Синята дама

Гран Кивира 1 август 1629 г.

Младият воин Масипа и красивата Анкти обичаха августовските нощи. От две седмици дъщерята на Сакмо излизаше тайно от къщи, покатерваше се посреднощ на покрива и лягаше по гръб до младия кекетл да гледат звездите.

Масипа не знаеше що е страх. Баща му беше овчар в едно от деветте племена в селото и той се бе научил да се справя с мрака, с вълците и с духовете в прерията. Но Анкти не бе научена на това. За Сакмо дванайсетгодишната му дъщеря беше най-скъпото нещо на света и той не искаше да я тревожи още с мрачните истории от равнините. Затуй Масипа я омайваше така, като й разказваше някои от тях.

— Къде ще ме заведеш тази нощ?

Кадифеният глас на Анкти накара юношата да потръпне.

— Да видим залеза на отомкам — отвърна той. — Скоро той ще се скрие и ще отстъпи на есенните звезди. Искам да се сбогуваме заедно с него.

— И откъде знаеш всичко това?

— Защото звездата Поночона изчезна преди два дена зад хоризонта — отвърна момъкът, сигурен като астроном, който говори за залязването на блестящия Сириус.

Двамата бегълци излязоха от селището и като стигнаха до Каньона на змията, вдигнаха лица към небето. Чувството за свобода и за сила, което изпитваха в този час, беше неописуемо.

Но тази нощ те нямаше да имат време да свикнат с мрака. Нещо неочаквано, едва доловимо, наелектризира тялото на воина и го накара да бъде нащрек.

— Какво става?

Анкти видя как спътникът й застина.

— Не мърдай! — прошепна той. — Видях нещо…

— Някакво животно ли?

— Не. Не е животно. Усети ли, че вятърът спря?

— Шшшт… Да — кимна тя и се вкопчи в ръката му.

— Сигурно е Жената от пустинята.

— Синята дама ли?

— Така става винаги, когато тя приближава. Увереността на Масипа успокои малко уплашената девойка. Младият сокол се заслуша в тишината.

— Но няма никаква светлина… — прошепна момичето.

— Да. Още не.

— Дали да не предупредим старците?

— И как ще им обясниш, че сме били тук?

Момичето млъкна. Само миг след това тишината на нощта щеше да бъде нарушена. Странно бръмчене се дочу от юг. Приближаваше бавно, но от вибрациите му затрепери цялата пустиня. Сякаш рояк скакалци кръжеше в клоните на близката хвойна, чакайки момента да ги нападне.

— Не мърдай, катеричке. Тук е!

Потънали в сумрака, двамата младежи се приближиха внимателно към мястото, откъдето идваше звукът.

— Колко странно — прошепна Масипа. — Не се вижда нищо.

— Сигурно…

Анкти не довърши изречението. Когато бяха само на десет крачки от дървото, поток светлина се спусна над него и те се вцепениха от изненада. Бръмченето тутакси стихна и този огнен водопад се раздвижи, описвайки малки кръгове около хвойната. Сякаш търсеше нещо. Или някого.

Младежите гледаха с възхита сцената, затаили дъх. Всичко стана за секунди. Ярката светлина престана да се сипе от небето. Смали се, но докато губеше сила и обем, последните й отблясъци започнаха да придобиват човешка форма. Първо се очерта главата, а след туй от последните й искри изникнаха ръце. снага, дълга дреха, крака и ходила. Поразени, бегълците паднаха на колене като пред чудо, с най-дълбоко преклонение.

И тогава чуха гласа:

— До-бре до-шли.

Беше дамата.

Гласът й прозвуча така, както го бяха описали воините, като странно съчетание между гръмотевица, песен на птица и повей на вятъра.

Нито Масипа, нито Анкти успяха да отговорят.

— Дой-дох при вас, защото знам, че вои-ните са дове-ли вече мъже-те, както заръчах…

Момчето хуман вдигна поглед към сияйната жена и се опита да каже нещо. Но не успя.

— Планът скоро ще се изпъл-ни — продължи тя. — Небес-ните хора, които ми съобща-ват как-во прави-те и ме водят тук всеки път, казаха, че сър-ца-та ви вече са гото-ви да при-емат семе-то на Истината.

Семето на Истината? Небесните хора? Какви бяха тия думи? Анкти и Масипа се хванаха за ръце. Странната реч на дамата постепенно навлизаше в ритъма на техния говор, като река, която намира руслото си след векове.

— Аз съм прате-ница на ново-то време — добави тя по-плавно. — Изпращат ме да ви съобщя, че идва нов свят. Тези, които ме доведоха, наблюда-ват отдавна вашите стъпки. Те могат да живеят сред вас, защото обликът им е човеш-ки, макар същността им да е безсмъртна. Те са анге-ли. Хора от плът и кръв, които ядоха с Аврам, бореха се с Яков и разговаряха с Мойсей.

Анкти и Масипа свиха рамене. Те не знаеха за какво им говори дамата. Но в миг си спомниха разказите на предците си за създаването на света, които те пък бяха научили от анасасите (древните) и от хопите (враговете). Младежите знаеха, че човечеството се появява по време на „първия свят“, който свършва с голяма огнена катастрофа, дала началото на още два свята. Дедите им разказваха, че в Каскара, по време на „третия свят“, боговете се скарали и повели битка за власт над хората. Качините — същества с човешки вид, дошли далеч отвъд звездите, се били едни срещу други. След това се появявали много рядко, но пак като мъже и жени от плът и кръв. И се заклели да се върнат едва в края на „четвъртия свят“ или в началото на „петия“, за да предупредят хората за наближаващата промяна.

Дали дамата не беше някоя от тях? Нима идваше да ги предупреди за края на света?

— Чуй-те ме — продължи Жената от пустинята. — Искам да ви пре-дам нещо за бели-те хора, с които ще се срещнете. То ще е доказател-ство за появлението ми. Каже-те им, че Небесната майка е с тях и че им заръч-ва да ви дадат водата на вечния живот.

— Но защо ние?… — рече глухо Анкти, смаяна от сияйната красота на жената.

— Запомне-те, водата на веч-ния живот.

— Защо ние? — повтори момичето.

— Защото има-те чисти сърца, Анкти.

Тогава гостенката вдигна ръце, сбра ги до гърдите си и се стопи сред внезапно избухналия страшен пламък. Бръмченето секна. Мракът отново завладя прерията. Искрите, дали форма на тялото на жената, бяха изчезнали безследно.

Анкти и Масипа се прегърнаха, уплашени. Нещо странно блестеше в краката им. Дамата го бе оставила за тях…