Синята дама

Ислета, Ню Мексико Краят на лятото на 1629 г.

— Вижте! Вижте я, отче!

Брат Диего Лопес разтърси стария отец Салас. Дългият преход през пустинята го бе изтощил. Откакто напуснаха Гран Кивира, за да се върнат и да докладват на инквизитора за чудесата, които бяха видели в тези земи, силите постепенно го бяха напуснали. Само броеницата, която му дадоха Масипа и Анкти, преди да поеме на път, му вдъхваше кураж да не се предаде.

— Виждате ли я? — настоя младият францисканец.

— Но това е…

— Да, отче. Това е Ислета! Пристигнахме!

Лицето на стареца се оживи.

— Благодаря на Бога! — възкликна той.

Отвъд големите хвойни покрай Рио Гранде, едва видими на хоризонта, се издигаха кулите на мисията „Сан Антонио де Падуа“.

Брат Хуан едва успя да се усмихне. Взирайки се, той забеляза нещо странно край мисията.

— И вие ли ги виждате, братко Диего? — Гласът му потрепери.

— Да ги виждам ли? Какво трябва да видя, отче?

— Силуетите около църквата. Това май е есенният керван, който отива в град Мексико.

Брат Диего също се взираше, мъчейки се да различи неясните фигури в подножието на кулите. Салас продължи:

— Този керван идва тук само веднъж годишно. Изминава пътя между Санта Фе и град Мексико с въоръжен ескорт и е голямо събитие за сезона. Но… много е рано за него.

— Рано ли? — Брат Диего продължаваше да се взира, за да види конвоя. — Може да е пристигнал по-рано. Спомнете си, че брат Естебан ни каза, че отецът пазител — брат Алонсо де Бенавидес, ще напусне поста си в Санта Фе през септември. Може да е неговият керван, който се връща в Мексико.

Салас прие обясненията на младия си ученик. Нямаше друг, по-убедителен отговор: в мисията беше пристигнал охраняваният конвой на новия вицекрал, маркиз Де Сералбо, и с него сигурно пътуваше отец Алонсо де Бенавидес. Кой друг?

Съмненията му се разсеяха, щом двамата се приближиха още малко до Ислета. Гледана откъм западната страна, мисията приличаше на андалуско село по време на панаир. Към осемдесет тежки талиги с по две и четири оси бяха спрели край оградата. Охранявано от войници на пост, землището извън „стените“ на мисията беше изпълнено с индианци, метиси и испански рицари.

Дано в Ислета винаги е така!

В суматохата отците лесно навлязоха в селото, без да привличат вниманието. Те си проправиха път към площада на църквата. И там, пред кирпичените камбанарии, ги обзе радост от добре свършената работа.

— Сега трябва да отидем при брат Естебан де Переа, нали?

— Разбира се, братко Диего. Така е — съгласи се старецът.

— А имате ли окончателно мнение за Синята дама, отче? Нали знаете, че Естебан е строг човек и ще иска да потвърдя всяка ваша дума.

— Не се бойте, Диего. Ще бъда така убедителен, че той няма да има желание да ви разпитва.

Брат Диего се засмя.

Двамата се отправиха бързо към бялата палатка, вдигната от западната страна на храма. Един войник с панталони от кафеникав плат, дреха от щавена кожа, броня и копие пазеше отпред.

— Какво искате?

Войникът наклони копието наляво, препречвайки им пътя.

— Това ли е палатката на отец Естебан де Переа? — попита Салас.

— Тази е на отеца пазител, брат Алонсо де Бенавидес — рече сухо стражът, — но отец Переа е вътре.

Отците се усмихнаха съучастнически.

— Ние сме братята Хуан де Салас и Диего Лопес — представи се отецът. — Тръгнахме преди повече от месец към земите на хуманите и носим вести за него.

Стражът остана невъзмутим. С неизменния войнствен вид той се извърна и влезе в палатката. Няколко секунди бяха достатъчни. Сред тишината, която цареше в лагера, екна така познатият глас на инквизитора.

— Братя! — гръмна гласът някъде отвътре. — Влизайте! Влизайте, моля!

Пратениците се насочиха натам, откъдето идваха възгласите на Естебан де Переа. В дъното на палатката около дълга маса се бяха събрали самият Переа, двамина францисканци от свитата му и един четвърти духовник, когото в началото никой от двамата мисионери не позна. Беше суров на вид човек с много гъсти бели вежди, бръчки по челото, голям сплескан нос и грижливо поддържана тонзура. На възраст бе над петдесетте, но годините не му тежаха, а му придаваха внушителен, величав вид. Това беше — не можеше да е друг — португалецът брат Алонсо де Бенавидес, пратеникът на Светата инквизиция в Ню Мексико и най-високопоставен представител на Църквата в тази пустиня.

Бенавидес ги гледаше втренчено, но изчака отец Естебан де Переа, който ги посрещна така бурно.

— Добре ли мина всичко?

Брат Естебан беше развълнуван.

— Божието провидение се погрижи за нас, както обикновено — отвърна отец Хуан.

— А дамата? Какво разбрахте за нея?

Щом го чу да споменава Синята дама, Бенавидес вдигна поглед към тях.

— Беше много близо до нас, отче. Някои хора дори я видяха край селото ден преди да напуснем Куелосе.

— Наистина ли?

Лицето на брат Хуан стана сериозно.

— Не са само думи, отче — рече той. — Носим ви веществено доказателство за това, което твърдим. Подарък от небето.

Брат Естебан и Алонсо де Бенавидес се спогледаха, озадачени, докато старият отец Салас бъркаше във вързопчето си, търсейки нещо. Ерудитът Бенавидес усети тръпки по гърба си: упованието, бликащо от този свещеник, му напомни за случилото се преди сто години, в навечерието на Коледа през 1531 година, на хълма Тепеяк край Мексико. Тогава друг такъв човечец, макар и не духовник, бе търсил също във вещите си подаръка, който Девата му бе дала, за да убеди шепа невярващи свещеници. Този мъж се казваше Хуан Диего. А неговата Дева наричаха „Девата от Гуадалупе“. Но папа Урбан VIII бе дал категорична заповед да се сложи край на култа към нея. Защо трябваше да приеме тогава, че подаръкът, който брат Хуан де Салас търсеше, за да им покаже, е от същата Дева?

Старият францисканец извади най-сетне този дар.

— Тази броеница — каза той много тържествено, подавайки им един чудесен наниз — е дар от Синята дама за двама индианци от Куелосе.

Очите на инквизитора проблеснаха жадно. Той пое в ръце черните зърна и целуна кръста. После подаде броеницата на Алонсо де Бенавидес да я разгледа. А той й хвърли само един поглед и я пъхна в сутаната си.

— Кажете — рече накрая отец Бенавидес със силен португалски акцент, — как този… дар попадна в ръцете ви?

— Синята дама го поверила на една двойка индианци. Очевидно Богородица е пожелала да ни даде доказателство за появленията си.

— Оставете теологията на мен — прекъсна го пазителят. — Кажете ми, а защо тази дама не се е явила направо на вас?

— Ваше Преосвещенство — намеси се младият Диего Лопес, вие знаете, че Божиите промисли са неведоми. Но все пак, ако ми позволите, ще кажа, че Девата се явява само на хора с чисти сърца и на онези, които имат най-много нужда от нея. Нима не се е явявала винаги на деца и на пастири?

— И вие ли смятате така? — запита сухо отецът пазител стария брат Салас.

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Значи смятате, че им се е явила Дева Мария?

— Дамата, отче, е ново проявление на Богородица. Сигурни сме в това.

Португалецът почервеня. Поглади джоба, в който бе пъхнал броеницата, опипа я и удари силно с юмрук по масата. Всички впериха поглед в него.

— Но това е невъзможно! — избухна той.

— Брат Алонсо, моля ви… — опита се да го успокои Естебан де Переа, подавайки му глинен съд с прясна вода. — Вече сме разисквали този въпрос.

— Невъзможно е! — повтори той. — Имаме друг доклад, който отрича вашето заключение. Който оборва хипотезата ви! Който хвърля светлина върху тази лъжа!

Бенавидес не можеше да се успокои.

— Не четохте ли декларацията на брат Франсиско де Порас? Там е казано всичко!

— Брат Франсиско де Порас ли? Естебан де Переа взе думата:

— Те не могат да знаят това, отче Бенавидес. Този документ пристигна след заминаването им за Гран Кивира.

— Документ ли? — Лицето на отец Салас беше бледо. — За какъв документ говорите?

Инквизиторът се приближи до него, а на лицето му бе изписано съчувствие. Той изпитваше дълбоко уважение към стареца, посветил живота си на служене в този пуст и толкова суров район. И почти съжаляваше, че трябва да му противоречи.

— Вижте, отче — рече благо той, — след като тръгнахте с хуманите, отец Бенавидес изпрати друга експедиция от духовници на север от тези територии.

— Порас ли? — настоя старецът. Отец Салас бе чувал за него.

— Брат Франсиско де Порас наистина оглави групата. Това беше малка експедиция от четирима братя с ескорт от дванайсет въоръжени мъже. За празника на свети Бернардино са стигнали в Аватови, най-голямото селище на племето моки, и там са основали мисия на негово име. Там са узнали и вестта — продължи той, — която искаме да ви съобщим, отче Салас.

— Вест ли? От моките!

— Сигурно сте чували за тях под друго име. Тези индианци cs наричат още хопи или хопитус, което значи „миролюбиви“. Живеят на шейсет левги оттук.

Брат Алонсо ги гледаше с все още зачервено лице. За него беше недопустимо пресветата Богородица да си „губи времето“, просвещавайки тези неверници. Без съмнение трябваше да има някакво „по-рационално“ обяснение на тази главоблъсканица. И Бенавидес реши да го заяви на своя испански с чужд акцент.

— Експедицията в земите на племето моки се върна вчера — съобщи той. — Те ни информираха за първия си контакт с жителите на Аватови.

— И какво?

— Експедицията на отец Порас е стигнала до крайната си цел на 20 август. Там открила едно гостоприемно, но чуждо на нашата вяра население. Вождовете му веднага решили да подложат на изпитание новодошлите, за да ги злепоставят.

— Да ги подложат на изпитание ли? Отците? Но как?

— Там магьосниците са много силни, отче. Населението е наплашено от историите им за качиш и други духове на предците. Нашите отци се помъчили да ги оборят, говорейки им за Всемогъщия създател, но магьосниците нарочно завели при тях едно сляпо по рождение дете и им казали да го изцерят в името на нашия Бог…

— Племето моки, не е ли виждало Синята дама?

— Почакайте, отче — помоли го Естебан де Переа. — Случилото се там е друго.

— Друго ли?

— Помните ли, когато преди повече от месец разпитвахме онзи хуман — Сакмо?

— Сякаш беше вчера, отче Естебан.

— А помните ли, че отец Гарсия де Сан Франсиско, нашият брат от Самора, му показа портрета на майка Луиса де Карион?

— Разбира се, че помня! Воинът каза, че Синята дама, която той е видял, приличала малко на нея, но че Жената от пустинята е по-млада.

— Всъщност, братко, нашият отец пазител има причини да смята, че майка Мария Луиса е монахинята, която се явява като по чудо в земите ни.

— И защо? — запита Салас с недоверие, почти раздразнен, поглеждайки напрегнатото лице на Бенавидес.

— Не се вълнувайте, моля ви — отвърна той. — Отците, които отидоха при племето моки, са поклонници на майка Мария Луиса. Затова, когато вождовете на индианците завели при тях онова дете, те сложили на очите му малкия дървен кръст с инкрустации, осветен от тази монахиня в Испания. И така, след като се помолили с разпятието над момчето, то оздравяло.

Брат Алонсо, вече по-спокоен, добави:

— Разбирате ли, скъпи отци? Детето оздравяло благодарение на кръста на майка Карион. Точно тя се явява тук!

— И какво общо има според Ваше преосвещенство Синята дама с тази история, отче Бенавидес? — възрази брат Диего живо. — Това, че едно дете е оздравяло от осветен кръст, не…

Отец Бенавидес го прекъсна:

— Връзката е очевидна, братко. Щом предмет, осветен от майка Луиса, може да цери, защо да не приемем, че тя е успяла да се раздвои, да дойде в тези земи и тайно да ни помогне в нашето дело? Нали е монахиня францисканка като нас? Нима няма да помогне за успеха ни, ако може?

— Но…

— Разбира се, това чудо ще бъде проучено от моя приемник, отец Переа — рече Бенавидес накрая. — Той ще докаже дали между двата случая има връзка. Но все пак, преди да се върна в Испания, искам сами да се уверите в нещо.

Хуан де Салас изпъна врат, а брат Диего пристъпи към масата, за да види какво иска да им покаже Бенавидес. Той остави пред отците кръста на майка Карион и броеницата на Анкти. Хвана измежду зърната сребърния кръст в края й и го сложи до кръста, донесен от другите отци от земите на племето моки.

— Виждате ли, като две капки вода са!

Отец Салас взе двата кръста в ръце и ги приближи до очите си. Те наистина бяха еднакво големи, с еднакъв релеф по краищата. Огледа ги внимателно и ги претегли в сбръчканите си пръсти.

— С цялото ми уважение, отец Бенавидес — рече той накрая, — всички кръстове си приличат.

Брат Диего го подкрепи напълно.

— Това не доказва нищо.