Синята дама

Между Ислета и Гран Кпвира Август 1629 г.

Шест дни след като напуснаха мисията „Сан Антонио“, хората на Сакмо вече бяха уморени. Изминаваха по съвсем малко път и провизиите започваха да намаляват. От четирите левги на ден, които отците извървяваха първите дни, сега стигнаха едва до две.

Причината беше и в засилването на мерките за сигурност. Всъщност предният пост от трима мъже оставяше по пътя си знаци върху скалите и корите на дърветата, които показваха дали пътят е чист. В същото време друга част от тях пазеше фланговете на групата, охранявайки отците в радиус от хиляда метра.

Вървяха все на югоизток, като не пропускаха и минута виделина още от зазоряване, и прекосиха районите, където преди бяха ловували апачите. Макар да знаеха, че те са се оттеглили в други земи, старите им територии още им вдъхваха суеверен страх.

Но нищо лошо не се случи.

Благодарение на тези дни, прекарани в бавни преходи, брат Хуан де Салас и най-вече младият брат Диего Лопес научиха много неща за пустинята. Брат Диего беше момък от Северна Испания, силен като дъб, но наивен като дете. Интересуваше се от всичко, макар че най-много искаше да научи езика на индианците, за да започне да им проповядва no-скоро Божието слово.

В тези дни францисканците откриха, че „равните земи на юг“ — както ги наричаха хуманите, — макар и пусти на пръв поглед, бяха пълни с живот. Индианците ги научиха да разпознават отровните насекоми от безвредните. Казаха им за едни опасни мравки, разновидност на безгръбначните, които при всяко ухапване пускат отрова, разяждаща червените кръвни клетки, и са по-отровни от ухапване от оса. Показаха им също как да разчупват кактус и да пият вода от него и ги научиха, че в късите летни нощи не трябва да плашат никога рогатите гущери край тях, защото те ги пазят от скорпиони и други отровни влечуги и могат да послужат за закуска на сутринта.

На деветия ден, малко преди нощта да падне, се случи нещо, което попречи на тези уроци. Цял ден проблясваха светкавици и въпреки че от нито един облак не падна дъжд, това разбуни духовете на индианците, които виждаха знамение във всяко природно явление.

— Може би тази нощ ще срещнем Синята дама — прошепна брат Диего на стария отец Салас, когато водачът на групата спря на едно равно място, където щяха да лагеруват. — Хуманите изглеждат неспокойни, сякаш очакват нещо…

— От твоите уста в Божиите уши, братко.

— И аз имам странно усещане. А вие, отче?

— От бурята е — отвърна брат Хуан.

На две крачки от тях мъжете започнаха да отварят вързопите и да разчистват широк кръг около себе си, след като Сакмо им даде знак. Синът на Гран Валпи не се боеше от дъжда, затуй реши да остане буден през нощта и да не изпуска от поглед хоризонта.

Подготовката на лагера стана точно както предните дни. В четирите посоки бяха забити колчета. След това ги свързаха с тънка връв с по две метални пластинки, така че, ако някой ги доближи, те да зазвънят и да предупредят стоящите на пост. Трябваше да внимават. Иначе всеки можеше да вдигне тревога по погрешка. Освен това просто приспособление, щеше да има и смени на стражата на всеки три часа. А пазачите трябваше да поддържат и огъня в лагера. Това щеше да стане, щом нощта падне.

Но преди това щеше да се случи нещо друго.

И наистина, докато францисканците разстилаха сламениците си, вниманието им бе привлечено от внезапната възбуда сред индианците. Стражите бяха забелязали в края на равнината група мъже, вървящи към тях. Носеха факли… И ги бяха видели.

— Да не са апачи?

Щом чу новината, брат Хуан се втурна към Сакмо.

— Съмнявам се — отвърна той. — Апачите рядко нападат по мръкнало. Страхуват се от тъмнината като нас… и никога не палят факли, преди да нападнат.

— Тогава…?

— Ще ги изчакаме. Може да са група търговци.

След десет минути, когато прерията бе потънала вече в тъмния плащ на нощта, факлите стигнаха до лагера. Бяха дванайсет, по една в ръцете на всеки татуиран индианец. Начело вървеше мъж със загоряла кожа, който се приближи до Сакмо и го целуна по дясната буза.

Новодошлите се скупчиха край огъня и без да обръщат внимание на белите мъже, хвърлиха факлите си в голямата клада.

— Вижте! — прошепна брат Диего на отец Салас. — Всички са старци.

Брат Хуан не му отговори. Това бяха индианци с посърнали лица и блестящи сиви коси. Всички на неговата възраст, въпреки че мускулите им не бяха меки и отпуснати като неговите.

— Уикси!

Един от тях се обърна към францисканците. На брат Хуан му бе трудно да разбере какво искаше да му каже. Този достолепен старец им говореше на смесица от диалектите таноан и хопи и им пожелаваше „дъхът на живота“ да бъде винаги с тях.

Духовниците склониха глава в знак на благодарност.

— Идваме от селото на Сакмо и на неговия баща, Гран Валпи, което е на два дена път оттук. Никой от воините ни не ви е видял още, но ние, старците от племето на Мъглата, знаехме, че сте наблизо. Затуй тръгнахме да ви посрещнем.

Отец Хуан превеждаше на брат Диего този низ от изречения. Старецът, който ги бе заговорил, гледаше отец Салас право в очите.

— Носим ви царевица и тюркоази за добре дошли — продължи той, подавайки им една пълна кошница, в която нещо проблясваше под светлината на пламъците. — Благодарим ви, че идвате. Искаме да говорите на нашия народ за този Господар на всички богове, за когото проповядвате, и да ни посветите в тайните на неговия култ.

Францисканците пребледняха.

— А как разбрахте, че ще дойдем точно тези дни? — запита брат Хуан на диалекта таноан.

Тогава най-възрастният индианец взе думата:

— Вече знаете отговора. Жената от пустинята се спусна като синя светкавица сред нас и ни съобщи, че идвате. Това стана преди две нощи там, където тя се появява от толкова луни…

— Значи тя е тук?

Сърцата на братята се разтуптяха.

— И как изглежда?

— Не прилича на никоя от нашите жени. Кожата й е бяла като сока на кактуса; гласът й е като вятъра, който шепти сред планините, и като идва, ни носи покой като езерото през зимата.

Лиричните думи на стария хуман ги впечатлиха.

— А не ви ли е страх от нея?

— О, не! Никога. Тя спечели доверието на народа, като изцери някои от хората ни.

— Издери ли? И как стана това?

Индианецът погледна строго отец Салас. Очите му искряха под светлината на огъня.

— Сакмо не ви ли каза? Група воини бяхме тръгнали към Каньона на змията да видим дамата. Стана точно преди синът на Гран Валпи да тръгне към вас. На небето имаше голяма пълна луна и цялата прерия беше светла. Като стигнахме до това свято за нашите деди място, видяхме, че синият дух е тъжен. Каза ни защо. Заговори на мен и ме упрекна, че не съм й споменал за болестта на внучката си.

— Какво й беше?

— Ухапа я змия. Кракът й се беше подул много. Оправдах се, като обясних, че никой от нашите богове не може да изцери такава рана, но тя ме помоли да я заведа при нея.

— И вие я заведохте, разбира се.

— Да. Синята дама я вдигна на ръце и я обви в силна светлина. След туй, когато сиянието угасна, я остави на земята, малката стъпи на крачетата си и се хвърли в прегръдките ми, съвсем здрава.

— И видяхте само светлина?

— Така беше.

— И никога не ви заплаши или не ви поиска нещо в замяна на тези изцеления?

— Никога.

— Не дойде ли в селото ви?

— Не. Стоеше винаги извън него.

Тогава друг от старците, плешив и почти без зъби, се обърна към отците:

— Синята дама ни научи на това като знак, че ще дойдете при нас и че сме като вас.

Старецът се изправи гордо пред духовниците. После съвсем внимателно, сякаш се боеше да не сбърка, вдигна дясната си ръка първо към челото, а след туй я свали до гърдите си.

— Той се кръсти! — възкликна брат Диего. — Но какво е това чудо?

Тази нощ имаше и други изненади за тях. Гостите споделиха край огъня най-важните уроци на тази жена. От всичко, което разказаха, на отците им направи впечатление, че всеки от тях бе имал и собствени преживявания с нея. Кълняха се, че са виждали как тя се спуска сред ослепителна светлина и как дори дивите животни се стаявали, когато се появявала в Гран Кивира. Според тях тази жена била от плът и кръв, а не призрак или мираж. Чувствали я по-близка, по-истинска от духовете, които техните магьосници викали след поемането на свещените гъби. Всъщност разказът им беше така смислен, че на отците им хрумна дали това не е някаква измамница, дошла тайно от Европа, която се крие в тези пусти земи от шест години.

Все пак тази идея бе тутакси отхвърлена.