мина да включи осветлението. Слънцето вече залязваше над стените на града и над старата библиотека, скътана сред тях.

Гамаш си помисли как всичко това му прилича на матрьошка. Най-външното й лице беше Северна Америка, в нея бе сгушена Канада, а в Канада — Квебек. Какво имаше вътре в Квебек? Едно още по-миниатюрно присъствие: малката англоезична общност. А в нея?

В нея беше това място. Литературно-историческото дружество. То съдържаше потомците на някогашната Британска империя с техните летописи, мисли, спомени и символи. Без да поглежда към статуята над себе си, Гамаш знаеше кой е изобразен на нея. Тук бяха събрани техните лидери, техният език, тяхната култура и постиженията им — някои от които отдавна забравени или напълно непознати за франкофонското мнозинство отвъд тези стени, но поддържани живи между тях.

Дружеството бе забележително място, за чието съществуване почти никой франкофон не подозираше. Когато Гамаш бе разказал за него на Емил, старият му приятел си бе помислил, че детективът се шегува и си измисля, а сградата беше само на две пресечки от дома му.

Да, приличаше на матрьошка. Във всяка следваща фигурка бе прибрана друга, по-малка, а в сърцевината бе това малко бижу. Но дали бе прибрано там, или бе скрито?

Гамаш наблюдаваше Уини, която обикаляше библиотеката, отрупана с книги от пода до тавана, и с индийски килими, постлани върху дюшемето от широколистна дървесина. Имаше дълга дървена маса и читалня, която се състоеше от две кожени кресла с широки облегалки и от протрития кожен диван, зает от Гамаш. Писмата и книгите му бяха на близката масичка. Високите етажерки се редуваха със сводести прозорци, през които в помещението нахлуваше светлина, когато имаше такава. Но най-впечатляващата част от библиотеката беше извитият балкон, който заемаше горната половина на залата. Посетителите можеха да се изкачат на второто ниво по спираловидно стълбище с парапет от ковано желязо, а там рафтовете с книги се издигаха чак до измазания с гипс таван.

Залата бе пълна с томове и тонове. Светлина. И покой.

Гамаш не можеше да повярва, че доскоро е нямал представа за съществуването на това място. Натъкна се на него случайно един ден, докато се разхождаше и се опитваше да прогони натрапчивите образи от съзнанието си. Но неканените видения не бяха нищо в сравнение със звуците, които го преследваха. Изстрелите, пращенето на дърво и мазилка, когато куршумите се забиваха в стените. Виковете, а след тях — писъците.

Над всички тях се извисяваше тихият младежки глас, изпълнен с доверие, който шепнеше в главата му:

— Вярвам ви, сър.

Арман и Хенри си тръгнаха от библиотеката и минаха през обичайните магазини по пътя си: от „Ж. А. Моазо“ детективът купи няколко вида сирена от непастьоризирано мляко, пастет и агнешко, от зарзаватчийницата от другата страна на улицата — плодове и зеленчуци, а от пекарна „Паяр“ на улица „Сен Жан“ — прясна, още топла франзела. Пристигна у дома преди Емил и добави още една цепеница в огъня, за да сгрее изстиналата къща. Сградата бе построена през 1752 година и макар че каменните зидове бяха дебели почти един метър и с лекота можеха да отблъснат гюле, бяха беззащитни пред зимните ветрове.

Докато Арман готвеше, домът започна да става все по-уютен и приветлив и когато домакинът се прибра, вътре беше приятно затоплено и се носеха аромати на розмарин, чесън и агнешко.

— Salut16! — провикна се Емил от входната врата, а само след миг вече бе в кухнята с бутилка червено вино в ръка и посягаше към тирбушона. — Ухае страхотно.

Гамаш занесе в дневната подноса с предястия, отрупан с резени пресен хляб, сирена и пастет, и го остави на масичката край камината, а Емил го последва с отворената бутилка вино.

— Santé17!

Мъжете седнаха с лице към огъня и вдигнаха чаши за наздравица. Когато хапнаха по нещо, започнаха да си разказват как е минал денят им. Емил сподели, че е обядвал с приятели в бара на „Шато Фронтенак“ и се е занимавал с проучвания за Société Champlain18. Арман описа тихите часове, прекарани в библиотеката.

— Намери ли онова, което търсеше? — попита възрастният мъж и отхапа от филийката си, намазана с пастет от глиганско месо.

Гамаш поклати глава.

— Трябва да е някъде там. Иначе не се връзва. Знаем, че френските войски са били на не повече от километър оттук през 1759 година и са чакали британците.

Говореше за битката, която всички деца в Квебек изучаваха в училище, а след това фантазираха, че са били част от нея и я разиграваха отново и отново с дървени мускети и въображаеми коне. Същата ужасна битка бе определила съдбата на града, на територията, на държавата и континента. Битката при Квебек, която през 1759 година на практика бе сложила край на Седемгодишната война19. По ирония на съдбата, след като французите и англичаните воювали за Нова Франция дълги години, последното сражение било кратко. Но кърваво.

Докато Гамаш разказваше, двамата мъже си представяха сцената.

Хладен септемврийски ден. Войските под командването на генерал Монкалм20 са смесица от елитни френски части и квебекчани, които са по-запознати с партизанските военни тактики, отколкото с класическата война. Французите отчаяно се надяват да вдигнат обсадата на Квебек, която води до жестоко и мъчително гладуване на населението. Над петнайсет хиляди снаряда са се изсипали над малката общност зад стените на града, а зимата чука на вратата и ако обсадата не приключи, всички ще измрат. Мъже, жени, деца. Медицински сестри, монахини, дърводелци, учители. Всички ще загинат.

Генерал Монкалм и неговата армия се готвят да срещнат мощните британски сили във величествена битка. Победителят може да бъде само един.

Монкалм е смел и опитен военен, командир, който винаги е на фронтовата линия и вдъхновява хората си със своя пример. За тях той е герой.

Кой се изправя срещу него? Също толкова блестящ и безстрашен войник — генерал Улф.

Квебек е изграден на скала при стеснение на реката. Това дава огромно стратегическо предимство. Врагът не може да предприеме директна атака, защото трябва да изкачи стръмната скала, а това е невъзможно.

Но могат да организират нападение малко по-нагоре по течението на реката и затова Монкалм чака точно там. Все пак има още една възможна местност недалеч оттам. Съобразителният командир Монкалм решава да изпрати един от хората си — своя личен aide-de-camp21, полковник Бугенвил.

И така, през септември 1759 година генералът чакал.

Но Монкалм допуснал грешка. Ужасна грешка. Всъщност няколко грешки, а Арман Гамаш, който живо се интересуваше от историята на Квебек, бе решен да го докаже.

— Теорията ти е много интересна, Арман — рече Емил. — Наистина ли вярваш, че ключът се крие в онази малка библиотека? В англоезична библиотека?

— Че къде другаде?

Емил Комо кимна. Изпитваше облекчение, като виждаше приятеля си толкова заинтригуван. Когато Арман и Рен-Мари пристигнаха преди около седмица, му трябваше поне един ден, за да възприеме промените, които бяха настъпили у Гамаш. Не бяха само брадата и белезите — детективът изглеждаше смачкан, натежал и обременен от скорошните събития. Сега той пак се занимаваше с миналото, но поне беше миналото на някой друг, не неговото собствено.

— Стигна ли до писмата?

— Да. Трябва да изпратя няколко отговора — отвърна Арман и извади пакета с кореспонденцията си. Поколеба се за миг, сетне се реши и извади един от пликовете. — Бих искал да прочетеш това.

Емил отпиваше от виното си и четеше, докато в един момент се разсмя. Върна писмото на Гамаш с думите:

— Тази Рут определено си пада по теб.

— Ако имах плитки, със сигурност щеше постоянно да ги дърпа — усмихна се детективът. — Но според мен ти я познаваш.

Гамаш изрецитира откъс от стихотворение:

— Тази Рут ли? — изненада се Емил. — Рут Зардо? Поетесата?

И завърши удивителната творба, която вече се преподаваше в училищата в цял Квебек:

Мъжете замълчаха и се загледаха в тихо пропукващия огън. Всеки бе потънал в собствените си мисли за любовта и загубата, за непоправимите вреди.

— Мислех, че е мъртва — промълви Емил накрая, докато мажеше пастет върху мекия хляб.

Гамаш се засмя:

— Когато Габри я представяше на Рен-Мари, каза, че я намерили, когато копаели в мазето.

Емил отново посегна към писмото и попита:

— Кой е този Габри? Приятел?

Арман се поколеба.

— Да, живее в онова селце, за което съм ти разказвал. Трите бора.

— Спомням си, бил си там няколко пъти. Разследвахте убийства. Веднъж се опитах да намеря селото на картата. Нали каза, че е на юг от Монреал, близо до границата с Върмонт?

— Точно така.

— Е — продължи Емил, — явно съм сляп, защото не можах да го видя.

Гамаш кимна.

— По някаква причина картографите са пропуснали да отбележат Трите бора.

— Тогава как го намират хората?

— Не знам. Може би се появява изневиделица.

— Бях сляп, но виждам днес22? — цитира Емил. — Явява се само на грешник като теб?

Детективът се разсмя:

— Най-хубавите кроасани и café au lait в Квебек. Щастлив грешник съм аз. — Изправи се и сложи още една купчина писма на масичката за кафе. — Исках да ти покажа и тези.

Емил се зае да ги чете, докато Гамаш отпиваше от виното си, хапваше филийки франзела със сирене и се наслаждаваше на комфорта на стаята — дотолкова позната, че се чувстваше почти като у дома си.

— Всичките са от този човек, Габри — отбеляза Емил най-накрая и потупа малкия куп пликове. — Колко често ти пише?

— Всеки ден.

— Всеки ден? Да не е обсебен от мисълта за теб? Заплашва ли те с нещо? — Възрастният домакин се наведе със сериозен поглед. В миг хуморът му се изпари.

— Не, ни най-малко. Той ми е приятел.

— Защо му е на Оливие да мести трупа? — прочете Емил. - Няма логика. Знаеш, че той не е убиецът. Пише едно и също всеки път. — Взе още няколко писма и ги огледа набързо. — Какво иска да каже?

— Има предвид един случай, който разследвах миналата есен, около Деня на труда. В бистрото на Оливие в Трите бора бе намерен труп. Жертвата е била ударена веднъж по тила. Смъртоносно.

— Веднъж?

Наставникът му веднага бе обърнал внимание на тази значителна подробност. Единствен опустошителен удар. Това беше голяма рядкост. След първия нанесен удар почти винаги следваха още много, тъй като убиецът изпадаше в ярост. Почти никога не попадаха на случай, където е бил нанесен един-единствен удар, достатъчно силен, за да причини смърт. Това означаваше, че някой е бил изпълнен с толкова ярост, че да вложи цялата си енергия, когато замахне, но е имал и достатъчно самоконтрол, за да спре дотам. Страховито съчетание.

— Жертвата нямаше никакви документи, по които да установим самоличността. В крайна сметка обаче попаднахме на колиба в гората, където е живял и е бил убит мъжът. Емил, да можеше да видиш какво имаше вътре.

Емил Комо имаше развинтено въображение, подхранвано в продължение на десетилетия от ужасни находки. Зачака да чуе как Гамаш ще опише страшната колиба.

— Беше пълна със съкровища.

— Съкровища?

— Знам — усмихна се Арман, като видя изражението му. — И ние не очаквахме подобно нещо. Беше невероятно. Антики и предмети на изкуството. Безценни.

Бе привлякъл цялото внимание на наставника си. Емил седеше леко приведен, сключил слабите си ръце — едновременно спокоен и нащрек. Ловец на убийци за цял живот, сега той надушваше кръвта. Гамаш бе научил от този човек всичко за убийствата. И още много.

— Продължавай — подкани Комо.

— Имаше оригинални издания на книги с автографи от авторите, древни керамични съдове, оловен кристал отпреди хилядолетия. Намерихме плочка от Кехлибарената стая и сервизи, които някога са принадлежали на Екатерина Велика.

И една цигулка. За миг Гамаш се пренесе в колибата и пред погледа му се яви полицай Пол Моран. Мършав, непохватен, млад и неопитен, той взе безценната цигулка, постави я под брадичката си и сякаш се срасна с нея. Тялото му внезапно придоби смисъл, сякаш Моран бе създаден, за да свири на този инструмент. И да изпълни дървената къщурка в гората с най-красивата и тъжна келтска мелодия, която се запечатваше в паметта завинаги.

— Арман?

— Извинявай — промълви Гамаш, когато умът му се върна в каменната къща в град Квебек. — Просто си спомних нещо.

Наставникът му го гледаше внимателно.

— Наред ли е всичко?

Детективът кимна и се усмихна.

— Да, само една мелодия.

— В крайна сметка открихте ли кой е убил самотника?

— Да. Доказателствата бяха повече от достатъчни. В бистрото намерихме оръжието на убийството и други вещи от колибата.

— Убиецът е бил Оливие? — попита Емил, като посочи писмата.

Арман кимна.

— На всички им беше трудно да повярват, на мен също, но това бе истината.

Възрастният мъж наблюдаваше приятеля си. Познаваше го добре.

— Харесваше този Оливие, нали?

— Беше ми приятел. Все още е.

Детективът отново си припомни как седеше във веселото бистро и държеше уликите, които доказваха вината на приятеля му. Спомни си ужаса, който го обзе с осъзнаването, че Оливие наистина е убиецът. Бе отнел съкровищата на онзи човек от колибата му. И нещо повече. Бе отнел живота му.

— Значи трупът е бил открит в бистрото, но убийството е станало в колибата? Това ли има предвид Габри? Защо му е на Оливие да мести трупа от колибата в бистрото?

Гамаш дълго време не отговори, а Емил го остави да помълчи. Отпиваше от чашата с вино, занимаваше се със собствените си мисли, взираше се в меките пламъци и чакаше.

Накрая Арман погледна наставника си и изрече:

— Габри задава добър въпрос.

— Партньори ли са?

Детективът кимна.

— Е, значи просто не иска да повярва, че Оливие го е извършил. Това е.

— Вярно е, не иска да повярва. И все пак въпросът е добър. Ако Оливие е убил Отшелника в забутана колиба, защо му е да мести трупа на друго място, където ще бъде открит по-лесно?

— И то в собственото си бистро.

— Не, точно тук става заплетено. Всъщност е пренесъл тялото в СПА хотел, разположен наблизо. Призна, че е искал да съсипе собственика, затова е оставил трупа там. В негово лице е виждал заплаха за бизнеса си.

— Ето, значи това е отговорът.

— Но той не ми върши работа — възрази Гамаш и извърна цялото си тяло към Емил. — Оливие твърди, че когато е намерил Отшелника, той вече е бил мъртъв. Решил е да използва трупа му като един вид оръжие, за да навреди на конкурента си. Но казва, че ако наистина бе извършил убийството, никога не би преместил тялото. Щял е да го остави там или да го замъкне в гората, за да го изядат койотите. Защо някой, който е убил човек, би улеснил откриването на трупа?

— Чакай малко — прекъсна го Комо, докато се опитваше да навърже фактите. — Каза, че сте намерили трупа в бистрото на Оливие. Това пък как е станало?

— Малко е неловко — обясни Гамаш. — На собственика на СПА хотела му хрумнала същата идея. Когато видял тялото, решил да го занесе в бистрото, за да съсипе репутацията на Оливие.

— Колко добросъседско.

Детективът кимна.

— Отне ни известно време, но в крайна сметка открихме колибата с всичките й съкровища, както и улики, че собственикът е бил убит там. Всички лабораторни резултати потвърдиха, че само двама души са влизали вътре: Отшелника и Оливие. После намерихме предмети от къщичката скрити в бистрото. Един от тях бе оръжието на убийството. Оливие призна, че ги е откраднал…

— Глупав човек.

— Алчен човек.

— Арестува ли го?

Гамаш кимна и си спомни онзи ужасен ден, в който разбра истината и трябваше да предприеме действия. Спомни си лицето на Оливие, но по-лошото бе, че не можеше да изтрие от паметта си изражението на Габри.

После дойдоха съдебният процес, уликите, показанията на свидетелите.

Присъдата.

Арман сведе поглед към купчината писма на дивана. По едно за всеки ден от момента, в който бе произнесена присъдата на Оливие. Всичките бяха дружелюбни, във всичките се повтаряше онзи въпрос: Защо му е на Оливие да мести трупа?

— Продължаваш да говориш за онзи човек с прозвище. Отшелника. Кой е бил всъщност?

— Чешки имигрант на име Якоб. Само това знаем.

Емил се вгледа в приятеля си и кимна. Беше необичайно жертва на убийство да остане неидентифицирана, но пък се случваше. А в този случай убитият очевидно не е искал да бъде разпознат.

Преместиха се в трапезарията с голата каменна стена, отворения кухненски бокс и ароматите на печено агнешко и зеленчуци. След като се навечеряха, облякоха дебелите си връхни дрехи, сложиха каишка на Хенри и излязоха в режещия нощен студ. Под стъпалата им хрущеше твърд сняг. Смесиха се с тълпата, която се стичаше през голямата каменна арка на крепостната стена към „Плас Дювил“ и церемонията за откриването на Квебекския карнавал.

Насред празничната глъчка, докато цигуларите пиляха с лъкове струните на инструментите си, децата се пързаляха на кънки и фойерверките озаряваха небето над Стария град, Емил се обърна към Гамаш:

— Защо Оливие е преместил трупа, Арман?

Детективът събра всичките си сили, за да удържи под напора на гърмежите и експлозиите наоколо, избухващите светлини, тълпата от хора, блъсканицата и крясъците.

Видя как Жан Ги Бовоар пада прострелян в другия край на изоставената фабрика. Видя и въоръжените хора горе, които откриха стрелба по тях, макар че мястото се смяташе за почти незащитено.

Бе допуснал грешка. Ужасна, кошмарна грешка.