Сенки в снега

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Нямаше и пет следобед, а слънцето вече бе залязло. Елизабет Макуъртър гледаше през прозореца. Цял ден край сградата на Литературно-историческото дружество се навъртаха хора на малки групички. Неколцина смелчаци бяха дръзнали да влязат, сякаш за да предизвикат членовете на дружеството да ги изхвърлят. Но Уини ги посрещаше любезно, раздаваше им двуезични брошури и ги канеше да се запишат.

Дори бе развела някои от най-нахалните на кратка обиколка из библиотеката, като пътьом бе изтъкнала красивите възглавници на стените, колекцията от смокини по рафтовете и бе попитала дали биха искали да станат прегласи.

Не беше изненада за никого, че почти не се намираха желаещи. Но все пак трима души платиха по двайсет долара и се записаха като членове на дружеството, засрамени от натрапчивата добрина и забележимия езиков недъг на Уини.

— Спомена ли, че нощта е ягода? — попита Елизабет, когато колежката й се появи с парите за още една членска такса.

— Да. Не възразиха. Готова ли си?

Преди да угасят осветлението и да затворят, провериха главната зала на библиотеката. Неведнъж се бе случвало да заключат горкия мистър Блейк вътре, но неговият стол бе празен. Навярно вече бе отишъл отсреща, у пастора.

Тъмнината и студът бяха надвили любопитството и тълпата отпред се бе разпръснала. Двете жени тръгнаха предпазливо и бавно по твърдия сняг, като внимаваха къде стъпват.

През зимата сякаш земята се надигаше и сграбчваше възрастните хора, дърпаше ги към себе си, като че ли нямаше търпение да ги погълне гладно. Чупеха се бедрени кости, китки, вратове. Затова бе най-добре да не се бърза.

Не отиваха далеч. Виждаха светлите прозорци на пасторското жилище. То се намираше в красива каменна сграда с високи прозорци, които улавяха всеки лъч на свидливото зимно слънце. Докато бавно вървеше рамо до рамо с колежката си, Елизабет усещаше как бузите й замръзват дори за толкова кратка разходка. Краката им скърцаха в снега — звук, който бе свикнала да чува през последните почти осемдесет години. Звук, който никога не би заменила за шума на вълните във Флорида.

В домове и ресторанти грейваха светлини и се отразяваха в белия сняг. На този град му отиваха зимата и тъмнината. Ставаше още по-уютен, по-гостоприемен, по-вълшебен — като приказно царство. „А ние сме селяните“ — помисли си Елизабет и се усмихна горчиво.

Когато тръгнаха по пътеката към къщата, през прозореца видяха огъня в камината и как Том раздаваше питиета. Мистър Блейк и Портър вече бяха там, както и Кен Хаслъм, който се бе разположил в кресло и четеше вестник.

Елизабет знаеше, че нищо не му убягва. Много хора бяха допускали грешката да го подценят. Мълчаливите винаги оставаха на заден план, което в случая с Кен бе ирония. Тя знаеше защо мъжът е толкова тих, но не би казала на никого.

Елизабет Макуъртър знаеше всичко и не забравяше нищо.

Жените влязоха в жилището на пастора, без да чукат, свалиха палтата и ботушите си и само след няколко мига се озоваха пред бумтящия в камината огън насред просторната дневна. Портър подаде чаша скоч на Уини и шери на Елизабет. Дамите седнаха една до друга на дивана.

Тази стая им бе добре позната от задушевните камерни концерти, чаените партита и коктейлите. От обедите, вечерите и събиранията за игра на бридж. По-големите събития се провеждаха в църковната зала от другата страна на улицата, но този дом приютяваше личните им сбирки.

Елизабет забеляза, че Кен помръдва устни. Мъжът се усмихна и тя му отвърна с усмивка.

Да бъдеш в компанията на този мъж, бе като да си с приятел, който завинаги остава чужденец. Бе невъзможно човек да го разбере, затова трябваше просто да отразява и повтаря неговите изражения. Когато Кен изглеждаше тъжен, и те бяха тъжни. Когато бе видимо щастлив, те се усмихваха. Всъщност бе доста успокояващо да си край него. Не се очакваше много от теб.

— Ама че ден! — възкликна Портър, като се поклащаше на пети пред камината. — Почти през цялото време давах интервюта. Джаки Чернин ме записа за нейното предаване по Си Би Си. Ще започне всеки момент. Искате ли да го чуете?

Приближи се до стереоуредбата и включи на честотата на Си Би Си.

— Сигурно съм дал десет интервюта за един ден — отбеляза Портър гордо и застана на стража пред радиото.

— Аз пък решавах кръстословици — обади се мистър Блейк. — Много удовлетворяващо. Знаете ли какво е идиот с шест букви?

— Личните имена броят ли се? — попита шеговито Том.

— Ето, започва! — Портър увеличи звука.

— Както разбрахме от новините — разнесе се мелодичен женски глас, — любителят археолог Огюстен Рено е бил намерен мъртъв вчера сутринта в Литературно-историческото дружество. От полицията потвърдиха, че става дума за убийство, но все още не са арестували заподозрени. Портър Уилсън, председател на ЛИД, е мой гост днес. Здравейте, господин Уилсън.

— Здравей, Джаки.

Портър огледа присъстващите в дневната на пастора, сякаш очакваше аплодисменти за блестящото си представяне до момента.

— Какво можете да ни кажете за смъртта на мосю Рено?

— Мога да ви кажа, че убиецът не съм аз.

Портър по радиото се засмя. Портър в дневната на пастора също се засмя. Никой не последва примера му.

— Но защо са го намерили там?

— Честно казано, нямаме представа. Както можете да предположите, бяхме шокирани. Голяма трагедия. Той бе уважаван член на нашето общество.

Портър, който стоеше в дневната, кимаше в съгласие с думите, които радиоперсоната му бе изрекла.

— За бога, Портър, изключи го! — възропта мистър Блейк, докато се мъчеше да се надигне от стола си. — Не бъди такъв гадняр.

— Чакайте, чакайте! — председателят на дружеството застана пред уредбата, за да я пази. — Става още по-добро. Слушайте.

— Можете ли да опишете какво се случи?

— Ами, Джаки, бях в кабинета си в ЛИД, когато пристигна телефонният техник. Повикал го бях, тъй като телефоните ни не работеха. А трябваше, защото, както знаеш, в момента тече сериозен ремонт на библиотеката. Всъщност именно вие ни помогнахте да съберем средствата.

Последваха пет мъчителни минути, през които Портър разясняваше как е протекла кампанията по събиране на дарения за ремонта, а водещата отчаяно се опитваше да го накара да говори за нещо друго, освен за себе си.

Накрая интервюто бе прекъснато и от радиото зазвуча музика.

— Това ли беше? — попита Том. — Мога ли да спра да се моля?

— Какво те прихвана? — обърна се Уини към Портър.

— В какъв смисъл? Стори ми се чудесна възможност да привлека повече дарители за каузата на библиотеката.

— Става дума за убийство — скастри го Уини. — Не биваше да приемаш случая като удобен повод за маркетинг.

Докато колегите й спореха, Елизабет се зачете в пресата. Във всички вестници имаше статии за убийството на Рено. Имаше снимки на мъжа със странна външност, почтителни или възхваляващи дописки и редакционни бележки. Тялото му още не се бе вкочанило, а вече бе възкръснал като нов човек. Уважаван, обичан, блестящ, на крачка от откриването на Шамплен.

И то в Литературно-историческото дружество.

Репортер на един от вестниците бе стигнал до информацията, че Рено се е опитал да се срещне с управителния съвет малко преди смъртта си, но е бил отпратен. Действие, което бе съобразено с процедурите и се бе сторило съвсем разумно на Елизабет и колегите й, но сега изглеждаше злокобно и подозрително.

Но най-смущаващо бе удивлението, което се ширеше във всички френскоезични вестници. Поне толкова шокиращо, колкото откриването на мъртвеца Огюстен Рено, бе откритието на множество живи хора — англоезични канадци, които през цялото това време са живеели в града.

Квебек сякаш едва сега осъзнаваше факта, че англичаните не са си тръгнали.

— Как е възможно да не знаят за нашето съществуване? — учуди се Уини, която се бе навела над рамото на приятелката си и четеше.

Елизабет също се бе почувствала обидена. Беше едно да ги хулят, да гледат на тях като заплаха и потенциални заподозрени. Дори да ги виждат като врагове. За това бе подготвена. Но не знаеше как да реагира на факта, че явно никой не забелязва общността им.

Кога се бе случило? Кога бяха изчезнали, кога се бяха превърнали в призраци в родния си град? Елизабет хвърли поглед към мистър Блейк, който бе отпуснал вестника в скута си и се взираше някъде пред себе си.

— За какво си мислите?

— Че сигурно е време за вечеря — отвърна мъжът.

„Да — каза си Елизабет и се зачете отново, — не е хубаво да се подценяват англичаните.“

— Освен това си спомних 1966 година.

Жената откъсна очи от вестника и го свали надолу.

— Какво имате предвид?

— Спомняте си, нали? И вие бяхте там. Разказвах на Том само преди седмица и нещо.

Елизабет погледна младия и енергичен свещеник. Смееше се с Портър, омайваше раздразнителния старец. Дори не е бил роден през 1966, но тя помнеше деня, сякаш беше вчера.

Пристигането на бандитите. Развятия флаг на Квебек. Обидите. Maudits Anglais71. Têtes Carrées и още по-грозни думи. Песните пред Литературно-историческото дружество. Gens du Pays72. Сепаратисткия химн и неговите болезнено красиви слова, запратени към сградата като обида, насочена към уплашените англичани вътре.

А после — нападението. Сепаратистите бяха нахлули през вратите, изкачили се бяха нагоре по широкото стълбище и бяха щурмували самата библиотека. Сърцето на ЛИД. Дим от запалени книги. Елизабет се бе втурнала да ги спре, опитала се бе да угаси огъня, молила се бе да престанат. Умолявала ги бе на безупречен френски. Портър, мистър Блейк, Уини и останалите също се мъчеха да спрат разрушението. Пушек, викове, строшено стъкло.

Бе видяла как Портър чупи изящните прозорци от оловно стъкло, които бяха устояли на векове история, но сега бяха разбити. Бе го видяла как изхвърля през тях книги напосоки. Колкото можеше да събере в ръце. Мистър Блейк се бе притекъл да му помага. Докато сепаратистите палеха книгите, англичаните ги мятаха през прозорците, а кориците на томовете се разперваха, сякаш бяха криле, които ще ги понесат в полет.

Уини, Портър, Кен, мистър Блейк и останалите спасяваха историята си, преди да спасят себе си.

Да. Спомняше си.

Арман Гамаш се прибра точно навреме, за да даде вечеря на Хенри, а след това излязоха на разходка. Квебекските улици бяха тъмни, но из тях се тълпяха гуляйджии, които празнуваха Карнавала. Улица „Сен Жан“ бе затворена и по нея се срещаха всякакви забавления — хорове, жонгльори, цигулари.

Мъжът и кучето ту се гмурваха в тълпата, ту се измъкваха от нея, като от време на време се спираха да послушат музиката или да погледат хората. Това бе едно от любимите неща на Хенри, ако не се броеше играчката „Дръж!“. И бананите. И вечерята. Много минувачи се суетяха около младата немска овчарка с неестествено големи уши. Гамаш стоеше почти незабелязан край четириногия си приятел, сякаш бе стълб на уличен фенер.

Хенри поглъщаше лакомо вниманието, после се прибраха у дома и главният инспектор погледна часовника. Минаваше пет.

Гамаш набра един телефонен номер.

— Oui allô?73

— Инспектор Ланглоа?

— А, господин главен инспектор, тъкмо щях да ви звъня.

— Нещо ново?

— Нищо особено, за съжаление. Знаете как е с тези работи. Ако не хванем някого веднага, работата се закучва и става много трудно. В момента е мъка. Точно сега съм в дома на Огюстен Рено. — Мъжът се поколеба. — Дали бихте дошли? Не е далеч от вас.

— Ще ми е интересно да огледам.

— Донесете си очила за четене и сандвич. И няколко бири.

— Толкова ли е зле?

— Не е за вярване. Не мога да си представя, че има хора, които живеят така.

Гамаш си записа адреса, поигра с Хенри няколко минути, остави бележка на Емил и излезе. Пътьом се спря в „Паяр“, чудесната пекарна на улица „Сен Жан“, след това мина през един dépanneur74, за да вземе бира, и се насочи по улица „Сент Юрсюл“. Поспря, за да погледне отново адреса и да се увери, че го е записал правилно.

Ами да. Ето го и него. Улица „Сент Юрсюл“ номер 9 3/4. Поклати глава. 9 3/4.

Някак се връзваше Огюстен Рено да е живял на такова място. Животът му бе необичаен, та какво оставаше за номера на дома му? Гамаш мина през малък тунел и се озова във вътрешно дворче. Почука, изчака един момент и след това влезе.

За трийсет години разследване на престъпления бе стъпвал в какви ли не жилища. Коптори, палати от мрамор и стъкло, дори пещери. Бе виждал ужасни битови условия и бе разкривал ужасяващи неща, но не спираше да го изненадва разнообразието в начина на живот на хората.

Домът на Огюстен Рено обаче беше точно такъв, какъвто си го представяше. Малък и натъпкан с хартия, с купища дневници и книги, натрупани навсякъде. Определено бе силно пожароопасен, но детективът се чувстваше много повече у дома си тук, отколкото в просторните постройки от мрамор и стъкло.

— Има ли някой? — подвикна Гамаш.

— Насам. В дневната. Или може би трапезарията. Не е съвсем ясно.

Главният инспектор тръгна по пътеката, разчистена сред купчините хартия, като през прясно изринат сняг и намери инспектор Ланглоа, надвесен над бюро. По-младият мъж се бе зачел, но вдигна поглед и се усмихна.

— Шамплен. Всичко тук се отнася за Шамплен. Нямах представа, че е изписано толкова много за него.

Гамаш взе списание от близката купчинка — стар брой на „Нешънъл Джиографик“, в който бе публикуван подробен материал за първите изследователи на Нова Англия. Споменаваше се и бащата на Квебек, чието име носеше езерото Шамплен в щата Върмонт.

— Хората ми преглеждат всичко бавно и внимателно — каза Ланглоа, — но според мен ще им отнеме цяла вечност.

— Искате ли малко помощ?

Младият инспектор се зарадва:

— Да, ако обичате. Може, нали?

Гамаш се усмихна и остави двете торби с покупки на бюрото. Извади от тях сандвичи и бутилки бира.

— Чудесно! Още не съм обядвал.

— Натоварен ден?

Ланглоа кимна, отхапа от франзелата с плънка от говеждо печено, пикантна горчица и домати и отпи голяма глътка бира.

— До момента сме взели само пръстови отпечатъци и ДНК проби оттук. Дори това ни отне два дни. Криминалистите тъкмо приключиха, сега започва истинската работа — обясни младият мъж и се озърна.

Гамаш придърпа стол, взе си франзела с дебело нарязана пушена шунка, сирене бри и рукола и посегна към другата бутилка бира. През следващите няколко часа детективите преобърнаха дома на Огюстен Рено, подредиха всичко и отделиха писанията на жертвата от чуждите публикации.

Главният инспектор откри копия на дневниците на Шамплен и ги разлисти. Както бе споменал отец Себастиен, не съдържаха много повече от списъци със задачи. Даваха интересен поглед върху ежедневието на квебекчани в началото на седемнайсети век, но можеше да са написани от всекиго. Нямаше никаква лична информация. Гамаш не придобиваше никаква представа що за човек е бил Шамплен.

— Попаднахте ли на нещо? — Ланглоа уморено прокара длан по челото си и вдигна очи.

— Копия на дневниците на Шамплен. Нищо повече.

— Как мислите, дали и Рено си е водил дневник?

Гамаш огледа стаята, после и съседната, но навсякъде имаше само купчини хартия. Библиотеките бяха натъпкани до пръсване с книги, гардеробите и килерите преливаха от списания.

— Може и да открием. Досега намерихте ли лични записки? — Свали очилата си и хвърли поглед към Ланглоа от другата страна на бюрото.

— Писма от хора, отговаряли на Рено. Събрах ги в папка, но в повечето се казва с различна степен на учтивост, че е грешал.

— Относно?

— Теориите си за Шамплен. Че е бил шпионин, син на краля или дори протестант. Както се казваше в едно от писмата, ако е бил хугенот75, защо би завещал по-голямата част от състоянието си на католическата църква? И тази теория на Рено е била като всички останали: почти достоверна, но леко откачена.

Гамаш си помисли, че по-младият му колега твърде великодушно определя Рено като „леко“ откачен. Погледна часовника си. Осем без десет.

— Още ли сте гладен?

— Умирам от глад.

— Чудесно. Нека ви заведа на вечеря. Малко по-надолу по улицата има едно място, което отдавна ми се иска да пробвам.

Пътьом се спряха в магазинче, за да вземе Ланглоа бутилка хубаво червено вино, сетне внимателно направиха още няколко крачки надолу по ледената пързалка, в която се бе превърнала улица „Сент Юрсюл“, и влязоха в невзрачен ресторант, приютен в сутерена на закътана сграда.

Още на входа ги посрещнаха топлина, наситен аромат на марокански подправки и собственикът, който се представи, взе палтата им и виното и ги заведе до тиха маса в ъгъла, между стени от гол камък.

Върна се след малко с отворената бутилка, две чаши и менюта. След като поръчаха храна, детективите се заеха да сравняват записките си. Гамаш разказа на колегата си как е минал денят му, като спомена разговорите си с членовете на дружеството „Шамплен“ и с отец Себастиен.

— Е, това прекрасно допълва моя ден. Отметнах няколко задачи, но най-вече прекарах дълги часове в подземието на Литературно-историческото дружество в компанията на един начумерен археолог.

— Серж Шевре?

— Именно. Не беше особено щастлив, че са го извикали по работа в неделя, макар да си призна, че често му се случва. Оказва се, че археолозите са като лекарите. Винаги са на повикване, в случай че някой изкопае кости, стар зид или парче керамика. Явно такива неща редовно се случват в Квебек.

Сервираха им вечерята: димящи ароматни блюда агнешки тажин76 с кускус и задушени зеленчуци.

— Шевре беше довел неколцина асистенти. Носеха и инструмент, подобен на детектор за метал, но по-сложен от тези, които съм виждал.

Гамаш отчупи залък от франзелата си и го потопи в соса на тажина.

— Според него Рено бил ли е на прав път, като е търсел Шамплен в онова мазе?

— Ни най-малко, но се чувстваше длъжен поне да огледа с екипа си, пък ако ще и само за да каже на репортерите, че Рено е грешал… за пореден път.

— И за последен — добави Гамаш.

— Ммм! — Ланглоа видимо се наслаждаваше на храната, както и по-възрастният му колега.

— Значи не намерихте нищо?

— Картофи и малко репи.

— Там е било зимник, не се изненадвам.

Но макар да се почувства по-спокоен, че англоезичната общност в Квебек ще избегне проблемите, Гамаш бе и някак разочарован. Тайно се бе надявал, че Рено най-накрая се е оказал прав, макар това да е довело до фаталния му край.

Защо бе намерил смъртта си? И защо убийството бе извършено в сградата на Литературно-историческото дружество?

Какво е искал да каже на управителния съвет, когато е прекъснал онова заседание?

В крайна сметка главният инспектор си помисли, че няма никакво значение дали Шамплен е погребан там, или не е. Важното бе в какво е бил убеден Рено. И в какво е можел да убеди обществеността… което очевидно можеше да е всичко.

След вечеря пътищата на Ланглоа и Гамаш се разделиха: по-младият детектив се прибра у дома, при своята съпруга и семейството си, а главният инспектор се върна в жилището на Рено и продължи да преглежда документи и записки.

Час по-късно ги откри, скътани зад два реда книги на един рафт в библиотеката. Дневниците на Огюстен Рено.