Синята дама

ГЛАВА 51

— Проклет ексцентрик — помисли си той, но после се разкая.

Джузепе Балди прекрачи неохотно портата на Филарете29, Лоджа деле бенедициони на най-известната в християнството базилика, и се отправи към зоната, където туристите се нареждаха на опашка, за да се качат до купола на ватиканския „Свети Петър“.

Той погледна към изповедалните при южната стена, търсейки номер 19. Цифрите по тези дървени клетки едва се виждаха, но ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи онова, което бе останало от някогашните блестящи римски цифри, позлатени и отбелязани в горния десен ъгъл на всяка „Божия приемна“. Изповедалня XIX беше най-източната, най-близката до пищния кенотаф30 на Адриан VI, и на нея се виждаше мърляв надпис за изповеди на полски език при съответния свещеник, отец Ченстокова.

Балди се чувстваше странно. Досрамяваше го само като си помислеше. Сигурно от век никой не използваше изповедалните за дискретни срещи между духовници, а още по-малко във време, когато Ватиканът разполагаше вече с механизми за незаконно подслушване. Макар да смяташе, че сложните микрофони, които службите за сигурност на Светата инквизиция и на други чуждестранни „агенции“ толкова обичаха да монтират в кардиналските кабинети, едва ли са стигнали дотук.

Бенедиктинецът нямаше избор. Срещата беше неотложна. Дори не подлежеше на обсъждане. Съобщението, оставено на пропуска в пансиона, където нощуваше, беше категорично.

И така, подчинявайки се, венецианецът коленичи в дясната част на изповедалня деветнайсет. Както предполагаше, нито един поляк не чакаше в този час да получи опрощение. По това време съотечествениците на Светия отец обикновено подремваха или гледаха телевизия.

— Аве Мария Пречиста — прошепна той.

— Непорочно заченала, отче Балди.

Отговорът от другата страна на решетката означаваше, че е на точното място. „Евангелистът“ се опита да скрие радостта си.

— Монсеньор?

— Радвам се, че дойде, Джузепе — чу той. — Имам важни новини за теб, но имам и причини да смятам, че дори моят кабинет вече не е сигурно място.

В така познатия носов глас на Станислав Шидив имаше някакви печални нотки, които обезпокоиха „каещия се“. Пулсът му се ускори.

— Има ли нещо ново за смъртта на отец Корсо?

— Анализите на адреналина в кръвта показват, че „свети Матей“, скъпият ни Корсо, е бил силно развълнуван, преди да умре. Нещо го е разтърсило толкова, че е решил да сложи край на живота си.

— Какво може да е било, Ваше Преосвещенство?

— Не знам, синко. Но без съмнение е било нещо ужасно. Сега, както доктор Феръл сигурно ти е казал, всички усилия са насочени към това да разберем кой е последният човек, когото отец Корсо е приел, и дали той е повлиял на решението му да се самоубие.

— Разбирам.

— Но не те повиках за това, синко.

— Така ли?

— Помниш ли, като говорихме в кабинета ми за Мемориала на Бенавидес!

Монсеньор подлагаше на изпитание паметта на Балди.

— Ако не греша, това беше доклад, писан от един францисканец през XVII век, за появленията на Синята дама в южната част на Съединените щати…

— Така е — съгласи се Негово преосвещенство, доволен. — Този документ, както ти казах, впечатли много Корсо през последните му дни, защото той смяташе, че там е описано как една монахиня се е пренесла физически от Испания в Америка, за да проповядва на индианците… през 1629 година!

— Да. Разбирам.

— Това, което не знаеш, е, че Корсо е разпитвал за някакъв неиздаден ръкопис на същия отец Бенавидес, в който Синята дама е идентифицирана като монахиня на име сестра Мария Хесус де Агреда и където се обяснява начинът на билокирането й в Америка.

— Формулата на билок…?

— Така е.

— И открил ли го е? Намерил ли е този ръкопис?

— Там е проблемът, синко. Става въпрос за текст, на който никой досега не е обръщал внимание. Корсо го потърсил в папските архиви, но не го открил. Но тези дни някой е проникнал в Националната библиотека в Мадрид и е откраднал ръкопис, принадлежал на крал Филип IV.

Изповедникът продължи с въздишка, преди бенедиктинецът да реагира:

— Да, Джузепе. Това бил мемориалът, който „свети Матей“ търсел.

Венецианецът напрягаше отчаяно мозъка си да открие някаква логика във всичко това.

— Както ни съобщиха тази сутрин — продължи Шидив, — испанската полиция още не е задържала крадците, но по всичко личи, че става въпрос за професионалисти. Може би същите, които са откраднали архивите на отец Корсо.

— Защо смятате така, Ваше Преосвещенство?

— Струва ми се, че някой иска цялата информация, свързана със Синята дама, да изчезне. Някой вътрешен човек. Някой, който иска да попречи на постиженията ни с Хроновизията и който не се спира пред нищо, за да го постигне.

— И защо да си прави този труд?

— Единственото, което ми идва наум — промълви Шидив, — е, че този „някой“ е провел паралелно на нашето проучване, получил е задоволителни резултати и сега заличава следите, водещи към успеха.

Балди възрази:

— Но това са само предположения.

— Затова те повиках тук. Не се чувствам сигурен в „Свети Петър“, синко. И стените имат уши. Светата инквизиция свика дори вътрешно събрание, за да провери какво става по този въпрос. Събрание на най-високо ниво.

— Ваше преосвещенство смята, че врагът е в лоното на Църквата?

— А ти какво друго предлагаш, Джузепе?

— Нищо. Може би, ако знаехме какво съдържа този откраднат документ, щяхме да разберем откъде да започнем да разследваме…

Монсеньор се помъчи да си протегне краката в този изправен ковчег. И отвърна съвсем кратко:

— Това го знаем.

— Наистина ли?

— Разбира се, синко. Бенавидес е преработил своя Мемориал от Ню Мексико тук, в Рим. Направил е две копия: за Урбан VIII и друго за Филип IV. Откраднато е второто копие.

— Тогава го имаме!

— И да, и не… — отвърна той уклончиво. — Виж, брат Алонсо де Бенавидес е бил пазител в провинция Ню Мексико до септември 1629 година. След като разпитал мисионерите, които събирали сведения за Синята дама, той отишъл в Мексико, откъдето архиепископът баск Мансо-и-Сунига го праща в Испания да направи някои проучвания…

— Какви проучвания, Ваше Преосвещенство?

„Свети Йоан“, координаторът на проекта за Хроновизията, се усмихна от другата страна на решетката:

— Бенавидес е напуснал Ню Мексико, убеден, че Синята дама е една монахиня, прочута с чудесата си в Европа, на име Мария Луиса де Карион. Единственият проблем бил, че индианците я описвали като млада и красива жена, а майка Карион била на повече от шейсет години. Но това не разколебало Бенавидес. И вместо да повярва, че Синята дама може да е някое ново проявление на Девата от Гуадалупе, предпочел да смята, че „пътуването по въздух“ е подмладило Мария Луиса де Карион.

— Глупости!

— Това е XVII век, синко. Никой не знаел какво може да стане с човек, който лети.

— Да, но…

— Нека ти обясня още нещо, синко — прекъсна го той. — Нещо, което проверих тази сутрин в Тайния архив.

Балди наостри уши.

— В град Мексико архиепископът показал на Бенавидес едно писмо от някой си брат францисканец на име Себастиан Марсиля, в което се говорело за друга, по-млада монахиня, мистичка, която също изпадала във всякакъв вид свръхестествени трансове.

— Тя билокирала ли се е?

— Това била една от дарбите й наистина. Казвала се сестра Мария Хесус де Агреда. Изненадан от новината, Мансо-и-Сунига изпратил самия Бенавидес в Испания да провери. Той прекосил Атлантическия океан в началото на 1630 година, слязъл от кораба в Севиля, а оттам отишъл в Мадрид и в Агреда да проучи нещата. Разпитал лично предполагаемата Синя дама и дошъл тук, в Рим, да напише заключенията си.

— Тогава защо казвате, че копието от Мемориала, което направил за папата, няма да ни послужи?

— Защото копието за краля на Испания и онова за папата не били съвсем еднакви. Да започнем с това, че на копието за Светия отец написал погрешно 1630 година. И така то фигурира в Архива. Затова Корсо не го намерил. И на второ място, в екземпляра, който Бенавидес изпраща на краля, португалецът добавил някои бележки в полето с уточнения как според него монахинята се е пренесла физически, носейки със себе си църковни предмети, които раздавала на индианците.

— Църковни предмети ли?

— Броеници, потири… Такива неща открили францисканците, когато отишли в Ню Мексико. Индианците ги пазели като дарове от Синята дама. Бенавидес взел една броеница, с която искал да бъде погребан.

— И как е могла тази дама…?

— Както изглежда, синко, докато майка Агреда изпадала в транс в манастира и сякаш заспивала, нейната „същност“ се материализирала на друго място. Превръщала се в тяло.

— Като „сънуващите“ на Феръл!

— Какво?

Балди долови изненадата на кардинал Шидив през решетката на изповедалнята.

— Мислех, че вече знаете, Ваше Преосвещенство.

— Какво да знам?

— Че при последния си експеримент Корсо и онзи доторе се опитали да изпратят в Ню Мексико, във времето на Синята дама, една жена, която нарекли „мечтателка“. Искали тя да разбере тайната на тези пътувания и да я поднесе на тепсия на INSCOM.

— И успели ли са?

— Ами жената била отстранена от експеримента. Казали, че съзнанието й е замъглено, и тя престанала да работи с тях. Върнала се в Съединените щати, но още не мога да открия следите и.

— Открийте я! — заповяда му Шидив много сериозно. — Ключът е в нея! Сигурен съм! Нека знаците те водят.