Сенки в снега

ГЛАВА ТРЕТА

На следващата сутрин, в събота, Гамаш изведе Хенри и двамата тръгнаха под нежно сипещия се сняг нагоре по улица „Сент Юрсюл“ за закуска в „Пти Коан Латен“. Докато чакаше омлета си с чаша café au lait на масичката, детективът четеше съботните вестници и поглеждаше към групичките посетители на Карнавала, които отиваха към заведенията за палачинки по улица „Сен Жан“. Беше му приятно, че е съпричастен с празненствата, без да е част от тях, седнал на топло в бистрото, разположено на странична уличка, с Хенри неотлъчно до него.

След като прочете Le Soleil и Le Devoir, сгъна вестниците и отново извади писмата от Трите бора. Представи си Габри — едър, солиден, някак величествен — как седи в бистрото, което вече управлява сам, облегнат на дългия полиран дървен тезгях, и пише. В двата края на просторния салон с открити греди под тавана са каменните камини. Огънят в тях е запален, бумти, изпълва пространството със светлина, топлина и гостоприемство.

Дори в порицанието на Габри към Гамаш имаше доброта и загриженост.

Арман погали пликовете с пръст и почти усети нежността на едрия мъж. Но долови и друго — увереността му.

Той не е убиецът. Габри повтаряше това изречение отново и отново във всяко писмо, сякаш повторението щеше да го затвърди като истина.

Защо му е на Оливие да мести трупа?

Гамаш спря да милва хартията с пръст и се загледа през прозореца. После извади мобилния си телефон и се обади на някого.

След като закуси, детективът се изкачи по стръмната и хлъзгава улица. Зави наляво и тръгна към Литературно-историческото дружество. От време на време отстъпваше настрани и нагазваше в някоя пряспа, за да пропусне покрай себе си семействата, които се пързаляха по тротоара. Децата бяха омотани и овързани като пашкули, защитени от суровия студ на квебекската зима. Отиваха към Ледения дворец на Боном, ледената пързалка или към някоя cabane à sucre23, където топлият кленов сироп се изливаше върху сняг и се втвърдяваше до консистенцията на дъвчащ бонбон. Вечерите на Карнавала бяха за студентите, които се напиваха и купонясваха, но ярките дни бяха за децата.

Гамаш за пореден път се удиви на красотата на този старинен град: на тесните виещи се улички, на каменните здания, на металните покриви, затрупани под сняг и лед. Сякаш се бе озовал в средновековно европейско селище. Но Квебек беше нещо повече от атрактивна отживелица или приятен тематичен увеселителен парк. Той бе жив, пулсиращ пристан, величествен град, който бе попадал под различна власт, но бе успял да съхрани сърцето си. Снегът започна да се сипе на по-тежки парцали, но почти нямаше вятър. Вечно красивият град изглеждаше още по-вълшебен през зимата: сняг, светлини, теглени от коне calèches24, хора, загърнати в топли и цветни дрехи, за да се пазят от студа.

Когато се изкачи по улицата, детективът спря, за да си поеме въздух. С всеки изминал ден му бе все по-лесно да го прави. Здравето му укрепваше благодарение на дългите спокойни разходки с Рен-Мари, Емил, Хенри или понякога без компания.

Но през последните дни никога не оставаше сам. Жадуваше за блажена самота.

Avec le temps, бе казал Емил. С времето. Навярно бе прав. Силите му се връщаха, но защо разумът му все още се бавеше?

Гамаш отново закрачи и забеляза, че по-нататък по улицата се случва нещо. Съзря полицейски коли. Най-вероятно създаваха проблеми някакви студенти с махмурлук, които са дошли в Квебек, за да опитат официалната напитка на Карнавала, „Карибу“ — почти смъртоносна смесица от портвайн и алкохол. Макар че нямаше доказателства, Арман бе сигурен, че именно „Карибу“ е виновен за оплешивяването му, започнало преди да навърши трийсет.

Когато наближи Литературно-историческото дружество, видя още коли от градската полиция на Квебек и кордон от служители на реда.

Спря. Хенри също спря до него, седна и загледа напрегнато.

Тази пресечка беше по-спокойна и по нея минаваха по-малко хора, отколкото по познатите маршрути в центъра. Виждаше как минувачи се стичат по съседните улици, само на няколко метра от него, без изобщо да забелязват какво става наблизо.

Полицаи стояха пред стълбището, което водеше към входната врата на старата библиотека. Други обикаляха нервно. До тротоара бе паркиран бус на фирма за ремонт на телефонни линии. Пристигнала бе и линейка, но лампите й не просветваха — нямаше спешност.

Това означаваше едно от двете: или сигналът е бил фалшив, или не е бил, но вече не беше нужно да се бърза.

Гамаш знаеше какъв е случаят. Няколко полицая се бяха облегнали на линейката, смееха се и се ръчкаха един друг. Главният инспектор стоеше от другата страна на улицата, настръхнал от негодувание, защото самият той никога не позволяваше подобно поведение на място, където е извършено престъпление. В живота имаше време за смях, но не и в близост до скоро настъпила насилствена смърт. А тук имаше мъртъв човек, убеден беше. Не само инстинктът му го подсказваше, имаше и купища знаци. Броят на полицаите, липсата на спешност, линейката.

Ставаше дума за убийство. Кордонът бе безспорното доказателство.

— Отдръпнете се, мосю — приближи се към него млад нахакан полицай. — Няма нищо за гледане.

— Исках да вляза в библиотеката — отвърна Гамаш. — Знаете ли какво се е случило?

Служителят на реда му обърна гръб и се отдалечи, но това не притесни главния инспектор. С Хенри останаха пред сградата да наблюдават полицаите от кордона, които разговаряха помежду си.

По каменните стъпала слезе мъж, каза няколко думи на един от служителите, който охраняваше входа, и се насочи към цивилен наглед автомобил. Спря пред него, огледа се и се наведе, сякаш за да влезе в колата. Но не го стори. Вместо това бавно се изправи и погледна право към Гамаш. Вторачи се в него настойчиво за десетина секунди, което не е много, ако човек яде шоколадова торта, но за взиране си е доста. Мъжът внимателно затвори вратата на автомобила, тръгна към полицейската лента и прекрачи над нея. Когато забеляза това, младият служител на реда се отдели от колегите си, притича и се изравни с цивилния полицай.

— Вече му казах да си върви.

— Така ли било?

— Oui. Искате ли да го повторя по-настоятелно?

— Не, искам да дойдете с мен.

Докато останалите наблюдаваха, двамата мъже пресякоха заснежената улица и отидоха право при Гамаш. Настъпи мълчание. Тримата се гледаха напрегнато.

Тогава цивилният полицай направи крачка назад и отдаде чест. Младото ченге до него с удивление се втренчи във високия човек с дълго дебело яке, шал и плетена шапка, придружен от немска овчарка. Погледна по-внимателно. Взря се в добре оформената посивяла брада, в замислените кафяви очи, в белега.

Пребледня, направи крачка назад и също отдаде чест.

— Chef 25 — промълви младежът.

Главен инспектор Гамаш отвърна на официалния поздрав и махна на колегите си, за да оставят формалностите. Тези мъже дори не бяха членове на екипа му. Той беше от Sûreté du Québec, а те — от местната полиция на град Квебек. Сега вече разпозна цивилния полицай. Бяха се срещали на служебни конференции по въпросите на престъпността.

— Не знаех, че сте в Квебек, сър — каза видимо обърканият висшестоящ полицай. Навярно се чудеше защо началникът на отдел „Убийства“ към Sûreté du Québec се намира в непосредствена близост до това местопрестъпление.

— Вие сте инспектор Ланглоа, нали? Както сигурно знаете, в момента съм в отпуск.

Двамата полицаи кимнаха отсечено. Всички знаеха.

— Тук съм на гости при приятел. Идвам в библиотеката като частно лице, правя някои проучвания. Какво се е случило?

— Тази сутрин човек от компанията за ремонт на телефонни линии е открил труп. В мазето.

— Убийство?

— Определено. Някой се е опитал да го зарови, но когато телефонният техник започнал да копае, за да стигне до прекъснат кабел, се натъкнал на тялото.

Гамаш погледна към сградата. Знаеше, че преди стотици години в нея са се помещавали съдилище и затвор. Екзекутирали затворниците, като ги обесвали на прозореца над входната врата. Зданието бе ставало ням свидетел на насилствена смърт безброй пъти и познаваше хората, които я причиняват и от двете страни на закона. Сега се бе случила поредната насилствена смърт.

Докато се взираше, вратата се отвори и се появи фигура. От това разстояние, а и заради дебелите зимни дрехи, Арман не можеше да е сигурен, но му се стори, че е една от доброволките, които работеха в библиотеката. Възрастна жена. Тя хвърли поглед към тях и се поколеба.

— Съдебният лекар пристигна преди малко. Изглежда, жертвата не е там отдавна. Може би от няколко часа, не повече.

— Още не се е размирисал — обади се по-младият полицай. — От такива ми се повръща.

Гамаш си пое дълбоко въздух и издиша. Дъхът му замръзна в момента, в който излезе от тялото. Не каза нищо. Този служител не беше негов подчинен, не му беше работа да го обучава как е етично да се държи край наскоро починалите и какво уважение е нужно в тяхно присъствие. Колко съчувствие е необходимо, за да видиш жертвата като личност, убиеца като личност. С цинизъм и сарказъм, с черен хумор и грубиянски забележки не можеш да заловиш престъпника. Залавяш го, ако гледаш, мислиш и чувстваш. Просташките коментари не правеха пътя по-ясен, нито тълкуването на уликите по-лесно. Всъщност дори скриваха истината зад паравана на страха.

Но младият полицай не беше стажант на главния инспектор, а и случаят не беше негов.

Гамаш отмести поглед от младежа и забеляза, че възрастната дама е изчезнала. Тъй като не бе минало достатъчно време, за да е излязла и да се е отдалечила много, предположи, че се е прибрала обратно вътре.

Странна постъпка. Беше навлечена като за студа навън, а в крайна сметка не излезе.

Детективът отново си напомни, че случаят не е негов и няма работа тук.

— Искате ли да влезете, сър? — попита Ланглоа.

Гамаш се усмихна.

— Тъкмо си напомнях, че този случай не е мой, инспекторе. Благодаря ви за любезната покана, но тук навън ми е добре.

Ланглоа хвърли поглед към служителя до себе си, хвана Гамаш за лакътя и го дръпна настрани, където другият мъж не можеше да чуе.

— Не ви попитах само от любезност. Не говоря английски много добре. Справям се, но само да чуете френския на главната библиотекарка. Поне ми се струва, че говори френски. Тя определено вярва, че го прави. Но не разбирам и дума от казаното. По време на целия разпит тя говореше на френски, а аз — на английски. Сигурно сме изглеждали като карикатури. А тя вероятно ме е взела за пълен идиот. През цялото време се хилех и кимах и май я попитах дали произхожда от низшата класа.

— Защо ще й задавате такъв въпрос?

— Нямах такова намерение. Исках да я попитам дали има достъп до мазето, но не ми се получи — усмихна се мъжът печално. — Мисля, че яснотата е много важна при разследването на убийство.

— Май имате право. Тя какво отговори на вашия въпрос?

— Доста се разстрои и каза, че нощта е ягода.

— О, боже.

Ланглоа въздъхна изнервено.

— Ще влезете ли? Зная, че говорите английски. Чувал съм ви на конференциите.

— Но откъде знаете, че и моят английски не е развален? Може би нощта е ягода.

— Имаме служители, които владеят езика по-добре от мен. Тъкмо щях да се обадя в участъка да ми пратят някого, но тогава ви видях. Помощта ви ще ни бъде от полза.

Гамаш се поколеба. Усети потреперването на ръката си, която за щастие бе скрита в дебела ръкавица.

— Благодаря ви за поканата. — Срещна изпълнения с очакване поглед на инспектора. — Но не мога.

Настана мълчание. Ланглоа далеч не беше разстроен и само кимна.

— Не биваше да ви моля. Извинете ме.

— Няма защо. Признателен съм ви, че ме попитахте. Merci.

Никой от тях не забелязваше, че ги наблюдават от прозореца на втория етаж. Прозорец, поставен преди един век на мястото на врата. Която водела до ешафод. На който се изпълнявали екзекуции.

Елизабет Макуъртър все още бе с шал, но палтото й бе останало в гардероба на долния етаж. Тя се взираше в двамата мъже. По-рано стоеше пред същия прозорец и гледаше през него, нетърпелива да обърне гръб на непривичната суматоха зад себе си. Търсеше утеха и покой в неизменната гледка, която се разкриваше пред очите й. Оттук можеше да наблюдава презвитерианската църква „Свети Андрю“, дома на свещеника, познатите полегати покриви на града. И снега, който кротко се ръсеше върху тези покриви, сякаш светът нямаше никакви грижи.

От този прозорец бе забелязала човека с кучето, който бе спрял недалеч от кордона, за да наблюдава. Знаеше, че е същият мъж, който през последната седмица бе посещавал ежедневно библиотеката и бе сядал тихо в читалнята с немската си овчарка. Четеше, понякога пишеше, друг път разпитваше Уини за издания, които никой не бе заемал от над сто години.

— Прави проучвания във връзка с битката на Авраамови поля — докладвала бе Уини един следобед, когато се бяха събрали на балкона над библиотеката. — Проявява особен интерес към кореспонденциите на Джеймс Кук и Луи-Антоан дьо Бугенвил.

— Защо? — бе прошепнал Портър.

— Откъде да знам? — отвърнала бе Уини. — Тези книги са толкова стари, че не вярвам някой някога да ги е описвал в каталога. Всъщност ги бяхме отбелязали за включване в следващата разпродажба, преди да я отменим.

Портър бе погледнал високия мълчалив мъж, седнал на кожения диван долу.

Елизабет бе почти сигурна, че колегата й не го бе разпознал. Убедена бе, че Уини също не знае кой е. Но самата тя знаеше.

Сега, докато наблюдаваше как инспекторът от местната полиция стиска ръката на мъжа и се отдалечава, Елизабет отново се загледа във високия човек с кучето и си спомни кога за последен път го бе видяла на улицата.

В онзи момент гледаше телевизия заедно с всичко останали в провинцията, дори с цялото население на Канада. По-късно бе научила, че предаването се е излъчвало и по Си Ен Ен по целия свят.

Появил се бе на екрана. В униформа, без брада, със синини по лицето. Офицерската му фуражка на Sûreté du Québec не успяваше да скрие грозния белег. Парадният му мундир навярно е топлел, но не достатъчно, за да го предпази от суровия ден. Вървял бе бавно, с леко накуцване, начело на дългата траурна процесия от мъже и жени в униформи. Почти безкраен кортеж от полицаи — от Квебек, от Канада, от САЩ, Англия и Франция. Начело бе техният командир. Мъжът, който ги бе повел, но не ги бе последвал докрай. В смъртта. Или поне не съвсем.

Елизабет си спомни и онази снимка, която се появи на първа страница на всеки вестник и на кориците на списанията — от „Пари Мач“ до „Маклийнс“, от „Нюзуик“ до „Пийпъл“.

На кадъра бе главният инспектор, затворил за миг очи, с леко вдигната глава и гримаса на лицето — миг на раздираща вътрешна мъка, станал публично достояние. Беше почти непоносимо за гледане.

Не бе казала на никого кой е тихият човек, който идваше да чете в библиотеката им, но това скоро щеше да се промени. Отново облече палтото си и внимателно слезе по заледеното стълбище. Забърза надолу по улицата, за да го настигне. Мъжът вървеше по улица „Сент Ан“ и водеше кучето си на каишка.

— Pardon — провикна се възрастната дама. — Excusez-moi26.

Човекът беше на известно разстояние от нея и току изчезваше сред щастливите туристи и жители на града, излезли да празнуват през уикенда. Зави наляво по улица „Сент Юрсюл“. Елизабет ускори крачка. Сви зад ъгъла и видя, че вече е минал половината улица.

— Bonjour! — повиши глас тя и замаха с ръка, но Гамаш бе с гръб към нея. Дори да я беше чул, сигурно си мислеше, че вика някой друг.

Наближаваше улица „Сен Луи“ и тълпата, която се носеше към Ледения дворец. Почти бе сигурно, че ще го изгуби, ако детективът се смесеше с хилядното множество.

— Господин главен инспектор!

Този вик не бе толкова силен като предишните, но високият мъж застина на място. Все още бе с гръб към нея и тя забеляза, че някои минувачи го поглеждат с неприязън, тъй като изведнъж се наложи да го заобиколят, за да се разминат с него на тесния тротоар.

Гамаш се извърна. Елизабет се притесняваше, че ще е раздразнен, но изражението му бе спокойно и любопитно. Бързо обхвана с поглед преминаващите хора и спря очи върху нея — застанала неподвижно в другия край на улицата. Детективът се усмихна и двамата скъсиха дистанцията.

— Désolée27 — извини се жената и протегна ръка. — Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Няма защо.

Настъпи неловко мълчание. Гамаш не коментира факта, че тя го бе разпознала. Това бе очевидно и също като нея той не смяташе за нужно да си губи времето с очевидни факти.

— Срещали сме се в библиотеката, нали? — изрече детективът. — С какво мога да ви помогна?

Бяха на ъгъла на многолюдните улици „Сен Луи“ и „Сент Юрсюл“. Покрай тях се опитваха да се промъкнат семейства. Бе лесно да се задръсти тази тясна градска артерия.

Елизабет се колебаеше. Гамаш се огледа и посочи надолу по улицата.

— Искате ли кафе? Подозирам, че ще ви се отрази добре да пийнете нещо.

Жената се усмихна за първи път от сутринта и въздъхна:

— Oui, s’il vousplaît28.

Успяха да си пробият път през тълпата до следващата пресечка и накрая спряха пред най-малката сграда на улицата. Стените й бяха варосани в бяло, покривът бе метален и яркочервен, а над него стоеше табела: Aux Anciens Canadiens29.

— Обикновено е пълно с туристи тук, но по това време на деня сигурно е спокойно — каза Гамаш на английски и отвори вратата. Бяха се озовали в често срещана в Квебек ситуация: от учтивост френскоезичният говореше английски, а англоезичният — френски. Влязоха в мрачен ресторант с приглушена атмосфера. С ниския си таван, каменни стени и старинни греди под тавана, това бе най-старото заведение в провинцията.

— Може би ще е добре да изберем на кой език да разговаряме — предложи Гамаш, след като ги настаниха и сервитьорът взе поръчките им.

Елизабет се засмя и кимна.

— Как ви се струва английският? — попита детективът.

Възрастната жена не се бе озовавала толкова близо до него досега. От статиите в пресата знаеше, че е на около петдесет и пет. Беше здрав, добре сложен, но най-много я впечатлиха очите му. Дълбоки, кафяви и спокойни.

Не бе очаквала да са такива. Предположила бе, че са проницателни, студени и аналитични — очи, видели толкова ужаси, че в тях е останала само твърдост. Но този мъж изглеждаше замислен и добър.

Келнерът донесе на Елизабет капучино, а на Гамаш — еспресо. Бяха ги настанили в тих ъгъл на заведението, след като напливът от излезли за късна закуска клиенти бе отминал.

— Знаете какво се случи тази сутрин, нали? — попита Елизабет. Капучиното бе ароматно и с превъзходен вкус. Възрастната жена не си позволяваше често да се поглези с хубаво кафе, но това тук бе истинска наслада.

— Инспектор Ланглоа ми каза, че са открили труп в мазето на Литературно-историческото дружество. — Гамаш наблюдаваше събеседничката си, докато говореше. — Смъртта не е била естествена.

Беше благодарна, че детективът не използва думата „убийство“. Беше твърде стряскаща. Елизабет бе пробвала да я произнесе в безопасна среда, наум, но все още не бе готова да я каже на глас и пред други хора.

— Когато дойдохме тази сутрин, телефоните не работеха, затова Портър се обади на „Бел Канада“ да пратят техник.

— Техникът е пристигнал бързо — отбеляза Гамаш.

— От „Бел“ ни знаят много добре. Сградата е стара и се нуждае от много ремонти. Телефонните линии често прекъсват — дали заради поредното късо съединение, или заради мишка, прегризала кабелите. Този път обаче се изненадахме, защото наскоро бяхме сменили всички жици.

— В колко часа пристигнахте?

— В девет. Отиваме по-рано, за да имаме един час за сортиране на книгите и други задачи, преди да отворим библиотеката. Отключваме входната врата в десет часа всяка сутрин, както знаете.

Детективът се усмихна.

— Да, зная. Библиотеката ви е прекрасна.

— Много се гордеем с нея.

— Значи сте пристигнали в девет и сте се обадили на „Бел“ веднага след това?

— Техникът дойде двайсет минути по-късно. Отне му около половин час да проследи къде е повредата. Каза, че е прекъснат кабел в мазето. Всички си помислихме, че става дума за поредната мишка.

Жената замълча за миг.

— Кога осъзнахте, че не е мишка? — попита Гамаш, след като усети, че ще й трябва помощ, за да доразкаже историята.

— Когато го чухме. Техника. Тропота на краката му по стълбите. Беше едър мъж и докато се качваше, сякаш стадо диви коне в галоп се приближаваше към нас. След като нахълта в кабинета, минаха няколко секунди и той само гледаше мълчаливо. После ни каза, че имало мъртвец в мазето. Изровил го. Горкият човек. Предполагам, че ще мине известно време, преди да преживее случилото се.

Гамаш бе съгласен. Някои се окопитваха доста бързо след подобно преживяване, други никога не успяваха да се възстановят.

— Казвате, че е изровил тялото. Мазето не е ли с бетонен под?

— Не, от пръст е. Преди векове там е имало изба, в която са се съхранявали кореноплодни.

— Мислех, че е имало затвор. Килиите не са ли били там?

— Не, били са на по-горното ниво. Мазето е на най-долното. Преди столетия в него са държали храна, за да е на хладно. Когато техникът каза, че се е натъкнал на труп, помислих, че има предвид скелет. В град Квебек непрекъснато изравят скелети. Можеше да е екзекутиран затворник. С Уини слязохме да проверим. Аз не припарих в мазето. Нямаше нужда. От вратата се виждаше, че не е скелет. Човекът бе починал наскоро.

— Сигурно е било шокиращо.

— Така беше. Виждала съм мъртъвци и преди. В болницата или в погребалното бюро. Моя приятелка почина в съня си и я намерих мъртва у тях, когато отидох да я взема, за да излезем за партия бридж. Но това беше различно.

Гамаш кимна. Разбираше много добре. На някои места бе нормално да има мъртъвци, на други — не. Не беше нормално да намерят наполовина погребан труп в мазето на библиотека.

— Какво ви каза инспекторът? — попита Елизабет. Осъзнаваше, че не е от полза да е престорено свенлива край този мъж. Бе най-добре да кара по същество.

— Всъщност не разпитвах много, но той потвърди, че смъртта е била насилствена.

Възрастната дама сведе поглед към вече празната си чаша. Бе изпила кафето, без да се усети. Това рядко удоволствие бе пропиляно, от него бе останала само пяна по ръба на чашата. Изкушаваше се да я обере с пръст и да я оближе, но устоя.

Сметката бе готова и чакаше на масата. Време бе да си вървят. Главният инспектор придърпа бележката към себе си, но не направи никакво друго движение. Продължи да гледа събеседничката си. И да чака.

— Догоних ви, за да ви помоля за услуга.

— Oui, madame?30

— Нуждаем се от вашата помощ. Запознат сте с библиотеката. Мисля, че ви харесва. — Гамаш килна глава. — Определено знаете английски, познавате и хората, на които е майчин език. Притеснявам се как може да ни се отрази този случай. Ние сме малка общност и Литературно-историческото дружество ни е много скъпо.

— Разбирам. Но сте във вещите ръце на инспектор Ланглоа. Той ще се отнесе към вас с необходимото уважение.

Елизабет го изгледа и се приведе към него:

— Не може ли просто да дойдете и да погледнете, да зададете няколко въпроса? Нямате представа какво бедствие е това за нас. Разбира се, за жертвата също, но и за нас. — Жената бързо продължи, за да не му даде възможност да откаже. — Знам, че ви се натрапвам. Наистина го осъзнавам.

Гамаш виждаше, че събеседничката му е искрена, но се съмняваше доколко осъзнава какво иска от него. Сведе поглед към ръцете си, отпуснати на масата и почти свити в юмруци. Мълчеше, а в мълчанието както винаги пропълзя младежкият глас. Вече по-познат дори от гласовете на собствените му деца.

„После, за Коледа, отиваме на гости и при моето семейство, и при роднините на Сюзан. При нейната рода сме за réveillon31, а при моята — за празничната литургия в коледната сутрин…“

Гласът продължаваше да дърдори за банални, незначителни, обикновени неща. Такива, от които се състои животът на повечето хора. Глас, който вече не кънтеше в ушите на Гамаш, а живееше в мозъка му, в ума му. Вечното присъствие, което не спираше да говори. До безкрай.

— Съжалявам, мадам, не мога да ви помогна.

Наблюдаваше възрастната жена. Предполагаше, че е на седемдесет и няколко. Слаба, с красиви черти и пестелив грим — само малко молив за очи и червило. Бе самото въплъщение на интелигентната сдържаност. Костюмът й не бе по последната мода, но беше класически и винаги щеше да изглежда стилно.

Представи се като Елизабет Макуъртър и дори Гамаш, който не бе родом от град Квебек, разпозна името. Корабостроителницата „Макуъртър“. Заводът за производство на хартия „Макуъртър“ в северната част на провинцията.

— Моля ви. Нуждаем се от помощта ви.

Виждаше се, че й струва много да отправи тази молба, защото знаеше в какво положение поставя събеседника си. И все пак го бе направила. Гамаш бе подценил очевидното й отчаяние. Дамата не отместваше тревожните си сини очи от неговите.

— Désolé — отвърна детективът внимателно, но твърдо. — Неприятно ми е да ви откажа. Ако можех да помогна, щях. Но…

Не довърши изречението. Не знаеше какво да добави.

Елизабет се усмихна.

— Толкова съжалявам, господин главен инспектор. Изобщо не биваше да ви моля. Простете ми. Боя се, че бях заслепена от собствените си потребности. Уверена съм, че сте прав и инспектор Ланглоа ще свърши добра работа.

— Разбирам, че нощта е ягода — отвърна Гамаш с лека усмивка.

— О, значи сте чули за това? — усмихна се и Елизабет. — Горката Уини. Никак не я бива с езиците. Всъщност се справя прекрасно с четенето на френски. В училище винаги е имала отлични оценки. Но не може да говори свободно. Акцентът й е способен да изкара от релсите дори и влак.

— Инспектор Ланглоа навярно съвсем я е стъписал, като е попитал за произхода й.

— Да, и това не е помогнало, за да се разберат по-добре — призна жената. Радостното й изражение се стопи и отново отстъпи пред тревогата.

— Няма причина да се притеснявате — увери я детективът.

— Предполагам, че не знаете цялата история. Нямате представа кой е мъртвецът, нали?

Каза го почти шепнешком. Звучеше като Рен-Мари, когато четеше приказки на малките им внучки. Съпругата му използваше този глас, за да наподоби не феята кръстница, а злата вещица.

— Кой е? — попита Гамаш тихо.

— Огюстен Рено — прошепна жената.

Детективът се облегна и се втренчи в събеседничката си. Огюстен Рено. Мъртъв. Убит в сградата на Литературно-историческото дружество. Сега разбра отчаянието на Елизабет Макуъртър.

И осъзна, че то е напълно основателно.