Синята дама

Планините Камерос, Испания

Отиването в Лагуна в планините Камерос заради Светата плащаница беше пълен провал. Селото, винаги пусто по това време на годината, посрещна Хема Хименес и Карлос Алберт с пълно безразличие. Сигурно никой от жителите му не знаеше, че името на селото се е появило тази сутрин в бюлетина на голяма осведомителна агенция. Какво значение можеше да има подобно събитие в този затънтен край на света? Тук единствената вест, достойна за внимание, бе, че е започнал да вали силно сняг, макар да беше средата на април, и още нямаше никакви признаци за настъпването на пролетта. Логично, затова поречието на Леса бе пусто и единственият признак на живот, който чужденците видяха, беше димът от четири-пет комина, виещ се към все така оловното небе.

За щастие журналистите намериха веднага енорийския свещеник. Казваше се Феликс Арондо. Откриха го на входа на църквата „Асунсион“10 — груба каменна постройка, издигаща се на най-високото място в селото, и веднага се сприятелиха с него. Дон Феликс беше едър мъж около петдесетте, сърдечен и жизнерадостен добряк, с нахлупено до ушите таке. И както се очакваше, тутакси се отзова на молбата на гостите. „Искате да видите реликвата ли? Ама разбира се, човече! Макар да не знам откъде им е дошло наум на журналистите, че е открита наскоро — измърмори, като се поотпусна. — От двайсет години съм в района и знам за нея от деня на пристигането си. Само че не я показваме никога, а тази Страстна седмица я изложихме за пръв път. Ще видите, прекрасна плащаница е“.

Журналистите го погледнаха косо. След миг щяха да разберат, че продължилото часове пътуване, завоите и лошото време — всичко е било напразно: кутията от червено кадифе, в която се пазеше платното, носеше точната дата на копието. „Хиляда седемстотин и деветдесета година — прочете свещеникът гордо, като извади кутията от един стар шкаф в сакристията. — Какво ще кажете? Не е зле, нали? От осемнайсети век е!“

Сякаш целият свят се сгромоляса върху Карлос.

Вече знаеше, че е изминал шестстотин километра на един дъх за нищо. Това платно с изрисувания лик на разпнатия беше изработено много по-късно от датата на предполагаемата фалшификация на Торинската плащаница и той не разполагаше с никаква история, с която да се върне в Мадрид. Освен това, заради бързането му, трябваше да продължат без вериги в снега, покрил пътищата с дебела и вече заледена бяла пелена. Целият пейзаж, който се виждаше от височината на църквата, беше бял, страшен.

— И ще продължи да вали цял следобед — пророкува дон Феликс с угрижено лице, докато сгъваше внимателно плащаницата. — Ще трябва да пренощувате тук. Утре, като се разтопи ледът, ще продължите по пътя си.

Така и стана.

Тази нощ дон Феликс им намери скромен подслон в една от селските къщи. Вечеряха лучена супа и наденица и като се умориха да говорят и да пият от доброто местно вино, домакинята им — старица на осемдесет и пет години, която живееше сама и преливаше от енергия, ги отведе до спалнята им. Там, треперейки от студ в тази стая със стени от дялан камък и със сламени дюшеци, Карлос си легна, галейки медальона, който му бе докарал тая беля.

— Какво? Още ли вярваш в предчувствията, приятел? — надсмя му се фотографът, завит до ушите на съседното легло, със зачервени от вечерята и доброто вино бузи.

— Върви по дяволите, Хема!