Синята дама

Лос Анджелис

— Боже господи!

Върху лицето на Линда Мейърс бе изписано възмущение. Двама агенти на ФБР и някакъв трети човек, чужденец, се опитваха да изяснят с нея ситуацията. От цял час стояха в залата за разпити на третия етаж на номер 1100 на Уилшър Булевард.

— Вече ви казах, че нямаше как да знам, че са откраднали този ценен ръкопис в Мадрид. И още по-малко, че свещеникът, за когото попитах директора на Националната библиотека, е споменат в този документ. Не ми ли вярвате?

По физиономията на Майк Шеридън личеше, че не вярва на нито една нейна дума. Доктор Мейърс го долавяше и в езика на тялото му. Но чужденецът изглеждаше по-снизходителен. И тя се обърна към него:

— Какво знам аз за испанската история?

— Всъщност — каза й този млад мъж, който приличаше повече на студент, отколкото на специален агент, и говореше английски със силен испански акцент — това не е испанска история, а американска. Изчезналият документ е част от историята на Ню Мексико.

— Значи за кражбата ме е посочил господин…?

— Валиенте. Енрике Валиенте.

— Посочил ме е господин Валиенте? — довърши тя изречението.

— Не. Проверяваме само един неясен момент в този случай. Вас.

И добави:

— Всъщност казвам се Карлос Алберт, испанец съм.

Мейърс продължи да го гледа.

— И сте дошли заради обаждането ми в библиотеката?

— Така е.

— Искаме да разберем само — намеси се Шеридън — откъде знаете името на отец Естебан де Переа, госпожо Мейърс.

В африканската красота на докторката имаше нещо диво. Нещо, което смущаваше Карлос и втория агент в залата, който стоеше неподвижно до вратата. Карлос наблюдаваше сцената като кадър от дългометражен филм на Холивуд. Участъците в Испания не бяха просторни като тази федерална сграда и агентите не носеха безупречни костюми като Майк Шеридън.

— И така? — настоя последният. — Няма ли да ни кажете откъде знаете за този свещеник?

— Това е професионална тайна, агент.

— Каква професионална тайна! Искам от вас само едно име. Следа, която можем да проверим — настоя той. — В противен случай ще трябва да ви заподозрем в кражба.

— Шегувате ли се? Аз просто се обадих по телефона!

— Вижте, докторе — намеси се Карлос, — вчера се срещнах с господин Валиенте в Мадрид. И като си спомни за разговора с вас, той каза нещо, което ми направи впечатление.

Мейърс чакаше испанеца да довърши мисълта си.

— Каза ми — продължи Карлос, — че сте получили информацията за отец Естебан де Переа от една ваша пациентка, жена, която имала странни видения за някаква Синя дама. Вярно ли е това?

Лекарката не отговори.

— Вярно ли е, госпожо Мейърс? — попита строго агент Шеридън.

Карлос погледна федералния агент. Странно му беше, че един пазител на реда можеше да дъвче дъвка, за да не запали цигара. В Мадрид всички пушеха.

— Можете ли да ни дадете някакви сведения за тази пациентка? — продължи журналистът по-любезно.

След секунда мълчание Линда Мейърс отговори така, както очакваха:

— Съжалявам. Това е професионална тайна. Не мога да съобщавам лични данни за моите пациенти. И ако продължавате да ме разпитвате, бих искала да се свържа с адвокат.

— Ами ако вече имаме тези данни? — погледна я Карлос предизвикателно. — Ще ги потвърдите ли?

— Вие имате данните? — запита Линда Мейърс подозрително. — Изобщо не съм ги давала на директора на библиотеката.

Чужденецът взе бележника си с коркови корици и затърси последната си записка. Беше я направил на борда на самолета, с който бе летял дотук. Когато я намери, седна до заподозряната и се усмихна загадъчно.

— Името Дженифър Нарейди говори ли ви нещо?

Докторката пребледня.

— Но откъде… откъде, по дяволите, имате това име?

— Не са дяволите, госпожо. Това е работа на ангелите — пошегува се той.