Синята дама

ГЛАВА 4

— Buona sera, отче Балди.

Сладникавата усмивка на портиера на „Сан Джорджо“ го посрещна още щом влезе през решетестата врата на манастира. В цяла Венеция нямаше по-досаден монах от него.

— Оставих ви кореспонденцията в килията — заяви брат Роберто. — Имате късмет. Три плика. И то дебели.

— Само това ли?

Портиерът сви рамене.

— Малко ли ви се струват, отче? От ония са, дето все ги чакате. Нали се сещате, дето ви ги пращат светците.

Балди повдигна озадачено вежди, посрещайки с укор нездравото любопитство на брат Роберто, и забърза нагоре по стълбата, без да продума. „От ония, дето все ги чакате“. Старият музиколог потръпна. „Дето ви ги пращат светците“.

— Почакайте! — Младият монах, кръглолик като херувим на Рубенс, размахваше някаква хартия. — Търсиха ви и два пъти по телефона следобед.

— Кой? — запита набързо Балди от площадката на стълбището.

— Не казаха, отче. Беше междуградски. От Рим.

— Тогава да звъннат пак…

Когато стигна до стаята си, Джузепе Балди бе забравил вече за обаждането. Увери се, доволен, че пощата е оставена точно там, където му бе казал брат Роберто. Сред писмата му наистина се открояваха три обемисти плика: два бяха от Рим, а третият — от един индустриален град в Северна Испания. Бяха изпратени от „свети Матей“, „свети Йоан“ и „свети Марко“. И бяха наистина пратките, които все чакаше. Писмата от „светците“. Бенедиктинецът ги погали, доволен.

Тези писма бяха единствената връзка с предишния му живот, която все още поддържаше. Живот, за който никой в „Сан Джорджо“ не знаеше. Те идваха нередовно, рядко по две заедно, и никога досега по три наведнъж. Затуй, като видя, че колегите му са изпитали едновременно нужда да му пишат, радостта му премина тутакси в тревога.

Но там имаше и още нещо. Още една сериозна причина да се стресне. Това беше кафеникаво писмо с познатия до болка релефен герб на Държавната канцелария на Негово светейшество. Пощенското клеймо на Ватикана бе сложено преди два дни, имаше и марка за бърза поща. Балди остави писмата на „светците“ настрана и се съсредоточи в това писмо.

— Светият престол? — промълви той и тутакси се сети за двете обаждания от Рим.

Страхувайки се от най-лошото, отец Балди опипа плика, преди да го отвори. Когато го направи, в ръцете му изпадна дебел официален документ.

„Caro San Lucca5 — прочете. — Трябва да прекъснете незабавно заниманията си. Научните съветници на нашия папа настояват да дойдете в Рим за разясняване на подробностите по липсата ви на дискретност в последно време. Трябва да пристигнете не по-късно от идната неделя. Свържете се с канцеларията на Конгрегацията по Доктрината на вярата или при невъзможност — с Института по външни работи. Там ще получите повече подробности“. Беше подписано нечетливо: Кардинал Шидив.

Дъхът му секна. Ако паметта не го лъжеше — а не беше така, — за втори път в продължение на деветнайсет години го порицаваха за „липса на дискретност“. Първия път това му коства изгнание на този венециански остров. Каква ли цена щеше да заплати сега?