Сенки в снега

ГЛАВА ПЕТА

След като се спусна по стълбата, Гамаш се озърна. Колегите му бяха донесли мощни индустриални осветителни тела. От едно от помещенията струеше ярка светлина. Както всеки друг и детективът се почувства привлечен от нея, но устоя на изкушението и обърна поглед към мрака, като остави очите си постепенно да се приспособят.

Няколко мига по-късно вече виждаше същото, което мъже и жени бяха виждали тук преди стотици години. Каменно мазе с ниски тавани и арки, или на френски — sous-sol. Лъчите на слънцето никога не проникваха тук. Властваше само тъмнината, която през вековете е била нарушавана от пламъците на свещи, лампи с китова мас, газени светилници, а сега вече и ослепително ярки електрически прожектори. По-мощни от дневната светлина, донесени, за да осветят най-тъмното деяние.

Отнемането на живот.

И то не на кого да е, а на Огюстен Рено.

Въпреки цялата си параноичност Портър Уилсън имаше право, помисли си Гамаш. За хората, които се бореха за отделянето на Квебек от Канада, това беше манна небесна. Всичко, което хвърляше подозрение върху англоезичната част от населението, бе масло в огъня на сепаратистката кауза. Или поне на по-радикалните фракции. Гамаш знаеше, че по-голямата част от сепаратистите са разумни и свестни хора. Но имаше и големи откачалки.

Главният инспектор и младият му придружител се намираха в преддверието. Таваните бяха ниски, макар че едва ли е било така за хората, построили сградата преди няколко века. Техният ръст е бил много по-нисък заради недохранването и тежките условия на живот в Канада по онова време. И все пак Гамаш подозираше, че повечето от тях са се навеждали, за да преминат оттук, както той самият направи сега. Подът бе от пръст и в помещенията цареше хлад, но не беше твърде студено. Намираха се доста под линията на замръзване38, далече от слънцето, но и далеч от скованата в лед земя. В нещо като сумрачно чистилище, където никога не ставаше горещо, но и не настъпваше мраз.

Главният инспектор докосна грубата каменна стена и се замисли колко ли мъже и жени, отдавна мъртви, са докосвали същия този камък, когато са слизали, за да вземат кореноплодни от избата. С тях хранели гладуващите затворници, за да ги поддържат живи до екзекуцията им.

От преддверието се влизаше в стая. Онази със светлината.

— След вас. — Гамаш подкани с жест младия полицай и го последва.

В следващото помещение очите му отново имаха нужда от време да се приспособят, но не им отне твърде дълго. Мощните прожектори бяха разположени така, че лъчите им да се отразяват в сводестия каменен таван и в стените, но повечето бяха насочени към единия ъгъл. В него работеха неколцина мъже и жени. Някои снимаха, други вземаха проби, трети бяха скупчени над нещо, което Гамаш не можеше да види, но можеше да си представи.

Труп.

Инспектор Ланглоа се изправи, отупа прахта от коленете си и се приближи.

— Радвам се, че размислихте.

Мъжете се здрависаха.

— Имах нужда от време, за да взема решение. Мадам Макуъртър също ме помоли да дойда, за да играя ролята на… един вид безпристрастен посредник между тях и вас.

Ланглоа се усмихна.

— Според нея е необходим такъв човек?

— Е, вие самият също искахте нещо такова, нали?

Инспекторът кимна.

— Да, вярно е. Благодарен съм, че дойдохте, но се питам дали можем да поддържаме отношенията си неофициални? Да приемем, че сте консултант. Как ви се струва? — Ланглоа хвърли поглед зад себе си. — Искате ли да огледате?

— S’il vous plaît.

Сцени като тази бяха ежедневие за главния инспектор. Екип от специалисти в начален етап на събиране на доказателствен материал, който след време щеше да докаже вината на някой мъж или жена, извършил убийството. Съдебният лекар все още бе там. Младият медик, който тъкмо се изправяше, бе изпратен от болница „Отел Дийо“, където бе кабинетът на завеждащия отделението по патология на Квебек. Той не беше главният патолог, който бе познат на Гамаш. Все пак бе лекар и ако се съдеше по хладнокръвието му, имаше достатъчно опит.

— Нанесен му е удар в тила с онази лопата там — посочи лекарят към полузаровеното сечиво в близост до тялото. Говореше на инспектор Ланглоа, но хвърляше погледи към Гамаш. — Общо взето е ясно. Ударен е няколко пъти. Взех проби и трябва да изследвам тялото по-обстойно в кабинета си, но не изглежда да има други травми.

— Кога е станало? — попита Ланглоа.

— Преди дванайсет часа, плюс-минус един час. Имаме късмет, че средата е стабилна. Няма дъжд или сняг, нито колебания в температурата. По-късно ще имам по-точни данни.

Мъжът се обърна, събра инструментите си и кимна на инспекторите. Но вместо да си тръгне, се поколеба и се озърна из мазето.

Сякаш не му се искаше да си ходи. Когато Ланглоа впери поглед в него, младият лекар за миг изгуби самообладание, но бързо се окопити.

— Бихте ли искали да остана?

— Защо? — попита детективът с хладен тон.

Но патологът упорстваше:

— Знаете защо.

Тогава инспектор Ланглоа извърна цялото си тяло към него и го подкани да продължи:

— Кажете.

— Ами… — заекна лекарят — в случай че откриете още нещо.

Гамаш усети как колегата му се напряга. Наведе се към него и прошепна:

— Може би е добре да остане.

Ланглоа кимна отсечено с каменно изражение на лицето. Съдебният лекар отстъпи от осветеното петно и прекрачи рязката граница с тъмнината. Там зачака.

За всеки случай.

Всички в помещението знаеха за кой случай става дума.

Главният инспектор от Sûreté du Québec се приближи към тялото. Ярката светлина не оставяше нищо на въображението. Заливаше с ослепително сияние мръсните дрехи на човека, сплъстената дълга бяла коса, изкривеното в гримаса лице. Ръцете в пръстта, стиснати в юмруци. Ужасяващите рани на главата.

Гамаш коленичи.

Да, нямаше никакво съмнение. Екстравагантните черни мустаци в пълен контраст с бялата коса. Рошавите вежди, които бяха любими на карикатуристите в политическите вестници. Месестият нос и пронизващите, почти налудничави сини очи. Дори след смъртта погледът на мъжа бе все така обезпокоителен.

— Огюстен Рено — произнесе Ланглоа. — Без съмнение.

— А Самюел дьо Шамплен?

Гамаш изрече на глас онова, за което всички в помещението, в избата, в цялата сграда, си мислеха. Но никой не смееше да каже. Това беше въпросният случай.

— Има ли следи от него?

— Още не — отвърна колегата му мрачно.

Защото там, където отиваше Огюстен Рено, беше и още някой.

Самюел дьо Шамплен бе мъртъв от почти четиристотин години, но Огюстен Рено бе здраво вкопчен в него.

Шамплен, който бе основал Квебек през 1608 година, бе отдавна починал и погребан.

Но къде?

Това бе голямата загадка, която не даваше мира на квебекчани. През вековете те някак си бяха загубили своя основател.

Знаеха къде почиват доста по-незначителни личности от началото на седемнайсети век — лейтенанти и капитани от войската на Шамплен. Бяха изровили и отново погребали останките на безброй мисионери. Пионери, земеделци, монахини — гробовете на всички онези първи habitants39 бяха известни. Ученици, свещеници, туристи и екскурзоводи посещаваха паметните им плочи в празнични дни. Имена като Ебер, Фронтенак и Мари де л’Енкарнасион40 живееха в сърцата на квебекчани. Носеха се легенди за техните самоотвержени и смели постъпки.

Но един оставаше изгубен. Останките на един от тях липсваха.

Бащата на Квебек — най-почитаният, най-славният, най-храбрият. Първият квебекчанин.

Самюел дьо Шамплен.

Един човек бе прекарал целия си съзнателен живот в опити да го открие. Огюстен Рено бе копал, ровил и проправял тунели под почти цялата стара част на град Квебек, увлечен от всяка, макар и нищожна следа, която намери.

И ето го сега тук, под Литературно-историческото дружество — този бастион на англичаните в Квебек. С лопата.

Самият той мъртъв. Убит.

Защо бе дошъл тук? Като че ли имаше само един възможен отговор.

— Трябва ли да съобщим на нашия premier ministre41? — обърна се Ланглоа към главния инспектор.

— Oui. Да кажем на premier ministre, на министъра на отбраната. На главния археолог. На „Гласът на англоезичния Квебек“42. На дружеството „Свети Йоан Кръстител“. На Партията на Квебек. — Гамаш изгледа колегата си строго. — После ще трябва да организирате пресконференция и да кажете на цялото население. Едновременно.

Местният детектив бе видимо удивен от предложението.

— Не смятате ли, че е по-добре да не вдигаме излишен шум около случая? Така де, та това е просто Огюстен Рено, не самият premier ministre. Човекът си беше клоун. Никой не го приемаше сериозно.

— Но всички се отнасяха сериозно към търсенията му.

Инспектор Ланглоа се взираше в събеседника си и мълчеше.

— Разбира се, трябва да постъпите както прецените — заяви Гамаш. — Но като ваш консултант това е моето мнение. Трябва да съобщите на всички, и то колкото се може по-скоро, преди крайните сепаратисти да разпространят нелепи слухове.

Главният инспектор отправи поглед отвъд кръга от ярка светлина, към тъмните недра на избата.

Дали Самюел дьо Шамплен бе някъде там точно в този миг? Арман Гамаш, любител на историята на Квебек, усети frisson — неволна тръпка.

И ако той се чувстваше така, какво ли им бе на останалите?

Елизабет Макуъртър се чувстваше зле. Обърна гръб на прозореца — същия онзи прозорец и гледката от него, които винаги й бяха доставяли удоволствие. До днес. Все така виждаше металните покриви, комините, солидните каменни постройки и снега, който вече валеше по-обилно. Но виждаше също бусовете и колите на различни телевизии и радиа, чиито лога бяха изписани на вратите. Виждаше мъже и жени, които познаваше от екрана или от снимки във вестниците Le Soleil и La Presse. Журналисти. И то не от жълтите издания. Не само от Allô Police, макар че и те бяха на линия. Дошли бяха всички уважавани нови нари.

Стояха пред сградата под яркото изкуствено осветление, с камери, насочени към тях, и разказваха на цялата провинция за случилото се. Елизабет се питаше какво ли точно казват.

Нямаше как да е нещо хубаво. Беше лошо, много лошо или ужасно лошо.

Обадила се бе на всички членове на дружеството, за да им съобщи и малкото информация, с която разполагаше. Не й отне много време.

Огюстен Рено бе открит мъртъв в мазето. Предайте нататък.

Елизабет отново хвърли поглед през прозореца и изпъшка. Репортери и сняг се трупаха ли, трупаха — две бури, две виелици.

— Какво става? — попита Уини и се приближи до приятелката си край прозореца. — Ох…

Жените проследиха с очи как Портър слезе по стълбите, приближи се към тълпата журналисти и изнесе цяла пресконференция.

— Господи! — въздъхна библиотекарката. — Как мислиш, дали ще го уцеля с това? — И вдигна ръка, в която държеше първия том на съкратения речник.

— Ще го замерваш с книга? — усмихна се Елизабет.

— Жалко, че никой не се е сетил да дари арбалет на библиотеката.

Инспектор Ланглоа седеше начело на полираната маса в библиотеката на Литературно-историческото дружество. Помещението излъчваше едновременно уют и величие. Ухаеше на отминали времена, когато не е имало компютри и информацията не се е търсела в гугъл или публикувала в блогове. Преди лаптопите, смартфоните и всички други устройства, които бъркаха информацията с познание. Беше стара библиотека, пълна със стари книги и прашни стари мисли.

Тук цареше спокойствие и уют.

Инспектор Ланглоа отдавна не бе влизал в библиотека. Откакто бе ученик. Време на нови преживявания и на ароматите, които винаги свързваше с тях. Чорапи за физкултурния салон. Гниещи банани в шкафчетата в съблекалнята. Пот. Одеколон „Олд Спайс“. Уханието на шампоан от косите на момичетата, които бе целувал, и какво ли още не. Тъй сладки аромати, тъй наситени с копнеж, че тялото му все още реагираше спонтанно, когато ги доловеше.

И библиотеки. Тихи. Спокойни. Убежища от вълненията на юношеския живот. Когато момичетата с ухаещите коси се дърпаха и се присмиваха. Когато момчетата от физкултурния салон се бутаха, а той през смях ги буташе на свой ред. Зад буйното веселие криеше ужаса в обезумелите си очи.

Спомни си как се чувстваше, когато попадаше в библиотеката, където никой не можеше да го нападне. Но бе обкръжен от много по-големи опасности от онези в училищните коридори.

Защото тук се съхраняваха мисли.

Младият Ланглоа бе събирал тази сила за себе си. Могъществото, което извираше от информацията, знанието, разсъжденията и от тихите места, където човек можеше да се сдобие с тях.

Инспектор Ланглоа от отдел „Убийства“ на квебекската градска полиция огледа високите тавани на библиотеката, дърворезбите и старите томове по рафтовете и се замисли за хората, които трябваше да разпита. Хора, които имаха достъп до всички тези книги, до цялото това спокойствие и могъщество.

Англоезичните канадци.

Отдясно седеше помощникът му и си водеше бележки. Отляво бе мъжът, когото до днес бе виждал само от разстояние. Присъствал бе на негови лекции. Гледал го бе по телевизията. На съдебни процеси, публични изслушвания, в телевизионни предавания. И начело на погребалната процесия преди шест седмици. Отблизо главен инспектор Гамаш изглеждаше различно. Ланглоа го бе виждал само в костюм, с прилежно подстригани мустаци. Сега той носеше жилетка и панталон от рипсено кадифе и се бе сдобил с прошарена брада. А над лявото му слепоочие личеше белег.

— Alors43 — започна Ланглоа. — Преди да влезе първият, искам да преговорим още веднъж какво научихме досега.

— Жертвата — зачете помощникът му от записките си — е идентифицирана. Огюстен Рено. Възраст: седемдесет и две години. Най-близката му роднина, бивша съпруга, е уведомена. Няма деца. По-късно бившата му жена ще дойде за формално разпознаване, но няма съмнение, че е той. Шофьорската и здравната книжка удостоверяват самоличността му. В портфейла му са намерени четиридесет и пет долара, както и още три долара и двайсет и два цента на дребни монети в джобовете. Когато преместихме тялото, намерихме още двайсет и осем цента под него, вероятно изпаднали от някой джоб. Съвременни монети. Канадски.

— Добре — кимна детективът. — Продължавай.

От лявата му страна главен инспектор Гамаш слушаше, отпуснал длани една върху друга на масата.

— Открихме чанта под трупа. В нея имаше карта на Квебек, нарисувана лично от Рено.

Въпросната карта бе на масата пред тях. На нея се виждаха районите на града, където убитият бе копал в търсене на Шамплен. Бяха отбелязани и дати, някои от тях преди десетилетия.

— Какво мислите? — обърна се Ланглоа към Гамаш, докато разглеждаха листа хартия.

— Смятам, че това е важно. — Главният инспектор посочи към празно петно на картата. На нея бяха изобразени само сгради и улици, които имаха значение за проучванията на Рено. Места, където би могъл да е погребан Самюел дьо Шамплен. Виждаха се базиликата, кафе „Буад“, различни ресторанти и частни домове, които бяха имали нещастието да привлекат вниманието на Рено.

Сякаш във великолепния стар град не съществуваше нищо друго за Огюстен Рено.

Гамаш сочеше с пръст към мястото, където трябваше да е Литературно-историческото дружество. Но го нямаше. Сградата не беше нарисувана. Не съществуваше в света на Рено, който се въртеше около Шамплен.

Ланглоа кимна.

— И аз го забелязах. Може би просто не му е останало време да го включи.

— Възможно е — съгласи се Гамаш.

— И това на какви мисли ви навежда?

— Струва ми се, че ще направим грешка, ако се оставим да ни заслепи страстта на Рено. Убийството му може да няма нищо общо с Шамплен.

— Тогава защо е отишъл да копае? — попита младият помощник.

— Хубав въпрос — усмихна се главният инспектор печално. — Би трябвало да ни помогне в разследването.

— Така. — Ланглоа сгъна картата и я прибра обратно в чантата. Докато гледаше колегата си, се запита защо на Рено му е трябвала голяма кожена чанта, ако е носел само този лист хартия.

— Нямаше ли друго вътре? — кимна Гамаш към чантата в ръцете на инспектора. — Само карта?

— Да, защо?

— Можел е да я сложи в джоба си. Защо е тръгнал с чанта?

— Навик — обади се помощникът. — Навярно е ходел с нея навсякъде, в случай че открие нещо.

Гамаш кимна. Вероятно наистина бе така.

— Съдебният лекар каза, че Рено е бил убит с удар с лопата снощи около единайсет часа — намеси се Ланглоа. — Паднал е по очи в пръстта и убиецът е направил опит да го зарови.

— Не много дълбоко — добави асистентът. — И не достатъчно добре. Мислите ли, че нарочно го е оставил така, за да го намери някой?

— Чудя се колко ли често се използва онова мазе — размишляваше Ланглоа. — Трябва да попитаме. Нека дойде първият човек, председателят на управителния съвет. Някой си — инспекторът погледна записките си — Портър Уилсън.

Портър влезе. Опита се да го прикрие, но явно бе дълбоко разстроен от факта, че библиотеката, неговата библиотека, бе окупирана от полицейски служители.

Не хранеше ненавист към французите. Бе невъзможно да живее в град Квебек и да таи такива чувства. Животът му щеше да бъде мъчителен, изпълнен с ненужни терзания. Не, Портър вярваше, че франкофоните са любезни и гостоприемни, разумни и стабилни. Поне повечето. И от двете страни имаше крайни хора.

И именно там беше проблемът. Така му казваше пастор Том Хенкок. Портър продължаваше да мисли за „страни“, въпреки че бяха минали много години и вече имаше много френскоезични приятели. Дъщеря му се бе омъжила за франкофон и внуците му посещаваха френски училища. Самият той говореше френски перфектно.

И все пак виждаше две „страни“, а самият той не принадлежеше към нито една от тях. Защото беше англичанин. Въпреки това се смяташе за не по-малко квебекчанин от останалите хора в тази изящна зала. Семейството му живееше в този град от стотици години. Бе гражданин на Квебек от много по-отдавна, отколкото онзи млад полицай, от мъжа начело на масата и дори от главен инспектор Гамаш.

Родил се бе тук, целият му живот бе преминал тук и щяха да го погребат тук. Но макар да смяташе квебекчани за изключително дружелюбни, те едва ли някога щяха напълно да го приемат като един от тях.

Освен тук. В Литературно-историческото дружество, в самото сърце на Стария град. Тук беше у дома си, в този англоезичен свят, сътворен от английски думи, обграден от паметниците на велики англичани, живели преди него.

Но днес, докато Портър бе на пост, френските войски бяха нахлули и бяха окупирали дружеството.

— Моля — изправи се бързо инспектор Ланглоа и посочи един от столовете. Говореше най-добрия английски, на който бе способен, но все пак имаше силен акцент. — Седнете с нас.

Като че ли мистър Уилсън имаше избор. Те бяха домакини, а той — техен гост. Насили се да преглътне отговора, който бе на върха на езика му, и седна, но не на мястото, което му предложи инспекторът.

— Имаме няколко въпроса — започна по същество следователят.

През следващия час разпитаха всички. От Портър Уилсън разбраха, че библиотеката се заключва всяка вечер в шест и е била заключена сутринта, когато е дошъл на работа. Нямало е нищо необичайно на вид. Но хората на Ланглоа бяха огледали огромната стара ключалка на входната врата и макар да не бяха открили следи от опити за разбиване, се виждаше, че дори умно шестгодишно хлапе би могло да я отвори без ключ.

Нямаше алармена система.

— Защо ни е аларма? — попита Портър. — Никой не идва, когато е отворено. Защо би дошъл някой, докато е затворено?

Научиха, че това е единственото място в Стария Квебек, където могат да се намерят книги на английски език.

— Изглежда имате много — отбеляза Гамаш. — Докато минавах през коридорите и стаите в задната част на сградата, ми направи впечатление, че доста от томовете дори не са подредени по рафтовете.

„Меко казано“ — добави главният инспектор наум, като си спомни кашоните с книги, натрупани навсякъде.

— Какво искате да кажете?

— Просто отбелязвам какво съм видял.

— Вярно е — призна Портър неохотно. — И продължават да ни носят още. Когато някой почине, ни оставя книгите си в наследство. Така научаваме за всяка смърт. Появява се кашон с безполезни книги. Няма нужда да гледаме некролозите, които публикуват в „Кроникъл Телеграф“.

— Книгите винаги ли са безполезни? — попита Ланглоа.

— Е, веднъж попаднахме на много хубаво илюстровано издание.

— Кога?

— През 1926 година.

— Не можете ли да ги продадете? — намеси се Гамаш.

Портър се втренчи в него. Главният инспектор не отклони очи, но се зачуди какво ли е предизвикало този внезапен язвителен поглед.

— Шегувате ли се?

— Non, monsieur44.

— Ами, не можем. Опитахме веднъж, по на членовете на дружеството не им се хареса.

— Кога, през 1926 ли? — попита Ланглоа.

Уилсън не отговори.

След него влезе Уини Манинг и потвърди, че нощта наистина е ягода, но англичаните са добри тикви и библиотеката има особено впечатляващ отдел за матраците и матрачните битки.

— Всъщност — обърна се тя към Гамаш — мисля, че тази тема представлява интерес и за вас.

— Така е — призна главният инспектор за изненада на Ланглоа и неговия помощник. Уини му каза още, че би било хубаво да пусне в продажба нова гама дръжки за врати, а сетне си тръгна. Тогава Гамаш обясни: — Искаше да каже „военноморски“, а не „матрачни“.

— Наистина ли? — попита помощникът, който си бе водил записки, но смяташе да ги изгори, за да не си помисли някой, че ги е писал под влиянието на наркотици.

Мистър Блейк зае мястото на библиотекарката.

— Стюарт Блейк — представи се възрастният мъж, след като седна на стола, който му посочиха, и огледа присъстващите с вежливо любопитство. Костюмът му бе безукорен, а лицето — гладко избръснато и с мека розова кожа. Очите му сияеха. Извърна се към Гамаш и се усмихна: — Monsieur l’inspecteur45 — наклони глава. — Désolé. Нямах представа, че сте вие.

— Знаехте всичко, което ви бе нужно — отвърна детективът. — Че се нуждая от тази великолепна библиотека. Това беше достатъчно.

Мистър Блейк се усмихна, скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Без напрежение.

— Доколкото разбирам, прекарвате доста време в библиотеката — започна разпита инспектор Ланглоа.

— Така е. От много години, откакто се пенсионирах.

— С какво се занимавахте преди?

— Бях адвокат.

— Значи трябва да се обръщаме към вас с maître46 Блейк — рече Ланглоа.

— Не, моля ви. Отдавна съм пенсионер.

— Откога сте свързан с Литературно-историческото дружество?

— О, откакто се помня, под една или друга форма. Родителите ми, както и бабите и дядовците ми, също са били част от тази общност. Знаете ли, че това е първото историческо дружество в страната? Съществува дори отпреди националните архиви. По-точно от 1824 година, макар че тогава не се е помещавало в тази сграда.

— Тази сграда — продължи мисълта му Гамаш — има интересна история.

— Много интересна — потвърди мистър Блейк и се обърна към главния инспектор: — Станала е дом на Литературно-историческото дружество чак през 1868 година. Преди тук е била Кралската казарма. Сградата е действала и като затвор за военнопленници, предимно американци. После се превърнала в обикновен затвор. Както знаете, тук са се изпълнявали публични екзекуции чрез обесване.

Гамаш не каза нищо, макар да му се стори интересно, че този изтънчен, образован и цивилизован човек сякаш изпитва удоволствие, докато им разказва за такива варварски действия.

— Бесели са ги ей там, отвън — махна с ръка мистър Блейк към входната врата. — Ако вярвате в призраци, това е вашето място.

— Вие виждали ли сте призраци? — попита детективът и с въпроса си изненада Ланглоа и младия полицай до него.

Блейк замълча за миг, сетне поклати глава:

— Не. Но понякога ги усещам, когато няма хора наоколо.

— Често ли сте сам тук? — продължи Гамаш любезно.

— От време на време. В библиотеката намирам покой. Според мен вие също.

— C’est la vérité47 — потвърди главният инспектор. — Но аз нямам ключ и не мога да влизам след края на работното време. А вие имате. Предполагам, че го използвате.

Мистър Блейк отново замълча.

— Така е — призна. — Но не се случва често. Само когато не мога да заспя и ме измъчва някой въпрос.

— Какви въпроси ви мъчат обикновено? — попита Гамаш.

— Какви видове треви виреят на остров Ръм48 и кога е бил уловен последният колекант49, например.

— Снощи измъчваха ли ви подобни въпроси?

Двамата мъже се изгледаха продължително. Накрая мистър Блейк се усмихна и поклати глава.

— Не. Снощи спах като бебе. Както е казал Шекспир, най-прекият път към вътрешния мир е спокойната съвест50.

„Или липсата на такава“ — помисли си Гамаш, докато гледаше възрастния джентълмен с интерес.

— Някой може ли да потвърди този факт? — попита инспектор Ланглоа.

— Вдовец съм. Загубих съпругата си преди осем години, така че — не, нямам свидетели.

— Désolé — отвърна местният детектив. — Кажете, мистър Блейк, според вас защо Огюстен Рено е дошъл тук снощи?

— Не е ли пределно ясно? Навярно е смятал, че Шамплен е погребан някъде тук.

Ето го и него. Очевидният отговор най-после излезе наяве.

— Вярно ли е било предположението му?

Блейк се усмихна.

— Боя се, че не.

— Защо ли му е хрумнало, че тук ще намери Шамплен? — продължи с въпросите Ланглоа.

— Защо му е хрумвало каквото и да било на Огюстен Рено? Нима някой е успял да вникне в логиката му? Вероятно разкопките му са по-скоро азбучни, отколкото археологически, и е стигнал до буквата „Л“. В това предположение има толкова смисъл, колкото във всичките му действия. Горкият човечец — добави възрастният мъж. — Сигурно и вие ще копаете, нали?

— Засега не, трябва да запазим местопрестъплението непокътнато.

— Невероятно! — промълви мистър Блейк, сякаш на себе си. — Защо Огюстен Рено е дошъл в ЛИД?

— И защо някой го е убил? — додаде инспекторът.

— При това точно тук — вметна Гамаш.

Последна влезе Елизабет Макуъртър.

— Каква точно е вашата длъжност? — попита я Ланглоа.

— „Длъжност“ е условно казано. Всички в библиотеката сме доброволци. Едно време получавахме заплати, но правителството съкрати субсидиите за библиотеките и сега всички средства, които получаваме, отиват за поддръжка на сградата и фонда. Сметките за отопление ни съсипват сами по себе си, а наскоро подновихме електрическите кабели. Всъщност, ако не бяха те, може би никога нямаше да открием трупа на мосю Рено.

— Какво имате предвид? — поинтересува се Ланглоа.

— Когато повикахме техници да сменят кабелите за тока, решихме да подновим и телефонните кабели и да ги изместим в мазето. Ако кабелът не беше прекъснат, нямаше да се натъкнем на тялото и то щеше да бъде залято с бетон.

— Pardon?51 — изненада се детективът.

— Другата седмица. В понеделник очакваме работници, които ще покрият пода на мазето с бетон.

Мъжете се спогледаха.

— Искате да кажете, че ако Рено или убиецът му не бяха прекъснали телефонния кабел, докато са копали снощи, целият под щеше да бъде бетониран? Запечатан? — попита местният инспектор.

Елизабет кимна.

— Кой е знаел, че това предстои? — поинтересува се Ланглоа.

— Всички. — Жената стана, отиде до една маса и се върна с три брошури, които раздаде на полицаите. На корицата бе изписано съобщението.

Електрическите и телефонните кабели подлежат на смяна. Мазето ще бъде ремонтирано.

Главен инспектор Гамаш сгъна брошурата и я остави на масата пред себе си. Погледна стройната възрастна дама.

— Пише, че предстоят ремонти, но не става ясно кога. Струва ми се, че времето е изключително важен фактор в случая.

— Сигурно сте прав, господин главен инспектор, но не сме го пазили в тайна. Много хора знаеха кога ще се извърши ремонтът. Членовете на управителния съвет, доброволците, строителните работници…

— Откъде намерихте пари? Подобен ремонт навярно струва цяло състояние.

— Беше скъпо — призна Елизабет. — Получихме субсидии и дарения, а и продадохме някои книги.

— Значи разпродажбата се е състояла сравнително скоро — отбеляза Ланглоа. — От мосю Уилсън разбрахме, че не е била особено успешна.

— Меко казано — заяви възрастната дама. — Беше пълен провал. Продадохме няколко кашона с книги, които събираха прах в продължение на десетилетия. Срамота. Трябваше да са в нечия колекция, при собственик, който ги цени, а не да се трупат тук. Бог ни е свидетел, имахме нужда от тези пари. Изглеждаше като идеалното решение. Да превърнем нежеланите книги в нови електрически кабели.

— И къде се объркаха нещата? — попита Гамаш.

— В англоезичната общност. Хората явно смятат, че сме не само библиотека, а и музей. Вярват, че всеки дарен том е съкровище. Боя се, че книгите ни са се превърнали в символ.

— В символ? На какво? — зачуди се главният инспектор.

— На ценността на английския език. На английската култура. Изказаха се притеснения, че щом дори ЛИД не цени английския език, писаното слово, то вече няма никаква надежда. Книгите ни вече не са книги, а символ на англоезичната общност. Наложи се да ги запазим. В момента, когато се случи това, нямаше нито спорове, нито борба. И определено никакви продажби.

Гамаш кимна. Елизабет бе права. Битката е била изгубена в онзи миг. Най-добре е било да напуснат бойното поле.

— Значи сте спрели разпродажбата?

— Да. Затова сте видели онези кашони, струпани в коридорите. Ако почине още някой възрастен англоезичен канадец, дружеството ще се пръсне по шевовете. — Жената се разсмя, но смехът й бе тъжен.

— Как смятате, защо Огюстен Рено е дошъл тук вчера? — попита Ланглоа.

— Мисля си същото, което и вие. Явно е решил, че ще намери Шамплен тук.

— А дали е имал основания да смята така?

Елизабет сви рамене, но успя да накара дори този жест да изглежда изтънчен.

— Защо ли е смятал, че Шамплен е погребан под онзи китайски ресторант? Или под основното училище? Защо на Огюстен Рено му е хрумвала тази или онази мисъл?

— Идвал ли е тук преди?

— Ами, явно е дошъл снощи.

— Имам предвид дали сте го виждала в тази сграда преди това?

Елизабет Макуъртър се поколеба.

— Никога не е влизал, поне доколкото знам. Но го видях пред входната врата. Вчера сутринта.

Младият помощник на инспектора бе толкова стъписан, че най-накрая някой е казал нещо важно, че почти пропусна да го запише. Но само след миг химикалката му заскърца бясно по листа.

— Разкажете ни — подкани Ланглоа дамата.

— Искаше да разговаря с управителния съвет.

— Кога беше това?

— Около единайсет и трийсет. Бяхме заключили вратата. Винаги го правим, когато има събрание на съвета.

— И той просто се появи?

— Точно така.

— Откъде изобщо е разбрал, че ще имате събрание?

— Публикуваме съобщение във вестника.

— Le Soleil?

— В квебекския „Кроникъл Телеграф“.

— Кой?

— „Кроникъл Телеграф“ — повтори Елизабет буква по буква, за да може асистентът да запише. — Най-старият вестник в Северна Америка — поясни тя машинално.

— Продължавайте. Казвате, че се е появил на вратата. Какво стана тогава? — попита инспекторът.

— Позвъни на звънеца и Уини отиде да отвори, след което се върна и ни предаде молбата му. Остави го да чака отвън пред входа.

— А вие какво отговорихте?

— Гласувахме и взехме решение да не го приемем. Бяхме единодушни.

— Защо?

Елизабет се замисли.

— Опасявам се, че не посрещаме с отворени обятия различното и необичайното. И аз съм такава. Създали сме си един тих, спокоен и много щастлив живот. Изграден върху традиции. Знаем, че всеки вторник има сбирка на клуба по бридж, където ще се сервират джинджифилови бисквити и чай ориндж пико52. Знаем, че чистачката идва в четвъртък, и сме наясно къде държим салфетките. На същото място, където ги е държала и баба ми, когато е била секретарка на ЛИД. Животът ни не е вълнуващ, но за нас е изпълнен със смисъл.

Жената млъкна и погледна умолително главен инспектор Гамаш.

— Посещението на Огюстен Рено е нарушило този мир — проговори той.

Елизабет кимна.

— Как реагира Рено, когато разбра, че не искате да го приемете? — поинтересува се главният инспектор.

— Лично слязох да му съобщя решението ни. Не беше никак доволен, но се примири и каза, че ще се върне. Нямах представа, че ще е толкова скоро.

Възрастната жена си спомни как стоеше зад дебелата дървена врата, открехната едва-едва, сякаш тя бе монахиня, а Рено — грешник. Бялата му коса стърчеше изпод рунтавата шапка, черните мустаци бяха покрити със скреж и ледени висулки, а от устата му излизаше сърдито пухтене. Погледът в сините му очи не бе просто налудничав, а бесен.

— Не можете да ме спрете, мадам — казал бе.

— Нямам желание да ви спирам, мосю Рено — отвърнала му бе с благоразумен тон. Дори приятелски.

Но и двамата знаеха, че думите са лъжа. Елизабет искаше да спре Рено толкова силно, колкото настойчиво той желаеше да влезе.

Когато разпитите приключиха, Гамаш се върна в кабинета на ЛИД. Намери доброволците около масата, седнали на чаша чай.

— Добре дошли в нашата малка спасителна лодка — посрещна го Елизабет, като се изправи и го покани да седне при нея, Уини и Портър. — Това е горивото ни — посочи чайника с усмивка.

Хенри скочи и се втурна към стопанина си.

— Надявам се, че не ви е създавал неприятности. — Главният инспектор потупа кучето по гърба, седна и прие чашата силен чай, която му поднесоха.

— Ни най-малко — увери го Уини. — Сега какво предстои?

— В разследването ли? Ще изчакат доклада на съдебния лекар, след което ще започнат да проучват навиците на Огюстен Рено, приятелите и семейството му. И кой би искал смъртта му.

Седяха заедно край масата. Не бяха точно сговорна дружина, но много приличаха на такава.

— Споменахте, че мосю Рено е искал да разговаря с управителния съвет — обърна се Гамаш към Елизабет.

— Казали сте им? — възкликна Портър с необичайно рязък тон. — Значи знаят.

— Нямаше избор — обясни инспекторът. — Всички трябваше да ни кажете. Било ви е ясно, че това е важна подробност. — Изгледа ги строго. — Отказали сте да приемете Рено тогава, но щяхте ли да го изслушате по-късно?

Вече говореше на Портър Уилсън, но забеляза, че всички погледи са насочени към Елизабет, която мълчеше.

— Да, може би в края на краищата щяхме да го изслушаме. Макар че това не носеше никакви преимущества за нас, а водеше до прекалено много — Портър се замисли за точната дума — неудобства.

— Мосю Рено може да бъде доста убедителен — отбеляза Гамаш и си припомни яростните кампании, водени от любителя археолог против всички, които му отказваха разрешение за разкопки.

— Вярно е — призна председателят на ЛИД. Вече изглеждаше уморен, сякаш цялата тежест на случилото се най-после се бе стоварила върху плещите му. Въпреки че бе доста плашеща перспективата Огюстен Рено да копае под сградата на тяхното Литературно-историческо дружество в търсене на Шамплен, онова, което се бе случило, бе още по-кошмарно.

— Може ли да прегледам протокола от събранието?

— Още не съм го оформила — отвърна Елизабет.

— Бележките ви ще свършат работа.

Детективът зачака. В крайна сметка възрастната дама му връчи бележника си. Главният инспектор надяна полукръглите си очила и зачете записките, като си отбелязваше наум кой е присъствал на събранието.

— Виждам, че Том Хенкок и Кен Хаслъм са дошли, но са си тръгнали по-рано. Бяха ли в залата, когато се появи Огюстен Рено?

— Да — потвърди Портър. — Тръгнаха си малко след това. Всички бяхме тук, когато той дойде.

Гамаш продължи да чете бележките и след малко погледна над очилата си към Елизабет.

— Никъде не се споменава посещението на мосю Рено.

Елизабет Макуъртър отвърна с втренчен поглед. Беше ясно, че когато го бе помолила за помощ, не бе очаквала да задава толкова много въпроси, и то неудобни.

— Реших да не го отбелязвам. Все пак той не влезе да разговаря с нас. Нищо не се случи.

— Много неща са се случили, мадам — възрази Гамаш. Но също така обърна внимание, че жената бе казала „реших“, а не „решихме“ Дали се опитваше да постави колегите си извън подозрение? Дали нарочно поемаше цялото бреме на отговорността върху себе си? Или решението й наистина бе еднолично?

Може и да бяха на спасителна лодка, ала Гамаш вече знаеше със сигурност кой е капитанът.