Синята дама

ГЛАВА 33

Отец Естебан изгледа индианеца така, сякаш той беше престъпник, тръгнал към ешафода. Погледът му беше леден, предизвикателен, способен да смрази в миг вътрешностите на виновника. Но Сакмо, който никога не бе виждал как горят еретици, издържа суровия поглед на инквизитора.

— И никога преди това не си виждал духовник? — изрече отецът още по-сурово.

— Не.

Естебан де Переа знаеше, че той не лъже. Първият кораб с францисканци бе акостирал в Ню Мексико през 1598 година, преди трийсет и една години. И нито един от тях не бе отишъл в Гран Кивира. За щастие той беше добре запознат с тази история. Конкистадорът дон Хуан де Оняте не бе сметнал за необходимо тогава да ходи в такива пусти и никому ненужни земи като тези край Рио Гранде. А и доколкото знаеше, Сакмо беше роден след пристигането им. Следователно бе невъзможно да е видял някого от осмината свещеници, придружаващи Оняте, нито осемдесет и трите му каруци или пъстрата свита от мексикански и креолски индианци, която го следвала. Брат Естебан си спомни и за отец Хуан Карлос, храбрия свещеник, който бе основал мисията „Сан Антонио де Падуа“, където се намираха, но не бе успял да покръсти нито един индианец, докато не бил заместен от брат Хуан де Салас. Нито един.

Едва по-късно, с появата на „синьото чудо“, нещата се променили.

Докато Сакмо очакваше още въпроси, брат Гарсия де Сан Франсиско, млад духовник от Самора, плах и болнав, се приближи внимателно до инквизитора. Пред озадачените погледи на останалите той му прошепна нещо на ухото, което накара отец Естебан да се усмихне.

— Добре, покажете му го, братко. Няма какво да загубим.

Гарсия, който сякаш се смали край мускулестия Сакмо, прекоси с четири големи крачки разстоянието, делящо го от индианеца, и извади от сутаната си малък скапуларий25, украсен с миниатюрна иконка.

— Това е майка Мария Луиса — рече високо, с писклив глас, на всички присъстващи. — Нося я винаги в себе си. Закриля ме от всяко зло. В Паленсия много от нас вярват, че е една от малкото живи светици, които имаме.

Брат Гарсия показа малкото портретче на Сакмо. А инквизиторът, който го следеше, сякаш бяха на съд, рече гръмогласно от другия край на столовата:

— Кажи ни, това ли е жената, която видя, Сакмо?

Индианецът огледа любопитно миниатюрата, но не каза нищо.

— Отговори. Тя ли е? — повтори отецът припряно.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно, отче. Жената от пустинята има по-младо лице. Дрехите са подобни, но на тази жена — каза той, сочейки медальона — те са с цвета на дървото, не на небето.

Отец Естебан изсумтя.

Сакмо нямаше да разсее съмненията му, нито тези на отец Бенавидес, когато му разкаже всичко. Каква можеше да е тази млада, сияйна жена? Коя добродетелна девойка ще позволи да пипат дрехите й — ако беше живо същество, осезаемо, реално — и ще учи един такъв индианец да казва Отче наш? Коя девица със здрав разум ще ходи в такива далечни и пусти райони? И коя дама, освен Дева Мария, може да се спусне по светла пътека от небесата?

След като нанесе последните си бележки, отец Естебан освободи Сакмо. Каза му да почака, докато вземе някакво решение, и помоли отците да споделят с него мнението си. Само брат Бартоломе Ромеро, ерудитът в групата, се осмели да заговори. Изказването му бе кратко.

— Не смятам, че трябва да приемем тази история така, сякаш индианците са станали свидетели на нещо мистично — рече той.

— Какво искате да кажете, отче Ромеро?

Инквизиторът видя как събеседникът му сплита тревожно пръсти.

— Според мен, отче, не става въпрос за появление на Дева Мария, както намекнахте в някои от въпросите си.

— И защо сте толкова сигурен?

— Защото, както знаете, отче, появленията на Девата са неописуеми, неизразими преживявания. Дори за добрия християнин е трудно да опише такова свято събитие, камо ли за един непросветен езичник.

— Тоест…

— Тоест, този индианец е видял нещо земно и в никакъв случай божествено — отсече брат Бартоломе.

Естебан де Переа се прекръсти пред застиналите духовници. Боеше се да не разсърди Бога с неверието си. Но той беше такъв. Имаше нужда да огледа един проблем от всички страни, преди да отсъди.

— Смятам, братя, че това е всичко засега — рече накрая. Трябва да премисля решението си.

И без повече коментари освободи събралите се. Но преди да напусне столовата, помоли отец Салас да остане с него. Трябваше да обсъдят нещо важно.

— Знаете ли вече как ще постъпите, отче? — Брат Хуан заговори много внимателно.

— Както предполагате, не съм сигурен кое е правилното решение в този случай… Не е едно и също да документираш някое дело на Богородица и да разследваш някаква измама, някакъв мираж или клопка.

— Не разбирам…

— Съвсем ясно е, отче Салас. Ако онова, дето се е явило на тези индианци, е Богородица, няма от какво да се боим. Небето ни е пратило голяма благодат и ще ни закриля, когато посетим района на Кивира. Но ако, както казва брат Бартоломе, няма такова чудо, може да попаднем в засада. Експедицията ни ще се раздели, ще изгубим връзка едни с други и усилията ни да покръстим всички хора в Ню Мексико ще се провалят.

— И какво ви кара да обмисляте така сериозно втората възможност?

— Ами… Самият Сакмо каза, нали? Тази жена е носела на кръста въже като нашите. Може да е бедна монахиня от Ордена на свети Франциск. Или някоя луда. Или това да е маскарад. Някаква клопка.

— А може би няма нищо такова. Не ви ли се струва, че спускането от небето и сияйното лице са неща, присъщи по-скоро на Дева Мария?

— Без съмнение, отче. Но при тази Синя дама липсва нещо характерно за появленията на Мария. Богородица се явява обикновено на отделни хора, а не на цели групи като хуманите. Спомнете си за апостол Яков, който вижда сам Дева Мария в Сарагоса, или за Хуан Диего и Девата от Гуадалупе. Колкото и голямо да било желанието на тогавашния архиепископ на Мексико — францисканеца Хуан де Сумарага, той не можал изобщо да го придружи и да види Богородица със собствените си очи.

— Но, братко Естебан! — възрази старецът. — Нима това е достатъчно, за да сметнем Синята дама за мирянка?

— Има и по-важна причина. Повярвайте. Но ако я споделя вас, трябва да я запазите в тайна.

Хуан де Салас се съгласи:

— Бъдете спокоен, отче.

— Вижте, освен, че ме предупредиха за слуховете за това свръхестествено покръстване, архиепископ Мансо и отец Бенавиде ми показаха и едно необикновено писмо. Беше изпратено от Испания, от един брат францисканец на име Себастиан Марсиля, който живее в Сория.

— Себастиан Марсиля ли? Познавате ли го?

Естебан де Переа тръсна глава:

— Не. Но в това писмо той съобщаваше на архиепископа на Мексико, че бил добре запознат с историята за следите от нашата вяра, открити сред индианците от района на Гран Кивира…

— Не разбирам. Но как един отец в Испания…?

— Нека ви обясня, отче. Инквизиторът продължи: — В това писмо брат Марсиля молеше нашия архиепископ да положи всички усилия и да провери от какво естество са тези следи и да разбере дали това не са появленията на една монахиня, известна в Испания с чудесата си…

— Появления ли? На някаква монахиня? — Смаян, отец Салас поглади голата си глава.

— Всъщност правилният термин е проекции, защото според Марсиля тази монахиня — от францискански манастир, разбира се — имала дарбата да се билокира. Тоест, можела да бъде видяна тук, без да напуска Испания.

— И коя е тя? Може би Мария Луиса от портрета?

— Не. Става въпрос за млада монахиня на име Мария Хесус де Агреда от един манастир в Сория.

— И какво чакате тогава? — подскочи отец Салас, въодушевен. — Щом имате тези данни, защо не изпратите малка група в Кивира да направи проучване? Двама братя са достатъчни, за да…

— Кои? — прекъсна го бързо отец Естебан.

— Ако смятате, че е уместно, сам се предлагам за доброволец. Мога да взема някой от братята послушници, брат Диего например, той е млад и силен и ще ми бъде чудесен помощник в пътуването. Заедно ще изпълним мисията за малко повече от месец.

— Нека помисля.

— Смятам, че това е най-доброто решение, отче — рече съвсем уверено старецът. — Говоря езика на индианците, познават ме от години и знам по-добре от всеки от вашите хора как се оцелява в пустинята. За мен не е трудно да отида с тях до селото им и после да се върна сам, избягвайки пътищата, по които дебнат апачите.

Инквизиторът седна.

— Мисля, че няма по-голяма сила от ентусиазма, нали? — промълви той.

— И от вярата, отче — съгласи се Салас.

— Така да бъде. Ще потеглите при следващото пълнолуние, през август. След десет дена. Обучете добре брат Диего и ми донесете колкото може по-бързо новини за тази Синя дама.