Сенки в снега

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ТРЕТА

Когато главният инспектор и Емил Комо пристигнаха в Литературно-историческото дружество, във фоайето ги посрещнаха събрани Елизабет, Портър Уилсън, дребничката библиотекарка Уини и мистър Блейк.

— Какво става? — започна направо Портър, преди дори Гамаш и Комо да са затворили вратата след себе си. — Главният археолог се появи отново с няколко помощници, онзи инспектор Ланглоа също е тук. Нареди ни да не припарваме до собственото ни мазе.

— Имахте ли намерение да ходите там? — попита детективът, докато сваляше палтото си.

— Ами не.

— Налага ли ви се да ходите?

— Ни най-малко.

Двамата мъже се изгледаха продължително.

— О, за бога, Портър, не ти ли е неудобно? — намеси се Елизабет. — Остави хората да си вършат работата. Но — възрастната жена се обърна към новодошлите — ще сме ви благодарни, ако ни дадете някаква информация. Колкото е възможно.

Арман и Емил се спогледаха.

— Според нас Огюстен Рено може да е бил прав — рече главният инспектор.

— За кое? — сопна се Портър.

— Не ставай смешен — обади се мистър Блейк. — За Шамплен, разбира се. — Детективът кимна и възрастният джентълмен се намръщи. — Смятате, че Самюел Шамплен е в нашето мазе и е бил там през цялото време?

— Поне през последните 140 години, да. Pardon.

Гамаш и Комо се промъкнаха покрай скупчените във фоайето хора и тръгнаха по вече познатите коридори към капака в пода, през който се слизаше до първото ниво на мазето, а оттам по стръмна метална стълба — до второто.

През дъските на пода на горното ниво струеше ярка светлина, сякаш слънцето бе пленено под земята. Щом слязоха по металната стълба обаче, видяха истинския източник — няколко ярки прожектора, насочени към пръстения под и каменните стени.

Главният археолог стоеше в средата на помещението, скръстил дългите си ръце пред гърдите, навярно в неуспешен опит да овладее гнева си. Същите асистенти, които го придружаваха и предишния път, отново бяха с него. Инспектор Ланглоа се приближи и веднага дръпна Гамаш настрана.

— Мога да обясня — започна възрастният детектив, преди да го прекъсне по-младият му колега.

— Знам, но няма нужда. Да оставим Шевре да се пече на бавен огън, и без това е задник. Чухте ли новината?

Ланглоа се вгледа в лицето на главния инспектор.

— За видеото? Oui. Но не съм го гледал. — Сега бе ред на Гамаш да впери изпитателен поглед в събеседника си. — А вие?

— Аз да. Всички вече са го гледали.

Ясно бе, че преувеличава, макар и не с много. Възрастният детектив продължи да проучва изражението на Ланглоа. Дали не забеляза нотка на съжаление?

— Съжалявам за случилото се, сър.

— Благодаря ви. Ще го гледам по-късно следобед.

Младият мъж замълча, сякаш се готвеше да каже още нещо, но не го направи. Вместо това се извърна бързо и погледна към главния археолог.

— Какво става тук, patron?

— Ще ви разкажа — усмихна се Гамаш. Хвана другия мъж под ръка и го заведе в по-голямото помещение, където се бяха събрали останалите. Обърна се към Серж Шевре: Зная, че бяхте тук преди около седмица, та да проверите дали освен тялото на Огюстен Рено е имало и друго в това мазе. Трябваше да се уверите дали човекът, когото смятахте за напаст, все пак е бил прав, че Шамплен е погребан тук. Не беше изненадващо, че не открихте нищо.

— Открихме кореноплодни — промърмори Шевре, докато асистентите му се кискаха зад него.

— Бих искал да го потърсите отново — рече главният инспектор с усмивка и без да сваля поглед от археолога. — Шамплен.

— Няма да го търся тук. Пълна загуба на време.

— Ако вие не искате, аз ще го направя — заяви Гамаш и посегна към една от лопатите. — Уверявам ви обаче, че съм по-нескопосан археолог и от Рено.

Детективът съблече жилетката си, подаде я на Емил, запретна ръкавите на ризата си и се огледа. Подът на мазето бе изпъстрен с купчинки прясна пръст — те маркираха местата, където тъкмо бяха изкопани, а след това запълнени, дупки.

— Може да започна оттук. — Главният инспектор опря лопатата в земята и стъпи с крак на ръба й.

— Чакайте — спря го Шевре. — Това е абсурдно. Претърсихме мазето. Какво ви навежда на мисълта, че все пак Шамплен е някъде тук?

— Ето това.

Гамаш кимна на Емил, който отвори чантата и подаде старинната библия на Серж Шевре. Пред погледите им животът на археолога се преобърна. Започна с едно съвсем дребно движение. Очите му се разшириха едва забележимо, той примигна, а сетне издиша.

— Merde116 — прошепна. — O, merde!

Вдигна поглед от библията и се вторачи в Гамаш.

— Къде я намерихте?

— В библиотеката на ЛИД, скрита там, където всеки би скрил стара безценна книга. Сред други стари книги, в библиотека, която никой не използва. Почти е сигурно, че убиецът я е сложил там. Не е искал да я унищожи, но не е можел и да я задържи, затова я е скрил. Но преди това е била в ръцете на Рено, а преди него е принадлежала на Шарл Шиники.

Главният инспектор виждаше как мислите на археолога препускат. Правят връзки със събития през годините, през вековете. Свързват движения, събития, личности.

— А Шиники как е попаднал на нея?

— Патрик и О’Мара, ирландските работници, за които ви разказах, са я намерили и са я продали на свещеника.

— Помолихте ме да проверя какви разкопки е имало през 1869 година, това ли е била причината? Ирландците са работили на едно от онези места?

Гамаш кимна и изчака Шевре да намести последното парче от пъзела.

— „Старият чифлик“? — попита главният археолог накрая и се плесна по челото. — Разбира се. „Старият чифлик“. Винаги сме го отхвърляли като възможност, защото беше извън периметъра, който смятахме, че някога е бил осветена земя около параклиса. Но Шамплен не е бил погребан на осветена земя. Не и ако е бил хугенот.

Шевре стискаше библията в ръце, завладян от вълнение и възторг.

— Имаше слухове, разбира се, но Шамплен е обгърнат от слухове, защото за него се знае много малко. Твърдението, че е бил хугенот, бе поредната мълва и според нас не беше особено правдоподобна. Нима кралят би възложил на един протестант управлението на Новия свят? Ами ако кралят не е знаел? Не, по-скоро е знаел, това би обяснило много неща.

Главният археолог бе като юноша, който изживява първата си любов — бърбореше в захлас, сякаш не беше на себе си.

— Би обяснило защо Шамплен не е получил титла от краля и не е бил официално признат за губернатор на Квебек. Никога не е получавал почести за постиженията си, докато други били награждавани за много по-скромни дела. Винаги ни е учудвало. Може би това е била и причината да го изпратят тук. Завладяването на Новия свят навярно се е смятало за самоубийствена мисия, но французите можели да си позволят да загубят Шамплен, тъй като бил хугенот.

— Дали йезуитите са знаели? — попита един от асистентите на Шевре. Същият въпрос вълнуваше и Гамаш. Инспекторът знаеше, че католическата църква е имала огромна роля в основаването на колонията, в покръстването на местните и поддържането на реда сред колонизаторите.

Йезуитите не се славели като особено толерантни.

— Нямам представа — призна Шевре. — Навярно са знаели. Иначе щяха да го погребат в католическото гробище, а не извън него.

— Но пък те никога не биха позволили да бъде погребан с това. — Гамаш посочи хугенотската библия, която археологът все още стискаше здраво.

— Вярно е. И все пак някой трябва да е знаел — продължи Шевре. — Има много свидетелства от очевидци, че Шамплен е бил погребан в параклиса, който самият той е подкрепял. Оставил им е в наследство половината пари, които е притежавал.

Главният археолог замълча, но бе видно как умът му работи на бързи обороти.

— Възможно ли е парите да са били подкуп? Затова ли е завещал половината си богатство на църквата — за да го погребат публично в параклиса, а по-късно да го преместят отвъд католическото гробище, в полето? С това? — Мъжът вдигна библията.

Гамаш слушаше и си представяше как останките на великия лидер са били изкопани посред нощ и някой ги е мъкнал през гробището, през осветената земя и още по-нататък.

Защо? Защото е бил протестант. Всичките му дела и постижения, неговите смелост, далновидност и решителност в крайна сметка били без значение. След смъртта си той бил само едно.

Хугенот.

Аутсайдер в страната, която бил създал, в света, който съградил. Самюел дьо Шамплен, великият хуманист, е бил заровен в неосветена земя, но и неопетнена.

„Когато е пътувал към Новия свят, надявал ли се е там да е по-различно?“ — запита се Гамаш. Но Шамплен разбрал, че Новият свят е същият като Стария, само по-студен.

Пътешественикът почивал в обкования с олово ковчег с библията до себе си, докато го изровили двама ирландски работници, които живеели в нищета и отчаяние. Бащата на Квебек им донесъл късмет. Единият от работниците, О’Мара, напуснал града. Другият, Патрик, напуснал Долния град и си купил къща на улица „Жарден“ редом с богаташите.

По-щастлив ли се е чувствал там?

— Значи смятате, че е тук? — обърна се Серж Шевре към Гамаш.

— Да — потвърди детективът и им разказа останалата част от историята: срещата с Джеймс Дъглас, договорката и разплатата.

— Шиники и Дъглас са го погребали тук, така ли? — попита археологът.

— Така предполагам. Шамплен е бил твърде могъщ символ за френскоезичната част на Квебек и е имал силата да сплотява. Нищо и никой не е бил по-добър в това от него. Разкопките през 1869 година били само две години след Конфедерацията117. Голяма част от франкофоните в Квебек не изгаряли от желание да се присъединят към Канада, още тогава имало сепаратистки призиви. Откриването на Шамплен нямало да допринесе за стабилността на новосъздадена Канада, даже щяло да нанесе сериозни щети на каузата. Шиники едва ли се е вълнувал от този проблем, но предполагам, че за доктор Дъглас не е било така. Той е разбирал какви сили действат в политиката и тъй като по природа бил консервативен, решил, че колкото по-малко шум се вдига, толкова по-добре.

— А останките на Шамплен са щели да вдигнат шум — кимна инспектор Ланглоа. — По-добре да погребеш мъртвите и да оставиш миналото зад гърба си.

— Но мъртвите имат навика да се вдигат от гроба — отбеляза Шевре, — особено около Джеймс Дъглас. Знаете за неговата дейност, нали?

— В качеството му на осквернител на гробници? Да — отвърна Гамаш.

— А за мумиите? — продължи археологът.

— Мумии? — изненада се Ланглоа.

— Друг път ще ви разкажа — прекъсна разговора главният инспектор. — Сега трябва да намерим още едно тяло.

През следващия час археологът и неговите асистенти претърсиха отново мазето и намериха още метални касетки, пълни със зеленчуци.

Но под стълбата, точно където металните стъпала опираха в почвата, се натъкнаха на нещо различно. При първия си оглед в началото на седмицата го бяха пренебрегнали. Предположили бяха, че металотърсачът се е активирал от самата стълба, но сега огледаха по-внимателно и разбраха, че там наистина има нещо.

Започнаха да копаят внимателно, но без особен ентусиазъм или вяра. В крайна сметка лопатите удариха в нещо. То бе по-голямо от металните касетки. И изобщо не беше метално, а от дърво.

Продължиха с внимателното изравяне, копаеха бавно, правеха снимки и записваха цялото събитие. Старателно, без да бързат, разкриха ковчег. Събраха се около него и по навик се прекръстиха.

Инспектор Ланглоа повика своя екип от криминалисти. Хората му пристигнаха след няколко минути. Взеха проби, направиха още снимки, снеха отпечатъци.

Докато камерите записваха, ковчегът бе издигнат на повърхността, а археологът и главният му асистент започнаха да вадят дългите ръждиви пирони. Гвоздеите излизаха от дървото със стържене, сякаш не искаха да напуснат местата си и да разкрият това, което са пазили скрито толкова дълго.

След като най-сетне бе освободен от пироните, капакът можеше да се вдигне. Серж Шевре посегна, но се спря. Хвърли поглед към главния инспектор и го повика с жест да пристъпи напред. Детективът поклати глава, но по настояване на археолога все пак склони да се приближи.

Арман Гамаш стоеше пред проядения от червеи ковчег. Обикновена кленова дървесина от древните гори, които били изсечени преди четиристотин години, за да освободят място за издигането на град Квебек. Усещаше треперенето на дясната си ръка и знаеше, че и другите го забелязват.

Посегна и докосна ковчега. Треперенето спря. Отпусна длани върху дървото и се замисли какво предстои да се случи. Моментът бе дошъл след издирване, продължило с векове. След като стотици хора бяха посветили живота си единствено на търсенето на Шамплен — Бащата на Квебек. След като собственото му детство бе преминало в четене, фантазиране и игри с приятели, които повтаряха историческите събития. С пръчка в ръка бе възсядал скалите в парк „Мон Роял“ и се бе преструвал, че командва голям кораб, бие се във велики сражения, оцелява в ужасни бури. Доблестен. За него, както и за почти всеки ученик в Квебек, Самюел дьо Шамплен бе истински герой.

Изследовател, картограф, създател. На Квебек.

Гамаш сведе очи към широките си длани, с които внимателно докосваше старинното дърво.

Самюел дьо Шамплен.

Отстъпи встрани и прикани с жест Емил Комо да заеме мястото му. Възрастният мъж поклати глава, но детективът го хвана за ръка, заведе го до ковчега и се усмихна на своя наставник.

— Merci — раздвижи устни Емил. С помощта на главния археолог, бавно и внимателно, повдигна тежкия, обкован с олово капак.

Вътре лежеше скелет. Най-сетне, откриха го.

След дълго мълчание главният археолог проговори, като се взираше в ковчега.

— Или Шамплен е имал още една голяма тайна, или това не е той.

— Какво искате да кажете? — попита Гамаш.

— Това е жена.

Нещо се бе променило. Жан Ги Бовоар го усещаше. Хората го гледаха по-различно. Сякаш го бяха виждали гол или много уязвим и сега не можеха да си го представят иначе.

Но не бяха видели човека, който той всъщност беше, а една негова монтирана версия.

Бяха гледали видеозаписа, всички до един. Очевидно бе. Инспекторът беше единственият в Трите бора, който не си бе пускал видеото. Той и може би Рут, която тъкмо бе излязла от каменната епоха.

Но ако жителите на Трите бора си мислеха, че знаят нещо за него, то той знаеше нещо за тях, което никой друг не подозираше. Знаеше кой е убил Отшелника.

Беше късен петъчен следобед. Слънцето отдавна се бе скрило и бистрото се опразваше. След като бяха пийнали по нещо, хората се прибираха по домовете си, за да вечерят.

Бовоар се огледа. Клара, Питър и Мирна седяха заедно със Стария Мъндин и Съпругата, а в прегръдките й бе заспалият Чарлс. На друга маса Марк и Доминик Жилбер отпиваха от своите халби бира, докато майката на Марк, Карол, се наслаждаваше на чаша бяло вино. Семейство Пара, Рор и Хана, също бяха там. Синът им Хавък обслужваше масите.

Рут бе седнала сама, а Габри работеше на бара.

Вратата се отвори и нахълта посетител. Отупа шапката си от снега и тропна няколко пъти с ботуши в пода. Беше Венсан Жилбер, светецът негодник, докторът, който се бе отнесъл толкова внимателно с Жан Ги, но бе така жесток с другите.

— Закъснях ли? — попита новодошлият.

— Закъснял? — отвърна Карол. — За какво?

— Ами, поканиха ме да дойда. А теб?

Всички се обърнаха към Бовоар, а после към Клара и Мирна. Жените бяха поканили Стария и Съпругата на по питие, а също и Рор и Хана Пара. Семейство Жилбер бяха дошли по покана на Бовоар, а Рут беше просто част от мебелировката.

— Patron. — Инспекторът кимна и Габри отиде да заключи входната врата и да залости страничните изходи към съседните магазини.

— Какво става тук? — попита Рор Пара, объркан, но не и разтревожен. Мъжът бе нисък, набит и мускулест и Бовоар се радваше, че не е разтревожен. Засега.

Всички се втренчиха в детектива.

По-рано Жан Ги си бе поговорил насаме с Габри и го бе помолил дискретно да подкани другите клиенти да си тръгнат, за да останат само определени хора. Отвън се сипеше сняг и в сиянието на светлините от къщите се виждаше как вятърът започва да го навява на преспи. Веселите коледни лампички, накичени по трите бора на селския площад, се поклащаха от поривите. По-късно гостите на заведението щяха да си тръгнат насред малка виелица.

Но вътре бе топло и уютно, а снегът и вихрушките, които се блъскаха в прозорците, само усилваха усещането за сигурност. В камините гореше огън и въпреки воя на вятъра, който се чуваше отвън, стабилната постройка бе непоклатима.

Подобно на селото и на неговите обитатели, сградата посрещаше онова, което я сполетяваше, но устояваше. А сега всички погледи бяха вперени в Бовоар.

Дали виждаше в очите им мъничко съжаление?

— Е, тъпако, за какво си ни събрал? — попита Рут.

Арман Гамаш седеше в библиотеката на Литературно-историческото дружество и се удивляваше как само преди седмица не знаеше почти нищо за това място и за хората тук, а сега имаше чувството, че ги познава добре.

Управителният съвет отново се бе събрал.

Начело на масата седеше напрегнатият и подозрителен Портър Уилсън, макар че не беше лидер по природа. Истинският лидер заемаше мястото до него и през целия им живот безшумно дърпаше конците и събираше парчетата от онова, което Портър бе захвърлил и счупил. Елизабет Макуъртър, наследница на корабостроителната империя „Макуъртър“, която отдавна бе залязла и оставила след себе си само външния блясък — сянка на някогашната слава.

Но Гамаш знаеше, че външният блясък има значение, особено за жена като Елизабет Макуъртър. Особено за англоезичната общност. Истината бе, че тези хора бяха едновременно по-слаби и по-силни, отколкото изглеждаха.

Английската общност определено бе малка и се смаляваше все повече, отмираше. Този факт убягваше на франкофонското мнозинство, което все още гледаше на англичаните — когато изобщо ги забелязваше — като на заплаха.

А и защо не? Много от англоезичните канадци все още се смятаха за хора, които имат или заслужават да имат власт. Предначертание, рождено право и съдба, която бяха наследили от генерал Улф, извоювал за тях това право преди двеста години в полето на фермера Авраам.

Бяха като белите в Южна Африка или в южните американски щати — знаеха, че нещата са се променили, дори приемаха промяната, но не можеха да се отърсят от дълбоко залегналото, скрито у тях убеждение, че трябва да продължават да заемат ръководни позиции.

На съвещанието бе и Уини, дребничката библиотекарка, която обичаше библиотеката, Елизабет и работата си сред вещи и идеи, отдавна изгубили своя смисъл.

Присъстваше и мистър Блейк, елегантно облечен с костюм и вратовръзка. Домът на добронамерения възрастен джентълмен се бе смалил — докато някога включваше целия град, а после се бе ограничил само до една къща, сега се помещаваше в очертанията на тази великолепна зала. Гамаш се запита какво ли би сторил човек, за да защити дома си?

Том Хенкок седеше мълчаливо и наблюдаваше. Млад, жизнен, мъдър, но като че ли не беше един от тях. А аутсайдер. Но това му даваше яснота, позволяваше му да види нещата, които се виждаха само от разстояние.

И накрая — Кен Хаслъм. Човекът, чийто глас бе или шепот, или крясък.

Нямаше средно положение за този мъж на крайностите, който или седеше тихичко на стола си, или с борба си проправяше път през замръзналата река.

Съпругата и дъщеря му бяха погребани в Квебек, но някои не го считаха за квебекчанин, сякаш трябваше да покрие още някакви високи изисквания.

Гамаш, Емил и членовете на съвета се бяха събрали в библиотеката, след като ковчегът бе изнесен и останалите си бяха тръгнали.

Детективът обходи с поглед присъстващите и накрая се спря на Портър Уилсън. Може би го чакаше да избухне, да настоява за информация с лека нотка на обвинение в несправедливост.

Но всички гледаха главния инспектор някак учтиво. Нещо се бе променило и Гамаш се досещаше какво.

Проклетият видеозапис. Бяха го гледали, а той — не. Още не. Знаеха нещо, което той самият не знаеше за себе си. Но инспекторът също можеше да ги изненада с нещо, което биха искали да научат.

Е, трябваше да почакат.

— Днес следобед тренирахте, ако не греша — заговори Гамаш преподобния.

— Прав сте — съгласи се младият пастор, изненадан от темата на разговора.

— Видях ви — обърна се главният инспектор към Кен Хаслъм.

Мъжът се усмихна и размърда устни, но детективът не разбра какво казва. Наоколо закимаха глави. Гамаш се обърна към присъстващите:

— Какво каза мистър Хаслъм току-що?

Някои от лицата се изчервиха. Инспекторът чакаше.

— Там е работата — заяви най-накрая, — че не чух нито дума, а смятам, че и вие не чухте. — Обърна се отново към почтения и изискан джентълмен: — Защо шепнете? Всъщност не знам дали това може да се брои даже за шепот.

Гамаш говореше спокойно, с уважение, в гласа му нямаше и помен от гняв или обвинение, само желание да разбере.

Хаслъм раздвижи устни и за пореден път от тях не излезе звук.

— Казва… — започна Том Хенкок, но главният инспектор вдигна ръка и го спря.

— Според мен е време мистър Хаслъм да заговори сам, не мислите ли? А вие може би сте единственият, който знае, че е способен.

Сега бе ред на преподобния да се изчерви. Погледна Гамаш, но замълча.

Детективът се наведе, приближи се до Хаслъм:

— Чух ви как командвате отбора в ледената река. Не се чуваше нито един от останалите екипи, нито един капитан. Само вие.

Кен Хаслъм доби уплашен вид. Отвори уста, но поклати глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Не мога — промълви едва. — Цял живот са ми казвали да мълча.

— Кой?

— Майка, татко, братята ми, учителите, всички. Дори жена ми, бог да я благослови, ме молеше да говоря по-тихо.

— Защо?

— Защото.

Последната дума бе произнесена ясно, твърде ясно. Не беше точно пронизителна, а по-скоро всеобхватна — изпълваше цялото пространство. Този глас се носеше, кънтеше и помиташе всичко пред себе си. Съществуването му обезсмисляше всички други гласове. Английски глас, който бе способен да заглуши останалите до един.

— Затова ли сте се научили да мълчите? — попита Гамаш.

— Ако исках да имам приятели — отвърна Хаслъм и думите му проехтяха оглушително. Да не би да имаше някаква особеност на небцето, черепната кутия или гласните струни, която така усилваше звуковите вълни? — Ако исках да съм част от общността, трябваше да се науча да не повишавам глас.

— Но това е означавало, че никога няма да можете да проговорите, да бъдете чут — възрази инспекторът.

— Вие какво бихте предпочели? — попита възрастният мъж, а мощният му глас превърна разумния въпрос в нападение. — Да говорите ясно, но да прогонвате хората, или да сте тих, за да имате компания?

При тези думи Арман Гамаш замълча и се загледа в угрижените лица, наредени край дългата маса. Осъзна, че не само Кен Хаслъм се е сблъсквал с този въпрос и е бил принуден да направи такъв избор.

Да запази тишина. С надеждата, че няма да обиди никого, че ще бъде приет.

Но какво ставаше с хората, които не говореха, не изразяваха гласно мислите си и задържаха всичко в себе си?

Гамаш знаеше. Всяка преглътната и потисната дума, мисъл или чувство продължаваше да кънти вътре в тях, докато ги изпразни от съдържание. А в отворилата се бездна те продължаваха да тъпчат своите думи и своята ярост.

— Може ли да ни обясните за ковчега в мазето? — наруши Елизабет мълчанието.

Молбата й изглеждаше разумна.

— Както знаете, дойдох тук, за да лекувам раните си. — Бовоар нямаше да им позволи да си мислят, че не знае какво знаят.

Неколцина от жителите на Трите бора сведоха очи, други се изчервиха, сякаш инспекторът току-що си бе събул панталоните, ала повечето продължиха да го гледат с интерес.

— Но имаше още една причина. Главен инспектор Гамаш ме помоли да подновя разследването на убийството на Отшелника.

Думите му предизвикаха раздвижване. Хората се спогледаха. Само Габри се изправи:

— Изпратил ви е? Повярвал е на писмата ми?

— Не разрешихте ли случая? — обади се Хана. — Достатъчно вреда причинихте.

— Главният инспектор не беше удовлетворен — обясни Бовоар. — Първо си мислех, че греши и се е подвел по писмата, които Габри му изпращаше всеки ден след арестуването на Оливие. В тях имаше един-единствен въпрос: Защо му е на Оливие да мести трупа?

Едрият мъж се обърна към Клара:

— Това беше моето питане.

— Всички те знаем за какво пипане си мислиш — обади се Рут.

Габри изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се пръсне от гордост. Останалите мълчаха мрачно.

— Колкото повече задълбавах в разследването, толкова по-вероятно ми се струваше Оливие да не е убил Отшелника. Но ако не е бил той, кой тогава?

Жан Ги стоеше прав и се подпираше с ръце на облегалката на едно от креслата. Още малко.

— Смятахме, че мотивът има връзка със съкровището. Изглеждаше очевидно. Но тогава защо убиецът го бе оставил недокоснато? Затова реших да опитам друг подход. Предположих, че скъпоценностите не са пряко свързани с убийството на Отшелника, ако не броим една ключова подробност — те са довели убиеца тук, в Трите бора.

Всички го гледаха напрегнато, дори Клара и Мирна. Не бе споделил с тях този свой извод. Беше твърде близо до залавянето на престъпника и не можеше да поеме такъв риск.

— Ако е криел онези вещи в колибата си, как е възможно те да са довели някого до Трите бора? — обади се Стария Мъндин от другия край на салона.

— Не са останали скрити — отвърна Бовоар. — Не всичките. Отшелника започнал да дава ценни антики на Оливие в замяна на хранителни продукти и на неговата компания, а Оливие виждал стойността им и ги продавал. Чрез eBay, но също и в антикварен магазин на улица „Нотр Дам“ в Монреал.

Инспекторът се обърна към семейство Жилбер:

— Разбрах, че сте пазарували от „Нотр Дам“.

— Улицата е дълга, инспекторе — отговори Доминик. — Има много магазини.

— Вярно е, но както с месарниците и пекарните, повечето хора харесват определени места, стават лоялни клиенти и избират да посещават един антикварен магазин. Прав ли съм?

Огледа се. Всички освен Габри бяха свели очи към пода.

— Е, няма от какво да се притеснявате. Сигурен съм, че ако покажа ваши снимки на собственика, той ще ви разпознае.

— Добре, ходили сме в Temps Perdu — призна Карол.

— Temps Perdu. Популярен магазин. По случайност точно там Оливие е продавал вещите на Отшелника.

Бовоар не беше изненадан. Вече бе разговарял с управителя на антиквариата за семейство Жилбер.

— Не знаехме, че е ходел там — каза Доминик със стегнато гърло и измъчен глас. — Продават хубави неща и имат много клиенти.

— Освен това — добави Марк — купихме къщата тук през последната година. Преди това не ни трябваха антики.

— Може да сте влизали само да разгледате. Много хора се разхождат по улица „Нотр Дам“ и само зяпат витрините.

Хана Пара се намеси:

— Но вие казахте, че Отшелника не е бил убит заради скъпоценностите. Тогава защо?

— Именно — потвърди Бовоар, — защо? Това беше въпросът. Когато оставих съкровището настрана, други неща придобиха по-голямо значение, и то конкретно две от тях: думата woo и повторението на името Шарлот. Имахме „Паяжината на Шарлот“, Шарлот Бронте, Кехлибарената стая е била създадена за принцеса на име София Шарлота, а съпругата и муза на собственика на цигулката също се е казвала Шарлота. Разбира се, възможно бе да виждаме и връзки, които не съществуват, но все пак си струваше да проверим.

— И какво открихте? — попита Съпругата.

— Убиеца — отговори Бовоар.

Арман Гамаш беше уморен. Искаше да се прибере вкъщи при Рен-Мари, но сега не бе моментът да проявява слабост и колебание. Беше толкова близо.

Разказал им бе за Шиники и за Джеймс Дъглас, за Патрик и О’Мара. Показал им бе и книгите, които, без да съзнават, са продали.

Включително навярно най-ценния том в Канада в наши дни.

Оригиналният екземпляр на хугенотска библия, принадлежала на Самюел дьо Шамплен.

Членовете на съвета бяха изпъшкали при тази новина, но никой не бе хвърлил вината върху другия. Очевидно започваха да се сплотяват отново и да загърбват различията си.

„Веднъж счупено, вече е по-здраво“ — бе казал полицай Моран и Арман Гамаш знаеше, че е прав. Знаеше, че наблюдава една пречупена общност, разбита на парчета от трудни времена и събития, станала жертва на темперамент, който сякаш не понасяше добре промяната.

Но сега тази общност отново се събираше и започваше да се лекува. Щеше да се възроди още по-силна, защото бе тежко пречупена. Както Кен Хаслъм бе пречупен от това, че години наред са му повтаряли да мълчи. Както Елизабет Макуъртър бе изтощена от поддържането на блестящата фасада в продължение на години. Както Портър Уилсън, Уини и мистър Блейк бяха с разбити сърца, тъй като цял живот наблюдаваха как пред очите им се стопяват семейства, приятели, сфери на влияние и институции.

Само младият Том Хенкок оставаше незасегнат. Поне засега.

— Значи Огюстен Рено е дошъл преди седмица и е поискал да разговаря с нас, защото му е било нужно разрешение да копае? — попита мистър Блейк.

— Мисля, че да. Убеден е бил, че в мазето ви ще намери Шамплен, погребан там от Джеймс Дъглас и отец Шиники.

— И е бил прав — обади се Портър, който сякаш бе изгубил цялата си напереност. — Какво ли ще стане с нас сега, когато всички разберат, че толкова години сме крили Шамплен?

— Не сме го крили — възрази Уини. — Дори не знаехме, че е там.

— Кажи го на жълтите вестници — рече Портър. — Даже да ни повярват, това си остава английска конспирация.

— Конспирация на двама души — включи се мистър Блейк — преди повече от сто години. Не е виновна цялата англоезична общност.

— Мислите ли, че ако Джеймс Дъглас се бе допитал до общността, тя щеше да възрази? — аргументира се Портър много по-логично, отколкото Гамаш бе очаквал от него. Едно бе сигурно, този човек познаваше своите хора. Същото можеше да се каже и за мистър Блейк, който разбираше, че в крайна сметка Портър е прав.

— Това е катастрофа — заяви Уини и никой не я опроверга. Освен Гамаш.

— Е, не съвсем. Ковчегът бе на Шамплен, но останките в него — не.

Сега вече го зяпнаха втрещено. На умиращите бе хвърлено въже, последна надежда.

Притихнаха. Накрая заговори Кен Хаслъм, гласът му изпълни помещението и избута всички в ъглите:

— Кой тогава е мъртвецът?

— Коя. Останките в ковчега принадлежат на жена.

— Жена? Какво търси жена в ковчега на Шамплен? — извика Хаслъм.

— Не знаем, но ще разберем.

До главния инспектор седеше Емил, който премести поглед от гръмогласния мъж към Елизабет Макуъртър. Изглеждаше тъжна и уплашена. Фасадата й се пропукваше. Емил й се усмихна леко. С окуражаващия поглед на човек, който знае какво е да си разбит на парчета.

— Веднъж счупено, вече е по-здраво — каза полицай Моран през смях. — Това е добре, защото непрекъснато изпускам нещо. Да знаете, че Сюзан също е доста непохватна. Ще трябва да увиваме децата си с онова фолио с мехурчета. Бебетата отскачат, ако паднат на пода, нали?

— Само веднъж — рече Гамаш и младежът отново се разсмя.

— Е, какво да се прави, май ще имаме силни деца.

— Несъмнено.

— Тръгнах от предположението, че убиецът е попаднал на някоя от безценните вещи на Отшелника в антикварния магазин — продължи Бовоар — и е проследил източника й до Трите бора.

Единствените шумове в бистрото бяха пращенето на цепениците в огъня и шепотът на снега по прозорците.

Камините хвърляха чудновати сенки по стените, но не изглеждаха заплашителни. Не и според Жан Ги, но инспекторът предполагаше, че поне един човек в салона започва да усеща как пространството около него се свива, смалява се и става клаустрофобично.

— Кой би могъл да е? Семейство Жилбер са купували много антики от същия магазин. Пара? Те пък са получили старинни вещи в наследство от семействата си в Чехия и са успели да ги изнесат след падането на Берлинската стена. Както сами признаха обаче, са продали повечето си ценности, за да купят новата си къща. Може би са ги занесли за продажба в Temps Perdu. А Стария Мъндин? Той се занимава с реставриране на антики. Не е ли логично да е бил привлечен от страхотните магазини на улица „Нотр Дам“?

Детективът продължи:

— Така трудно щях да стесня кръга на заподозрените, затова се обърнах към следващата улика. Woo. Оливие ни бе разказал, че Отшелника прошепвал тази дума, когато бил особено разтревожен. Тя го разстройвала. Но какво означава woo? Дали е име, прякор?

Инспекторът погледна към масата, където седеше семейство Жилбер. Като всички останали и те се взираха в него унесено, но и резервирано.

— Може ли woo да е било съкращение от име, което е било трудно за произнасяне от дете? Така се получават повечето прякори, нали? През детството. Когато бях у семейство Мъндин, чух как говори малкият Чарли. „Шо“ вместо шоколад. Децата правят така, когато се мъчат да изрекат сложна дума. Като Волошини. Во. Woo.

Клара се наведе към Мирна и прошепна:

— Точно от това се страхувах, когато разбрах, че моминското й име е Волошина.

Мирна вдигна вежди и се извърна заедно с всички останали, за да погледне Карол Жилбер.

Възрастната жена не помръдна, но Венсан Жилбер го направи вместо нея. Изправи се в цял ръст, а внушителната му осанка изпълни цялото пространство.

— Достатъчно с инсинуациите. Ако имате да казвате нещо, кажете го най-после.

— А вие, сър — обърна се към него Бовоар. — Великият доктор Жилбер. Голям човек, голям лечител… — Докато говореше, осъзна, че главният инспектор би постъпил другояче. Никога нямаше да намеси саркастични забележки, едва ли щеше да си изпусне нервите, както Жан Ги усещаше, че се случва в момента. Положи усилие да се отдръпне от ръба. — Една от големите мистерии в този случай остава защо убиецът не е откраднал съкровищата. Кой би могъл да устои? Дори и да не са били мотив за престъплението, просто са си стояли там. Кой не би си взел някоя дрънкулка? Оригинално издание на книга. Позлатен свещник…

— И какво е вашето блестящо заключение? — попита доктор Жилбер с презрителен тон.

— Заключението може да бъде само едно. Убиецът не се е нуждаел от тези вещи. Това може ли да се каже за Оливие? Не. Алчността му е пословична. Марк, вашият син? Същата работа. Алчен и дребнав. Би обрал колибата до шушка.

Виждаше как Марк Жилбер се бори със себе си, искаше му се да се защити, но явно осъзнаваше, че тези обиди всъщност снемат подозрението от него.

— Мъжете от семейство Пара — градинар и келнер? Определено не се къпят в пари. Дори една от вещите на Отшелника би променила чувствително живота им. Не, ако някой от тях бе убил Отшелника, щеше да открадне нещо. Същото важи и за Стария Мъндин. Доходът на един дърводелец може и да е достатъчен засега, но какво ще стане, когато Чарли порасне? Ще трябва да бъде осигурен. Семейство Мъндин биха си присвоили съкровището — ако не за себе си, то заради сина си.

Бовоар отново се обърна към Венсан Жилбер.

— Един човек обаче няма нужда от тези скъпоценности. Вие, сър. Вече сте богат. Освен това ми се струва, че не отдавате голямо значение на парите. Имате друга мотивация, друг господар. Парите не са вашата валута, не. Вие трупате комплименти. Уважение и възхищение. Запасявате се със сигурност, че сте по-добър от всички останали. Дори светец. Вашето его има нужда от захранване, а не банковата ви сметка. Вие сте единственият сред заподозрените, който не би докоснал съкровището, защото то не означава нищо за вас.

Ако доктор Жилбер бе способен да изтръгне живота на Бовоар само с поглед, младият инспектор щеше да се строполи мъртъв на място. Но вместо да умре, Жан Ги се усмихна и продължи да разказва, а тонът му изведнъж стана спокоен и благоразумен:

— Има и още една загадка. Кой е бил този Отшелник? В началото Оливие твърдеше, че човекът бил чех и се казвал Якоб, но наскоро призна, че ни е лъгал. Не знае нищо за убития, освен че не е бил чех. По-скоро канадец — англоезичен или франкофон. Говорел безупречен френски, но като че ли предпочитал да чете на английски.

Бовоар забеляза как Рор и Хана Пара се споглеждат с облекчение.

— Единствената следа, която оставаше, отново водеше към антиките в колибата. Не разбирам от такива неща, но специалистите твърдят, че предметите са удивителни. Явно човекът е имал усет за старинното. И не е събирал вещи оттук-оттам, от битпазари и гаражни разпродажби.

Жан Ги замълча. Виждал бе Гамаш да го прави многократно — леко затягаше примката около заподозрения, после я отпускаше, после пак затягаше. Но беше толкова изкусен, внимателен и деликатен, че престъпникът дори не осъзнаваше. Главният инспектор продължаваше уверено, без да се разколебава. Убиецът се ужасяваше, щом му просветне какво се случва. А началникът разчиташе точно на този ужас. Да изхаби нервите на човека, да го пречупи. Но за това се искаше много вътрешна сила и търпение.

Бовоар никога не бе предполагал колко е трудно да представи фактите по такъв начин, че убиецът в крайна сметка да разбере накъде отиват нещата. Не биваше да се издава твърде рано, за да няма шанс заподозреният да се измъкне, нито твърде късно — за да не е събрал достатъчно сили да отвърне на атаката.

Не, целта беше да обтегне нервите на убиеца до краен предел. След това да го накара да си помисли, че е вън от подозрение, че някой друг ще понесе вината. Да го остави да си поеме въздух и после да го изненада, когато е свалил гарда.

Да го прави отново и отново. Неумолимо.

Беше изтощително. Като да изтеглиш до брега огромна риба, и то толкова голяма, че да е способна да погълне цялата лодка.

Бовоар се подготви да нанесе следващия си удар. Този щеше да е последният, фаталният.

— Истината е, че скъпоценностите са изиграли своята роля. Те са били катализаторът. Но импулсът, който продиктувал това деяние, не е бил глад за изгубено съкровище, а за нещо друго, също изгубено. Нещо много по-лично и по-скъпоценно от всяко съкровище. Ставало въпрос не за загубата на семейни ценности, а на семейство. Прав ли съм?

В този момент инспекторът се обърна към убиеца.

Мъжът се изправи и всички в салона го изгледаха потресени.

— Той уби баща ми — заяви Стария Мъндин.