Синята дама

Рим

В същия момент, на малко повече от десет хиляди километра от Лос Анджелис, Вечният град се задъхваше, както винаги, от трафика привечер. С идването на пролетта вече бяха настъпили първите меки следобеди за тази година и с всеки ден слънцето грееше все по-дълго и лениво.

Джузепе Балди дори не го забелязваше. Беше взел влака за Рим на гара Санта Лучия и сега, шест часа по-късно, прекосяваше площад „Свети Петър“ забързан, без да обръща внимание на безценната гледка на града. Нямаше и минута за губене.

Планът на венецианеца беше прост. Никой не можеше да предположи, че там, при внушителния египетски обелиск, издигнат от Доменико Фонтана в сърцето на Ватиканската държава, ще бъде нарушен основният протокол на „четиримата евангелисти“. Или на „светците“, както би казал портиерът на „Сан Джорджо“.

В този елитен научен екип имаше едно категорично правило: никога, при никакви обстоятелства, двама „евангелисти“ — това са отговорниците на четирите групи, включени в работната програма — не могат да се срещат в отсъствието на координатора „свети Йоан“, на научните съветници на Светия отец или на специален комитет, учреден за целта. По този начин се стремяха да гарантират верността им към проекта и да ограничат вътрешния натиск от страна на разни клики или групировки.

Да не се срещат при никакви обстоятелства?

А Балди, стриктен почитател на реда, сякаш нямаше угризения на съвестта за този „голям грях“. Необходимостта да се срещне с отец Луиджи Корсо беше по-силна от желязната ватиканска дисциплина. Предчувстваше, че още не е закъснял. Че може да изясни с „първия евангелист“ някои неща, преди да се яви на аудиенцията, на която бе извикан спешно. Балди беше сигурен, че „свети Матей“ разполага с повече информация за Хроновизията; със сведения, които по някаква причина никой не бе пожелал или успял да сподели с него след срещата му с испанския журналист и които може би щяха да му помогнат да се справи успешно с надвисналата над него заплаха за дисциплинарно наказание.

Докато подминаваше колонадата на Бернини, бе обсебен от някакво мрачно чувство: защо Светата инквизиция се бе заинтересувала изведнъж от проучванията на отец Корсо и на екипа в Рим и бе решила да ги прекрати? Какво бе открил „свети Матей“ в лабораториите, което да предизвика такава внезапна промяна?

Във влака за Рим Балди се помъчи да намери отговорите, препрочитайки последния доклад на „свети Матей“. Напразно. Нито там, нито в писмата на „свети Марко“ и на „свети Йоан“ откри причините за конфликта. Когато тези писма са били изпратени, нито отец Корсо, нито останалите „евангелисти“ са подозирали изобщо опасността от възбрана на проекта от страна на IOE.

Налагаше се значи да наруши правилото за срещите.

Докато заобикаляше сергиите за пощенски картички, разхладителни напитки, възпоминателни плакети и сладолед и си проправяше път към обелиска, Балди внимаваше много. Не искаше никой да попречи на срещата му със „свети Матей“. Беше се погрижил и за най-малките подробности: дори телеграмата, с която насрочи срещата с Корсо, беше най-прецизно шифрирана.

„Спокойно — повтаряше си. — Всичко ще бъде наред“.

Не можеше да отрече очевидното: беше много нервен. Започваше да си мисли, не без известно основание, че писмото, което получи от Държавната канцелария да се яви в Рим, и намесата в работата на отец Корсо бяха може би първите стъпки от някакъв лов на вещици срещу „евангелистите“. Това параноя ли беше?

Не можа да го преодолее. Като наближи обелиска, усети тръпки по гърба си. Това беше мястото на срещата и точният час. Вече всичко бе наред.

Дали?

Дали „свети Матей“ бе получил телеграмата? И най-вече, беше ли я разбрал? Дали и той бе готов да наруши закон номер едно на проекта? А имаше и нещо още по-лошо: дали Корсо не го беше издал в стремежа си да получи благоволението на новите отговорници за Хроновизията?

С приближаването си до мястото „свети Лука“ намали предпазливо крачка. Реши да седне и да чака, облегнат на един от каменните пилони до обелиска. Корсо трябваше да се появи всеки момент.

Той преглътна.

С всяка минута закъснение нови неизвестни терзаеха отец Балди: щеше ли да познае „свети Матей“ след толкова години? Дали той не беше сред свещениците, които минаваха в този момент по площад „Свети Петър“ по посока на базиликата?

— Боже господи!

Неспокоен, той погледна часовника си: 18,30 часът. „Точният час — помисли си. — Въпрос на минути е“.

От мястото, където се намираше, бенедиктинецът можеше да огледа всеки, който минаваше по площадката пред входа и слизаше по стълбите. Там стояха с издължени лица четирима sampietrini, с пищните си старовремски униформи, въоръжени с алебарди от стомана и дърво. Те пазеха известната Арко деле Кампане — главния вход към Ватиканската държава. „Ех, вярната швейцарска гвардия, от която никой папа не пожела да се откаже“, рече си „третият евангелист“.

Забеляза и присъствието на carabinieri сред туристите и дори се загледа в групите от чуждестранни студенти, които се възхищаваха на красивата колонада или на солидния обелиск.

Но нито следа от „свети Матей“.

— Проклетият римски трафик! — възмути се Балди.

Странна работа: той, който идваше от Венеция, бе стигнал навреме за срещата, а колегата му, който живееше в един квартал в центъра на Рим, закъсняваше. Корсо беше и писател. Дали не се е залисал пред пишещата си машина?

В 18,43 часа Балди стоеше там, все още прав и озадачен.

Чакането започваше да става непоносимо.

— Ако не можеше да дойде по това време, трябваше да ми го каже — измърмори. — Освен ако…

За „свети Лука“ неточността бе по-лоша от който и да е смъртен грях. Не прощаваше никому: нито на студентите си в консерваторията, нито на братята в манастира…, а още по-малко на приятелите. Смяташе, че Господ ни праща на земята с хронометър с обратно броене за отреденото ни време и затова беше обида към Всевишния да го прахосваме в чакане.

„Ако нечестивците от тайните служби са хванали телеграмата ми… вече щях да съм задържан — успокои се той, като се сети за най-лошото. — Трябва да има друга причина за закъснението“.

Но успокоението му не трая дълго.

Точно в 18,55 часа „третият евангелист“ не издържа повече. Стана бързо и вперил поглед пред себе си, се отправи към един от изходите на площада. Прекоси Виа ди Порта Анджелика по посока на „Галерия Савели“ — големия магазин за сувенири в квартала, който вече затваряше врати, и потърси вътре обществен телефон на по-тихо място. Балди бе решил да разбере какво става.

Стана за минута. Колкото да намери лири и да набере номера на „първия евангелист“.

— Ако обичате, мога ли да говоря с отец Корсо?

Киселият мъжки глас, който отговаряше винаги на този телефон, му каза да изчака. Щом го прехвърли на друга линия, бързо вдигнаха слушалката.

— Да, моля… Кой звъни? — обади се дрезгав непознат глас.

— Хм… Вие не сте отец Корсо, мисля, че са сбъркали.

— Не, не са сбъркали. Отец Корсо… — Той се поколеба. — …не може да се обади сега. Кой сте вие?

— Един приятел.

Балди реши да опита и настоя пред строгия глас:

— Знаете ли дали е излязъл?

— Не, не. Тук е. Но кой го търси? — повтори дрезгавият глас. Венецианецът бе изненадан. Това упорство да разберат кой е не беше обичайно.

— А вие? Вие кой сте? И защо не дадете слушалката на отец Корсо?

— Казах ви, че не може да се обади.

— Добре, ще позвъня по-късно — отвърна той гневно. — След вечеря.

— Искате ли да му предам нещо?

— Кажете му само, че го е търсил… — Замисли се. — …третият евангелист.

— Третият евангели…

„Свети Лука“ затвори и излезе от магазина, без да изчака апаратът да му върне останалите монети; имаше нужда от чист въздух, за да си поеме дъх. „Какъв глупак!“, помисли си.

Но изведнъж Балди разбра, че нещо не беше наред. Щом Корсо имаше среща с него в шест и половина при обелиска на площад „Свети Петър“, би трябвало да излезе преди доста време от дома си… а оттам не само че не му отговориха направо: „излезе“, но и някакъв непознат упорито твърдеше, че Корсо не може да се обади, и всячески се опитваше да разбере кой го търси. Болен ли беше? Може би задържан? Но в такъв случай от кого?

Пак ли параноя?

Или просто още един знак, че „ловът“, от който се опасяваше, вече е започнал?

Главата на Балди щеше да се пръсне.

Нямаше друг изход: заради собствения си душевен мир трябваше да разреши лично този въпрос. И то веднага. Спрял насред улицата, той потърси нещо в малката папка, която носеше. Ровеше така, сякаш току-що я беше откраднал, докато не попадна на връзка писма, пристегнати с ластиче. Върху един от пликовете, този с последния доклад, бе написан с печатни букви адресът на „свети Матей“:

Св. МатейВиа дей Седиари 10Рим

— „Седиари“ ли? Не е далеч оттук — упъти го един карабинер.

— Мога ли да стигна пеш?

— Ще ви трябва половин час, но можете да го направите — усмихна се полицаят. — Продължете по Виа дела Кончилиационе до края на улицата, там завийте надясно и продължете до моста Виторио Емануеле II. Минете по него и тръгнете по големия булевард до края. Като стигнете площад „Ларго Tope Арджентина“ и видите руините на древноримски храмове, попитайте, наблизо е.

— Чудесно. Благодаря.

Разходката отне на отец Балди четирийсет и три минути. На няколко пъти той се спира по пътя, за да се увери, че върви в правилната посока, а спокойната красота на фонтаните на площад „Навона“, вече осветени в този час, и миризмите на апетитна паста, идващи от околните Trattorias, го изпълваха, напомняйки му, че е в Рим.

Все още не разбираше защо не можа да се свърже със „свети Матей“…, макар да започваше да се бои от най-лошото: ако не е заради IOE или римския трафик, логично беше, че не е отишъл на срещата, придържайки се към проклетия обет за послушание. Което би обяснило нежеланието му да говори по телефона.

Скоро щеше да разбере.