Синята дама

Агреда, Испания

Карлос пое дълбоко дъх три пъти, преди да запали отново мотора на колата. Беше последвал съвета на Хема и бе спрял в единия край на шосето, за да се съвземе от шока, предизвикан от откритието му. „Агреда — повтаряше като зомбиран. — Агреда“. Трудно му беше да проумее, че има село със същото име като на монахинята, и сега се упрекваше, че не е проверил тази възможност. „Едно от 35 618 села, регистрирани в Испания рече си той. — Трябваше да проверя това!“

— Откритията стават тогава, когато човек е готов да ги разбере… — прошепна Хема като стар източен мъдрец. Но Карлос не знаеше дали все още не му се подиграва.

— Какво искаш да кажеш?

— Че когато започна да работиш над телепортациите, може би още не си бил готов.

— Готов за какво? Това са евтини философии! — възрази Карлос.

— Мисли, каквото искаш. Знам, че си неверник, но съм сигурен, че всеки от нас си има съдба. И понякога тя ни подема със силата на ураган.

Думите на фотографа му се сториха странни и доста задълбочени, сякаш не беше ги изрекъл той, а някакъв древен и забравен оракул, вселил се в него. Карлос никога не бе чувал Хема да говори така — всъщност дори се съмняваше, че е способен да изпитва подобни чувства, — но все пак усети, че тези думи му подействаха дълбоко. Странното беше, че точно тук, след като отмина заледената канавка на шосе № 122, разбра, че няма избор и трябва да зареже глупавото преследване на свещени плащаници, да пренареди приоритетите си в списъка от неразрешени въпроси и да направи някои проучвания в селото, наречено Агреда. Като усети допира на гладкото медальонче със „Светия лик“ до гърдите си, се усмихна. Кой знае, помисли си, дали този странен обрат нямаше да извади от забвение проучването му за телепортациите и в крайна сметка той да се върне в Мадрид с някой хубав репортаж.

Бръмченето на мотора го върна към действителността. Той затвори бележника си, помоли Хема да сгъне пътната карта, отправи отново поглед към асфалта и пое решително по единствената улица, водеща към центъра на селото.

Агреда се оказа истинско откритие: бе разположена в подножието на Монкайо (внушителна планинска грамада на височина 2315 метра, издигаща се застрашително над тях сред мъглите), а в застроената й част личаха все още следите на историята. Християни, евреи и мюсюлмани дълго бяха делили улиците и пазарите й през XV век. Селото било сцена и на кралски празненства, а водите на реката му — Кейлес, били тачени от римските ковачи, които закалявали в тях най-добрите си оръжия. Но разбира се, те щяха да узнаят всичко това след време.

Тази сутрин улиците на Агреда бяха мокри и пусти като тези на Лагуна в планината Камерос. Предните стъкла на колите, паркирани от двете страни на улица „Мадрид“, бяха покрити с дебел слой лед, а жителите на селото, малко повече от три хиляди души, се криеха от студа зад дебелите стени на къщите си.

— Накъде смяташ да поемеш? — подпита плахо Хема. Приятелят му беше все още впечатлен от невероятното географско попадение.

— Към главната църква, къде другаде? Ако изобщо е имало някаква монахиня в това село, която е летяла до Америка господ знае как, отецът трябва да е чувал.

— Би трябвало — рече уклончиво Хема. — Би трябвало.

Колата пое смело, криволичейки по пустите улици. Селото се оказа по-голямо, отколкото изглеждаше от шосето. За щастие църквата, която търсеха, се появи неочаквано пред тях, издигнала се до сграда, приличаща на кметство, в западния край на голям правоъгълен площад. Карлос я заобиколи внимателно и паркира едва на десетина метра от голямата й порта.

— Затворено е! — заяви Хема и собственият му дъх замъгли погледа му.

— Може да има друга, отворена…

— Друга ли?

— Да, погледни там.

Точно зад тях и зад една четириетажна сграда се издигаше силуетът на друга голяма барокова камбанария. Без да бързат, те пресякоха пеш площада и побутнаха прекрасната порта, но напразно.

— Също затворено — зажалва се пак фотографът. — Тук няма никого. И е дяволски студено…

— Странно, нали? Дори кръчмите са затворени.

— Човече, на север това не е странно! Неделя е и при тази температура и аз бих останал вкъщи. Може би в дванайсет, за голямата меса…

Намекът на Хема накара Карлос да подскочи.

— В дванайсет ли? Не можем да останем и да висим тук толкова време!

— Прав си. — Фотографът вече подскачаше, за да се стопли. Да се върнем ли в колата?

Щом влязоха в нея и пуснаха отоплението и чистачките, които помитаха все по-редките снежинки, Хема измърмори:

— Може би много бързаш.

— Сигурно — отвърна рязко Карлос. — Във всеки случай няма да отречеш, че е голяма случайност да попаднем на това село…

— А на теб такива случайности ти действат на нервите, нали?

— Казвал ли съм ти някога за стария професор по математика, който смяташе, че зад всяка случайност се крие Господ?

— Сто пъти! От две седмици само това приказваш! — засмя се Хема. — Но не разбирам защо не искаш да допуснеш, че в живота има ситуации, които са програмирани, няма значение защо, нито от кого, и те могат да бъдат извън твоя контрол. Нима още очакваш да „хванеш“ Господ in fraganti11 след някое от твоите съвпадения?

Карлос стисна силно волана, внимавайки да не се блъсне в лошо паркираните коли. Някоя ледена кора можеше да ги поднесе към тях.

— Какъв въпрос само! — отвърна най-сетне. — Да приема това, което казваш, е все едно да повярвам, че някъде живее някой, който е предначертал основните линии на живота ни. А оттам до вярата в предопределението и в Бога е само една крачка.

— А защо просто не повярваш? — настоя фотографът.

— Защото имам чувството, че Господ е етикет, който се лепва на всичко, което не се разбира. Вярата в Бога ни пречи да правим усилие да мислим…

— А ако след всичките ти усилия стигнеш до заключението, че той съществува?

Карлос не отвърна. Ръцете му внезапно се сковаха на волана и очите му отново се изцъклиха. Той спря сеата, но остави мотора да работи.

— Сега пък какво има?

— Сбъркали сме… шосето — отвърна тихо той.

Хема се притесни. Нещо не беше наред.

— Сериозно ли е?

— Не… Не мисля.

Ръцете на Карлос се раздвижиха отново и той подкара колата към друг знак, сочещ края на община Агреда. Там извади някак важно ключа и откопча предпазния колан. Само един поглед бе достатъчен на Хема да разбере, че това наистина не беше шосе № 122. Беше лошо асфалтиран път, изпълнен с дупки и твърде тесен за движение в двете посоки.

Фотографът все още не разбираше.

Сякаш не на себе си, Карлос слезе от колата, затръшна вратата, прекоси платното и се запъти към една каменна сграда, разположена до малка камбанария. „Може да има нужда от чист въздух“, помисли си приятелят му. Останал в колата, Хема проследи колебливите му стъпки.

— Тук е! Слизай! — чу го внезапно да вика, вдигнал ръце над главата си.

Фотографът се стресна. Извади торбата с фотоапаратите изпод седалката и изскочи от колата.

— Какво става?

— Виж!

Хема потръпна. Колегата му, който издишваше пара като змей в пещера, сочеше въодушевено сградата зад гърба си. Или поточно нещо като изкоп, зеещ между пътя и сградата, в дъното на който се виждаха две дъбови врати. Едната дървена, със странен каменен герб, а другата — вградена в полукръгла арка и укрепена с дебели железни греди.

— Какво искаш да видя?

— Там, долу. Не виждаш ли?

Хема огледа още веднъж изкопа. И с изненада откри каменната статуя на монахиня с разперени ръце, държаща кръст в едната. Тя сякаш току-що се бе появила. Сякаш само преди секунда не беше там.

— Това е манастир! Виждаш ли? Има ли по-подходящо място да питаш за някоя монахиня?

— Да… разбира се — промълви Хема. — Ще слезем ли?

Двамата слязоха по едно скеле, покрито със сняг, до средата на изкопа и застанаха пред вратите. Скоро разбраха, че сградата е много по-голяма, отколкото им се бе сторило. Всъщност приличаше на крепост. По фасадата й имаше малки дървени прозорчета и мизерен via crucis12, почернял от времето.

— Прав си, сигурно е манастир — измърмори Хема.

Карлос не го чу. Беше коленичил до циментовия пиедестал, на който се издигаше статуята, впечатлила го толкова. Преписваше в бележника си легендата, издълбана върху цокъла.

— Виждаш ли? — възкликна накрая. — Погледни какво пише тук.

Хема се взря и откри надписа:

— Смяташ, че е твоята монахиня ли? Във въпроса му имаше някаква уловка.

— Че кой друг?

— Знаеш ли? — рече Хема, поглаждайки фотоапарата си. Забрави какво ти казах за съдбата. Трябва да запазим хладнокръвие.

Карлос кимна, без да продума.

— Сам ми каза, че е нещо обичайно известните хора да носят името на селото, където са родени. Много съвпадения ще станат, ако тази монахиня е твоята…

— Много съвпадения — повтори журналистът.

— Просто още едно.

Карлос погледна косо фотографа. Хема продължи:

— А ако това наистина е монахинята, която така ти скъса нервите, когато се занимаваше с телепортациите, скоро ще разберем. Но ако не е тя, бъди така добър да забравим този въпрос и да се върнем право в Мадрид, без да казваме нито дума на никого за това. Съгласен ли си?

— Да.

Карлос се надигна и с решителна стъпка се отправи към най-близката врата. Беше отворена.

— Влизай! — насърчи го Хема.

Като прекрачиха прага и очите им свикнаха с полумрака, те видяха, че първоначалните им подозрения се потвърждават. Намираха се в малка приемна, чиито стени бяха покрити с летви и украсени с библейски мотиви. Въртящият се долап, вграден в дясната стена, разсея всичките им съмнения: това беше манастир.

Малка масичка, покрита с плетена дантела, и няколко сухи листа от околността, едно звънче, стар електрически ключ, завинтен на плочка на височината на очите, и неотменният дървен цилиндър, свързващ вътрешността с външния свят, бяха цялата строга украса на тази приемна.

— Ще позвъниш ли? — запита Хема тихо, впечатлен от тишината и студа в стаята.

— Разбира се.

Щом докосна звънеца, остър звън се разнесе из цялата сграда. След миг пантите на някаква врата зад въртящия се дървен цилиндър изскърцаха. Някой идваше.

— Аве, пречиста Марийо — наруши тишината един глас. Ехото му изпълни малката приемна.

— Без грях заченала, сестро… — нерешително изрече Карлос.

— Моля? Какво желаете? — запита много благо невидимата му събеседничка.

За миг Карлос се поколеба дали да не измисли някоя наивна история като претекст за посещението си, с която да прикрие онова, което започваше да се превръща вече в низ от необясними случайности, но се отпусна и обясни отчасти истината:

— Вижте, майко: ние сме двама журналисти от Мадрид и правим репортаж за реликвите, които се пазят в някои енории в планините Камерос, но снегът и лошите пътища ни доведоха дотук…

— Какъв сняг, а! — отвърна живо жената.

— Вижте… Бихме искали да разберем дали тук е живяла една монахиня на име Мария Хесус де Агреда. Чували ли сте? Тази монахиня е живяла през XVII век и не знам дали е останал някакъв спомен за нея. Преди няколко седмици я споменах случайно в един репортаж и не знам дали…

Фотографът го сръга с лакът и той изведнъж млъкна…

— Как няма да сме чували за нея! Нали е основателка на манастира ни!

Гласът иззад въртящия се долап наистина ги изненада. Хема и Карлос се спогледаха, изумени. Пребледняха. А монахинята, без да подозира нищо, добави:

— И щом сте тук, значи тя ви е повикала. Не се съмнявайте изобщо. — Лек весел смях се дочу иззад долапа. — Има славата на чудодейка и сигурно с нещо сте привлекли вниманието й. При този снеговалеж сигурно й трябвате за нещо важно. Препочтената е много убедителна!

— Е? — запита Карлос, обезпокоен.

— Добре, била е… — съгласи се монахинята.

— А какво искате да кажете с това, че „ни е повикала“, сестро?

— Нищо, нищо… — отново се засмя тя през зъби. — Вземете ключа, който ви оставям на долапа; отворете малката врата вдясно и вървете до края на коридора. Ще стигнете до стъклена врата, на която има друг ключ; отворете я и запалете печката, а някоя сестра ще слезе веднага да говори с вас.

Благите заповеди бяха така точни, че не им оставаше друго, освен да се подчинят. Всъщност, преди още да се съвземат, долапът се завъртя и те видяха малък стоманен ключ на жълт ключодържател. Това бе пропускът им за манастира.