Синята дама

ГЛАВА 28

В понеделник, 15 април 1991 година, Карлос се беше възстановил вече от пътуването до Агреда в планината Камерос. Щом напусна манастира „Консепсион“, се върна бързо в Мадрид. Емоциите му дойдоха в повече. Твърде много съвпадения за едно пътуване само от двайсет и четири часа. Остави Хема направо в дома му в предградието Карабанчел и се отправи към апартамента си близо до Ескориал, където спа като ленивец до късно сутринта на другия ден.

Имаше нужда.

Журналистът си бе тръгнал от Агреда с особено чувство, което не го напускаше. Може би беше впечатлен от образа на сестра Мария Хесус. А преди да се сбогува със сестрите Ана Мария и Мария Маргарита, неочаквано се натъкна на още една, последна находка. В църквата, до главния олтар, на три крачки от приемната, където се проведе срещата, лежеше непокътнато тялото на „монахинята пътешественица“. Беше там от три века. Спокойно. Безжизнено. С лице, покрито с восъчна маска, и с мумифицирани ръце, скрити в ръкавите на одеждите й. И с все същата синя пелерина, с която бе станала известна. Карлос едва не падна. Изобщо не бе очаквал, че ще застане лице в лице с такова доказателство от XVII век. Но то беше там. На показ.

Как нямаше да има нужда да подреди мислите си?

Една от тях го терзаеше и не му даваше мира: странното убеждение, че Хема беше прав, когато му говореше за съдбата. Нима тя не го „беше водила“ през планината Камерос към Агреда? Нима не го беше отвела до вратите на манастира, основан от сестра Мария Хесус де Агреда преди триста години? Ами ако всичко това бе резултат от добре подготвен план? На някакъв Програмист! Кой му беше заложил този капан, за да го накара да се върне към едно проучване, което той вече смяташе за приключено?

За пръв път в живота си Карлос усети, че губи почва под нозете си.

— Всъщност, приятел, не те виждам да хукнеш след фустата на някаква монахиня! — изсмя се Хосе Луис Мартин на бара на Папараци, любимия им ресторант, украсен със стари снимки, ала долче вита, съвсем близо до стадиона на „Реал Мадрид“.

Хосе Луис беше първият човек, с когото Карлос се срещна, след като се бе натъкнал на Синята дама. В крайна сметка той беше единственият, на когото можеше да разкаже нещо толкова абсурдно: беше учил психология в Университета Навара; беше двайсет години полеви свещеник в казармите „Куатро Виентос“, докато не заряза сутаната заради Марта, жена си; а сега беше полицай в подразделение 12 на Разузнавателната бригада на полицията, в участъка на улица „Такона“. Мартин, полицаят-свещеник, беше съзнателен, стриктен човек и минаваше за най-добрия полицейски съветник в областта на религиозните престъпления, секти и организации… Малка подробност, на която, казано между другото, от години се крепеше приятелството им. И този ден Карлос му се обади, за да поговори с него за душевното си състояние.

— Мислил ли си, че може би ти си привлякъл тази монахиня?

Хосе Луис му развиваше надълго и широко тази налудничава теория. Затуй му зададе въпроса така, от душа, почти без да се замисли. Още не се беше съвзел от изненадата, че неговият приятел — журналист, неверник и агностик, се е забъркал в религиозни теми.

— Точно това ми харесва у теб, Хосе Луис — отвърна Карлос, развеселен. — Имаш по-странни идеи и от мен. Какво намекваш?

— Много просто, Карлитос. Знаеш, че не си падам по общоприетата психология и предпочитам да изучавам Юнг17 вместо бихейвиористите18.

— Да, да. Затова си в полицията, а не в някой кабинет.

— Не се смей на стария свещеник. Знаеш ли, Юнг нарича това, което ти се е случило, „синхронност“. Нали се сещаш, добър начин да се каже, че няма случайности и че за всичко, което ти се случва, си има някаква причина. Той не говори за Бог…, но намеква за него. В твоя случай — продължи Хосе Луис, правейки се на интересен — Юнг би добавил, че статията за телепортациите, която ти публикува преди два месеца и в която спомена за монахинята, и интересът ти към темата са те предразположили да преживееш този „синхронизъм“.

Хосе Луис не позволи на Карлос да отговори.

— Знаеш много добре, че феномените на екстрасензорната сетивност не се свеждат до скучните експерименти за телепатия с карти на Зенер.

Журналистът повдигна вежди, озадачен.

— Да, човече! Знаеш ги — продължи Хосе Луис, — онези, с които двама души сядат един срещу друг и всеки трябва да познае геометричните фигури в картите на другия. Ако познаеш броя на кръстовете, звездите, вълните, кръговете или квадратите, се смята, че си телепат. Но екстрасензорното възприятие е нещо по-сложно. Проявява се по-силно, когато има и емоции… Нима не ти се е случвало да сънуваш скъп за теб човек и на другата сутрин да получиш писмо от него? Нима телефонът ти не е звънял и не си чул гласа на някого, за когото си мислел преди секунда?

Карлос кимна. Мартин продължи:

— Ами при всички тези случаи има емоции. И според Юнг, те са двигателят на психическите преживявания.

— Продължавам да не разбирам нито дума — отвърна Карлос весело.

— А всъщност е много просто, Карлитос: когато си видял на шосето онази табела за Агреда, мисля, че си бил с раздвоено съзнание. От една страна, си бил в „нормално“ или в „правдоподобно“ състояние, а от друга, в „критично“, което не си осъзнавал, но което е свързано с пристрастието ти към телепортациите. И точно това състояние, това „друго аз“, те е водело към тази географска точка и те е отвело там, карайки твоето „нормално аз“ да смята, че всичко е плод на странно съвпадение.

— И това „критично“ състояние ме отвежда после до манастира?

— Разбира се.

Хосе Луис изпи, доволен, останалата част от бирата. Беше сигурен, че няма грешка. Швейцарският психиатър Карл Густав Юнг никога не грешеше. Но този негов прагматизъм скоро щеше да се срине.

— Да приемем за момент твоята хипотеза и да допуснем, че всичко е било плод на ужасна самоизмама и нищо не ме е „водило“ в това пътуване — успя най-сетне да вземе думата Карлос. — Но кой или какво тогава изсипа с тонове сняг в планината Камерос и остави отворен само пътя към Агреда? Защото, напомням ти, че стана точно така. И още нещо: моето душевно състояние ли ме отведе до манастира, без да питам никого? И как моето „друго аз“ се ориентира в Агреда, след като никога не съм виждал план на селото?

Мартин завъртя празната си чаша в ръце. После погледна журналиста право в очите.

— Слушай, Карлитос… Освен в синхронностите, по едно време вярвах и в чудесата. Нали знаеш. И ако всичко това не може да се обясни със случайностите на Юнг и няма нищо общо и с екстрасензорното възприятие, тогава…

— Тогава?

— Тогава е нещо „от горе“. Търси други доказателства, проучвай.

— Говориш като един професор по математика, когото познавам! Какви доказателства да търся, човече?

Хосе Луис стана сериозен.

— Не знам. Всеки път са различни, повярвай. Но ако не ги откриеш, моли се на Господ! В участъка виждам всеки ден какви ли не пропаднали типове. Присъствам на разпити и преценявам психологическия профил на най-страшните престъпници. И това ме кара с всеки ден да губя вяра в трансценденталното и че „там горе“ има някой… Но, ако успееш да докажеш, че онова, което ти се е случило в Агреда, е събитие, планирано от по-висше съзнание, което може да даде отговор на въпросите ти…

— Какво?

— Ще се замисля дали да не облека пак сутаната. Ще съм щастлив, ако си върна вярата! Ти също!

— Като психолог ли ми говориш или като бивш свещеник? — запита го Карлос злорадо.

— Като човек, който един ден потърси Бога, Карлитос. И който прекара двайсет години сред тези, които смяташе за негови посланици, и не го откри. Затова е важно какво ще направиш в случая.

Хосе Луис остави чашата на масата, погледна втренчено журналиста и му зададе един неудобен въпрос:

— Ти не си вярващ, нали?

Карлос се скова.

— Имаш предвид дали изповядвам на практика католическата вяра ли? — запита журналистът.

Хосе Луис кимна.

— Не — измърмори той. — Отдавна се отказах. Господ ме разочарова.

— Тогава може би ще откриеш Истината, без да си заслепен.

— Истината ли? С главна буква?

— Да. Тя е смазваща енергия, която излиза винаги наяве макар и с векове закъснение. Която утешава и лекува когато я откриеш. То е нещо — снижи той за миг глас, — което е свързано с онзи Бог, който те е забравил.