Сенки в снега

ГЛАВА ДЕВЕТА

Арман Гамаш крачеше енергично по хлъзгавия тротоар към парка, известен като „Плас д’Арм“. Леденият вятър свистеше в лицето му. В дълбокия сняг пътечки от стъпки се кръстосваха из преспите. В горния край на парка чакаха файтони, впрегнати с коне — популярните calèches, готови да возят туристи из Стария град. Зад инспектора остана редица от живописни каменни къщички, превърнати в ресторанти. Отдясно се издигаше величествената англиканска катедрала „Света Троица“. Гамаш знаеше от опит, че е там, но не извърна лице да я погледне. Като всички други минувачи и той бе склонил глава, за да се предпази от вятъра, и само от време на време вдигаше поглед, за да не се блъсне в някой човек или стълб. Очите му се насълзяваха, а сълзите замръзваха. Всички околни изглеждаха като него — със зачервени пламнали лица. Като стопове на автомобили.

Когато детективът стъпи върху лед, скрит под наскоро навалял сняг, за миг изгуби равновесие, но успя да се изправи навреме, извърна гръб към вятъра и поспря, за да си поеме въздух. На върха на хълма, отвъд парка и файтоните, се издигаше най-сниманата канадска сграда.

Хотел „Шато Фронтенак“.

Беше огромен и внушителен, с множество кулички, сякаш изникнал от самата скала. Носеше името на първия губернатор на Квебек — Фронтенак, а архитектурата му бе вдъхновена от средновековните замъци. Изглеждаше едновременно великолепен и заплашителен.

Както вървеше към шатото, Гамаш мина покрай грамадната статуя насред малкия парк. Monument de la Foi. Паметник на Вярата. Да, Квебек бе изграден върху вяра. И кожи. Но бащите на града бяха предпочели да издигнат паметник на мъчениците, а не на бобрите.

Малко по-нататък, в замъка, го чакаха топлина, чаша вино, френска лучена супа с хрупкава филийка франзела, запечена със сирене, и Емил. Но главният инспектор спря на крачки от уютния подслон и се загледа. Не в шатото, не в готическата статуя на Вярата, а в един друг паметник вляво, който бе много по-голям.

С него бе увековечен мъж, който гледаше отвисоко към града, основан от него преди четиристотин години.

Самюел дьо Шамплен.

Снел шапката си, той бе застинал, пристъпил дръзко напред с единия крак, сякаш искаше да отиде при тях, да бъде част от този град, който съществуваше само благодарение на него. В подножието на статуята бе разположена по-малка скулптурна група. От нея се открояваше ангел с тръба, който тръбеше в прослава на основателя. Макар да не бе запален националист, Гамаш бе обзет от удивление и преклонение пред непоколебимостта и куража на човека, постигнал онова, в което много хора преди него се бяха провалили.

Не само да дойде по тези брегове, за да събира боброви кожи, риба и дървен материал, а да остане и да заживее тук. Да постави началото на колония, на общност. Един Нов свят. Дом.

Гамаш продължи да се взира, докато лицето му изтръпна от студа и вече не чувстваше пръстите си дори под топлите ръкавици. Но не отместваше очи от бащата на Квебек и се питаше: „Къде си? Къде са те погребали? Защо не знаем?“

Емил се изправи и му помаха да се приближи към една от масите край прозореца.

Двамата мъже, които бяха с Комо, също станаха.

— Господин главен инспектор — поздравиха те и се представиха.

— Рене Далер. — Високият мъж със закръглена фигура стисна ръката на Гамаш.

— Жан Амел — каза по-ниският и слаб господин.

Ако Рене имаше подстриган мустак, можеха да минат за Лаурел и Харди64.

Гамаш връчи на един сервитьор палтото си, като прибра шапката, шала и ръкавиците в ръкава му. Седна и постави длани върху лицето си. Усети паренето. По ирония на съдбата силният студ оставяше същия отпечатък като слънчевото изгаряне. Но след няколко минути пламналата му кожа се успокои, а кръвообращението в ръцете му се нормализира.

Поръчаха питиета и обяд и заговориха за Карнавала, за времето, за политика. Беше очевидно, че тримата мъже се познават добре. Гамаш знаеше, че от десетилетия са членове на един клуб.

Дружество „Шамплен“.

Донесоха напитките им и панер с хлебчета. Мъжете отпиха от чашите с уиски, а главният инспектор едва се сдържаше да не сграбчи по една топла питка във всяка ръка. Тримата господа си бъбреха дружески, Гамаш се включваше от време на време. На моменти просто мълчеше и слушаше или гледаше през прозореца.

„Сен Лоран“ се намираше в дъното на шатото и до него се стигаше по просторен и безкраен коридор, през двойна врата и отвъд прага на един друг свят. За разлика от гигантския хотел, който го бе приютил, този бар бе със скромни размери и овална форма, тъй като заемаше една от кулите. Извитите стени бяха покрити с тъмна дървена ламперия, в двата противоположни края бяха изградени камини. В центъра бе разположен кръгъл бар, а масите бяха подредени около него.

Ако се намираше на друго, по-обикновено място, заведението щеше да изглежда доста впечатляващо, но град Квебек не можеше да мине за обикновено място, а хотел „Шато Фронтенак“ бе още по-необикновен.

На стената срещу бара имаше прозорци. Високи и широки, обрамчени от махагон и красиво декорирани с шпроси. А от тях се разкриваше най-величествената гледка, която Гамаш бе виждал някога. Да, за него, както и за всички квебекчани, нямаше друга панорама, която да се мери с тази. Това бе техният Гранд Каньон, техният Ниагарски водопад, техният връх Еверест. Беше Мачу Пикчу, Килиманджаро, Стоунхендж. Беше тяхното чудо.

От бара се виждаше огромната река и гледката се простираше толкова далече, че потъваше в миналото. От мястото си Гамаш можеше да погледне четиристотин години назад във времето. Изненадващо мънички и крехки корабчета плаваха от Атлантическия океан нагоре по течението и пускаха котва там, където реката се стесняваше.

Кебек. Алгонкинска65 дума. „Където реката се стеснява“.

Инспекторът почти виждаше как моряците прибират платната, опъват и завързват въжетата, пъплят нагоре-надолу по мачтите. Почти виждаше как спускат лодки във водата и гребат към брега.

Дали са знаели какво ги очаква? Какво им е приготвил Новият свят?

Едва ли са имали представа. Иначе не биха дошли. Повечето така и не се върнали у дома, били погребани по тези брегове, някъде под краката на Гамаш и другите мъже. Загинали от скорбут или от северния мраз.

За разлика от Гамаш, те нямали шато, в което да се приберат. Не са ги чакали гореща супа и кехлибарен скоч. Детективът едва бе оцелял десет минути под пронизващия леден вятър, а как ли бяха преживявали те дни, седмици, месеци наред без топли дрехи и почти без подслон?

Разбира се, отговорът бе очевиден. Не бяха оцелели. Повечето бяха загинали, застигнати от бавна, мъчителна и ужасна смърт през някоя от онези първи зими. Когато Гамаш гледаше през прозореца към сивите води на реката и ледените късове, които се носеха в нея, виждаше история. Неговата история, която течеше покрай него.

Виждаше и една точица в далечината. Кану. Поклати глава и отново насочи вниманието си към своите събеседници.

— Защо изглеждаш така объркан? — попита Емил.

Главният инспектор кимна към прозореца.

— Отбор гребци в кану. На първите заселници им се е налагало да се придвижват така. Но сега някои хора го правят по собствена воля. Защо?

— Съгласен съм — обади се Рене, докато разчупваше хлебче и го мажеше с масло. — Не ми дава сърце да ги гледам, но по някаква причина не мога да откъсна очи от тях. — Разсмя се. — Понякога си мисля, че сме общество от гребци.

— Какво, какво? — учуди се Жан.

— Гребци. Затова правим такива неща — поясни Рене и посочи с кимване точицата в реката, която се виждаше през прозореца. — Затова и Квебек е така съвършено съхранен. Затова толкова се увличаме по историята. Все едно сме гребци в скул. Движим се напред, но погледите ни винаги са назад.

Жан се разсмя и се отдръпна, за да даде възможност на сервитьора да постави огромен бургер с пържени картофки пред него. Пред Емил се озова все още къкреща френска лучена супа, а Гамаш получи порция гореща грахова супа.

— Тази сутрин се срещнах с един човек, който тренира за надпреварата — каза главният инспектор.

— Обзалагам се, че е в добра форма — отвърна Емил и вдигна лъжицата почти над главата си, докато се опитваше да скъса дългите конци разтопено сирене.

— Да — потвърди Гамаш, — освен това е свещеник в презвитерианската църква „Свети Андрю“.

— Християнин с мускули — изкиска се Рене.

— В града има презвитерианска църква? — възкликна изненадано Жан.

— Че и миряни, които я посещават — кимна детективът. — Пасторът ми каза, че има съотборник в състезанието, който е над шейсет.

— Шейсет какво? — попита Рене. — Килограма?

— Сигурно коефициент на интелигентност — предположи Емил.

— Надявам се да се запозная с него днес следобед. Казва се Кен Хаслъм. Познавате ли го?

Спогледаха се, но отговорът бе ясен. Не.

След като се наобядваха и докато пиеха еспресо, Гамаш насочи разговора към темата, заради която се бяха събрали.

— Както ви е известно, Огюстен Рено е бил убит в петък вечер или вчера рано сутринта.

Кимнаха, но доброто им настроение се поизпари. Три проницателни погледа се устремиха към инспектора. Събеседниците му бяха мъже на възраст, всичките почти осемдесетгодишни, с успешни кариери, но вече пенсионирани. Нито един от тях обаче не бе изгубил острия си ум. Виждаше се ясно.

— От вас искам да разбера следното: възможно ли е Шамплен да е бил погребан под сградата на Литературно-историческото дружество?

Спогледаха се и в крайна сметка мълчаливо взеха решение Рене Далер, едрият мъж, който приличаше на Харди, да говори от името на всички. Масата бе разчистена и сега на нея стояха само четири demi-tasses66.

— Взех това, когато Емил ми каза за какво искате да говорите с нас. — Далер разгъна карта на града и я затисна в ъглите с чашките. — Срамувам се да си призная, че нямах представа за съществуването на това Литературно-историческо дружество.

— Не е точно така — възрази Жан. — Запознати сме със сградата. Както знаете, тя е исторически значима. Първо е била редут, казарма за военни през XVIII век. После, към края на века, там са пращали военнопленници. След това е бил построен друг затвор, а сградата навярно е станала частна собственост.

— Казвате, че сега е Литературно-историческо дружество? — Рене произнесе английските думи със силен акцент.

— Великолепно здание — отбеляза Гамаш.

Далер сложи масивния си пръст върху мястото, където бе разположена сградата, близо до улица „Сен Станислас“.

— Тук е, нали?

Инспекторът се наведе над картата, същото направиха и останалите, като едва не си удариха главите. Кимна утвърдително.

— Значи няма съмнение. Съгласни ли сте? — Рене се обърна към Жан и Емил.

Съгласни бяха.

— Гарантирам ви — едрият мъж погледна Гамаш право в очите, — че Самюел дьо Шамплен не е погребан там.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Когато идвахте към шатото, случайно да сте забелязали паметника на Шамплен, който стои отпред?

— Да, трудно е човек да го подмине.

— C’est vrai67. Това не е просто паметник. Бележи точното място, където е починал.

— Доколкото може да е точно — допълни Жан. Рене му хвърли кратък поглед, изпълнен с раздразнение.

— Откъде знаете, че е починал там? — попита Гамаш.

Беше ред на Емил да отговори:

— Има сведения, писани от негови лейтенанти и от свещеници. Издъхнал е след кратко боледуване, точно на Коледа през 1635 година, по време на буря. Това е един от малкото неопровержими факти за Шамплен, които са известни. Крепостта е била именно там, където сега е паметникът.

— Но едва ли е бил погребан на мястото, където е издъхнал, нали? — продължи Гамаш.

Рене разгърна друга карта, или по-скоро репродукция, и я наложи върху съвременната карта на града. Приличаше повече на илюстрация, отколкото на чертеж.

— Нарисувана е през 1639, четири години след смъртта на Шамплен. Горе-долу така е изглеждал Квебек по време на основателя му. — На картата се виждаше стилизирано укрепление с параден площад пред него и сгради, разпилени наоколо. — Ето тук е починал. — Едрият мъж посочи укреплението. — Сега на това място се намира статуята. А ето тук са погребали Шамплен.

Посочи към малка сграда на няколкостотин метра от укреплението.

— Параклисът. Единственият в Квебек по онова време. Няма официални данни, но изглежда очевидно, че са погребали Шамплен в параклиса или в гробището до него.

Гамаш недоумяваше:

— Но ако знаем къде е погребан, къде е мистерията? Къде са останките му? И защо няма официални сведения за погребението на най-важния човек в цялата колония?

— Ех, нещата никога не са прости, нали? — отбеляза Жан. — Параклисът е изгорял няколко години по-късно и всички записки, съхранявани в него, са били унищожени.

Инспекторът се замисли.

— Един пожар наистина би унищожил писмените архиви, но не и погребано тяло. И все пак досега трябваше да сме го открили. Прав ли съм?

Рене сви рамене.

— Да, трябваше. Има множество теории, но най-правдоподобната е, че са погребали Шамплен в гробището, а не в параклиса, така че огънят не го е засегнал. С годините колонията се разраствала…

Едрият мъж замълча, но жестът му беше изразителен. Бе разперил широко ръце. Другарите му също мълчаха, свели поглед.

— Да не искате да кажете, че са построили сграда върху останките на Шамплен? — попита детективът.

Тримата господа изглеждаха посърнали, но никой от тях не възрази. Накрая Жан проговори:

— Има и друга теория.

Менторът на Гамаш въздъхна:

— О, не, пак ли? Няма никакви доказателства.

— Няма доказателства за която и да е от теориите — изтъкна Жан. — Съгласен съм, че са само догадки. Но ти просто не искаш да повярваш в тях.

Емил млъкна. Явно Жан бе нанесъл удар право в целта. Дребничкият мъж се обърна към Гамаш:

— Другата теория е, че докато град Квебек се е разраствал, строителните работи са вървели с пълна пара, както каза и Рене. Но успоредно с тях са течали разкопки. Дълбаели са под линията на замръзване, за да подготвят основите на бъдещите сгради. Градът процъфтявал и се развивал много бързо. Нямало време да се замислят за мъртвите.

Инспекторът осъзна накъде вървят нещата.

— Значи според тази теория не са построили нищо върху Шамплен.

Жан бавно поклати глава.

— Не са. Изровили са го заедно със стотици други скелети и са го захвърлили в обща яма. Без лоши намерения, просто не са знаели.

Гамаш мълчеше смаяно. Дали американците биха постъпили така с Вашингтон? Или британците с Хенри VIII?

— Възможно ли е? — Някак естествено му дойде да се обърне към Емил.

Менторът му сви рамене, а сетне кимна:

— Възможно е, но Жан е прав. Никой от нас не иска да го признае.

— Ако трябва да сме честни — отбеляза дребният мъж, — тази теория е най-малко вероятно да отговаря на истината.

— Важното е — намеси се Рене и отново погледна картата, — че ето това са били пределите на първоначалното селище през 1635 година. — Описа кръг с пръст върху старинната илюстрация, след това я отмести встрани и посочи същото място на съвременната карта. — Горе-долу в радиус от няколкостотин метра около мястото, където се намираме в момента, в шатото. Гледали са да не се разпростират много. По-лесно се защитава малка територия.

— А какво е имало наоколо? — поинтересува се Гамаш, който вече разбираше какво му обясняват.

— Нищо — отвърна Жан. — Гора. Скали.

— А на мястото на днешното Литературно-историческо дружество?

— Дървета.

Рене дръпна старинната карта пред себе си и сложи пръст върху огромно празно пространство на значително разстояние отвъд пределите на селището.

Нищо.

Не беше възможно да са погребали Шамплен толкова далеч от всякаква цивилизация.

Нямаше как бащата на Квебек да почива в мазето на Литературно-историческото дружество.

— Е? — Гамаш се облегна назад. — Защо тогава Огюстен Рено е бил там?

— Защото е бил луд, може би? — отвърна Жан с въпрос.

— Такъв си беше — потвърди Емил. — Шамплен е обичал Квебек повече от всичко на света. Не искал да чува за нищо друго, живеел само заради своя град. А Рено обичаше Шамплен със същия плам. Плам, граничещ с лудост.

— Граничещ? — повтори Рене. — Ако лудостта беше държава, той щеше да е нейната столица. Огюстен Рено щеше да е императорът. Граничещ! — измърмори.

— Може би — промълви Емил, докато се взираше в старинната карта. — Възможно е да не е търсел Шамплен. Може да е отишъл с друга цел.

— Каква например?

— Ами… — Наставникът на Гамаш го погледна. — Това е литературно дружество. Вероятно е търсел книга.

Гамаш се усмихна. Вероятно. Стана и изчака да донесат палтото му. Сведе поглед към съвременната карта и забеляза нещо.

— Старият параклис, който е изгорял при пожар, къде би бил разположен на тази карта?

Рене показа. Спря пръст върху базиликата „Нотр Дам“, грамадната църква, където са се молили силните на деня. Докато сервитьорът помагаше на Гамаш да облече връхната си дреха, едрият мъж се приведе към детектива и прошепна:

— Потърсете отец Себастиен.

Жан Ги Бовоар чакаше.

Не обичаше да чака. Първо си даде вид, че не му пука, после се държеше така, сякаш има цялото време на света. След около двайсет секунди на лицето му се изписа раздразнение. Това му се получаваше по-добре и продължи до появата на Оливие Брюле петнайсет минути по-късно.

Бовоар не беше виждал Оливие от няколко месеца. Понякога затворът променяше хората. Всъщност винаги ги променяше, но на някои повече им личеше на външен вид. Имаше дори такива, при които се забелязваше подобрение. Вдигаха тежести, натрупваха мускули, за пръв път от години имаха строг режим с много физическа активност и три хранения на ден. Дори може да се каже, че процъфтяваха благодарение на режима и реда, макар че рядко си го признаваха. Доста от тези хора никога не бяха водили подреден, дисциплиниран живот и се бяха отклонили от курса си.

Но тук, в затвора, курсът бе ясен.

Бовоар все пак знаеше, че повечето лишени от свобода вехнеха зад решетките.

Оливие се появи на вратата, облечен със синя затворническа униформа. Наближаваше четиридесет и беше със средно телосложение. Светлата му коса бе подстригана много по-късо от преди, но затова пък не му личеше, че е започнал да оплешивява. Изглеждаше блед, но в добро здраве. Инспекторът почувства отвращение, каквото винаги изпитваше в присъствието на убийци. Защото дълбоко в сърцето си вярваше, че Оливие е такъв.

„Не — напомни си рязко, — трябва да мисля за него като за невинен. Или поне да не мисля, че е виновен.“

Но колкото и да се мъчеше, виждаше пред себе си един осъден.

— Инспекторе — поздрави Оливие, но остана в другия край на стаята за посетители, сякаш не знаеше какво да прави.

— Оливие — усмихна се Бовоар, макар че, ако се съдеше по изражението на затворника, бе успял да докара само озъбване. — Моля, наричайте ме Жан Ги. Тук съм като частно лице.

— Просто идвате да ме видите? — усъмни се светлокосият мъж и зае мястото от другата страна на масата. — Как е главният инспектор?

— В Квебек е за Карнавала. Навярно всеки момент ще се наложи да го измъкна оттам.

Оливие се засмя.

— Тук имаме много хора, дошли от Карнавала. Явно алибито „Напих се с Карибу“ не е чак толкова ефективно.

— Ще предупредя началника.

И двамата се засмяха малко по-продължително, отколкото трябваше, а след това настъпи неловко мълчание. Жан Ги се чудеше какво да каже.

Светлокосият мъж се взираше в него и чакаше.

— Не бях съвсем искрен преди малко — започна Бовоар. Никога досега не бе правил подобно нещо и се чувстваше все едно навлиза в непознат пущинак. И понеже трябваше да го направи заради Оливие, го намрази още повече. — Както знаете, съм в отпуск, така че не идвам по официални дела, но все пак…

Оливие чакаше търпеливо. Удаваше му се повече, отколкото на Жан Ги. След известно време затворникът мълчаливо повдигна вежди, сякаш за да подкани събеседника си да продължи.

— Началникът ме помоли да преразгледам някои подробности от делото. Не искам да възлагате големи надежди… — Но забеляза, че е твърде късно за това уточнение. Светлокосият мъж се усмихваше. Като че ли отново бе изпълнен с живот. — Наистина, Оливие, не очаквайте да излезе нещо от това.

— Защо?

— Защото все още вярвам, че вие сте извършителят.

Това му затвори устата, за радост на Бовоар. Все пак около Оливие продължаваше да витае някаква остатъчна надежда. Дали не беше твърде жестоко? Жан Ги се надяваше, че е. Инспекторът се облегна на металната маса.

— Слушайте, имам само няколко въпроса. Просто шефът ме помоли да проверя някои неща, за да сме абсолютно сигурни. Това е.

— Вие явно вярвате, че съм виновен, но той не е убеден, нали? — заяви Оливие тържествуващо.

— Не е съвсем сигурен, но иска да бъде. Иска да се увери, че не е допуснал… че не сме допуснали грешка. Вижте какво, ако кажете на някого, на когото и да е, за това, смятайте въпроса за приключен. Ясно?

Погледът на Бовоар беше недвусмислен.

— Ясно.

— Говоря сериозно, Оливие. Особено на Габри. Не бива да му казвате нищо.

Светлокосият мъж се поколеба.

— Ако споделите с него, той ще каже и на другите. Няма да се сдържи. Най-малкото настроението му ще се промени и хората ще забележат. Щом ще ги разпитвам и ще се ровя в случая, трябва да е дискретно. Ако някой друг е убил Отшелника, не искам да разбере защо съм в селото, защото така ще бъде нащрек.

Оливие вникна в думите на инспектора и кимна:

— Обещавам.

— Bon. Трябва да ми разкажете пак какво се случи онази нощ. Искам истината.

Въздухът между двамата мъже пропукваше от напрежение.

— Казах ви истината.

— Кога? — настоя Бовоар. — Втората или третата версия беше по-правдоподобната? Сам сте си виновен, че сте в затвора. Не спряхте да ни лъжете.

Оливие знаеше, че е така. Лъгал бе цял живот за всичко, докато лъжата се бе превърнала в навик и бе станала негова втора природа. Дори не му минаваше през ума да каже истината. И когато се случи онова, какво друго му оставаше, освен пак да излъже?

Щом осъзна в какво се е забъркал, вече бе твърде късно. Истината се бе изгубила сред лъжите и никой не можеше да я различи. И макар че беше много добър и умел с лъжите, всяка истина, която произнасяше, звучеше фалшиво. Изчервяваше се, пелтечеше, объркваше се, когато говореше истината.

— Добре — каза на Бовоар накрая. — Ще ви разкажа какво се случи.

— Истината.

Оливие кимна само веднъж, кратко и отсечено.

— Запознах се с Отшелника преди десет години, с Габри тъкмо бяхме пристигнали в Трите бора и живеехме над железарията. Тогава мъжът още не беше отшелник. Излизаше от колибата си и идваше сам да пазарува продукти, но изглеждаше доста опърпан. Бяхме се захванали да ремонтираме железарията. По онова време не я бяхме превърнали в бистро, още беше само магазин за антикварни стоки. Един ден онзи човек се появи и каза, че има нещо за продаване. Не бях особено доволен. Струваше ми се, че ще моли за услуга. Като го гледах какъв е раздърпан, мислех, че ще ми пробута някой боклук, който е намерил край пътя. Но когато ми го показа, веднага разбрах, че е ценен.

— Какъв беше предметът?

— Миниатюра. Мъничък портрет на човек в профил. Май беше полски аристократ. Сякаш бе нарисуван с косъм. Толкова беше фин и красив. Дори рамката беше прекрасна. Съгласих се да го взема и в замяна да му дам пакет с хранителни продукти.

Оливие бе разказвал историята толкова пъти, че почти бе свикнал с отвращението, което се изписваше на лицата на хората. Почти.

— Продължавайте — подкани го Бовоар. — Какво направихте с портрета?

— Занесох го в Монреал и го продадох в един от магазините на улица „Нотр Дам“, в антикварния квартал.

— Спомняте ли си в кой магазин? — Инспекторът извади бележника и химикалката си.

— Не знам дали още съществува. Често си сменят собствениците. Казваше ce Temps Perdu68.

Бовоар си записа.

— Колко ви дадоха за него?

— Хиляда и петстотин долара.

— Отшелника продължи ли да идва?

— Да, и всеки път ми носеше нещо. Някои от предметите бяха фантастични, други — не чак толкова, но все пак бяха много подобри от вещите, които намирах захвърлени по таваните и в плевните на местните старци. В началото ги продавах в онзи антикварен магазин, но после осъзнах, че мога да им взема много повече пари, ако ги пусна в eBay. Един ден Отшелника дойде, но изглеждаше много зле. Беше ужасно отслабнал и притеснен. Каза ми: „Не мога да идвам повече, стари друже. Не мога.“ Дойде ми като гръм от ясно небе. Бях започнал да разчитам на нещата, които ми носеше. Обясни, че не искал повече да го виждат хората, и ме покани да го посетя в колибата му.

— И вие отидохте ли?

Оливие кимна.

— Нямах представа, че живее насред гората. Беше доста далеч от селото. Всъщност и вие вече знаете.

Бовоар знаеше. Бе прекарал там нощта в компанията на негодника светец.

— Когато най-сетне стигнахме, не можех да повярвам на очите си — продължи Оливие. За миг се бе пренесъл в онзи вълшебен момент, когато за пръв път прекрачи прага на колибата, в която живееше опърпаният старец. В един свят, където млякото се наливаше в старинни кристални чаши, царският порцелан служеше за поднасяне на сандвичи с фъстъчено масло, а безценните копринени гоблени по стените спираха течението.

— Посещавах го веднъж на две седмици. По онова време вече бях превърнал антикварния магазин в бистро. Всяка втора събота, след като затворех заведението, тайно отивах в колибата. Приказвахме си, а той ми подаряваше нещо в замяна на продуктите, които му носех.

— Какво е значението на Шарлот? — попита Бовоар. Главен инспектор Гамаш бе забелязал странно повтарящото се име. Навсякъде из къщичката на Отшелника имаше препратки към него — от книгата „Паяжината на Шарлот“, през оригинално издание на роман на Шарлот Бронте, до цигулка реликва. Никой друг не бе обърнал внимание освен началника.

Оливие поклати глава:

— Нищо не означава, нищо. Или поне аз не знам. Той никога не е споменавал това име.

Инспекторът се взираше в събеседника си.

— Внимавайте, Оливие. Трябва ми истината.

— Вече нямам причини да лъжа.

За всеки логично мислещ човек това може и да бе така, но Оливие беше демонстрирал толкова нелогично поведение, че Бовоар се чудеше дали има още с какво да го изненада.

— Отшелника е издълбал закодираното име Шарлот от долната страна на една от статуетките, които е резбовал — отбеляза инспекторът. Спомни си дървените фигурки: дълбоко смущаващи произведения, на които бяха изобразени хора, побягнали от някакъв ужас. На три от творбите си мъжът бе гравирал думи в код.

Шарлот. Емили. А на последната? Тя изобразяваше Оливие, седнал на стол и заслушан. В нея бе издълбал една кратка изобличаваща дума.

Woo.

— A woo? — попита Жан Ги. — Какво означава?

— Не знам.

— Е, означавало е нещо — сопна се Бовоар. — Издълбал го е на дърворезбата с вашия образ.

— Не съм аз. Не прилича на мен.

— Това е дърворезба, не снимка. Вие сте, много добре знаете. Защо отдолу е написал woo?

Но кратката дума не беше само на статуетката. Появила се бе в паяжина и върху парче дърво, оцапано с кръвта на Отшелника, което се бе търколило под леглото. В едно тъмно ъгълче. Парче червен кедър, което според лабораторните анализи е било издялано преди много години.

— Ще попитам още веднъж, Оливие, какво е значението на woo?

— Не знам — повтори светлокосият мъж изнервено, но бързо си пое въздух и се взе в ръце. — Вижте, вече ви казах. Понякога произнасяше думата, но почти шепнешком. Първо си мислех, че е просто въздишка. Звучеше като въздишка. След време осъзнах, че казва woo. Казваше го, когато беше уплашен.

Бовоар гледаше събеседника си втренчено.

— Това не ми е достатъчно.

Оливие поклати глава.

— Нямам какво повече да разкажа. Това е всичко, което знам. Бих говорил още и още, ако имаше за какво. Честно. За него думата имаше значение, но никога не ми е обяснявал какво, а и аз не съм го питал.

— Защо?

— Не ми се струваше важно.

— За него очевидно е било важно.

— Да, но не и за мен. Щях да се поинтересувам, ако смятах, че така ще ми даде още от съкровищата си, но случаят не беше такъв.

Тук Бовоар чу самата истина. Унизителната срамна истина. Едва доловимо се размърда на стола си и сякаш движението му помогна да смени и гледната си точка.

Може би, може би този човек наистина говореше честно. Най-сетне.

— Посещавали сте го години наред, но в последно време нещо се е променило. Какво?

— Марк Жилбер купи старото имение „Хадли“ и реши да отвори там СПА хотел. На всичкото отгоре жена му Доминик реши, че иска коне, и накара Рор Пара да разчисти пътеките за езда. Една от тях стигаше точно до колибата на Отшелника. Рано или късно Пара щеше да я намери и всички щяха да разберат за Отшелника и за неговите съкровища.

— Какво направихте тогава?

— Какво можех да направя? С години се мъчех да склоня Отшелника да ми даде предмета в платнената торбичка. Той ми го обещаваше, дразнеше ме с него. Исках го. Бях си го заслужил.

В тона на Оливие се бе прокраднала мрънкаща нотка и се бе настанила удобно. Нотка, която не се проявяваше често пред хората и предпочиташе да стои скрита.

— Разкажете ми пак за онова, което беше в торбичката.

— Знаете какво е, виждали сте го — отвърна светлокосият мъж, сетне си пое дълбоко въздух и се окопити. — Отшелника държеше всичките си вещи на видни места, всички антики и красиви ценности. Но онзи едничък предмет къташе. В торбичката.

— Искахте да ви го даде.

— А вие не бихте ли го поискали?

Бовоар се замисли. Вярно беше. Такава бе човешката природа — винаги да желаем най-силно онова, което ни е забранено.

Отшелника бе дразнил Оливие, но не бе преценил правилно с какъв човек си има работа. Бе подценил алчността му.

— Затова сте го убили и сте му го откраднали.

Такова беше обвинението на прокуратурата. Според тях Оливие бе убил побъркания старец заради съкровището му, заради онзи предмет, който бе крил в торбичката и който полицията бе намерила в бистрото заедно с оръжието на убийството.

— Не! — Мъжът внезапно се наклони напред, сякаш искаше да удари Бовоар. — Признавам, че се върнах, за да го взема, но когато стигнах там, Отшелника вече беше мъртъв.

— Какво видяхте? — попита веднага инспекторът. Надяваше се, че като изстреля въпроса толкова скоростно, ще подмами събеседника си да признае истината.

— Вратата на къщурката беше отворена. Видях го проснат на пода. Имаше кръв. Помислих си, че си е ударил главата, но когато се приближих, установих, че е мъртъв. До ръката му лежеше парче дърво, което никога не бях виждал. Взех го.

— Защо? — Думата прозвуча рязко в стаята.

— Защото исках да го разгледам.

— Какво да разгледате?

— Какво представлява.

— Защо?

— Можеше да е важно.

— Важно? Обяснете.

Сега Бовоар се приведе, почти легна върху металната маса. Оливие не се отдръпна. Мъжете стояха лице в лице и почти си крещяха.

— Можеше да има някаква стойност.

— Обяснете!

— Добре де, можеше да е някоя от дърворезбите му! — почти изпищя затворникът, сетне се отблъсна назад и се отпусна на стола си. — Ето. Това е. Помислих си, че може да е негова дърворезба, която мога да продам.

Това не бе излязло наяве в съда. Оливие бе признал, че взел издяланото дърво, но го пуснал, когато видял, че е изцапано с кръв.

— Защо го захвърлихте?

— Защото беше безполезен боклук. Изглеждаше като направено от хлапе. Чак по-късно забелязах кръвта.

— Защо преместихте трупа?

Този въпрос не даваше мира на Гамаш. Тъкмо заради него Бовоар отново разследваше случая. Ако Оливие бе убил стареца, защо му беше хрумнало да качва тялото в ръчна количка и да го бута през гората? И да го изхвърли в преддверието на новия СПА хотел?

— Защото исках да прекарам Марк Жилбер. Не буквално.

— На мен ми изглежда съвсем буквално — отбеляза инспекторът.

— Исках да съсипя претенциозния му хотел. Кой би платил цяло състояние, за да отседне на място, където наскоро е било извършено убийство?

Бовоар се облегна и впери настойчив поглед в Оливие.

— Главният инспектор ви вярва.

Светлокосият мъж затвори очи и въздъхна.

Жан Ги вдигна ръка.

— Смята, че сте постъпили така, за да злепоставите Жилбер. Но е имало вероятност в същото време да прекратите и разчистването на пътеките за езда. А ако Пара не отвори пътеките, никой е нямало да се натъкне на колибата.

— Всичко това е вярно. Но ако бях убил Отшелника, защо да показвам на всички, че е извършено убийство?

— Защото пътеките са били разчистени почти докрай. Колибата и убийството са щели да бъдат разкрити до няколко дни. Единствената ви надежда е била да спрете разчистването. Да предотвратите откриването на колибата.

— Като оставя мъртвеца на видно място? Тогава нямаше да има нищо за криене.

— Освен съкровищата.

Двамата стояха втренчени един в друг.

Жан Ги Бовоар седеше в колата си и размишляваше върху разпита. Не бе научил нищо ново от него, но Гамаш го бе посъветвал този път да повярва на Оливие, да приеме думите му на доверие.

Младият инспектор не можеше да се принуди. Можеше да се престори, да си даде вид. Но дори да се самоубеди, че Оливие говори истината, щеше да лъже сам себе си.

Потегли от паркинга и се насочи към улица „Нотр Дам“ и магазина Temps Perdu. „Изгубеното време“. Идеално. „Точно това и ще бъде“ — мислеше си Бовоар, докато караше в рехавия трафик по монреалските улици в неделния следобед. Пропиляно време.

Както шофираше, си припомни подробности от случая. Намериха само отпечатъци от пръстите на Оливие в колибата. Никой друг дори не подозираше за съществуването на Отшелника.

Отшелника. Така го наричаше Оливие. Винаги.

Паркира от другата страна на улицата, откъдето трябваше да пресече, за да стигне до антикварния магазин. Все още бе там. Стоеше редом с останалите антиквариати по продължението на „Нотр Дам“. Някои бяха по-елитни, други — просто вехтошарници.

Temps Perdu изглеждаше по-скоро елитен.

Бовоар посегна към дръжката на автомобилната врата, но се спря за миг и се загледа в пространството, докато мислено минаваше през разпита. Търсеше дума, една-единствена кратка дума. Прегледа и записките си.

Не я намери. Затвори бележника, слезе от колата, пресече улицата и влезе в магазина. Имаше само една витрина — отпред. Докато си проправяше път навътре, минаваше покрай борови и дъбови мебели, олющени и напукани картини по стените, украшения, синьо-бели чинии, вази и стойки за чадъри. Ставаше все по-тъмно. Сякаш навлизаше в добре обзаведена пещера.

— С какво мога да ви помогна?

В дъното, на масивно бюро, седеше възрастен мъж. Носеше очила и надничаше над тях с изпитателен поглед. Бовоар познаваше този поглед, обикновено самият той гледаше така.

Мъжете се преценяваха. Инспекторът виждаше слаб, елегантно и комфортно облечен човек. Също като стоките си и той изглеждаше стар и изтънчен, с лек дъх на лак.

Антикварят виждаше мъж на около трийсет и пет — четиридесет години. Блед, може би малко напрегнат. Не изглеждаше да е тръгнал на спокойна неделна разходка из антикварния квартал. Едва ли беше купувач.

Вероятно имаше нужда от нещо. Може би от тоалетна.

— Този магазин… — започна Бовоар. Не искаше да звучи като следовател, но внезапно осъзна, че не знае как да говори по друг начин. Беше като татуировка. Незаличимо. Усмихна се и смекчи тона си. — Имам приятел, който идваше тук понякога, но преди много години. Десет или повече. Все още се казвате Temps Perdu, но собствеността сменила ли се е междувременно?

— Не, нищо не се е променило.

Жан Ги вярваше, че наистина е така.

— Тогава пак ли сте били тук?

— Винаги съм тук. Магазинът е мой. — Възрастният мъж се изправи и подаде ръка: — Фредерик Грение.

— Жан Ги Бовоар. Може да си спомняте моя приятел. Продал ви е няколко вещи.

— Така ли? Какви?

Инспекторът забеляза, че човекът не пита за името на Оливие, а само какво е продал. Така ли гледаха собствениците на магазини на останалите хора? Онзи с чамовата маса? Онази с полилея? Защо не? И той мислеше по подобен начин за заподозрените. Жената с ножа. Стрелецът с пушката.

— Май ми разказа, че ви е продал портрет. Миниатюра.

Бовоар наблюдаваше внимателно антикваря. Антикварят го наблюдаваше внимателно.

— Може би. Казвате, че е било преди десет години. Доста време. Защо питате?

В друг случай детективът щеше да размаха служебната си карта от отдел „Убийства“ на Sûreté, но сега не беше официално на работа. А и нямаше готов отговор.

— Приятелят ми почина наскоро и неговата вдовица се чудеше дали сте го продали. Ако не сте, готова е да го изкупи обратно. Стара семейна реликва е. Приятелят ми е продал миниатюрата, когато е имал нужда от пари, но те вече не са проблем.

Жан Ги беше доста доволен от себе си, макар че не бе напълно изненадан. Живееше постоянно покрай лъжи, бе чувал хиляди. Защо да не е и той добър лъжец?

Антикварят го изгледа продължително и кимна.

— Случват се такива неща. Бихте ли описали миниатюрата?

— Европейска. Фина изработка. Разбрах, че сте платили хиляда и петстотин долара за нея.

Мосю Грение се усмихна.

— Да, сега си спомних. Много пари, но си заслужаваше. Рядко плащам толкова за дребна вещ. Самото изящество. Мисля, че беше полска. За съжаление, я продадох. Приятелят ви идваше и след това, носеше други неща, ако правилно си спомням. Резбован бастун, който трябваше да се реставрира. Беше леко напукан тук-там. Дадох го на реставратора, с когото работя, и след това го продадох. Купиха го бързо. Такива неща се търсят. Съжалявам. Сега се сещам. Млад, с руса коса. Казвате, че съпругата му иска да си върне вещите?

Бовоар кимна.

Човекът се намръщи.

— Това навярно е било изненада за партньора му. Доколкото си спомням, мъжът беше гей.

— Да. Опитвах се да бъда дискретен. Всъщност аз съм партньорът му.

— Съжалявам за загубата ви. Но поне сте имали възможност да се омъжите.

Антикварят посочи сватбената халка на Жан Ги.

Време беше да си върви.

Няколко минути по-късно инспекторът вече шофираше по моста „Шамплен“ и си мислеше, че това определено беше les temps perdu. Освен че съобщи за кончината на съпруга си Оливие, не се бе случило нищо съществено.

Почти бе стигнал до Трите бора, когато си спомни какво го измъчваше след разговора със затворника. Онази липсваща дума.

Отби встрани от пътя, набра телефонния номер на затвора и не след дълго го свързаха с Оливие.

— Хората ще започнат да шушукат, инспекторе.

— И още как — отвърна Бовоар. — Вижте, по време на съдебното дело и разследването казахте, че Отшелника не ви е споделял нищо за себе си, освен че е от Чехия и се казва Якоб.

— Да.

— Около Трите бора има голяма чешка общност, част от която е и семейство Пара.

— Да.

— Доста от вещите в колибата бяха по произход от бивши комунистически страни от Източна Европа: Чехословакия, Полша, Русия. Свидетелствахте, че според вас старецът е задигнал семейните ценности на свои познати и е избягал в Канада, когато е настанал хаос при разпадането на режима. Смятахте, че се е криел от своите сънародници, от хората, които е обрал.

— Да.

— Но по време на днешния ни разговор не го нарекохте Якоб нито веднъж. Защо?

Настъпи дълго мълчание.

— Няма да ми повярвате.

— Главен инспектор Гамаш ми нареди да ви вярвам.

— Колко успокоително.

— Слушайте, Оливие, това е единствената ви надежда. Последната ви надежда. Искам истината веднага.

— Името му не беше Якоб.

Сега беше ред на Бовоар да онемее.

— А какво беше? — попита накрая.

— Не знам.

— Пак ли старата песен на нов глас?

— Първия път, когато ви признах, че не знам как се казва, изглеждаше, че не ми вярвате, затова си измислих име. Такова, което да звучи чешко.

Бовоар почти се страхуваше да зададе следващия въпрос. Но го направи.

— А въобще чех ли беше?

— Не.