Сенки в снега

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Жан Ги се озърна. Бистрото беше притихнало. Опря длани на подлакътниците на креслото и се избута по-напред. Столът се бе затоплил от близостта до огъня. Големите пънове в камината пропукваха и от тях през решетката се разхвърчаха искри. Превърнали се в жарава, доизтляваха в каменното огнище и бавно издъхваха.

Кленовите цепеници ухаеха сладко, кафето бе силно и с богат вкус, а ароматите, които се носеха от кухнята — познати.

Не домашни, а тукашни.

Инспекторът се наведе и се вгледа в хладните сини очи срещу себе си. Зимни очи върху лице ледник. Предизвикателни, твърди и непроницаеми.

Идеално.

Помълча за малко и само след миг се пренесе там, защото „там“ никога не бе твърде далеч.

— Май любимият ми сезон е есента — казваше главният инспектор.

— Аз пък винаги съм обичал най-много зимата — разнесе се младежкият глас от мониторите. — Сигурно защото мога да се обличам с дебели пуловери и палта и никой не забелязва колко съм слаб.

Моран се разсмя. Гамаш също.

Инспектор Бовоар чу разговора само до този момент. Излезе през вратата, пресече залата на щаба и тръгна надолу по стълбището. Спря се за момент на площадката. Отвори дланта си и прочете бележката, която Гамаш беше надраскал набързо:

Имаше и друга бележка, сгъната и надписана с името на младата жена. Бовоар я разгъна и изпъшка. Нима шефът му бе полудял? Защото Ивет Никол със сигурност бе луда. Никой не искаше да работи с нея. Но и не можеха да я уволнят, защото не беше достатъчно некомпетентна, а и не можеше да бъде обвинена в неподчинение. Но със сигурност се движеше по ръба. В крайна сметка главният инспектор я бе пратил в отдел „Телекомуникации“. Там бе обградена от предмети, не от хора. Нямаше взаимодействие с колеги. Не можеше да прецака каквото и да е. Нямаше кого да вбесява. Само слушаше, наблюдаваше и записваше.

Всеки нормален човек на нейно място вече щеше да се е отказал. Всеки порядъчен полицай щеше да си е подал оставката. Това назначение приличаше на някогашните процеси, на които съдели вещиците. Ако потъне, значи е невинна. Ако оцелее, значи е вещица.

Полицай Никол оцеля.

Въпреки това Бовоар не се замисли нито миг по-дълго. Хукна надолу по стълбите, като прескачаше по две стъпала, докато накрая се озова в подземието. Отвори рязко една от вратите и погледна зад нея. Стаята бе тъмна и му отне известно време да различи силуета на човек, седнал пред монитори със зелено сияние. По екраните неистово подскачаха назъбени линии, докато някой някъде произнасяше дума след дума.

Силуетът извърна лице към Жан Ги. Зелено лице и грейнали в зелено очи. Полицай Ивет Никол. Не я бе виждал от години и сега почувства как по кожата му пропълзяват тръпки. Предупреждение. Да не влиза. В тази стая. В живота на тази жена.

Но главен инспектор Гамаш го бе изпратил при нея. Затова Бовоар прекрачи прага. С изненада дочу от високоговорителя гласа на шефа си, който разговаряше за кучешки играчки.

— Използвали ли сте някога играчката „Дръж!“, сър? — питаше полицай Моран.

— Не съм чувал за нея. Какво представлява?

— Нещо като пръчка с чашка в единия край. Използва се за изстрелване на тенис топки. Хенри обича ли топки?

— Повече от всичко на света — разсмя се Гамаш.

— Идиотски разговор — обади се женски глас. Зелен глас. Млад, узрял, натежал от жлъч. — Какво искате?

— Да не би да подслушвате разговора? — запита инспектор Бовоар. — Каналът е зашифрован. Не би трябвало никой да има достъп до него.

— И все пак щяхте да ме помолите да започна да го подслушвам, нали? Не се правете на изненадан, инспекторе. Не е нужно да съм гений, за да разбера. Никой не идва тук, освен ако не иска нещо от мен. Вие какво искате?

— Главен инспектор Гамаш ви моли за помощ. — Почти се задави с думите.

— А когато главният инспектор иска нещо, го получава. Нали?

С тези думи полицайката отново се обърна към екраните. Бовоар плъзна ръка по стената и потърси ключа за осветлението. Когато го щракна, стаята се изпълни с ярко флуоресцентно сияние. Жената, която досега изглеждаше толкова заплашителна и неземна, изведнъж придоби човешки черти.

Нисичката, леко пълна млада жена с бледа кожа, осеяна с белези от пъпки, впери ядосан поглед в него. Косата й бе безжизнена и невзрачна. Никол присви очи заради внезапно грейналата светлина.

— Защо го направихте? — попита.

— Сър — тросна се Бовоар. — Вие сте позор за полицията, но все пак сте служител на Sûreté. Ще се обръщате към мен със „сър“, а главния инспектор ще назовавате с пълната му титла. И ще изпълнявате заповеди. Ето.

Тикна бележката в ръцете на полицайката, която вече изглеждаше много млада и много сърдита. Като капризно дете. Бовоар се усмихна, като си припомни първоначалната си тревожност. Ивет Никол бе жалка. Дребно човече, което заслужава само съчувствие. Нищо повече.

После се сети защо е дошъл.

Може и да беше дребно човече, но главен инспектор Гамаш рискуваше цялата си кариера, като я включваше тайно в разследването.

Защо?

— Разкажете ми какво знаете — проговори Никол, след като откъсна поглед от бележката и го впери право в очите на Бовоар. След малко добави: — Сър.

Погледът й го смути. Беше много по-интелигентен и буден, отколкото очакваше. Остър взор, в чиито дълбини все още проблясваше зелена искрица.

Инспекторът настръхна от думите й. От изречението „Кажете ми какво знаете.“ Това бе първата фраза на шефа му, когато пристигнеше на местопрестъпление. Гамаш задаваше въпроса си и слушаше внимателно, с уважение. Замислено.

Пълната противоположност на своеволната полицайка.

Със сигурност се подиграваше с началника. Но в момента Бовоар имаше по-важна работа, отколкото да се заяжда с нея заради поведението й.

Разказа й всичко.

За стрелбата, за отвличането, за твърдението на фермера, че е активирал бомба, която ще избухне в 11,18 часа на следващата сутрин.

И двамата инстинктивно погледнаха към часовника. Шест и десет вечерта. Оставаха седемнайсет часа.

— Главен комисар Франкьор смята, че похитителят е уплашен фермер от затънтената провинция, навярно собственик на малка плантация за марихуана, който е изпаднал в паника. Според него няма никаква бомба и никакъв план.

— Но главен инспектор Гамаш не е съгласен — заяви полицай Никол, след като препрочете бележката. — Иска да наблюдавам разговора внимателно. — Помълча няколко секунди, докато осмисли инструкциите на началника, и вдигна поглед: — Предполагам, че горе също проследяват разговора много внимателно.

Не бе способна или нямаше желание да преглътне горчивината в гласа си. Дразнещо, раздразнително малко гласче.

След като Жан Ги кимна отсечено, жената се усмихна и внимателно сгъна бележката:

— Е, предполагам, че според главния инспектор съм по-добра.

Полицай Никол се втренчи в Бовоар, сякаш го предизвикваше да възрази. Той само я изгледа гневно.

— Сигурно — успя да процеди най-сетне.

— Значи ще трябва да се постарае малко повече, дърдоренето за кучешки играчки не е достатъчно. Кажете му да замълчи.

— Не чухте ли какво ви казах преди малко? Ако млъкне, бомбата ще избухне.

— Някой вярва ли, че наистина има бомба?

— Ще поемете ли този риск?

— А, аз съм си на топличко тук. Защо пък не?

Когато забеляза ядосания поглед на Бовоар, полицайката продължи:

— Вижте, не съм казала да стане и да си направи кафе. Трябва ми само по някоя секунда тук-там. За да запиша околните звуци. Ясно? Сър?

Полицай Ивет Никол бе започнала кариерата си в отдел „Убийства“. Избрана бе от главен инспектор Гамаш. Преминала бе обучение при него. И почти напълно се бе провалила. Жан Ги се бе молил на шефа си да я уволни. Но той първо й даде многобройни възможности да се поправи, а накрая я прехвърли в друг отдел. Където да се научи на единственото нещо, което не бе усвоила дотогава.

Да слуша.

Това беше работата й в момента. Единствената й работа. Сега главен инспектор Гамаш поверяваше цялата си кариера, а може би и живота на полицай Моран, в нейните некадърни ръце.

— Защо още не са проследили разговора? — поинтересува се полицай Никол. Завъртя се на стола така, че отново да е с лице към екраните, и натисна няколко бутона на клавиатурата. Гласът на началника стана по-ясен и по-чист. Сякаш Гамаш бе в стаята при тях.

— Поради някаква причина не могат да го засекат — отвърна Бовоар и се наведе над стола, за да се вгледа почти хипнотизирано в танцуващите назъбени линии по мониторите. — Когато все пак го прехванат, всеки път изглежда, че Моран е на различно място, сякаш се движи.

— Може и да е така.

— Веднъж е до границата със САЩ, друг път — в Арктика. Не, той не се движи. Но сигналът — да.

Никол изкриви лице в гримаса.

— Според мен главният инспектор е прав. Не звучи като нещо, скалъпено от фермер, изпаднал в паника. — Обърна се към Жан Ги: — Как мисли той, за какво става въпрос?

— Няма представа.

— Сигурно е нещо мащабно — промърмори Никол и се съсредоточи върху екраните и гласовете. — Щом са убили полицай и са отвлекли друг, а после са се обадили на главния инспектор.

— Трябва да намери начин да общува с нас без знанието на главния комисар — обясни Бовоар. — В момента Франкьор наблюдава всичките му съобщения.

— Няма проблем. Дайте ми паролата на компютъра му и ще открия зашифрован канал.

Инспекторът я изгледа мълчаливо.

— Какво? — попита жената и се усмихна. Дори усмихната не бе привлекателна и Жан Ги отново усети предупредителни тръпки. — Нали вие дойдохте при мен? Искате ли да ви помогна, или не? Сър?

— Зора се оказа буйно дете — долетя гласът на Гамаш. — В момента й растат зъбки. Влюбена е в одеялото, което сте й изпратили със Сюзан.

— Радвам се — отговори Моран. — Исках да й подарим барабани, но Сюзан каза, че май е по-добре да изчакаме.

— Прекрасно. Можеш да изпратиш и малко кофеин, и кученце — засмя се Гамаш.

— Сигурно ви липсват, сър. Синът ви и внучките ви.

— И снаха ми — допълни главният инспектор. — Да, но им харесва в Париж. Не можем да им се сърдим за това.

— По дяволите. Няма ли да забави темпото — каза Никол раздразнено. — Трябват ми паузи.

— Ще му кажа.

— Е, побързайте, де! — настоя полицайката. — И ми донесете паролата.

Никол обърна гръб на Бовоар и той си тръгна.

— Сър — промърмори под носа си, докато се изкачваше забързано по стълбите. — Сър, идиотка такава.

Когато стигна до осмия етаж, вече дишаше тежко и се спря, за да си поеме въздух. Открехна вратата и забеляза, че главен комисар Франкьор е наблизо. От високоговорителите се носеха познатите гласове.

— Някой обадил ли се е на родителите ми? — питаше младежът.

— Държим ги в течение. Изпратих един от нашите хора при семейството ти и Сюзан.

Настъпи продължителна пауза.

— Добре ли си? — побърза да каже Гамаш.

— Добре съм — отвърна Моран, макар че гласът му беше леко изтънял и измъчен. — Не се притеснявам за себе си. Знам, че всичко ще бъде наред. Но майка ми…

Отново се възцари мълчание, преди да се проточи прекалено много обаче, Гамаш заговори утешително на младия полицай.

Франкьор се спогледа с инспектора.

Бовоар виждаше часовника в другия край на залата.

Оставаха шестнайсет часа и четиринайсет минути. Чуваше как Моран и главният инспектор обсъждат неща от миналото, които им се иска да променят.

Никой от двамата обаче не спомена това, което се случваше в момента.

Рут въздъхна:

— Тази история, която ми разправяш, я нямаше в новините.

Каза „история“, сякаш говореше за приказка, за детска измислица.

— Нямаше я — потвърди Бовоар. — Само няколко човека я знаят.

— Тогава защо я разказваш на мен?

— Дори да се раздрънкаш, кой би ти повярвал? Ще си помислят, че си пияна.

— И ще са прави.

Старата поетеса се изкиска, а Жан Ги се усмихна едва забележимо.

От другия край на бистрото Габри и Клара наблюдаваха разговора им.

— Да го спасим ли? — попита художничката.

— Късно е — поклати глава едрият мъж. — Сключил е сделка с дявола.

Извърнаха се към бара и напитките си.

— Значи трябва да изберем между Мавриций и гръцките острови с кораба „Куин Мери“ — рече Габри.

През следващия половин час обсъждаха въображаеми ваканции, докато на няколко метра от тях Жан Ги Бовоар разказваше на Рут какво всъщност се бе случило.

Арман Гамаш и Хенри стигнаха до третата и последна спирка от списъка на Огюстен Рено. Приживе любителят археолог често бе посещавал антикварните книжарници в град Квебек и бе изкупувал всичко, в което дори бегло се споменаваше Самюел дьо Шамплен.

Когато влязоха, камбанката, окачена над входната врата, иззвъня. Гамаш побърза да затвори вратата след себе си, преди да е пуснал студа вътре. Случваше се бързо и неусетно — само една лека цепнатина бе нужна на зимния мраз, за да пропълзи като привидение.

В магазина беше тъмно, повечето прозорци бяха скрити от купища книги. Камари прашни томове бяха струпани пред стъклата, но прозорците не служеха за рекламна витрина, а като още едно място за складиране.

Ако в книжарницата попаднеше човек, който страда от клаустрофобия, нямаше да може да направи и три крачки. Пътечките бяха тесни, но изглеждаха още по-непроходими, защото от двете им страни бяха наредени етажерки, толкова натъпкани с книги, че имаше опасност всеки момент да се срутят. На пода лежаха още томове, натрупани един връз друг. Хенри внимателно стъпваше край Гамаш. Главният инспектор отъркваше рамене в книгите, докато минаваше покрай етажерките, и в един момент реши, че трябва да си съблече якето, за да не ги събори.

Дори свалянето на връхната дреха се оказа сложно упражнение.

— С какво мога да ви помогна?

Гласът долетя от неопределено място в магазина. Гамаш се озърна, а Хенри наостри големите си като сателитни чинии уши и ги размърда във всички посоки.

— Бих искал да поговоря с вас за Огюстен Рено — извика инспекторът към тавана.

— Защо?

— Защото така — отвърна Гамаш. Каквото повикало, такова се обадило. Последва кратко мълчание, а после се чу тропот, сякаш някой слизаше по стълба.

— Какво искате? — попита продавачът на антикварни книги, който се появи с бързи стъпки иззад една от библиотеките. Беше нисък и слаб, дебелият му плетен пуловер бе раздърпан и на лекета, а изпод него стърчеше почти бялата яка на тениска. Косата на мъжа бе прошарена и мазна, а ръцете му — почернели от прах. Избърса длани в мръсните си панталони и се втренчи в инспектора, но след малко забеляза Хенри, който надничаше иззад краката на високия мъж.

Криеше се.

Въпреки че Гамаш никога не би го казал пред Хенри, и двамата знаеха, че четирикракият приятел на детектива не беше най-смелото куче на света. Нито пък беше особено умно. За сметка на това верността му не знаеше граници и за него имаха значение само няколко неща: яденето, разходките и топките. Но преди всичко — семейството. Сърцето изпълваше гърдите му, стигаше чак до края на опашката и до връхчетата на доста големите му уши. Преливаше и в главата му и изместваше мозъка. Хенри, уличният пес, бе човеколюбец и макар да не беше особено интелигентен, си оставаше най-умното създание, което инспекторът познаваше. Разбираше всичко със сърцето си.

— Bonjour. — Продавачът съвсем несъзнателно приклекна и протегна ръка към Хенри. Гамаш разпозна движението. Самият той правеше същото, както и Рен-Мари, когато пред тях се появеше куче. Инстинктивно коленичеха, подвиваха коляно.

— Може ли? — попита мъжът. Опитните стопани на кучета винаги питаха. Не само от уважение, а и от предпазливост. Не се знаеше как може да реагира едно куче.

— Рискувате никога да не си тръгне оттук, мосю — усмихна се детективът.

Продавачът извади отнякъде кучешка бисквита.

— Нямам нищо против. — Мъжът нахрани Хенри с лакомството и го почеса по ушите. Кучето изръмжа доволно.

Тогава Гамаш забеляза възглавниците по пода и купичката с надпис „Маги“. Но нямаше и следа от куче.

— Откога я няма? — попита инспекторът.

— От три дни — отвърна книжарят, изправи се и се извърна. Детективът изчака. Разпозна и това движение.

— И така — рече най-накрая мъжът, като се обърна отново към Гамаш и Хенри. — Казахте, че искате да поговорим за Огюстен Рено. Журналист ли сте?

Главният инспектор имаше вид на такъв, макар да не приличаше на репортер от телевизията, радиото или дори от някой ежедневник. По-скоро изглеждаше, че работи в някое месечно списание за интелектуалци. От онези никому неизвестни университетски издания или журнали, които се интересуват от умиращите идеи на мъртъвци, борили се със зъби и нокти за идеалите си.

Детективът носеше риза и вратовръзка под жилетката с цвят на тъмен карамел. Панталоните му бяха от графитеносиво рипсено кадифе. Дори и да бе забелязал белега над лявото слепоочие на Гамаш, продавачът не каза нищо.

— Non, не съм журналист, помагам на полицията, но като частно лице.

Хенри се притискаше в нисичкия книжар, а той бе отпуснал ръка върху главата на кучето и го милваше и потупваше.

— Вие сигурно сте Ален Дусе? — попита инспекторът.

— А вие — Арман Гамаш?

Двамата мъже кимнаха.

— Чай? — предложи книжарят.

След минути вече седяха в дъното на тясното магазинче, в пещера от книги, думи, идеи и истории. Мосю Дусе първо наля ароматен чай в две чаши и почерпи госта си с диетична бисквита, сетне заразказва:

— Огюстен идваше поне веднъж на две седмици, понякога и по-често. Случваше се да му се обадя, ако пристигнеше книга, която знаех, че ще му бъде интересна.

— Какви книги му бяха интересни?

— За Шамплен, разбира се. Всичко, свързано с ранните години на колонията, други изследователи, географски карти. Обожаваше картите.

— А тук откривал ли е нещо, което особено го е развълнувало?

— Ами, трудно е да се каже. Като че ли всичко го вълнуваше, но не беше много разговорлив. Познавах го от четиридесет години, но никога не сме сядали така, както сега с вас, за да си поприказваме. Купуваше книги, на които реагираше оживено, с въодушевление, но когато му задавах въпроси, изведнъж се умълчаваше и се затваряше в себе си. Беше саможив човек.

— Вярно е — съгласи се Гамаш и отхапа от диетичната бисквита. — Вие харесвахте ли го?

— Беше добър клиент. Никога не се пазареше за цената, но и аз не съм се възползвал от него.

— И все пак, харесвахте ли го?

Странно, главният инспектор бе задал този въпрос на всички собственици на антикварни книжарници и до един те му бяха отговорили уклончиво.

— Не го познавах, но ще ви призная нещо. Нямах и желание да го опозная по-добре.

— Защо?

— Беше фанатик. Такива хора ме плашат. Мисля, че беше способен на всичко, ако би го приближило дори и на сантиметър до останките на Шамплен. Затова бях учтив, но пазех дистанция.

— Имате ли представа кой може да го е убил?

— Имаше навика да дразни хората, но никой не извършва убийство само защото са го раздразнили. Ако беше така, навсякъде щяха да се търкалят тела.

Гамаш се усмихна и бавно, с наслада, отпи от силния чай. Замисли се.

— Знаете ли дали Рено е имал някоя нова идея? Теория къде може да е бил погребан Шамплен?

— Имате предвид Литературно-историческото дружество?

— Не, където и да е.

Мосю Дусе се позамисли, но поклати глава.

— Вие купували ли сте книги от тях?

— От ЛИД ли? Да, разбира се. През лятото. Имаха голяма разпродажба. Купих три-четири партиди.

Гамаш остави чашата си.

— Какво имаше в тях?

— Да ви кажа честно, не знам. Обикновено преглеждам закупеното, но лятото бях твърде зает на битпазара. Много туристи и колекционери на книги се изсипаха. Нямах никакво време да проверя съдържанието на кашоните, само ги занесох на сергията. Рено мина и купи няколко.

— Книги?

— Кашони.

— Прегледа ли ги, преди да ги купи?

— Не, направо плати и ги взе. Има такива хора, особено колекционери. Искат да си ги разглеждат на спокойствие. Предполагам, че е част от удоволствието. Купих още няколко партиди от ЛИД по-късно, през есента, а после те прекратиха разпродажбата. Обадих се на Рено и го попитах дали проявява интерес. Първо каза, че не, но преди около три седмици се появи и се поинтересува дали книгите още са у мен.

— Хммм. — Главният инспектор отпи глътка чай замислено. — На каква мисъл ви навежда това?

Ален Дусе изглеждаше изненадан. Явно повторната поява на Рено не му бе направила впечатление, но сега се замисли.

— Навярно е намерил нещо интересно в първата партида и си е казал, че може да има още.

— Но защо се е забавил? Ако е купил първите кашони през лятото, защо е чакал да мине Коледа, за да се свърже пак с вас?

— Сигурно е като повечето колекционери. Купува тонове книги с намерението да ги прегледа, но минават месеци, преди да стигне до тях.

Гамаш кимна и си спомни какъв коптор бе домът на Рено.

— Тези числа говорят ли ви нещо? — показа каталожните номера, които бе открил в дневника на убития: 9-8499 и 9-8572.

— Не, но употребяваните книги са нашарени с какви ли не странни надписи. Някои са маркирани с определени цветове, други — с номера, трети — с подписи. От това само пада стойността им, освен ако подписът е на Бодлер или Пруст.

— Как ви се стори, когато дойде за втората партида?

— Рено ли? Както обикновено. Рязък, неспокоен. Приличаше на наркоман, който не си е взел дозата. С книгоманите често е така, и това не важи само за старците. Нали сте виждали хлапета, които се редят на опашки за най-новия роман от любимата им поредица? Историите водят до пристрастяване.

Гамаш знаеше, че е така. Но на каква история се бе натъкнал Огюстен Рено? Къде бяха онези две книги? Не ги откри в апартамента му, нито на местопрестъплението. Какво се бе случило с останалите томове от партидата? И тях ги нямаше в жилището му.

— Връщал ли е някакви книги?

Дусе поклати глава.

— Все пак попитайте и в другите антикварни книжарници. Знам, че е посещавал всички ни.

— Попитах. Вие сте единственият, който е купувал от Литературно-историческото дружество.

— Единственият глупак, който се опита да продаде английски книги в Стария Квебек.

Телефонът на детектива извибрира. Обаждаше се Емил Комо.

— Ако не възразявате, ще вдигна — рече Гамаш. Дусе кимна. -Salut, Емил. У дома ли си?

— Не, намирам се в Литературно-историческото дружество. Удивително място. Не е за вярване, че не съм го посещавал досега. Можеш ли да дойдеш?

— Откри ли нещо?

— Открих Шиники.

— Тръгвам веднага.

Гамаш се изправи и Хенри също стана, готов да последва стопанина си навсякъде.

— Името Шиники говори ли ви нещо? — попита детективът, докато вървеше с книжаря към входа на магазина. Беше почти четири следобед и слънцето се бе скрило. Книжарницата изглеждаше уютна, осветена от лампите, а книгите бяха само силуети в сенките.

Дусе се замисли и отвърна:

— Не, съжалявам.

Инспекторът прекрачи в мрака навън и си каза: „Времето постепенно покрива всичко. Събития, хора, спомени.“ Шиники бе изчезнал някъде в дълбините на времето. Дали скоро Огюстен Рено щеше да го последва?

И все пак Шамплен бе недокоснат, дори бе станал по-ярък.

„Не личността — напомни си Гамаш, — а загадката.“ Изгубеният Шамплен бе много по-мощен от намерения.

Детективът ускори крачка и с Хенри си запробиваха път през тълпата от посетители на Карнавала. Весели хора, закичили значки с лика на Боном на пухените си якета, разнасяха кухи пластмасови пръчки, пълни с „Карибу“. Носеха големи усмивки, дебели ръкавици и весели мъхнати шапки, които стърчаха като удивителни знаци върху главите им. От далечината се дочу почти приказен звук от пластмасова тръба. Зов за битка, зов за парти, зов на младостта.

Гамаш го чу, но този призив не бе отправен към него. Той имаше друго призвание.

След няколко минути с Хенри стояха пред ярко осветената сграда на Литературно-историческото дружество. Групичката от зяпачи се бе отказала, навярно тръбите ги бяха призовали към по-интересни занимания. Повикали ги бяха обратно към живота, а не към смъртта.

Инспекторът влезе и намери възрастния си наставник в библиотеката, обграден от купчинки книги. Мистър Блейк се бе преместил от своето любимо кресло на дивана и двамата старци си бъбреха. Забелязаха влизането на главния инспектор и му махнаха в поздрав.

Мистър Блейк стана и предложи мястото си.

— Не, моля ви — възрази Гамаш, но вече беше късно. Любезният англичанин бе застанал до обичайния си стол.

— Да знаете как хубаво си приказвахме — похвали се джентълменът — за Шарл Шиники. Забележителен човек. Е, кой, ако не ние, да го представим като такъв — добави през смях.

— Намерих още една, мосю Комо! — извика Елизабет Макуъртър от балкона, после видя Гамаш и му помаха.

Детективът улови погледа на Емил и се усмихна. Наставникът му бе покорил няколко сърца тук.

Не след дълго четиримата седяха около масичката за кафе.

— Е — подхвана Гамаш, като огледа ентусиазираните старчески лица пред себе си, — кажете ми какво знаете.

— Най-напред се обадих на Жан — рече Емил. — Помниш ли го? Обядвахме заедно преди няколко дни в „Шато Фронтенак“.

Инспекторът си спомняше. Жан Амел и Рене Далер му приличаха на Лаурел и Харди.

— Член е на вашето дружество „Шамплен“.

— Така е, но освен това изучава историята на Квебек като цяло. Повечето членове на дружеството имат такива интереси. Знаеше за Шиники, но не повече от мен. Човекът бил фанатик на тема въздържание, напуснал католическата църква и се присъединил към протестантите. Много хора го смятали за откачалка. Вършил е добри дела, но после провалил всичко, тъй като самият той стигнал до крайности.

След малко Емил продължи:

— Вървях си към къщи и тъкмо минавах покрай сградата на ЛИД, когато изведнъж ми мина през ума, че тук може да знаят повече за Шиники. Все пак това е Литературно-историческо дружество и вероятно има връзка с протестантството. Затова влязох.

Елизабет поде разказа оттам:

— Попита за Шиники. Името не ми беше познато, но намерих няколко книги в колекцията ни. Написал е доста. Тогава дойде мистър Блейк и посъветвах мосю Комо да се обърне към него.

Възрастният джентълмен се наклони напред:

— Шарл Шиники е бил велик човек, господин главен инспектор. Но тежко оклеветен и недоразбран. Трябва да стои редом до големите герои на Квебек, а не да тъне в забвение или хората да си спомнят само ексцентричността му.

— Ексцентричност?

— Трябва да се признае, че не е имал скрупули да се саморекламира. Водил е доста екстравагантен живот, такива са били и речите му. Обаятелна личност. Но е спасил живота на много хора, построил е санаториум. Когато бил на върха на популярността си, десетки хиляди са слушали проповедите му и след това са давали обет да се откажат от алкохола. Бил неуморен… — Мистър Блейк леко се запъна. — Но се отклонил доста и станал неудобен за католическата църква. Честно казано, предупреждавали са го неведнъж, но в крайна сметка го отлъчили. В пристъп на гняв той обърнал гръб на католицизма и се присъединил към презвитерианците.

— Не е ли твърдял, че Рим крои планове да превземе Северна Америка и е изпратил йезуитите да убият Линкълн? — попита Емил.

— Може и да го е споменал — отвърна мистър Блейк, — но освен това е извършил и много добрини.

— Какво се е случило с него? — поинтересува се Гамаш.

— Преместил се в щата Илинойс, но там ядосал толкова много хора, че не след дълго си тръгнал и доживял последните си дни в Монреал. Да, преди това се оженил, имал и две деца, мисля, че са били дъщери. Починал е на деветдесетгодишна възраст.

— През 1899 година — добави инспекторът, а щом забеляза удивения поглед на Елизабет, уточни: — Проверих го снощи, но в архивите имаше само дати на раждане и на смърт, без никаква полезна информация за самия човек.

— В „Ню Йорк Таймс“ е бил публикуван подробен посмъртен очерк — отбеляза мистър Блейк. — Много хора са го смятали за герой.

— А много други — за откачалка — призна Елизабет.

— Защо Огюстен Рено е проявил интерес към Шиники?

И тримата поклатиха глава. Гамаш потъна в размисъл.

— Голямата презвитерианска църква е в съседство, а в ЛИД се съхраняват немалко негови книги. Логично е да се предположи, че има някаква връзка…

— Между Шарл Шиники и нашето дружество? — изненада се Елизабет.

— Е, сещам се за Джеймс Дъглас, възможно е той да е връзката — обади се мистър Блейк.

— Кой е той? — попита Гамаш.

Елизабет и мистър Блейк едновременно се извърнаха на столовете си и погледнаха през един от прозорците. Инспекторът и неговият ментор също насочиха поглед натам, но в тъмното видяха само собствените си отражения.

— Това е Джеймс Дъглас — посочи мистър Блейк.

Гамаш и Комо пак погледнаха и пак не забелязаха нищо освен обърканите си изражения.

— Прозорецът? — проговори детективът най-накрая, след като твърде дълго чака Емил да зададе глупавия въпрос.

— Не прозорецът, а бюстът — уточни Елизабет с усмивка. — Той е на Джеймс Дъглас.

И наистина, на широкия перваз стоеше бюст от алабастър, който изобразяваше викториански джентълмен. На Гамаш подобни скулптури винаги му изглеждаха някак плашещи. Навярно заради белите очи с празен поглед — сякаш скулпторът бе изваял призрак.

— Един от основателите на Литературно-историческото дружество — поясни мистър Блейк.

Елизабет се наведе към Емил, който седеше до нея, и прошепна:

— Освен това е бил осквернител на гробове. Знаете ли, че е колекционирал мумии?

Гамаш и Комо не знаеха. Но искаха да разберат.