Сенки в снега

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Съпругата се отблъсна от масата и зяпна невярващо.

— Старче? — прошепна.

Като че ли леденият вятър бе намерил начин да нахлуе в бистрото и да замрази всички на място. Дори Бовоар да бе обвинил камината в убийство, присъстващите нямаше да са толкова изненадани.

— О, боже, Старче — молеше се Съпругата. В очите й се прокрадна сянка на отчаяние, която бавно измести съмнението.

Младата жена бе зашеметена като здрав човек, на когото току-що са съобщили, че е болен от нелечим рак. Пред очите й бе краят на живота й — скромното битие в къщичка на село с дърводелец, който поправяше мебели и помагаше за отглеждането на малкия Чарли. Съпругата живееше с единствения мъж, с когото би искала да прекарва дните си — мъжа, когото обичаше.

А сега — край.

Стария се обърна към жена си и сина си. Мъндин бе невъзможно красив и дори тежкото обвинение не бе способно да хвърли сянка върху излъчването му.

— Той уби баща ми — повтори. — Дойдох в Трите бора, за да го издиря. Прав е — кимна към Бовоар, — работех в Temps Perdu, реставрирах мебели. Един ден пристигна много стар, ръчно изработен бастун. Уникат. Разпознах го веднага. Татко ми го бе показвал и ми бе обяснил как майсторът е вградил декоративните елементи в шарката на дървото. На пръв поглед бе просто обикновен бастун, но всъщност беше произведение на изкуството. Принадлежеше на баща ми и бе откраднат след смъртта му. Неговият убиец го бе откраднал.

— Разбрали сте от счетоводната книга на магазина кой е продал бастуна на Temps Perdu — предположи Бовоар. Беше само догадка, но инспекторът трябваше да прозвучи така, сякаш е сигурен, че е истина.

— Продавачът бе някой си Оливие Брюле от Трите бора. — Стария Мъндин си пое дълбоко въздух, като че ли се подготвяше да се гмурне. — Преместих се тук. Започнах да работя за Оливие, поправях и реставрирах мебелите му. Трябваше да съм около него и да го наблюдавам. Имах нужда от доказателство, че е убил баща ми.

— Оливие не би могъл да го стори — прекъсна го Габри тихо, но уверено. — Никога не би убил.

— Знам — отвърна младият мъж. — Колкото повече го опознавах, толкова повече се убеждавах в това. Беше алчен, малко лукав, но все пак добър човек. Не бе възможно да е убил баща ми. Но някой го бе направил. Някой даваше на Оливие вещите на баща ми. Години наред го следвах по петите, докато събираше старинни предмети. Посещаваше къщи, ферми и магазини. Купуваше антики от къде ли не. Но така и не го видях да взема отнякъде вещ, принадлежала на татко. Въпреки това се появяваха отнякъде, а Оливие ги продаваше.

Сигурно бе заради атмосферата — топлото и уютно бистро, бурята навън, виното, горещия шоколад и запаления огън в камините, — но всичко изглеждаше някак нереално. Сякаш приятелят им говореше за друг човек. Разказваше приказка. Легенда.

— През следващите години се запознах с Мишел и се влюбих — усмихна се Стария на съпругата си. Не просто Съпругата. А жената, която обичаше. Мишел. — Роди се Чарлс. Животът ми се изпълни със смисъл. Почти бях забравил защо дойдох в селото. Една съботна вечер обаче си седях в пикапа, след като бях взел мебелите за ремонтиране, и забелязах как Оливие заключва бистрото и тръгва. Но вместо да отиде у дома си, направи нещо странно. Насочи се към гората. Не го последвах. Толкова се изненадах. После много мислих за случката и следващата събота останах, за да го изчакам да затвори. Той обаче се прибра. Но следващата седмица пак тръгна към гората. Носеше торба.

— Продукти — обади се Габри. Никой друг не смееше да проговори. Осъзнаваха какво се е случило. Стария Мъндин седял в пикапа си. Търпеливо наблюдавал. Видял как Оливие изчезва сред дърветата. Тихо слязъл от колата си и тръгнал след него. И стигнал до горската колиба.

— Надникнах през прозорците и видях… — Гласът на Стария заглъхна. Мишел се пресегна и тихо сложи длан върху ръката му. Младият мъж бавно се окопити, задиша по-спокойно и равномерно и след малко бе готов да продължи разказа си. — Видях вещите на баща ми. Всичко, което бе пазил в една стаичка у дома. Специалното място за специалните неща, така го наричаше. Само той и аз знаехме за тези предмети. Рисуваното стъкло, чиниите, свещниците, мебелите. Всичко беше там.

Очите на Стария заблестяха. Погледът му блуждаеше в далечината. Вече не беше в бистрото с останалите. Пренесъл се бе отново при колибата. Стоеше отвън и гледаше през прозореца.

— Оливие подаде торбата на стареца и двамата седнаха. Пиеха чай от чаши, които татко ми бе давал да пипна. Хранеха се от чинии, за които ми бе разказвал, че са принадлежали на императрица.

— И са били обградени от вещи, свързани с името Шарлот — вметна Бовоар.

— Да, като майка ми. Татко казваше, че са специални, защото му напомнят за мама. Шарлот.

— Затова сте кръстил сина си Чарлс — предположи Бовоар. — Детето всъщност носи името на майка ви. Шарлот. А не на баща ви.

Мъндин кимна, но не погледна към момченцето. Не беше в състояние да погледне нито сина си, нито жена си.

— Какво стана тогава? — попита Жан Ги. Знаеше, че трябва да говори тихо, меко, почти хипнотизиращо, за да не развали магията. Да позволи на младия мъж да доразкаже историята си.

— Тогава разбрах, че пред мен е човекът, който бе убил баща ми преди петнайсет години. Така и не повярвах, че е било нещастен случай. Не съм глупак. Знам, че според повечето хора татко се е самоубил, че нарочно е тръгнал по заледената река. Но аз го познавах. Убеден бях, че никога не би постъпил така. Ако беше мъртъв, някой го бе убил. Чак по-късно осъзнах, че най-скъпоценните му вещи са изчезнали. Опитах се да говоря с майка ми, но тя като че ли не ми вярваше. Татко никога не й бе показвал своето съкровище. Само на мен.

Стария продължи:

— Баща ми бе убит, а безценните му антики — откраднати. Най-накрая бях намерил човека, извършил престъплението.

— Какво направи, Патрик? — попита Мишел. За първи път се обръщаха един към друг с истинските си имена. Имената, които пазеха само за най-интимните си мигове заедно, когато не бяха Стария и Съпругата, а Патрик и Мишел. Двама влюбени млади.

— Исках да измъча този човек. Исках да му покажа, че някой го е разкрил. Една от любимите ни книги у дома беше „Паяжината на Шарлот“, затова изплетох паяжина от корда, промъкнах се в колибата, докато старецът работеше в зеленчуковата си градина, и я закачих за гредите. За да я види там.

— И сте вплели думата woo в паяжината — обади се Бовоар. — Защо?

— Така ме наричаше баща ми. Тайното ми име, само между нас двамата. Разказваше ми много за дървото. Когато бях малък, се опитвах да произнеса думата, но успявах да кажа само „во“ вместо „дърво“118. Затова той започна да ме нарича така. Невинаги. Само понякога, когато бях в прегръдките му. Притискаше ме силно към себе си и прошепваше: Во. Woo.

Вече никой не смееше да погледне красивия млад мъж. Присъстващите отклониха очи от изгарящата гледка. От затъмнението. Цялата тази любов се бе превърнала в омраза.

— Наблюдавах го, скрит сред дърветата, но Отшелника сякаш не забелязваше паяжината. Затова взех най-ценното, което притежавах. Държах го в торбичка в работилницата си. Не го бях поглеждал от години. Но онази нощ го взех и го занесох до колибата.

Възцари се тишина. Хората в бистрото си представиха картина: тъмен силует се прокрадваше през тъмната гора. Към онова, което дълго бе търсил и най-сетне бе открил.

— Изчаках няколко минути, след като Оливие си тръгна. Сложих предмета пред вратата и почуках. Скрих се в сенките и останах да наблюдавам. Старецът отвори вратата и надникна, явно очакваше да види Оливие. Първо изражението му бе развеселено, след това — объркано. После започна да става леко уплашено.

Огънят в камината пропукваше. От него отхвръкнаха няколко искри, които се превърнаха в сажди и угаснаха бавно. А Стария продължи да разказва.

Отшелника обхванал с поглед дърветата и тъкмо щял да затвори вратата, когато забелязал, че пред прага му има нещо. Мъничък гост. Навел се и го вдигнал. Дума от дърво. Во. Woo.

Тогава Стария го видял. Изражението, за което мечтаел и фантазирал; залагал живота си, за да го получи: ужас, изписан на лицето на мъжа, който бе убил баща му. Същият ужас, който неговият баща навярно бе изживял, когато бе усетил как ледът се пропуква под краката му.

Край. В онзи миг Отшелника осъзнал, че чудовището, от което бягал, най-сетне го настигнало.

Така и било.

Стария изплувал от мрака между дърветата и се приближил към колибата, към възрастния човек. Отшелника отстъпил и отронил само една дума:

— Во — прошепнал. — Woo.

Младият мъж хванал сребърния свещник и замахнал. Веднъж. В този удар вложил детството си, мъката си, загубата. Влял тъгата на майка си и копнежа на сестра си. Натежалата менора смазала черепа на Отшелника. Мъжът рухнал, но в ръката си продължавал да стиска Во.

На Стария не му пукало. Никой не можел да открие трупа освен Оливие, а той едва ли щял да проговори. Харесвал собственика на бистрото, но знаел какъв човек е.

Алчен.

Навярно щял да вземе съкровищата и да остави трупа. Всички щели да продължат да живеят щастливо. Гората бавно щяла да погълне този човек, който вече се бил откъснал от света. Оливие щял да си получи скъпоценностите, а Стария — да си върне живота.

Дългът към баща му бил изплатен.

— Това бе първото нещо, което измайсторих — продължи Стария. — Издялках woo и го подарих на татко. След смъртта му сърце не ми даваше да погледна парчето дърво, затова го прибрах в една торбичка. Но онази нощ го извадих. За последен път.

Стария Мъндин се обърна към семейството си. Изчерпал бе цялата си енергия, блясъкът му гаснеше. Отпусна ръка върху гръбчето на спящия си син и проговори:

— Много съжалявам. Баща ми ме научи на всичко, даде ми всичко. Онзи човек го уби, избута го върху реката през пролетта.

Клара изкриви лице мъчително, докато си представяше тази ужасна смърт, пропукването на леда. Навярно по същия начин се пропукваше сега и земята под краката на Съпругата.

Жан Ги Бовоар отиде до вратата на бистрото и я отвори. Двама едри служители на Sûreté влязоха, съпроводени от снежен вихър.

— Оставете ни сами, ако обичате — помоли селяните и те бавно, като в унес, облякоха зимните си палта и тръгнаха. Клара и Питър закараха Съпругата и Чарлс до дома им, а инспектор Бовоар остана да довърши разпита на Стария Мъндин.

След час полицейските коли потеглиха, за да отведат Стария. Мишел бе готова да го придружи, след като мина през СПА хотела, за да остави Чарлс при единствения човек извън семейството, когото момченцето обичаше.

Негодника светец. Доктор Жилбер. Възрастният мъж нежно пое детето в прегръдките си и го държа до себе си в продължение на няколко часа. Далеч от леденостудения свят, който блъскаше по вратата.

— Греяно уиски?

Питър подаде чаша на Бовоар, който се бе отпуснал на меко и удобно кресло в дневната на художника. Габри седеше на дивана и изглеждаше замаян. Клара и Мирна с чаши горещи напитки в ръце бяха заели местата пред камината.

— Не разбирам обаче — поде Питър, след като приседна на страничната облегалка на дивана — откъде са се взели онези удивителни антики. Отшелника ги е откраднал и ги е замъкнал в гората, но как се е сдобил с тях бащата на Стария?

Жан Ги въздъхна. Беше изтощен. Предпочиташе физическата активност и всеки път се изненадваше колко изморителна може да бъде умствената дейност.

— Въпреки че Стария много е обичал татко си, не го е познавал достатъчно добре — обясни инспекторът. — Какво ли знаят децата? Според мен скоро ще стане ясно, че Мъндин често е пътувал до страните от Източния блок след падането на комунизма. Убедил много хора да му доверят семейните си ценности. Но вместо да ги съхранява или да плати на хората за тях, просто изчезнал и те никога повече не видели вещите си.

— Бащата на Стария ги е откраднал? — попита Клара.

Бовоар кимна.

— Убийството на Отшелника поначало е нямало нищо общо със съкровището — поясни. — Стария Мъндин не се е интересувал от него. Даже го е намразил. Затова го е оставил в колибата. Не му е трябвало съкровище. Искал е само едно — живота на Отшелника, затова го отнел.

Инспекторът се загледа в огъня и си спомни разпита на Стария в пустото бистро, където бе започнало всичко преди месеци. Изслушал бе разказа за трагичната смърт на Мъндин. В онзи ден сърцето на Стария било разбито. В пукнатината младият човек натъпкал яростта, болката и загубата си, но това сякаш не стигало. Един ден обаче добавил замисъл и сърцето му отново започнало да бие. С едничка цел.

Когато Оливие бил арестуван, Стария Мъндин се борел със съвестта си, но в крайна сметка решил, че това било съдба. Така ресторантьорът бил наказан за своята алчност, за това, че помагал на човек, за когото много добре знаел, че в най-добрия случай е крадец, а в най-лошия — нещо по-лошо.

— Свирите ли на цигулка? — попитал бе Бовоар, останал насаме в бистрото със Стария. — Чух, че сте участвали в музикалната програма по време на пикниците, организирани по случай Деня на Канада.

— Да.

— Баща ви ли ви научи да свирите?

— Да.

— Освен това ви е разказвал за старинни предмети, дърводелство и реставрация, нали?

Стария кимна.

— Живели сте в Стария Квебек, на улица „Рампар“ номер шестнайсет?

Мъндин гледаше с удивление инспектора.

— Майка ви е чела „Паяжината на Шарлот“ на вас и на сестра ви, когато сте били малки, нали? — говореше Жан Ги настойчиво. Не помръдваше от мястото, където седеше, но сякаш с всеки въпрос се приближаваше все повече и повече към младия мъж.

А той бе смаян, но усещаше, че нещо приижда. Дори по-лошо от онова, което вече се бе случило.

Светлините потрепнаха под напора на виелицата, която налиташе върху селото, върху бистрото.

— Откъде се взе името ви? — попита Бовоар, втренчен в Стария Мъндин, който седеше от другата страна на масата.

— Кое име?

— Стария. Кой го измисли? Истинското ви име е Патрик. А откъде идва Стария?

— Оттам, откъдето идва всичко, което съм. От баща ми. Наричаше ме „стари друже“. Хайде, ела, стари друже — казваше. — Ще ти разкажа за дървото. И аз тръгвах с него. След известно време всички започнаха да ми викат просто Стария.

Инспекторът кимна:

— Стария. Стари друже.

Стария Мъндин се взираше в Бовоар с безизразно лице, но изведнъж присви очи, когато забеляза как някъде далеч на хоризонта се появява нещо. Като гъст черен облак. Ужас и Фуриите. Самота и Тъга. И още нещо. Нещо по-лошо. Най-лошото, което може да си представи човек.

— Стари друже — прошепна отново Жан Ги. — Отшелника е използвал този израз. Така е говорил на Оливие. Хаос иде, стари друже. С тези думи се е обърнал към него. А сега ги казвам на вас.

Сградата потрепери и студеният вятър се вмъкна в стаята.

— Хаос иде, стари друже — промълви инспекторът тихо. — Човекът, когото сте убили, е бил баща ви.

— Убил е собствения си баща? — прошепна Клара. — Мили боже! О, господи!

Това бе краят.

— Бащата на Мъндин инсценирал смъртта си — обясни Бовоар. — Преди това си построил колибата и пренесъл там скъпоценностите. Върнал се в град Квебек и изчакал един бурен пролетен ден, за да прикрие следите си. Когато условията били идеални, захвърлил палтото си на брега и изчезнал. Всички вярвали, че се е удавил в река Сейнт Лорънс, но всъщност той избягал в гората.

Потънаха в мълчание и си представиха останалото. Представиха си най-лошото.

— Съвест — обади се Мирна накрая. — Представете си, че сте преследвани от собствената си съвест.

За един ужасен миг те го направиха. Планина от угризения, която хвърля дълга сянка. А сянката расте и става все по-тъмна.

— Взел е със себе си съкровището — рече Клара, — но в крайна сметка е осъзнал, че иска само да е със семейството си.

— И да живее спокойно — добави Мирна. — С чиста съвест.

— Обградил се е с вещи, които са му напомняли за жена му и децата. Книгите, цигулката. Дори изработил дърворезба — малка скулптура, която представлявала Стария като млад мъж, заслушан в думите на своя баща. Превърнала се в неговото съкровище, в единствения предмет, с който не се разделял никога. Отдолу издълбал woo. Фигурката му правела компания и облекчавала съвестта, която го гризяла. Поне малко. Когато намерихме дърворезбата, първо си помислихме, че Отшелника е изобразил Оливие. Но грешахме. Била е скулптура на сина му.

— Как е Стария? — поинтересува се Клара.

— Не много добре.

Бовоар си спомни гнева, който се изписа по лицето на младия мъж, когато чу, че Отшелника всъщност е бил баща му. Убил бе човека, за когото бе искал да отмъсти. Единствения човек, за когото би дал всичко, за да е жив. Именно него бе убил.

След гнева бе дошло съмнението. А после — ужасът.

Съвестта. Жан Ги Бовоар знаеше, че тя ще прави компания на Стария Мъндин в затвора през следващите няколко десетилетия.

Габри държеше главата си в ръце. В стаята се разнесоха приглушените му хлипания. Не бяха драматични ридания от скръб, а уморени сълзи. Щастливи, объркани, бурни сълзи.

Но преди всичко сълзи от облекчение.

Защо му е било на Оливие да мести трупа?

Защо му е било на Оливие да мести трупа?

Защо му е било на Оливие да мести трупа?

Най-накрая знаеха. Преместил бе трупа, защото не беше убил Отшелника, а само бе намерил безжизненото му тяло. И го бе пренесъл. Постъпката бе отвратителна, долна, дребнава и срамна. Но не беше убийство.

— Искате ли да останете за вечеря? Изглеждате изтощен — чу Бовоар гласа на Клара. После усети леко докосване по ръката си и вдигна поглед.

Художничката говореше на него.

— Няма да е нищо специално, само супа и сандвич, а след това ще ви приберем у дома, преди да е станало много късно.

У дома.

Дали беше заради умората, или заради стреса, но от тази дума очите му запариха.

Жадуваше да се прибере у дома.

Но не в Монреал.

Тук. Това беше у дома. Мечтаеше да се мушне под завивката в стаята си в пансиона и да знае, че е на топло и сигурно място, докато слуша как навън снежната буря вие страховито.

Бог му бе свидетел, че тук се чувстваше у дома си.

Бовоар се изправи и се усмихна на Клара. Усещането бе странно, но и познато. Не се усмихваше често. Не и на заподозрените.

Но сега на лицето му се появи усмивка — изморена и благодарна.

— Много ще ми е приятно, но първо трябва да свърша още нещо.

Преди да си тръгне, мина през банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна отражението си в огледалото — оттам го гледаше човек, доста по-стар от трийсет и осемте си години. С изпито и изнурено лице. Човек, който не искаше да прави това, което му предстоеше.

Усети болка дълбоко в себе си.

Извади от джоба си шишенцето с хапчетата, сложи го на полицата и го изгледа продължително. Наля си чаша вода и изтръска едно хапче в дланта си. Внимателно го разчупи на две и бързо погълна едната половинка.

Взе другата от белия порцеланов ръб на мивката, поколеба се, но бързо я пусна в шишенцето, преди да е размислил.

Клара го изпрати до вратата.

— Може ли да мина след час? — попита инспекторът.

— Разбира се — отвърна художничката и добави: — Доведете и Рут.

Откъде бе разбрала? Бовоар се гмурна в снежната виелица и си помисли, че може би не е чак толкова умен. „Или пък — каза си, докато бурята го връхлиташе — тези хора ме познават.“

— Какво искаш? — Рут му отвори вратата още преди да е почукал. С него влезе и вихрушка сняг, а възрастната поетеса се зае да изтърсва от палтото му напластените снежинки. Поне така си помисли Жан Ги — че старицата го тупа, за да го почисти. Трябваше да признае обаче, че по него вече нямаше сняг, а тя продължаваше да го налага.

— Знаеш какво искам.

— Имаш късмет, че съм толкова щедра душа, тъпако.

— Имам късмет, че си откачалка — промърмори инспекторът и влезе след домакинята във вече познатата къща.

Рут направи пуканки, сякаш предстоеше нещо банално. Забавление. Наля си и един скоч, а на госта си не предложи. Нямаше нужда. Бовоар вече усещаше въздействието на хапчето.

Компютърът на поетесата бе разположен на пластмасовата градинска масичка в кухнята и двамата седнаха един до друг на паянтовите пластмасови столове.

Старицата натисна един клавиш и сайтът се появи.

— Гледала ли си го? — попита Жан Ги.

— Не — отвърна старицата, докато зяпаше в екрана и избягваше да погледне събеседника си. — Чаках теб.

Бовоар си пое дълбоко дъх, макар и на пресекулки, издиша, а после пусна видеото.

— Жалко за Шамплен — рече Емил, докато вървяха надолу по „Сен Станислас“, а на пресечката с улица „Сен Жан“ се спряха, за да изчакат потока от празнуващи Карнавала хора, които се точеха като коли в задръстване.

Започваше да вали. Огромни меки снежинки се носеха във въздуха и проблясваха на светлините от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Прогнозите предупреждаваха за приближаваща буря. През нощта се очакваше да падне над трийсет сантиметра сняг. Това беше само първият намек за очакваните снежни виелици.

Град Квебек бе най-красив по време на зимна буря и след нея, когато слънцето изгряваше над вълшебно бяло царство, сгушено под дебелия пухен юрган на преспите. Недокоснат и чист, неопетнен свят.

Когато стигнаха до старата каменна къща, Емил извади ключовете си. През дантелените завески на вратата можеха да видят Хенри, който се криеше зад една от колоните и ги наблюдаваше.

Гамаш се усмихна, а после отново се замисли за случая и странната находка на женски останки в ковчега на Шамплен.

Коя бе тази жена и какво се беше случило с Шамплен? Къде бе изчезнал? Странстванията му като че ли не бяха приключили със смъртта му.

Влязоха в къщата, детективът взе Хенри и го изведе на разходка. Когато се върнаха, Емил бе приготвил лаптопа си върху масичката за кафе с бутилка скоч до него. Запалил бе огъня в камината и чакаше.

Възрастният мъж стоеше мирно насред стаята. Държеше се някак официално и напрегнато.

— Какво има, Емил?

— Бих искал да гледам видеото заедно с теб.

— Сега ли?

— Сега.

Главният инспектор се бе подготвял за този момент по време на разходката. Ледените снежинки, които докосваха лицето му, го освежаваха, затова се бе спрял, вдигнал бе глава, затворил бе очи и с отворена уста бе уловил няколко от тях.

— Обичам да правя така — каза Моран, — но снегът трябва да е точно определен вид.

— Ах, ти си бил ценител? — учуди се шефът му.

— Все още съм. Снежинките трябва да са големи и пухкави. От онези, които се носят леко във въздуха. Не твърдите и ситни снежинки по време на буря. Те не са забавни. Влизат ти в носа и в ушите. Навсякъде влизат. Не, трябва да са от големите.

Гамаш знаеше за какво говори младежът. Самият той го бе правил като малък. Гледал бе как Даниел и Ани го правят. Децата нямаха нужда от уроци — инстинктивно усещаха как да ловят снежинки с език.

— Разбира се, има си чалъм — продължи Моран с по-сериозен тон, като че ли говореше за нещо, което бе изучавал. — Трябва да затворите очи, за да не влиза снегът в тях, и да изплезите език.

Последва мълчание и главният инспектор разбра, че младият полицай седи вързан за стола, но е отпуснал глава назад, затворил е очи и е изплезил език. Сякаш лови снежинки.

— Сега — склони Гамаш, наведе се да освободи Хенри от каишката, приближи се към дивана и седна пред лаптопа.

— Намерих сайта. — Емил също седна и погледна профила на Арман. Възрастният мъж бе свикнал с късата брада на своя приятел и вече смяташе, че му отива.

Главният инспектор съсредоточено гледаше в екрана. Изведнъж се обърна и впери очи право в наставника си:

— Merci.

Старецът се изненада.

— За какво?

— За това, че не ме изостави.

Емил се пресегна и докосна ръката на Арман. След това натисна бутона и видеото започна.

Бовоар се взираше в екрана. Както и очакваше, монтажът бе съставен от заснетото от малките камери, които служителите на Sûreté носеха на главите си. Но го изненада чистотата на образа. Предполагаше, че ще е замъглен и ще е трудно да се различи кой кой е, но всичко бе ясно.

Гласовете им — също.

— Прострелян полицай! — надвика Гамаш гърмежите на автоматичното оръжие.

— Там, бързо! — крещеше Бовоар и сочеше един от стрелците горе на балкона. Внезапен откос, камерата се разклати неудържимо, а после падна. Заснет от друг колега, служителят се виждаше паднал на земята. В кръв.

— Прострелян полицай — викаше един от екипа. — Помогнете му!

Два силуета се втурнаха напред, автоматичните оръжия трещяха и осигуряваха прикритие за трети. Някой сграбчи падналия полицай и го издърпа настрани. Следващите кадри показваха коридор, преследване на стрелците из дълъг тъмен лабиринт, през помещения като пещери. Експлозии, крясъци.

Главният инспектор бе опрял гръб в стената. Облечен бе с бронежилетка и държеше в ръце автомат. Стреляше. Странна гледка бе Гамаш с оръжие, което при това използваше.

— Има поне шестима стрелци — извика някой.

— Аз преброих десет — отвърна началникът отсечено, прецизно, ясно. — Свалихме двама. Остават осем. Петима на горния етаж, трима тук долу. Къде е медицинският екип?

— Идват — разнесе се гласът на полицай Лакост. — След трийсет секунди.

— Трябва ни един жив — нареди началникът. — Задръжте един от стрелците.

Адът се отприщи — куршуми се сипеха върху стените, телата, пода и тавана. Всичко посивя, въздухът се изпълни с прах и изстрели. Викове и крясъци. Главният инспектор раздаваше заповеди, докато екипът му изтласкваше стрелците от едно помещение в друго, за да ги притисне в ъгъла.

Тогава Бовоар видя себе си.

Отстъпи на крачка от стената и стреля. Видя как залита и се строполява на земята.

— Жан Ги! — изкрещя шефът му.

На екрана бе младият инспектор. Проснат на пода, с крака, подвити под тялото. Неподвижен.

Гамаш тичаше и викаше:

— Къде са лекарите?

— Идват, шефе, идват — отвърна Лакост. — Близо сме.

Детективът сграбчи Бовоар за бронежилетката и го издърпа зад стената под дъжд от свистящи куршуми. Навсякъде наоколо се чуваше трясък от експлозии, но изведнъж камерата се фокусира върху личен момент. Близкият план показа притесненото лице на главния инспектор и погледа му, отправен надолу.

Арман Гамаш гледаше, без да мига, макар че изгаряше от желание да отклони очи. Да стисне клепачи, да запуши уши, да се свие на топка.

Отново усети острия мирис на барут, на изгоряло, на бетонен прах. Чуваше бесните откоси на автоматичните оръжия. Усещаше в ръцете си тежестта на автоматичното оръжие, което бълваше куршуми. И изстрелите, насочени към самия него.

Дум, дум, дум — ехтяха гърмежите наоколо. Куршуми уцелваха, отскачаха, рикошираха, трополяха. Буря от емоции. Почти невъзможно бе човек да мисли, да се концентрира.

За момент почувства пак острата болка, както когато пред очите му Бовоар бе паднал ранен.

На екрана видя себе си, втренчен в своя по-млад колега. Оглеждаше лицето му, проверяваше пулса му. Камерата бе уловила не само събитията, но и усещанията, чувствата. Мъката в изражението на Гамаш.

— Жан Ги? — извика и клепачите на младия инспектор потрепнаха, отвориха се за миг и отново се отпуснаха.

Куршумите се приближаваха заплашително, затова главният инспектор се надвеси над Бовоар, издърпа го по-далеч и го повдигна, за да опре гърба му на стената. Разтвори бронежилетката, плъзна поглед по торса на Жан Ги и се взря в раната. Кръвта. Разкъса един от джобовете на собствената си жилетка, извади бинт и го притисна в дланта на Бовоар, а след това му помогна да сложи ръка върху раната.

Наведе се и прошепна в ухото му:

— Жан Ги, трябва да държиш ръката си така, ще се справиш ли?

Заместникът му отново потрепна с клепачи и едва отвори очи, докато се бореше да не изпадне в несвяст.

— Остани с мен! — заповяда началникът. — Можеш ли да останеш в съзнание?

Бовоар кимна.

— Добре. — Гамаш вдигна поглед към стрелбата, която вилнееше наоколо, а после отново го насочи към колегата си. — Лекарите са близо. Лакост идва, ще пристигне всеки момент.

Тогава главният инспектор направи нещо, което не трябваше да вижда никой друг, но вече милиони бяха гледали, откакто бе изтекло видеото.

Целуна Бовоар по челото. Приглади косата му, стана и изчезна.

Широко отворил очи, Жан Ги се взираше в екрана през пръстите си, с които бе покрил лице. Очаквал бе видеозаписът да е неточен преразказ на събитията. Не му бе хрумвало, че може да е запечатал чувствата.

Страха и объркването. Шока и болката. Изгарящата рана в корема. И самотата.

На екрана видя собственото си изражение, докато изпращаше Гамаш с поглед и се молеше безмълвно началникът да не го изоставя. Сам, потънал в кръв. Видя и агонията на шефа си, който съзнаваше, че няма друг избор.

Кадрите се смениха и вече показваха екипа, който преследваше стрелците по коридорите. Откоси ехтяха от двете страни. Служител на Sûreté бе ранен. Уцелиха един от престъпниците.

След това камерата проследи Гамаш, който прескачаше по две стъпала, докато гонеше един от стрелците по стълбите. Мъжът се обърна и се прицели. Главният инспектор се хвърли към него, сборичкаха се в ръкопашна схватка. На екрана настана бъркотия от крайници, тела и насечено дишане, докато противниците си нанасяха удари. Накрая Гамаш успя да сграбчи оръжието, което другият бе избил по-рано от ръцете му. Замахна към терориста и стовари оръжието си върху главата му. Чу се ужасно хрущене и мъжът се строполи.

Под зорките очи на камерите главният инспектор коленичи до престъпника, провери дали има пулс, след това го закопча с белезници и го повлече надолу по стълбите. Когато слезе, залитна леко, но успя да се хване за нещо. Докато се мъчеше да остане на крака, се извърна и видя Бовоар в другия край на помещението, облегнат на стената. В едната си ръка държеше кървавата превръзка, в другата — оръжие.

Хриптене, тежко дишане.

— Хванах… един… — промълви едва Гамаш, докато се мъчеше да си поеме въздух.

Емил не бе помръднал, откакто видеото започна. Само два пъти през цялата кариера му се бе наложило да стреля с оръжие. И двата пъти бе убил човек. Не го бе сторил с желание, но напълно съзнателно.

Добре бе обучил своите подчинени. Това бе закон: никога, по никакъв повод не вадиш оръжие, освен ако нямаш съзнателно намерение да го използваш. А когато го използваш, се прицелваш в тялото, целиш да спреш човека отсреща. И ако се налага — да го убиеш.

Сега гледаше как Арман с окървавено от схватката лице се олюлява и пристъпва. И сграбчва пистолета на колана си. Терористът лежеше в безсъзнание в краката му. Наоколо стрелбата не стихваше. Емил видя как главният инспектор се обръща, за да реагира на гърмежите, които ехтяха някъде горе. Гамаш направи още една крачка напред, вдигна оръжието си и бързо изстреля няколко куршума. Целта бе улучена. Стрелбата секна.

Само за миг. Последва картечен откос.

Гамаш разпери ръце. Цялото му тяло политна във въздуха. Изви се. И се строполи на земята.

Бовоар затаи дъх. Точно това бе видял в онзи ден. Началника, проснат неподвижно на пода.

— Прострелян полицай — чу собственото си хриптене. — Главният инспектор е прострелян.

Сякаш мина цяла вечност. Жан Ги се опита да се размърда, да се премести по-напред, но не можеше. Чуваше изстрелите около себе си. В слушалките му останалите колеги викаха един през друг, изкрещяваха насоки, местоположения, предупреждения.

Но той виждаше само неподвижната фигура пред себе си.

После го сграбчиха ръце, полицай Лакост коленичи и се надвеси над него. Изражението й бе притеснено, но решително.

Видя как погледът й шари по тялото му, към окървавената му ръка, притисната до корема.

— Насам! — извика тя и след миг до нея се появи медик.

— Началникът — прошепна Бовоар и посочи. Изражението на колежката му помръкна, когато се извърна да проследи ръката му.

Лекарите наобиколиха младия инспектор, притискаха превръзки към раната му, бодяха го с игли, викаха за носилка, а той гледаше как Лакост и един от медиците се затичват към главния инспектор. Приближаваха се към него, но изстрелите ги принудиха да потърсят укритие.

Гамаш лежеше неподвижен на бетонния под само на няколко крачки от тях.

Накрая Лакост се втурна по стълбите и на заснетите от нейната камера кадри се видя как проследява по стрелбата един от терористите, застанал на вратата на горния етаж. Полицайката се прицели в него и успя да го улучи. Грабна оръжието му и извика:

— Чисто е!

Лекарят изтича при Гамаш. От другия край на помещението Бовоар се напрягаше да види какво става.

Емил гледаше медика, надвесен над Арман.

— Merde — прошепна лекарят. От едната страна главата на детектива бе обляна в кръв, която се стичаше към ухото и надолу по шията му.

Докторът вдигна очи, когато Лакост се приближи до него. Главният инспектор все още бе жив, слабо кашляше. Клепачите му бяха полузатворени, погледът — разфокусиран. Бореше се да си поеме въздух.

— Шефе, чувате ли ме? — Младата жена обхвана главата му с ръце, повдигна я и се взря в очите му. Гамаш се напрягаше да ги задържи отворени.

— Дръжте това — нареди медикът, след като извади превръзка и я притисна към раната до лявото слепоочие на детектива. Лакост натискаше, за да спре кървенето.

Главният инспектор се раздвижи, опита се да фокусира погледа си и да вдиша. Лекарят забеляза и се намръщи озадачено. Тогава разтвори бронежилетката и ахна:

— Господи!

Лакост погледна и прошепна ужасено:

— О, не!

Гърдите на началника й бяха в кръв. Лекарят разкъса ризата на Гамаш и прегледа гръдния кош. От едната му страна зееше рана.

В другия край на помещението Бовоар се опитваше да проследи случващото се, но виждаше само краката на шефа си. Излъсканите му черни кожени обувки помръдваха едва-едва на пода. Но Жан Ги бе приковал поглед в ръката му. Дясната ръка на главния инспектор — окървавена, изопната, напрегната. В слушалките се чуваше накъсано дишане. Борба за глътка въздух. Гамаш протягаше длан с разперени пръсти. Треперещи, търсещи, сякаш ей сега ще се доберат до жадувания дъх.

Медиците дойдоха да прехвърлят Бовоар на носилка, но той не спираше да шепти умолително:

— Не, не. Моля ви.

Чу вика на Лакост:

— Шефе!

Отново кашляне, но по-слабо. После тишина.

Видя как дясната ръка на Гамаш се сгърчи, потрепери. А после леко и меко, като снежинка, се отпусна на пода.

Жан Ги Бовоар осъзна, че Арман Гамаш умира.

Седнал на неудобния пластмасов стол, Бовоар леко простена. Видеото продължаваше. Кадрите показваха екипа, който влизаше в схватка с останалите стрелци.

Рут се взираше в екрана, а скочът й стоеше недокоснат.

— Шефе! — извика отново Лакост.

Гамаш отвори леко клепачи и напрегна поглед. Помръдна устни. Едва се чуваха думите, които мълвеше. Мъчеше се да промълви:

— Рен… Мари. Рен… Мари.

— Ще й кажа — прошепна Изабел Лакост в ухото му и той затвори очи.

— Сърцето му спря! — извика лекарят, надвеси се над инспектора и се приготви за реанимация.

Притича друг медик, коленичи и сграбчи ръката на колегата си.

— Не, почакай. Подай ми спринцовка.

— Каква спринцовка, по дяволите? Той е в сърдечен арест, трябва да го реанимираме!

— За бога, направете нещо! — изкрещя Лакост.

Вторият лекар се разрови в куфарчето. Намери спринцовка, вкара иглата отстрани, между ребрата на главния инспектор, и натисна буталото.

Никаква реакция. Гамаш лежеше неподвижно, лицето и гърдите му бяха окървавени. Очите му останаха затворени.

Тримата го гледаха напрегнато. Не помръдваше. Не дишаше.

И тогава, тогава. Разнесе се тих шум. Едва чут хрип.

Спогледаха се.

Емил най-накрая примигна. Усещаше очите си сухи, сякаш посипани с пясък. Пое си дълбоко въздух.

Разбира се, знаеше продължението на историята. От разговорите по телефона с Рен-Мари, от посещенията в болницата и новините по радио „Канада“.

Загинали бяха четирима служители на Sûreté, ако се броеше и убитият от фермера на пътя, а още четирима бяха ранени. Осем от терористите бяха застреляни, един бе задържан жив. Един бе с опасност за живота и вероятно скоро щеше да издъхне. В началото новинарските емисии съобщаваха, че главният инспектор е сред загиналите. Никой не знаеше откъде е изтекла тази информация.

Инспектор Бовоар бе тежко ранен.

Емил бе пристигнал още следобед. Шофирал бе от град Квебек право към болницата „Отел Дийо“ в Монреал. Там го очакваха Рен-Мари и Ани. Даниел бе хванал първия възможен полет от Париж.

Изглеждаха изцедени, напълно съсипани.

— Жив е — промълвила бе Рен-Мари и бе прегърнала Емил.

— Слава богу — отвърнал бе той, но тогава бе видял изражението на Ани. — Какво има?

— Лекарите смятат, че е получил инсулт.

Емил въздъхна дълбоко.

— Знаят ли колко е сериозно?

Ани поклати глава. Майка й обгърна с ръка раменете й:

— Жив е, това е най-важното.

— Успяхте ли да го видите?

Рен-Мари кимна, но не продума. Нямаше сили да каже на никого какво бе видяла. Кислородната маска, мониторите, кръвта, синините. Очите му бяха затворени, Арман беше в безсъзнание.

Лекарят бе казал, че не могат да преценят степента на уврежданията. Възможно бе да ослепее. Да се парализира. Да получи още един инсулт. Следващите двайсет и четири часа бяха решаващи.

Но всичко това нямаше значение. Успяла бе да подържи ръката му, да я милва, да му шепне.

Беше жив.

Докторът бе споменал и раната в областта на гърдите. Куршумът беше счупил ребро, а то бе перфорирало единия бял дроб. Това бе предизвикало пневмоторакс — белите дробове бяха колабирали и така дъхът бе напуснал тялото на главния инспектор. Навярно бе получил тази рана преди другата, а дишането му бе ставало все по-затруднено, по-тежко, докато в един момент бе спряло. Фатално.

— Лекарят, който е бил на място, е реагирал навреме — обяснил бе докторът.

Не бе добавил „точно“, но наистина е било въпрос на секунди.

Сега единствен повод за тревога бе нараняването на главата.

Останаха да чакат в своя малък свят на третия етаж на болницата. Стерилен свят на приглушени разговори, тихи забързани стъпки и строги лица.

А новината вече бе обиколила континента и целия свят.

Заговор с цел взривяване на язовирната стена „Ла Гранд“.

Терористите го бяха планирали в продължение на десетилетие. Напредвали толкова бавно, че бяха останали незабелязани. Използвали бяха толкова примитивни методи, че никой не им бе обърнал внимание.

Говорителите на канадското и американското правителство не разкриваха как планът е бил осуетен, като се позоваваха на националната сигурност, но когато журналистите ги притиснаха с въпроси, признаха, че престрелката, в която бяха загинали четирима служители на Sûreté, е имала връзка със случая.

Всички приписваха заслугата за предотвратяването на неминуемата катастрофа на главен комисар Франкьор, а той не отричаше.

Емил, а и всеки, който имаше представа как работят големите полицейски управления, знаеше, че се съобщава само част от истината.

И докато светът предъвкваше сензационните разкрития, няколко души на третия етаж на „Отел Дийо“ чакаха. Жан Ги Бовоар излезе от операция и след като преживя ден-два на ръба, започна бавно да се възстановява.

След още дванайсет часа Арман Гамаш се пребори и отвори очи. Когато най-сетне дойде в съзнание, до леглото му седеше Рен-Мари и го държеше за ръка.

— „Ла Гранд“? — изхриптя главният инспектор.

— В безопасност е.

— Жан Ги?

— Ще оздравее.

Възрастната жена се върна сияеща в чакалнята, където седяха Емил, Даниел, Ани и нейният съпруг Дейвид.

— Почива си. Още не може да танцува, но и това ще стане.

— Добре ли е? — попита Ани, която още се страхуваше да повярва и сякаш предпочиташе да не се разделя с тревогата си, защото бе възможно това да е номер, жестока шега на някой печален бог. Никога нямаше да забрави шока, който изпита, докато шофираше и чу емисията новини по радио „Канада“. Баща й…

— Ще се оправи — отвърна майка й. — Има леко изтръпване на дясната половина на тялото.

— Изтръпване? — попита Даниел.

— Лекарите са доволни — увери Рен-Мари децата си. — Казват, че не е нищо сериозно. Ще се възстанови напълно.

Не я интересуваше. Дори да куцаше до края на живота си, съпругът й бе жив.

След два дни Гамаш стана от леглото и направи първите си колебливи стъпки. Още два дни и вече ходеше из коридора. Спираше се в стаите и сядаше до леглата на мъже и жени, които бе обучавал, избрал и повел към онази фабрика.

Куцукаше от единия край на коридора до другия. Напред-назад. Напред-назад.

— Какво правиш, Арман? — попита тихо Рен-Мари веднъж, докато вървеше редом с мъжа си, ръка за ръка. Изминали бяха пет дни от престрелката, а куцането вече почти не се забелязваше, освен в моментите, когато Гамаш ставаше от леглото или се напрягаше твърде много.

Без да спира ход, той отвърна:

— Погребенията са следващата неделя. Смятам да присъствам.

Направиха още няколко крачки, преди Рен-Мари да проговори:

— Смяташ да бъдеш в катедралата?

— Не. Ще вървя с кортежа.

Погледна профила му. Решително изражение, стиснати устни, а дясната му ръка, свита в юмрук, прикриваше единствения знак, че бе получил инсулт. Леко треперене, което се появяваше, когато бе уморен или под стрес.

— Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.

— Можеш да ми правиш компания.

— Винаги, mon cœur119.

Арман спря и й се усмихна. Лицето му бе покрито със синини, челото над лявата му вежда бе бинтовано.

Но не я интересуваше. Беше жив.

Денят на погребенията беше ясен и студен. В средата на декември от Арктика се бе спуснал леден вятър и не спря, докато не връхлетя мъжете, жените и децата, които се бяха подредили покрай пътя на кортежа.

Четири ковчега, покрити със синия флаг на Квебек с бяла хералдическа лилия, лежаха на катафалки, теглени от черни траурни коне. Зад тях се точеше дълга колона от полицейски служители от всички управления в Квебек, от цяла Канада, от САЩ и Великобритания, от Япония, Франция и Германия. От цяла Европа.

Начело, в бавен марш, облечени с парадните си униформи, крачеха служителите на Sûreté. Водеше ги главен комисар Франкьор с останалите старши офицери. Зад тях главен инспектор Гамаш самотен предвождаше своя отдел „Убийства“. Извървя двата километра, като накуцваше само към края. Остана с високо вдигната глава и решителен поглед. До салюта и изстрелите.

Чак тогава затвори плътно очи и вдигна лице към небето, а в изражението му се изля цялата лична мъка, която вече не можеше да сдържи. Стискаше здраво дясната си ръка в юмрук.

Този образ се превърна в олицетворение на скръбта. Появи се на първа страница във всички вестници, на кориците на всички списания, показаха го по всички телевизионни новинарски емисии.

Рут се пресегна и затвори прозореца с видеото. Седяха мълчаливо няколко мига.

— Е — проговори старата поетеса накрая, — не вярвам на нито дума. Всичко беше постановка, обзалагам се. Добри ефекти, но актьорската игра не струваше. Пуканки?

Бовоар я погледна, както беше протегнала пластмасовата купа към него.

Взе си една шепа. После двамата излязоха и бавно, с приведени глави, пресякоха селския площад в снежната виелица, за да стигнат до дома на Питър и Клара. Някъде насред площада Жан Ги хвана Рут под ръка. Дали за да подкрепи нея, или себе си, не беше много сигурен.

Но старицата му позволи. Крачеха към малката къща, като следваха светлинката, която ги водеше през бурята. Когато стигнаха, седнаха пред камината, за да вечерят. Заедно.

Арман Гамаш се изправи.

— Добре ли си? — попита Емил и също стана.

По-младият мъж въздъхна.

— Просто имам нужда да остана сам. — Погледна приятеля си. — Merci.

Гадеше му се, физически му прилоша. Видял бе как застрелват онези млади мъже и жени. Как ги убиват. Отново. Разделили се бяха с живота си в мрачни коридори. Отново.

Озовали се бяха там под негово ръководство. Лично ги бе подбрал. Взел ги бе със себе си въпреки възраженията на Франкьор.

Казал им бе, че навярно ще се изправят срещу шестима стрелци. Удвоил бе бройката, която му бяха дали. Полицай Никол му я бе дала.

„Стрелците са трима“ — пишеше в съобщението й.

Взел бе шестима служители — толкова бе успял да събере освен Бовоар и себе си.

Преценил бе, че ще са достатъчно. И бе сбъркал.

— Не можете да го направите — бе заявил главен комисар Франкьор с предупредителен тон. Нахълтал бе в кабинета на Гамаш точно когато се канеха да тръгват.

В слушалките на главния инспектор се носеше гласът на Пол Моран, който пееше песничката за азбуката. Младежът звучеше унесен, изтощен, на ръба.

— Още веднъж — помоли го детективът. После дръпна рязко слушалките от главата си, при което Франкьор веднага млъкна. — Имате всичката необходима информация — обърна се главният инспектор ядосано към комисаря.

— Получена от някаква си старица от племето кри и неколцина шмъркачи? И смятате, че ще предприема действия на това основание?

— Информацията бе събрана от полицай Лакост, която е на път към управлението. Ще дойде с мен, както и още шестима души. За ваше сведение ето това са имената им. Антитерористичната група е в готовност и е на ваше разположение.

— С каква цел? Не е възможно да се готви нападение над язовирната стена на „Ла Гранд“. Не се е чуло нищо такова по каналите ни. Никой няма информация. Нито федералните агенти, нито американците, нито дори британците, а те наблюдават всичко. Никой нищо не е чул. Освен вас и онази побъркана индианска бабичка.

Франкьор се взираше в Гамаш. Беше толкова бесен, че трепереше.

— Язовирната стена ще бъде взривена след един час и четиридесет и три минути. Имате достатъчно време да стигнете. Аз знам къде трябва да отида и какво да направя.

Вместо да повиши глас, главният инспектор го бе снишил.

— Няма да ми нареждате — озъби се Франкьор. — Не знаете нищо, което не ми е известно на мен. Не виждам причина да ходя в „Ла Гранд“.

Гамаш се приближи до бюрото си и извади пистолет. За миг на лицето на комисаря се изписа страх, но главният инспектор затъкна оръжието на колана си и с няколко бързи крачки застана пред колегата си.

Яростните им погледи се сблъскаха. Детективът проговори тихо, но с много жар:

— Моля те, Силвен, ако трябва, ще падна на колене. И двамата сме твърде стари и уморени, за да си го причиняваме. Трябва да спрем веднага. Прав си, не ми е работа да ти давам заповеди, прости ми. Но те моля, умолявам те, направи това, което казвам.

— Невъзможно. Трябват ми още доказателства.

— Дадох ти всички улики, които можах да събера.

— Но не виждам смисъл. Никой не би тръгнал да взривява язовира по този начин.

— Защо?

Вече за стотен път повтаряха същото. А времето изтичаше.

— Защото е твърде дивашко. Все едно да замерваш армия с камъни.

— А как Давид е надвил Голиат?

— Стига, това не е библейска схватка, не живеем в библейски времена.

— Но същият принцип важи и сега. Направи това, което не очакват от теб. Би се получило точно защото за нас ще е неочаквано. И ако на теб случаят с нищо не ти напомня за Давид и Голиат, то за терористите е тъкмо обратното.

— И какво? Изведнъж станахте експерт по национална сигурност? Направо ми прилошава от вас и арогантността ви. Щом вярвате, че животът на стотици хиляди хора е заложен на карта, вървете и спрете бомбата.

— Не, отивам да спася Пол Моран.

— Моран? Твърдите, че знаете къде е? Опитваме се да го проследим цяла нощ. — Франкьор махна към армията от служители в централния щаб. — И вие ми казвате, че знаете къде е?

Мъжът се тресеше от ярост, а гласът му се бе извисил почти до крясък.

Гамаш изчакваше. С крайчеца на окото си виждаше как часовникът неумолимо тиктака.

— В Магог. В изоставена фабрика. Полицай Никол и инспектор Бовоар го откриха, след като часове наред се вслушваха в околните шумове.

Вслушвали се бяха в паузите между думите и така го бяха открили.

— Моля те, Силвен, иди в „Ла Гранд“. Умолявам те. Ако греша, ще си подам оставката.

— Ако отидем и се окаже, че си ни подвел, ще повдигна обвинение.

Франкьор излезе от кабинета на Гамаш и от централния щаб. Изгуби се.

Главният инспектор хвърли поглед към часовника и тръгна към вратата. Имаха само час и четиридесет и една минути. Отправи молитва — нито за първи път през този ден, нито за последен.

— Можеше и да е по-зле — рече Емил. — Кой знае кой е публикувал видеото, нали? Можеше да представи операцията така, че да изглежда като пълен провал. Но няма такова нещо. Трагично е, да. Ужасно. Но в известен смисъл е героично. Е, ако семействата на убитите го гледат…

Гамаш разбираше, че приятелят му се опитва да каже нещо хубаво, да изтъкне, че един по-различен монтаж би могъл да го представи като страхливец или безмозъчен идиот. Да внуши, че загиналите са загубили живота си напразно. Но всички изглеждаха храбро и достойно. Как го бе казал Емил?

Героично.

Инспекторът бавно се заизкачва по стръмните стъпала към мансардата. Хенри го следваше по петите.

Е, той знаеше нещо, което не бе известно на Емил. Подозираше кой е авторът на видеото. И знаеше какво го е подтикнало да го публикува.

Целта на този човек не бе да представи Гамаш в лоша светлина, а напротив — да направи така, че той да изглежда добре, твърде добре. Толкова добре, че да се почувства като измамник. Като самозванец. Изкаран герой без основание. Четирима мъртви служители на Sûreté, а Арман Гамаш — герой.

Който и да бе направил това, познаваше добре главния инспектор. Знаеше как да го накара да си плати скъпо.

Със срам.