— Предупреди ли отец Техада за посещението ни?
Хосе Луис Мартин шофираше, вперил поглед в автострадата. Беше точно осем часът сутринта и по това време трафикът на излизане от Мадрид бе слаб. Задръстването е винаги в противоположната посока, на влизане в столицата. Все още сънен, Карлос се наслаждаваше на пролетния пейзаж, разкриващ се пред тях. В прохода Сомосиера бе паднал вече последният сняг за годината.
— Отец Техада ли? — измърмори той. Журналистът имаше нужда от едно хубаво кафе. — Не. Не можах да говоря с него, но му оставих съобщение, че следобед ще бъдем в Билбао.
— Каза ли му, че това е полицейско интервю?
— За бога, не! Ти си полицаят.
— И по-добре, Карлитос. Много по-добре.
Карлос протегна крака под таблото на Рено-19 на Хосе Луис и се настани по-удобно.
— Хосе Луис… — рече той, малко сънен. — Мислих много за това обаждане от Националната библиотека.
— Да, и аз.
— Значи имаш същите съмнения.
— Като например…
— Ами едно не разбирам: ако онези, които са позвънили, са професионалисти, а както изглежда, в това няма съмнение, защо са се обадили от бронираната камера на библиотеката? За да се издадат ли?
Мартин поглади скоростния лост на колата.
— Не знам — отвърна той. — Възможно е някой компютър да е сбъркал.
— Да. Но защо номерът е точно на човек, свързан със случая Агреда?
— Случайност.
— Но ти не вярваш в тях! — възрази Карлос.
— Така е.
Несговорчивият полицай сложи цигара в устата си и щракна с електронната запалка.
— А знаеш ли колко е продължил разговорът?
— Няма и четирийсет секунди.
— Не е много, наистина.
— Достатъчно, за да се съобщи за успешно завършилата операция.
— Да, така си помислих и аз — съгласи се Карлос.
— Всъщност, като говорим с отец Техада, предпочитам да не му казваме, че разследваме кражба.
Карлос го погледна с изненада, но не отговори.
— Ще действаме, сякаш не знаем нищо. Разчитам, че ако е замесен, сам ще се издаде.
— В това пътуване съм ти гост. Ти командваш. Полицаят се усмихна и отново впери поглед в автострадата.