Синята дама

ГЛАВА 61

През последните десет години животът на Синята дама бе подчинен на желязна дисциплина. И в края на този ден, изглежда, нямаше да е по-различно.

Щом слънцето залезе, към осем вечерта, почти без да хапне на вечеря, сестра Мария Хесус се оттегли в килията си да осмисли станалото през деня. Правеше го винаги безмълвно, без да обръща внимание на заниманията на сестрите, потънала в състояние, което изглеждаше на всички скръбно и жалко.

Монахинята се моли до девет и половина, паднала ничком на пода в килията, покрит с плочи. След това се изми със студена вода и легна да дремне на една груба дъска, опитвайки се да не мисли за болката в натъртените си вече ребра.

Към единайсет часа, когато другите монахини се бяха затворили вече в килиите, сестра Мария Хесус се подложи, както обикновено, на „изпитанието на кръста“. Беше нещо ужасно. В продължение на час и половина тя се самобичуваше и удряше с мисълта за страстите и смъртта на Господа Исуса Христа; след туй нарамваше железен кръст, тежък петдесет килограма, с който се влачеше на колене, докато не падне, изнемощяла. А после, като се съвземеше след кратък отдих, окачваше кръста на стената на килията и увисваше на него за още трийсет минути.

Сестра Пруденсия я викаше среднощ, към два часа, да слезе за първата утринна молитва, която обикновено продължаваше до четири часа. И тя винаги отиваше. Независимо дали имаше треска, дали беше болна или с рани. Но този ден, точно този ден предпочете да остане на горния етаж. Искаше да скрие безпокойството си от това, че след няколко часа комисия от духовници ще я подложи на разпит.

На двеста крачки оттам, в манастира „Сан Хулиан“, последната нощ на април мина по-спокойно. Точно в седем часа отците Марсиля и Бенавидес бяха приключили вече с молитвите и бяха закусили скромно с плодове и хляб. Те имаха достатъчно време да вземат и пергаментовите свитъци, на които щяха да записват отговорите на майка Агреда.

— Милост, майко Божия, милост.

Тревожният глас на сестра Мария Хесус се процеждаше изпод вратата на килията й.

— Знаеш, че съм ти вярна и пазя ревностно чудесата, на които ме научи. Знаеш, че никога няма да издам за какво си говорим… Но помогни ми в това трудно изпитание.

Никоя от сестрите не я чу. Никой не отвърна и на молбите й. Смутена от тишината, игуменката се отпусна на нара, но не можа да заспи.

След трийсет и пет минути манастирът „Сан Хулиан“ отвори врати за брат Андрес де ла Tope и секретаря, който трябваше да води бележките по разпита. След обичайните поздрави с двамата отци и след като провериха дали са взели всичко необходимо, четиримата прекосиха село Агреда. Отправиха се към църквата на манастира „Консепсион“. А там, както им бе обещала игуменката, имаше писалище и пет подредени стола, както и два големи канделабъра от двете страни на почетното място.

Нямаше какво повече да се желае. Църквата беше прохладно, спокойно и уединено място, така работата им щеше да е по-приятна. А някоя от сестрите от общността можеше междувременно да надникне от балкона за хора, намиращ се над вратата на храма, за да види как вървят нещата.

Игуменката се появи в точния час. Беше облечена също както предния следобед и по младото й лице имаше явни следи на умора; от доста години вече тя спеше по два часа.

Сестра Мария Хесус поздрави четиримата отци, които я чакаха. И след като се поклони пред главния олтар, седна в очакване на първите формалности. Очите й блестяха. Беше прекарала нощта, плачейки.

— На първи май, лето Господне хиляда шестстотин трийсет и първо, в главната църква на манастира „Консепсион“ в Агреда слагаме началото на разпита на сестра Мария де Хесус Коронел-и-Арана, родена в село Агреда и игуменка на този свят дом.

Сестра Мария слушаше, смълчана, как секретарят произнася цялото й мирянско име, четейки свидетелството. Щом свърши, той вдигна очи от листа — едва ли не в упор — и запита монахинята:

— Вие ли сте сестра Мария де Хесус?

— Да, аз съм.

— Знаете ли, сестро, защо сте призована днес пред този съд?

— Да. За да отговарям за появленията си извън тялото и за събитията, в които Господ Бог пожела да участвам.

— В такъв случай ще говорите под клетва за всичко, което ви питат. За този съд тайната на изповедта не е валидна и трябва да отговаряте на всички въпроси с християнско смирение. Приемате ли?

Тя кимна. Монахинята погледна брат Алонсо де Бенавидес в очите. Строгият му вид и големият нос й напомниха за образа на свети Петър от олтара на същия този храм. Беше мъж, облечен във власт. Бенавидес бе седнал срещу нея зад куп книжа с нечетливи записки и една Библия. Като забеляза, че игуменката го наблюдава, той взе думата:

— В докладите ни е отбелязано, че сте преживели моменти на екзалтация, на транс. Можете ли да обясните на този съд кога започнаха?

— Преди близо единайсет години, отче, през 1620 година, скоро след като навърших осемнайсет. Тогава по Божията воля започнах да изпадам в транс по време на църковните служби и някои сестри са ме виждали да се издигам над земята.

Бенавидес я гледаше внимателно.

— Не съм молила за този дар, отче, той ми бе отреден, както и на майка ми — Каталина. Тя имаше подобни пристъпи и вярата й бе така силна, че като остаря, реши да стане монахиня в този орден.

— Издигали сте се във въздуха?

— Така ми казаха, отче. Никога не съм го осъзнавала.

— А как ще обясните това, че при пристъпите си излизате извън стените на манастира?

— Бившият ми изповедник — брат Хуан де Торесиля, не беше много вещ по тези въпроси.

— Какво искате да кажете?

— Ами че във въодушевлението си е говорил за тези неща извън тези стени. Вестта предизвика интерес в целия район и много енориаши идваха да ме видят.

— А вие знаехте ли?

— Тогава — не. Въпреки че се изненадвах, като се будех в църквата, заобиколена от миряни. Но винаги, когато излизах от това състояние, сърцето ми беше изпълнено с любов, затуй почти не им обръщах внимание, нито ги питах какво мислят.

— Помните ли кога беше първият ви транс?

— Съвсем точно. Една събота след Пасха на Светия Дух през 1620 година. А вторият беше на празника на Магдалина.

Брат Алонсо се приведе целият над масата, та да придаде повече тежест на думите си:

— Знам, че това, което ще ви питам, е тайна на изповедта, но ние чухме за способността ви да бъдете на две места едновременно.

Монахинята кимна.

— Съзнавате ли тази си способност, сестро?

— Само понякога, отче. Осъзнавам, че внезапно съм се озовала другаде, макар че не мога да ви кажа нито защо съм там, нито как съм стигнала. В началото бяха безцелни пътувания, просто извън манастира. Там виждах как зидарите и чираците работят, дори ги съветвах как да строят.

— Те виждаха ли ви, сестро?

— Да, отче.

— А после?

— После започнах да попадам на странни места, където никога не съм била и където срещах хора, които дори не говореха нашия език. Знам, че им проповядвах вярата на нашия Господ Исус Христос, защото тези хора от друга раса не знаеха нищо за нея. Но най-много ме плашеше това, че дълбоко в себе си чувах един глас, който ме караше да ги уча. Да им говоря, че Господ ни е създал несъвършени и е пратил Исус Христос, за да ни спаси.

— Глас ли? Какъв глас?

— Глас, който ми вдъхваше все повече доверие. Мисля, че беше гласът на Sancti Spiritu33, който ми говореше, както е говорел на апостолите на Петдесетница.

— Как започнаха тези пътешествия?

Брат Алонсо се увери с крайчеца на окото си, че секретарят записва всичко.

— Не знам точно. От дете се тревожа, че в новите владения на нашата корона има хиляди, може би милиони души, които не знаят за Исус и са обречени завинаги. Тази мисъл ме поболяваше. Но един ден, когато бях болна и лежах, майка ми повика двама зидари, известни лечители. Помоли ги да ме прегледат внимателно и да се опитат да се преборят с болестта, която ме бе повалила на легло.

— Продължете.

— Зидарите се затвориха в килията ми. Говориха ми за неща, които почти не помня, и ми казаха, че трябва да изпълня една важна мисия.

— Не са били зидари, нали?…

Брат Алонсо си спомни думите на главния настоятел в Мадрид.

— Не. Признаха, че са ангели, дошли с мисия. Казаха, че са от моята кръв. От моя род. Обясниха ми, че живеят от години сред хората, за да видят кои от нас имат дар Божи. И тогава ми разказаха за хората от Ню Мексико и колко е трудно на нашите мисионери да стигнат до тези далечни земи.

— Колко време останаха с вас?

— Първия път почти цял ден.

— Дойдоха ли пак?

— О, да. Спомням си, че същата нощ се върнаха при мен, влязоха в стаята ми и ме взеха оттам, без да събудят никого. Всичко стана много бързо. Изведнъж се озовах на бял облак, седнала в един трон, и летях във въздуха. Видях нашия манастир, засетите нивя, реката, планината Монкайо и започнах да се издигам все повече и повече, докато всичко притъмня и аз съгледах кръглия лик на Земята, половината тъмна, половината светла.

— Видели сте всичко това?

— Да, отче. Беше ужасно… Уплаших се много. И най-вече, когато полетяхме над моретата към място, което не познавах. Усещах как вятърът по тия места брули лицето ми и видях, че тези зидари, превърнали се в блестящи същества, направляват облака и го насочват съвсем уверено ту надясно, ту наляво.

Слушайки това описание, брат Алонсо се намръщи. Този разказ съвпадаше с проучените преди време еретични изявления на епископа на Куенка — Николас де Биедма, или на прочутия доктор Торалба, който в края на XV и началото на XVI век твърдял, че е летял на подобни облаци, че стигнал до Рим и най-лошото — бил воден от дяволчета със съмнителни намерения.

— Толкова ли сте сигурна, че тези хора са били Божии ангели?

Монахинята се прекръсти.

— Аве Мария! Че какви други създания могат да бъдат?

— Не знам. Вие ми кажете, сестро.

— Ами — поколеба се тя, — в началото се запитах като вас, отче, дали не съм подлъгана от Лукавия, но после, малко след като полетяхме, когато ми наредиха да сляза и да проповядвам Божието слово, съмненията ми изчезнаха.

— Казвате, че ви наредили да слезете?

— Да. Разстлаха нещо като килим от светлина под краката ми и ме подканиха да предам едно послание на група хора, които чакаха. Разбрах, че това не са християни, но не бяха и мюсюлмани или врагове на нашата вяра. Бяха облечени в животински кожи и се събраха около мен, смаяни от светлината, която излъчваше облакът.

— Майко, длъжен съм да повторя: сигурна ли сте, че бяха ангели?

— Че какво друго? — повтори също игуменката. — Не ми противоречаха, приемаха радушно вярата ми в Бога, с почит и благоговение. Дяволът не би издържал подобна възхвала към Небесния ни отец.

— Да. И какво стана после?

— Направих всичко, което ми казаха. Същата нощ отидох на още две места и се срещнах с други местни жители и макар да говореха друг език, те като че ли ме разбираха.

— Как изглеждаха?

— Бях впечатлена от бакърения цвят на кожата им и от това, че почти всички имаха шарки по тялото, по ръцете, по краката и лицата. Живееха в каменни къщи, като в нашето село, само че влизаха в тях през покрива, а за обредите се събираха в нещо като кладенец, в който можеха да влизат само хора, посочени от магьосниците им.

Брат Алонсо се поколеба. Самият той бе видял всичко това със собствените си очи в Ню Мексико. Но как би могла тя…?

— Казахте ли на индианците за пристигането на францисканците? — продължи той.

— О, да! Ангелите настояваха за това. Дори ми позволиха да видя някои места, където работеха благочестиви отци от нашия орден. На едно от тях видях как индианец на име Сакмо молеше един от нашите отци, стар духовник, да проповядва Божието слово в селото, от което идваше. Този Сакмо, със загоряла кожа и едри, широки плещи, го молеше да им пратят мисионери, за каквито и аз настоявах.

— Ислета!

— Не мога да кажа името на мястото, никой не го е споменавал. Но за съжаление, разбрах, че отецът отказа да му помогне, защото нямали достатъчно хора. Знаете ли? Малко преди това говорих с този Сакмо и му обясних накъде трябва да тръгне, за да се срещне с нашите мисионери.

— Колко пъти смятате, че сте ходили там?

— Трудно ми е да кажа, защото съм убедена, че в много случаи не съм го съзнавала. Сънувах всеки ден тези земи, но не мога да кажа дали защото съм била в такова състояние или защото Господ е пожелал да преживея отново някои моменти от проповедите си.

— Опитайте се да прецените. Важно е.

— Може би към… петстотин пъти.

Брат Алонсо отвори широко очи. Гласът му потрепна леко.

— Петстотин пъти от 1620 година до днес?

— Не, не. Само от 1620-а до 1623 година. След това помолих Господ Бог и неговите пратеници от цялата си душа и те сложиха край на тези раздвоявания. Стана постепенно. И ангелите, които ме придружаваха всеки ден, започнаха да идват все по-рядко. Първо по веднъж седмично, а после веднъж в месеца. И накрая — нито веднъж.

— Разбирам… А каза ли ви някой как да спрете тези полети „извън тялото“?

— Не, но аз изтезавах плътта си, за да престанат. Спрях да ям месо, мляко или сирене и започнах да се храня само със зеленчуци. Освен това три пъти седмично пазех строг пост на хляб и вода. Малко след това всичко свърши.

— Завинаги ли?

— Един Господ знае.

— Но една дама, която прилича на вас, още се явява по тези далечни земи — прошепна Бенавидес.

— И това е възможно, отче, ако тези ангели се превъплъщават в моя образ и се появяват сред индианците, без да знам. Или ако са потърсили помощ от друга монахиня.

Брат Алонсо записа набързо нещо на един пергамент и го сгъна.

— Добре, сестра Мария Хесус. Това е всичко за днес. Трябва да обмислим казаното от вас пред този съд.

— Както желаете.

Смирението на монахинята обезоръжи португалеца, но вдъхна кураж на отец Марсиля, който видя, доволен, че не е разочаровал бившия пазител на Ню Мексико. Бенавидес вече не се съмняваше: тази монахиня беше Синята дама, която търсеше. Сега щеше да положи всички усилия, за да изтръгне от нея тайната на полетите й до Новия свят.

Нямаше да си тръгне оттук, без да разбере това.