Синята дама

ГЛАВА 22

Карлос изпълни точно указанията, дадени му през долапа на манастира. Зад него Хема, пристъпяйки по-колебливо, се питаше дали зад всичко това не се крие някакво чудо… Все пак той беше вярващ човек. Умерен, но все пак вярващ.

Скоро стигнаха до малко салонче, преградено с решетка, зад която се виждаше друго помещение навътре в манастира. Това скромно пространство бе украсено със старинни платна. На едно от тях бе изобразен потъмнелият образ на монахиня, държаща перо в дясната си ръка, а лявата бе положила върху разтворена книга. Вниманието им бе привлечено от картина на Пречистата, каквито Бартоломе Мурильо е рисувал с десетки през седемнайсети век, и от един странен килим, на който бе нарисувано появлението на Девата от Гуадалупе пред индианеца Хуан Диего в Мексико преди сто години. Но най-много ги впечатли едно съвременно платно с ярки цветове и наивистичен рисунък, изобразяващо монахиня, облечена в синьо и заобиколена от индианци и домашни животни.

— Мислиш ли, че…? — промълви Хема.

— А какво друго може да е?

— Прилича на съвсем нова картина — каза, сякаш оправдавайки се.

— Такава е!

Зад гърба им прозвуча женски глас. Идваше от другата страна на решетката, но след като тя се отвори, те видяха две монахини, облечени в бели одежди.

— Рисувана е от една сестра от Ню Мексико, която живя две години при нас — обясни едната от тях веднага.

Монахините се представиха като сестра Ана Мария и сестра Мария Маргарита. Те сякаш бяха дошли от друг свят и принадлежаха на друго време. Гледаха усмихнати нечаканите си гости, скрили ръце в ръкавите на широките си одежди.

— С какво можем да ви помогнем? — заговори едната от тях, след като покани журналистите да седнат.

— Искаме да научим повече за сестра Мария Хесус де Агреда.

— А! Препочтената!

Върху лицето на сестра Мария Маргарита грейна широка усмивка, но другата монахиня бе поела разговора в свои ръце още в началото.

Сестра Ана Мария правеше впечатление на сдържана и спокойна жена. Приличаше на търпелива майка, която наблюдава от някоя пейка в градината своите дечица. Благият й поглед и осанката й тутакси ги заплениха. За разлика от сестра Мария Маргарита, която се прояви веднага като нейна пълна противоположност. Дребничка, неспокойна, с шарещи очи и писклив глас, тя приличаше на немирно въодушевено момиченце.

Двете ги гледаха любопитно и мило, неподозиращи за ентусиазма, загнездил се в душите им.

— И какво точно ви интересува за майка Агреда? — запита ги сестра Ана Мария, след като изчака гостите им да се представят.

Карлос се изправи на стола си и я погледна втренчено.

— Ами… — поколеба се той. — Бихме искали да разберем дали майка Агреда е ходила наистина в Америка, както се казва в някои легенди.

Спокойната монахиня се взря в него.

— Не са легенди, синко. Сестрата основателка е притежавала дарбата на билокацията. Можела е да бъде на две места едновременно; ходила е до Америка, без да напуска килията си или да пренебрегва задълженията си в този манастир.

— Билокирала ли се е?

Схванал мисълта й, фотографът тутакси извърна поглед към картината с монахинята, заобиколена от индианци. Монахините го погледнаха, развеселени.

— Естествено! И то неведнъж! Това е едно от първите й мистични „появления“, когато е била още много млада. Станало е малко след като е постъпила като монахиня в този манастир — побърза да обясни сестра Мария Маргарита, сочейки картината, която Хема гледаше. — Трябва да знаете, че този случай е проучен много добре навремето и че е минал дори през съда на Инквизицията.

— А, така ли? — Карлос не можеше да повярва на това, което ставаше. Без да иска, той беше попаднал в дома, в който е живяла „неговата“ монахиня.

— Разбира се.

— И как е станало? Искам да кажа, къде най-често се е появявала майка Агреда?

— Всъщност, както ви казахме, се е билокирала — уточни сестра Ана Мария. — Смятаме, че се е появявала в Ню Мексико, където е посетила някои племена по поречието на Рио Гранде. Съществува доклад, публикуван през 1630 година, разкриващ фактите такива, каквито са били.

Карлос я погледна въпросително. Монахинята продължи:

— Писал го е един францисканец на име отец Алонсо де Бенавидес, който проповядвал в онези земи през XVII век и установил с изненада, че много от индианските селища, които посетил, вече били приели католическата вяра от някаква мистериозна жена, която се явявала на индианците.

— Която се явявала ли? — повтори Хема, изненадан.

— Представяте ли си! — прекъсна го монахинята още по-въодушевено. — Сама жена сред дивите индианци, която им предава учението на нашия Господ!

И четиримата се усмихнаха на този емоционален изблик. Щом ентусиазмът й се уталожи, сестра Ана Мария благо поде нишката на обясненията:

— Отец Бенавидес потвърждава писмено, че една жена, облечена в синя дреха, се появявала много нощи пред индианците и им говорела за Божия син, който умрял на кръста и който обещал вечен живот на онези, които повярват в него. Индианците не били кръстени. Никога не били виждали бял човек. А тази жена им съобщила и за пристигането на представители на този Спасител, които ще им занесат добрата вест.

— Казвате, че този доклад е публикуван?

— Да, разбира се. Бил отпечатан през 1630 година в Мадрид, в печатницата на крал Филип IV. Носи се дори слух, че самият крал се заинтересувал от него.

— Сестро! — Хема, който галеше торбата с фотоапаратите в скута си и се грееше до печката, изведнъж подскочи. — Одеве казахте, че това с билокациите било само едно от първите „проявления“ на майка Агреда…

— Появления — поправи го тя. И продължи: — Всъщност майка Агреда отправяла молитви към Господ да я освободи от тези чудеса. Не си мислете, че животът на един мистик е приятен. Чудесата, ставащи в един живот, отдаден на съзерцанието, накрая винаги създават проблеми. Заради тях из цялата провинция плъзнали слухове и тук започнали да идват любопитни хора, за да видят как тя изпада в транс.

— А, и в транс ли е изпадала? — Карлос все повече се изненадваше.

— Разбира се. И не мислете, че виденията й изчезнали, когато престанала да се билокира. След години й се явила Дева Мария и й продиктувала живота си, за който дотогава не сме знаели почти нищо от евангелията.

— Продължете, моля.

— Препочтената го записала собственоръчно в осем дебели тома, които още пазим в нашата библиотека и които после били издадени под заглавието Мистичният Божи град.

— Мистичният Божи град ли?

Карлос едва смогваше да запише цялата информация.

— Точно така — потвърди сестра Ана Мария. — В тази книга тя казва, че Богородица е всъщност градът, в който пребивава самият Небесен отец. Това е тайнство, голямо колкото тайнството за Светата Троица.

— Да… — Карлос вдигна очи от бележника си с блеснал поглед. — Извинете, сестро, но нещо не съвпада. Когато се опитах да открия информация за вашата основателка, потърсих в разни база данни и каталози за стари книги, за да видя дали няма да открия някоя нейна творба, но наистина не намерих нищо… освен ако не съм допуснал някоя глупост или грешка.

Монахинята се усмихна.

— Имате голям късмет. Книгата, за която ви говоря, наскоро бе преиздадена, въпреки че сигурно повече ще ви заинтригува един от томовете на старото издание, в който се описва животът на нашата сестра, нали?

— Ако е възможно…

— Разбира се! — усмихна се отново монахинята. — Не се притеснявайте, ние ще намерим този том и ще ви го изпратим, където кажете.

Карлос благодари за това предложение и след като написа на отделен лист номера на пощенската си кутия, зададе внезапно един последен, наивен въпрос:

— Обяснете ми нещо друго, моля. Не помня да съм срещал името й в някой църковен календар. Кога е провъзгласена за светица сестра Мария Хесус?

Защо ли зададе този въпрос.

Очите на събеседничките му тутакси помръкнаха. Сякаш черните облаци над планините Камерос се спуснаха буреносно над долината и двете сведоха глава, скриха отново ръце в ръкавите си и изчакаха мълком една дълга секунда, преди да отговорят.

Накрая Мария Маргарита проговори.

— Вижте — прокашля се тя. — Майка Агреда пише в книгата си, че Девата е заченала без грях нашия Господ, и както сигурно знаете, навремето това е била много спорна тема. Било е дори еретична мисъл. Освен това нашата сестра се е намесвала в политиката на Филип IV, с когото често си е пишела и чийто духовен съветник е станала.

— И…? — запита Карлос, заинтригуван.

— Ами това не се харесало на Рим. Ватиканът отлага от три века провъзгласяването й за светица. Единственото, което сме постигнали, било, че няколко години след смъртта й папа Климент Х позволил закрито поклонение и й дал титлата Препочтена. Това става, чакайте да погледна — рече тя, прелиствайки брошурата, която държеше, — на 28 януари 1673 година. И оттогава — нищо. Никакво църковно признание.

— Това работа на Рим ли е?

— На Ватикана.

— И нищо ли не може да се направи, за да се поправи тази грешка?

— Всъщност — отвърна сестра Ана Мария, малко оживена — има един свещеник от Билбао, отец Амадео Техада, който се е заел с формалностите по обявяването й за светица и реабилитирането на Препочтената.

— Значи не всичко е изгубено.

— Не, не. Слава богу, отец Техада има силна воля. Той е добродетелен и интелигентен човек, който работи по преиздаването на писанията на нашата майка, свят човек е.

Очите на Карлос пламнаха. „Някой експерт!“, помисли си. Неговият фотограф му се присмя наум, щом го чу да пита с треперещ глас:

— Смятате ли, че бих могъл да се срещна с него?

— Разбира се. Живее в пансиона на отците пасионисти в Билбао, до едно начално училище.

— Училище ли?

— Да. Но той е университетски професор — поясни сестра Мария Маргарита с напевен глас.

— Ако отидете при него, поздравете го от нас и го насърчете да продължи напред — помоли го другата монахиня. — Да бъде обявен някой за светец е трудно нещо, така Господ подлага на изпитание търпението на хората…

— Ще го направя, не се тревожете.

— Бог да ви благослови! — прошепна монахинята, кръстейки се.