Синята дама

Гран Кивира, Ню Мексико Лятото на 1629 г.

Когато отомкам — трите поредни звезди от съзвездието Орион, се появиха над селото, Гран Валпи, вождът на племето на Мъглата, свика водачите на групата си на таен съвет в нивата. Това кръгло помещение, изровено в земята и покрито с дървен покрив, поддържан от „четирите колони, на които се държи светът“, никога не бе било така препълнено.

Преди да слязат в него, съветниците хвърлиха последен поглед към хоризонта по посока на Каньона на змията. Бяха дочули слуховете за случилото се там. Затова Гран Валпи ги бе свикал да им обясни някои неща. Но и за да ги помоли да му помогнат.

В уречения час десетимата племенни водачи се настаниха на пясъка в помещението. Гран Валпи беше готов да говори пред тях. Лицето му бе сериозно, а видът му отговаряше като никога досега на името, което му бе дала майка му, когато се е родил: Гран Валпи значеше „висока планина“. И този стар воин беше висок като тотем. Освен това бръчките, набраздили лицето му, сега изглеждаха по-дълбоки от обикновено. Като вдлъбнатините на страшния каньон.

— Светът се променя бързо, братя на Мъглата — промълви той с гърлен глас, щом вратата на кивата се затвори над главите им.

Хората му закимаха единодушно. Обичайно застоялият въздух в кивата бе изпълнен с напрегнато очакване.

— Днес стават трийсет лета, откак получихме първия знак за тази промяна — продължи той. — Беше пак отомкам, ден като този, когато в равнините ни дойдоха огнените мъже. Малцина сме вече онези, които видяха ужаса от делата им.

Гран Валпи вдигна трепереща ръка към една съвършено кръгла дупка, отворена в тавана, от която се виждаха трите звезди от „пояса“ на Орион.

— Тези бледолики мъже, които носеха черупки като костенурките, неуязвими за стрелите ни и чиито ръце бълваха мълнии, донесоха много болка на гордия ни народ. Те подпалиха селищата ни, избиха добитъка, похитиха жените ни и отровиха кладенците, хвърляйки в тях трупове.

Старецът се прокашля.

Споменът за онези страшни дни завладя събралите се. Разказът за случайните срещи, които техните деди бяха имали с група мъже от една испанска експедиция между 1598 и 1601 година, още всяваше ужас в равнините. Самият Гран Валпи се беше сражавал с тях. Всъщност воинът бе от малцината, направили впечатление на дон Хуан де Оняте — име, което индианците така и не можаха да изрекат правилно, — и единственият, който оцеля след изпитанията, на които той ги подложи. За щастие, когато Гран Валпи го убеди, че няма защо да търсят злато в тези земи, спечели не само мир за народа си, но и мястото на вожд, какъвто беше и сега.

Но страхът от завръщането на испанците не се заличи в създанието му.

— Убийци! Чуждоземците избиха нашите братя с магия! — викна някой от събралите се от другата страна на огъня.

— Загубихме три битки по различно време — измърмори друг. — Нищо не можехме да сторим.

Гран Валпи се, взря в лицата на тези смелчаци. Никой от тях не бе виждал сребристите брони на нашествениците. Никой не бе изпитал дълбокия страх, който изпита той, когато видя за пръв път конете на испанците. Не знаеха как мирише истинският ужас. Нито какъв е вкусът му. Но това можеше да се промени всеки момент.

Гран Валпи се вторачи в огъня, горящ в кивата, преди да продължи:

— Трябва да знаете, че тия чуждоземци скоро ще се върнат.

Всички занемяха пред тази заплаха.

— Снощи — продължи той — се появи знакът, който чаках със страх от толкоз време. Вече няма съмнение, че краят на нашия свят е близо. И искам да подготвите семействата си за това.

Сред присъстващите тутакси плъзна шепот.

— Хуан де Оняте ли идва? — запита някой.

Гран Валпи кимна. Само при спомена за това име му идеше да повърне.

— И какъв беше знакът, та нашият вожд е така сигурен?

Никвая, когото смятаха за един от най-опитните воини в племето, стана на крака, преди да зададе въпроса. Очите му бяха пълни с ужас. Той знаеше, че техните оръжия са безсилни пред тези на чуждоземните. Баща му бе загинал от изстрел с аркебуз, когато той бил само на годинка. Гран Валпи, който го бе видял да умира, отправи поглед към сина му.

— Сакмо, най-малкият ми син и баща на единствената ми внучка, е срещнал някого в Каньона на змията, край гробището.

— Някого ли? Кого, вожде?

— Била е една Майка на царевицата, една Чочмингуре. Спуснала се от небето, обвита в синя светлина, и му съобщила злокобна вест: че скоро в нашите земи ще дойдат бледолики чуждоземци и ще ни донесат един нов Бог.

— Духовете няма да позволят! — викна друг воин от дъното на кивота.

— Не могат да им попречат, синко. Вече не. Нашите духове от години ни предупреждават за това. Сега трябва да се погрижим да не се пролее кръвта на семействата ни.

— А можем ли да вярваме на Сакмо?

Гран Валпи вдигна поглед и се взря строго във воина, който стоеше все така прав.

— Той е кръв от кръвта ми, Никвая. И като мен вижда света на духовете. Но не ви казах, че срещата му съвпадна и с едно странно предчувствие, което самият аз имах същата привечер. — Воинът млъкна, пое си дъх и след туй продължи: — Бях потънал в размисъл пред нашия дух качила на същото онова място, когато дочух дълбоко в мен един глас, ясен като песента на коса, който ми говореше.

— Глас ли?

Един от водачите на племето, дребен индианец със зачервени от пясъчните бури очи, едва сподави думите си. Гран Валпи кимна:

— Гласът ме предупреди, че скоро нашият народ ще бъде споходен от велик дух. Ще дойде от отвъдното и ще го видят не само посветените, но и всеки, който прекара една нощ по време на отомкам под открито небе. И така и стана! Синът ми го видя!

Мъжът със зачервените очи не се сдържа и попита:

— Каза ли този дух защо идва?

— Не. — Гран Валпи прокара десница по пясъка бързо и силно. — Затуй ви повиках: като вожд на племето на Мъглата трябва да направя всичко, за да говоря с него. Трябва да чуя вестта и да предупредя хората какво ни чака.

— За да призовем този дух ли ни събра, вожде?

С поредния си въпрос Никвая привлече към себе си погледите на всички присъстващи в кивата.

— Точно така, синко. Отомкам ще свети над нас още осем дена. Имаме достатъчно време да подготвим обреда и да чакаме този син дух да се появи.

— Последният, който поведе обреда за призоваване на духа, беше Павати — воинът, вожд на племето преди теб. И той умря. Може да рискуваш живота си, като призовеш такова същество.

Предупреждението дойде от дъното на кивата. Друг старец, единственият, който по години и опит можеше да съперничи на Гран Валпи, се надигна и тръгна към центъра на помещението.

— Знам тази история, Зено — отвърна вождът. — И не се боя от смъртта. А ти?

Зено също нямаше какво да губи. Приближи се до малкия огън, тлеещ в центъра на кивата, и рече на висок глас, та всички да го чуят:

— Такава е волята на духовете, упорито старче. Ще ти помогнем в това изпитание, докъдето ни стигнат силите.