Сенки в снега

ГЛАВА ДВАЙСЕТА

Главен инспектор Гамаш имаше нужда от няколко секунди, за да се откъсне от град Квебек през шейсетте години на XIX век, описан в дневниците на Шарл Шиники, и да се пренесе в днешното застинало във времето село Трите бора.

Все пак скокът не бе огромен. Детективът подозираше, че селцето едва ли се е променило много през последните сто и петдесет години. Ако отец Шиники бе отишъл в Трите бора, би видял същите стари каменни постройки, дъсчени къщи с капандури и димящи комини. Би пресякъл затревения селски площад, за да стигне до магазините от избледнели розови тухли и навярно би спрял да се полюбува на трите дървета, които се извисяваха в центъра на селището.

Само хората се бяха променили в Трите бора за век и половина, може би с изключение на Рут Зардо. Гамаш можеше да си представи как старицата би поздравила отец Шиники. Усмихна се при мисълта за срещата между лудата поетеса алкохоличка и смахнатия свещеник въздържател.

Е, приемете и това — бе написала Рут. — Тялото налейте.

Пийте и яжте.

Просто ще се разболеете. И още.

Няма да има лек.

Дали Шиники щеше да я излекува? От какво? От пиянството, от поезията? От раните й? От думите?

— С какво мога да ти помогна? — попита Гамаш. Представи си Жан Ги, поседнал в бистрото пред камината, с крафт бира и купа солен чипс пред него.

— Ако Оливие не е убил Отшелника, остават петима заподозрени: Хавък Пара и баща му Рор, Венсан Жилбер и синът му Марк и Стария Мъндин.

— Продължавай. — Гамаш гледаше през прозореца на кафене „Кригхоф“ как колите пъплеха по заснежената вечерна улица, все още огряна от весели празнични светлини. Столицата на провинцията никога не му се бе струвала толкова красива.

— Изникват два въпроса. Кой е имал възможност и кой — мотив? Доколкото разбирам, Рор, Хавък и Марк са имали възможност. Рор е разчиствал пътеките, които са щели да го отведат право при Отшелника. Колибата се намира на земята, която притежава Марк, и той е можел да мине по тези пътеки във всеки един момент и да я намери.

— C’est vrai — потвърди главният инспектор и кимна, все едно Бовоар можеше да го види.

— Хавък е работел до късно всяка събота и е можел да проследи Оливие до колибата.

Гамаш се замисли, докато си припомняше случая.

— Не само Хавък е бил в бистрото, Стария Мъндин също е ходел там всяка събота вечер, когато затварят, за да вземе мебелите за поправка. Бил е там в нощта на убийството.

— Вярно е — съгласи се Бовоар. — Макар че в повечето случаи се е прибирал направо у дома още преди да заключат бистрото. Да, възможно е да е и той.

— Значи имаме Рор и Хавък Пара, Стария Мъндин и Марк Жилбер. Всеки от тях може да е намерил къщичката и да е убил Отшелника. Тогава защо Венсан Жилбер все още е в списъка ти със заподозрени? Едва ли е имал възможност да стигне до колибата.

Жан Ги замълча за миг.

— Просто ми се струва твърде странно съвпадение. Синът му си купува запустяло старо имение, което никой друг не иска. Нанася се там, после се случва убийството на Отшелника и отчужденият баща на Марк изведнъж се появява почти по същото време.

— Не разполагаш с доказателства — възрази Гамаш с лека настойчивост в тона, — а само с някакво усещане.

Почувства как заместникът му настръхва. Жан Ги Бовоар не обичаше да си има работа с „усещания“ и „интуиция“. Гамаш, от друга страна, нямаше нищо против.

— Но може и да си прав — допълни главният инспектор. — Какво ще кажеш за мотива?

— Там е по-сложно. Знаем защо Оливие би искал Отшелника да е мъртъв, но останалите? Ако мотивът е бил кражба, убиецът се е справил доста калпаво. Доколкото знаем, нищо не липсва.

— Какви други мотиви може да има? — попита Гамаш.

— Отмъщение. Отшелника е извършил нещо ужасно, някой го е намерил и го е убил, за да отмъсти за стореното. Може да го е търсил с години. Това би обяснило защо Отшелника е станал отшелник. Криел се е. Всичките онези съкровища трябва да са се взели отнякъде. Почти сигурно е, че самият той ги е откраднал.

— Тогава защо престъпникът не ги е прибрал, след като е убил Отшелника? Защо е оставил всички ценности по местата им?

Гамаш си представи къщичката, закътана в горския пущинак. Отвън приличаше на обикновена дървена колиба: саксии с цветя и билки красяха первазите на прозорците, отстрани растяха зеленчуци в градинка, зад къщата ромолеше свеж поток. А вътре? Оригинални издания на книги с автографи от авторите, древни керамични изделия, гоблени, плочка от легендарната Кехлибарена стая, съдове от оловен кристал, златни и сребърни свещници. И цигулката.

Спомни си младия полицай Моран, изправен насред колибата, недодялан като дървена марионетка, с дълги ръце и крака. Но когато бе засвирил на безценната цигулка, цялото му тяло се бе променило.

Незабравимите първи ноти на Colm Quigley изпълниха съзнанието на главния инспектор.

— Има и друга възможност — предположи Бовоар. — Убийството не е имало общо със съкровищата, а с нещо друго, което е направил Отшелника.

— Значи твоята теория е, че съкровищата са ни отвлекли вниманието. Най-вече моето.

— Който и да е влизал в онази колиба, не би повярвал, че мотивът може да е различен от скъпоценностите. Изглеждаше толкова очевидно.

Главният инспектор разбираше, че заместникът му проявява нетипично чувство за такт. Самият той, Гамаш, бе начело на официалното разследване. Раздал бе задачи на своите полицаи и следователи и се бе доверил на собствените си инстинкти въпреки силните протести от страна на инспектор Бовоар, който през цялото време настояваше, че и убиецът, и мотивът са в Трите бора.

Гамаш вече вярваше, че колегата му е бил прав, а той е грешал. И навярно бе изпратил невинен човек в затвора.

— Добре, нека предположим, че съкровищата нямат нищо общо с убийството — рече главният инспектор. — Да предположим, че единственото ценно нещо, което извършителят е искал да отнеме, е бил животът на Отшелника. Когато го сторил, той си тръгнал.

— И така. — Бовоар преметна един крак през страничната облегалка на мекия фотьойл и отпусна глава назад. Мястото му бе скрито от погледа на останалите посетители на бистрото, забелязваше се само небрежно щръкналият крак. Никой не можеше да види младия инспектор, но и той не виждаше никого. — Ако махнем скъпоценностите, остават още няколко улики. Повторението на думата woo, издялана в парчето червен кедър и вплетена в паяжината. Трябва да има някаква символика. И Шарлот — това име изскачаше отвсякъде, спомняте ли си?

Гамаш си спомняше. Името Шарлот го бе изпратило в другия край на континента, на обвит в мъгли архипелаг в северната част на Британска Колумбия. Сега това пътешествие му се струваше напразно.

— Има нещо в твоя списък със заподозрени — отбеляза, след като отново прехвърли имената в главата си.

— Oui?

— Всичките са мъже.

— Да не би да се притеснявате, че комисията за защита от дискриминация ще ни погне? — разсмя се Бовоар.

— Просто се чудех дали да не обмислим вероятността търсеният човек да е жена — отвърна Гамаш. — Жените са търпеливи. Някои от най-тежките престъпления, на които съм ставал свидетел, са били извършени от жени. По-рядко се случва убиецът да не е мъж, но жените пък е по-вероятно да не прибързват.

— Странно, Клара каза същото днес следобед.

— Как така? — Гамаш се наведе. Ако Клара Мороу имаше нещо за казване, мнението на главния инспектор бе, че си заслужава да я чуят.

— Прекарала е сутринта с група жени от селото. Казва, че съпругата на Стария изтърсила нещо странно. Цитирала наръчник, в който пишело, че антитерористичните екипи трябва първо да ликвидират жените.

— Отнася се за Мосад — вметна Гамаш. — Чел съм го.

Бовоар мълчеше. Шефът му често го изненадваше. Понякога само с непонятни откъси от поезията на Рут, но най-често с такива неща като сега — с познанията си.

— Значи ви е ясно за какво става въпрос — рече Бовоар. — За способността на жените да убиват.

— Да, това също, но по-скоро за всеотдайността им. Когато се посветят на дадена кауза, има жени, които никога не биха се предали. Нищо не може да ги спре и биха действали безмилостно. — Гамаш замлъкна за миг и се загледа през прозореца, но вече не виждаше потока от хора в режещия студ навън, навлечени с дебели дрехи. — В какъв контекст са говорели по темата? Защо Съпругата е споменала наръчника?

— Обсъждали са случая. Клара е попитала Хана Пара дали е способна да извърши убийство.

— Трябва да е малко по-внимателна — отбеляза главният инспектор. — Някой конкретно отговорил ли е на въпроса?

— Казва, че всички са отговорили, но след кратка дискусия неохотно са се съгласили, че от Мосад навярно имат право.

Гамаш се намръщи.

— За какво друго са си говорили?

Бовоар си прегледа бележките и предаде на шефа си останалото от разговора — за майки и бащи, за алцхаймер, Чарли Мъндин и доктор Жилбер.

— Има още нещо. Клара смята, че Марк Жилбер ужасно ревнува от Стария Мъндин.

— Защо?

— Изглежда, бащата на Марк прекарва доста време у семейство Мъндин. Съпругата е признала, че Стария е развил привързаност към доктор Жилбер. Гледал на него като на заместител на баща си.

— Ревността е силна емоция. Достатъчно силна, за да доведе до убийство.

— Но жертвата е друга. Стария Мъндин не е мъртъв.

— Каква роля може да има това в смъртта на Отшелника? — попита главният инспектор и зачака, докато отсреща настъпи дълго мълчание. Накрая Жан Ги призна, че не вижда връзката.

— Карол Жилбер и Стария Мъндин са родени в град Квебек. Можете ли да поразпитате за тях? — Когато началникът му се съгласи, Бовоар изчака, преди да зададе последния си въпрос: — Как сте?

Не искаше да пита, защото се боеше, че някой ден шефът ще му каже истината.

— Намирам се в кафене „Кригхоф“ в компанията на Емил Комо, купичка ядки и чаша скоч. Можеше и да е много по-зле — отвърна Гамаш с топ лота и дружелюбност.

Но Жан Ги Бовоар знаеше точно колко по-зле може да бъде… и е било.

Когато затвори телефона, в ума му неканен, неочакван и нежелан се промъкна един спомен.

Как началникът му с пистолет в ръка изведнъж е изхвърлен във въздуха, а тялото му се извива, усуква. Пада. И остава да лежи неподвижно върху студения циментов под.

Гамаш и Емил спряха такси на улицата и се прибраха у дома заедно с дневниците. Докато възрастният мъж претопляше яхнията за вечеря, инспекторът нахрани Хенри и го изведе на разходка до пекарната, за да вземат прясна франзела.

Щом се прибраха, мъжете седнаха в дневната с панер хрупкав хляб и купи с говежда яхния на масата. На дивана до тях бяха струпани дневниците на Шиники.

Прекараха вечерта в похапване и четене, отбелязваха си по нещо и от време на време си прочитаха взаимно по някой интересен, вълнуващ или неочаквано забавен пасаж.

Наближаваше единайсет, когато Арман Гамаш свали очилата за четене и разтърка уморените си очи. Въпреки че бяха забележителни от историческа гледна точка, дотук дневниците на Шиники не им даваха никаква информация, полезна за разследването. Никъде не се споменаваха работниците Патрик и О’Мара. И докато свещеникът бе писал често за Джеймс Дъглас в началото, в по-късните му дневници името изникваше все по-рядко. Към края имаше запис, който Емил прочете на Гамаш, за това, че Дъглас си опаковал багажа заедно с трите мумии и заминал за Питсбърг, за да се установи там със сина си.

Инспекторът слушаше и се усмихваше. Шиники бе предал случката като дреболия, все едно някакво дете си е събрало играчките и си е отишло у дома. Дали отецът умишлено бе постъпил така, за да омаловажи доктор Дъглас? Възможно ли бе да са се скарали? Имаше ли значение?

Час по-късно хвърли поглед към Емил и забеляза, че по-възрастният мъж е задрямал с отворен дневник на гърдите. Много внимателно Гамаш вдигна ръката на приятеля си, отмести книгата, сложи мека възглавница под главата на наставника си и го зави с одеяло.

Безшумно добави в камината голяма цепеница от черешово дърво и се качи на горния етаж, за да си легне. Хенри го последва.

На следващия ден преди закуска инспекторът отвори електронната си поща и видя имейл от главния археолог.

— Има ли нещо интересно? — попита Емил.

— Много. Добре ли спа? — Гамаш вдигна очи от екрана на компютъра и се усмихна.

— Ще ми се да можех да кажа, че за първи път ми се случва да задремя пред камината — отвърна през смях менторът му.

— Значи не е заради интересния разговор с мен?

— Не. И без това никога не те слушам, нали знаеш.

— Както и подозирах. Но сега чуй — рече Арман и погледна отново съобщението в електронната си поща. — От Серж Шевре. Помолих го да проучи какви разкопки са правени в Стария град през лятото на 1869 година.

Емил се приближи до масата, където седеше приятелят му:

— Годината, в която Шиники и Дъглас са се срещнали с ирландските работници?

— Точно така. Също и годината, описана в липсващия дневник. Доктор Шевре пише, че е имало големи изкопни работи на три места. Едното място е била цитаделата, като целта е била да се подсили стената, второто е било за разширяване на болницата „Отел Дийо“, а третото? На третото място са копали в мазето на местен ресторант. „Старият чифлик“.

Възрастният мъж поседя неподвижно няколко секунди, след което се отпусна на облегалката на стола и замислено вдигна ръка към лицето си. Гамаш стана на крака:

— Мисля да те черпя една закуска, Емил.

Комо също се изправи. И неговите очи вече блестяха:

— Мисля, че знам къде.

След двайсет минути вече бяха изкачили стръмния и хлъзгав склон на улица „Кот дьо ла Фабрик“ и се бяха спрели, за да си поемат въздух и да погледат внушителната базилика „Нотр Дам“. Тя заемаше мястото на някогашната мъничка църква, построена от йезуитски свещеници и монаси с подкрепата на Шамплен. Скромният параклис в Новия свят бил посветен на Дева Мария и отбелязвал връщането на Квебек във френски ръце в протичалата по онова време с променлив успех борба с англичаните за стратегическата колония.

Тук се бе състояло погребението на великия човек, тук бяха почивали останките му, макар и за кратко. В един момент Огюстен Рено е бил убеден, че Шамплен все още лежи под малкия параклис „Свети Джоузеф“. Любителят археолог бе открил там обкован с олово ковчег и няколко старинни монети. Започнал бе разкопки без разрешение, с което бе предизвикал буря, въвлякла дори и Църквата. Отец Себастиен бе застанал на негова страна и така бе вбесил главния археолог.

Но в крайна сметка нямаше откритие. Нямаше го и Шамплен.

Странно, но ковчегът така и не бил отворен. Всички били единодушни, че няма как в него да е Шамплен. Рядка проява на уважение към мъртвите от страна на археолозите, Рено и Църквата, която нямаше нищо против да изрови останките на генерал Монкалм, но бе отказала да оскверни този анонимен труп.

Докато продължаваше да крачи, Гамаш се замисли. Ами ако Шамплен не е бил погребан първоначално в параклиса, а в гробището? Архивите, в които е било описано точно къде е положен бащата на Квебек, бяха изгубени в пожара. Дори конкретното местоположение на гробището оставаше под въпрос. Но ако се е намирало до параклиса, тогава е било точно…

Тук.

Гамаш спря. Над него се издигаше могъщият „Шато Фронтенак“, а малко по-нататък — и самият Шамплен, внушителен и невъзможно героичен, отправил поглед към града.

А пред главния инспектор? Ресторант „Старият чифлик“.

Детективът свали ръкавиците си, бръкна в джоба на сакото и извади старата жълтеникава снимка, направена през 1869 година.

Направи няколко крачки назад, след това две-три надясно, после спря. Погледна снимката, свери я с реалната гледка пред себе си. И още веднъж, и после пак. Голите му пръсти се бяха зачервили и студът ги щипеше, но той продължаваше да стиска фотографията. Искаше да е сигурен.

Да.

Това беше. Точното място, където Патрик и О’Мара бяха позирали за снимка преди век и половина в един горещ летен ден.

Участвали са в разкопките под „Старият чифлик“ и нещо, което са намерили там, е развеселило иначе начумерените мъже. Преди да стане ресторант, „Старият чифлик“ е бил частен дом. А преди това? Гора или поле.

А може би гробище.

„Старият чифлик“ се бе превърнал едва ли не в заведение за бързо хранене. Имал бе и по-добри времена. Дори бомбардировка от английски снаряди щеше да е по-добре от това, което му се бе случило през последните години.

Наперени сервитьорки, облечени с подобие на старинни костюми, наливаха слабо кафе в евтини бели чаши. На твърдите и неудобни, умишлено състарени дървени столове бяха насядали туристи, които, обнадеждени от очарователния екстериор, бяха потърсили същото и вътре.

И се бяха разочаровали.

Пред Емил и Гамаш сервираха чаши с кафе, пълни до ръба. Успели бяха да се настанят на сепаре с износена червена тапицерия от изкуствена кожа. Разкъсванията и пукнатините по седалките бяха облепени с лъскаво сребристо тиксо.

Инспекторът потърси погледа на своя ментор. И на двамата им ставаше лошо от случилото се с това легендарно място. За Стария Квебек се бяха водили сражения и французите храбро бяха защитавали своето patrimoine107. Отскубвали бяха града от хватката на англичаните отново и отново само за да го съсипят собственоръчно векове по-късно.

И все пак вътрешността на ресторанта в момента не трябваше да вълнува Емил и Гамаш. Нито пък външността. От значение бе онова, което се криеше под него. След като си избраха непретенциозна закуска — бекон и пържени яйца, мъжете обсъдиха различните теории. Сервираха им поръчката с допълнение от домашни пържени картофки и печен боб. Изненадващо, но яйцата се оказаха съвършено приготвени, беконът — хрупкав, a pain de ménage108 наистина беше домашно изпечен, топъл и вкусен. Когато се нахраниха и платиха, Гамаш отново повика сервитьорката.

— Имам още една молба.

— Каква?

Жената бе нетърпелива. Получила бе бакшиша си и искаше да си заработи следващия и следващия — докато изкара достатъчно, за да осигури покрив над главата си и скромна прехрана за себе си и децата си. А тези заможни господа с хубави дрехи, които миришеха на сапун и още нещо, я бавеха.

Сандалово дърво, досети се тя. Уханието бе приятно, а по-едрият мъж имаше добри очи, замислен поглед и й се усмихваше. И все пак жената не можеше да плати на хазяина си с усмивки, макар да бе опитвала неведнъж. Не можеше да нахрани децата си с добрината на непознатите. Трябваше да разкара тези мъже и на седалките да се настанят нови клиенти.

— Може ли да разговаряме с управителя? — попита Гамаш, но като видя как сервитьорката се притесни, побърза да я успокои: — Нямаме никакви оплаквания. Искаме само да помолим за услуга. Всъщност е възможно и вие да ни помогнете. Познавахте ли Огюстен Рено?

— Онзи човек, който търсеше Шамплен и наскоро беше убит? Да.

— Лично ли го познавахте?

— Какво имате предвид?

— Идвал ли е в ресторанта?

— Няколко пъти. Всички го познаваха. Обслужвах го веднъж, преди няколко седмици.

— Сам ли беше, или имаше още някой с него?

— Винаги идваше сам.

— Помните ли всичките си клиенти? — попита Емил, с което си заслужи изпитателен поглед от сервитьорката.

— Не всичките — отвърна жената пренебрежително. — Само онези, които изпъкват с нещо. Огюстен Рено изпъкваше. Беше местна знаменитост.

— Но е започнал да ви посещава наскоро, нали? — предположи Гамаш.

— Май през последните няколко седмици. Защо?

— Разговарял ли е с управителя?

— Можете направо да я попитате. — С ръката, в която държеше каничката с кафе, сервитьорката посочи млада жена, застанала на касата.

Гамаш й даде бакшиш от двайсет долара и с Емил отидоха да се представят на управителката. Любезната млада жена отговори на въпросите им. Да, спомняше си Огюстен Рено. Да, помолил я бе да види мазето. Тя се бе притеснила, че ще иска да копае там.

— Заведохте ли го? — попита Емил.

— Да. — Измери го с предпазливия поглед на наивно момиче, което се бои да не постъпи неправилно, но бавно осъзнава, че все ще се намери някой да я обвини в нещо.

— Кога? — попита Емил със спокоен и предразполагащ тон.

— Преди няколко седмици. Вие от полицията ли сте?

— Помагаме в разследването — намеси се Гамаш. — Може ли да видим мазето ви, моля?

Младата жена се поколеба, но накрая склони. Главният инспектор се радваше, че не се налага да си издейства заповед за обиск или да се промъква незабелязано долу, докато менторът му се преструва, че е получил удар, за разсейване на вниманието.

Подземието бе с нисък таван и за пореден път трябваше да се навеждат. Стените бяха от циментови тухли, а подът — бетонен. В прохладните ъгли бяха струпани каси вино и бира, а в по-далечните помещения имаше купчини счупени мебели.

Приличаха на скелети, но не бяха. Нямаше и помен, че мястото някога е било нещо различно от мазе на жалко ресторантче. Гамаш благодари на управителката и когато тя се качи нагоре и изчезна от поглед, а Емил вече наполовина бе изкатерил стълбата, главният инспектор се спря.

— Какво има? — попита възрастният мъж.

Детективът стоеше мълчаливо. Въпреки флуоресцентните лампи, въпреки миризмата на бира, кашони и паяжини, въпреки посърналата атмосфера на това място един въпрос не му даваше покой.

Това ли беше? Тук ли е бил погребан Шамплен?

Емил се върна надолу по стълбите.

— Какво има? — повтори.

— Мога ли да говоря с вашето дружество „Шамплен“?

— Разбира се. Имаме сбирка днес в един и половина.

— Чудесно — зарадва се Гамаш и енергично закрачи към стълбите. Когато ги изкачи, точно преди да угаси осветлението, се обърна и погледна още веднъж мазето.

— Срещата е в залата точно до бар „Сен Лоран“ в шатото — каза менторът му.

— Не знаех за тази зала.

— Малко хора я знаят. Но на нас са ни известни всички тайни.

„Може би не чак всички“ — помисли си Гамаш и щракна ключа на осветлението.