Смарагдово море

Глава 10

След като оставих последната кошница на една много признателна майка на осем деца, тръгнах обратно по следите си към къщата с два хамбара. От север прииждаха облаци, прогонвайки слънчевия ни ден, и аз ускорих крачка, за да избегна както мразовития въздух, така и хокането, задето съм закъсняла за вечеря.

Домът на Яго Робинсън беше по-скоро колиба, отколкото къща, построен от дънери, посивели от влиянието на природните стихии. Беше на един етаж и имаше малка веранда, която изглеждаше наскоро добавена, ако се съдеше по златистото дърво. По-назад в имота червените хамбари стояха като стражи, а по земята не личаха признаци, че се обработва.

Новата веранда миришеше на кедър и изскърца, когато стъпих на нея. Пуснах празните си кошници и почуках, потривайки ръце, докато чаках. След като отмина около минута, почуках отново и надзърнах в един от тъмните прозорци, надявайки се да разбера дали имаше някого вкъщи.

— Родителите ти знаят ли, че си тук? — Гласът дойде от отвън, не от вътре.

Рязко се завъртях. В края на верандата стоеше мъж с ръце, натикани в джобовете на дълго до коленете доста износено кожено палто. Накриво на главата му се мъдреше измачкана кафява шапка, а ален шал подсигуряваше неочаквано ярко цветно петно в иначе безцветното му облекло.

— Вие господин Робинсън ли сте? — попитах.

Той кимна:

— На вашите услуги. Не мога да кажа, че те разпознавам, а знам, че щях да помня, ако се бяхме срещали. Какво търсиш? Имаш кашлица? Трябва ти нещо, което да накара косата ти да расте по-бързо? Искаш бебе? Не искаш бебе? Знаеш ли, имам една панделка, за която мисля, че ще е идеална за теб. Зелена е — но не в опасно зелено.

— Опасно зелено?

— Тъмнозелено. Нежно зелено. Нищо, дето ще те вкара в беля, но има точно достатъчно блясък, че да хваща окото. И да, всички знаем ужасните последици от суетата, но между нас казано, не мисля, че има нещо лошо в една малка глезотия като тази. Струва ми се, че истинският грях е да не показваш тази красива коса, с която Урос те е дарил, нали? Ще ти дам добра цена за нея. Купи две и ще ти дам много добра цена. Влез да погледнеш.

Той влезе бавно, а аз го последвах вътре най-вече защото бях твърде стъписана от това посрещане. Уютната малка колиба се състоеше от една стая, разделена на две чрез каменно огнище на пространства за живеене и спане. Отне ми обаче един миг да различа двата участъка, защото както кухненската маса, така и малкото легло бяха скрити от безразборно струпани сандъци и торби.

Домакинът ми веднага се насочи към една купчина и вдигна от нея голяма торба, пристягаща се с връзки отгоре. След малко тършуване с елегантен жест извади две зелени панделки:

— Виждаш ли? Какво ти казах? Красиво, а? Можеш да ги пробваш, ако искаш. Ей там в онази кутия има огледало, което можеш да използваш. Всъщност продавам го на много разумна цена.

Избутах настрана панделките, които вдигна към лицето ми.

— Господин Робинсън! Моля ви, не съм дошла за това.

— О. Значи е по медицински причини, а? Разбира се, няма проблем. Да отидем при…

— Не съм дошла да купувам каквото и да е!

Той спря насред крачка и част от въодушевлението в изражението му помръкна.

— Не си дошла да поискаш от мен да дойда на църква, нали? Не мога да кажа, че съм изненадан, че биха опитали отново, и оценявам изобретателния подход да изпратят красиво момиче, но не съм…

— Може ли да млъкнете за няколко проклети секунди?

Нямах намерение да крещя, но това беше единственият начин да прекъсна бъбренето му. След няколко напрегнати мига той каза тихо:

— И така. Не си от Грашонд, нали?

— Не! Казвам се Тамзин Райт и започвам да разбирам защо всички стават толкова странни, когато спомена Яго Робинсън.

Той наклони глава:

— Яго? Никой в Констанси не ме нарича така. И за точно колко „странни“ говорим?

Облегнах се на една от грубите стени и скръстих ръце.

— Орла Микнимара ви нарича Яго.

— Откъде познаваш Орла?

— Ако спрете да се опитвате да ми продадете разни неща, ще ви кажа.

— Няма да кажа и думичка повече, кълна се. — В ненужна демонстрация на добри намерения, той затисна устата си с ръка.

Спестявайки му сложните подробности относно Бляскавия двор, обясних как сме претърпели корабокрушение, а после — доведени тук от баланкуанци и икори. Той слушаше във възхитително мълчание, но когато стигнах до частта за това как градът ни е подслонил в замяна на работа, изгуби самообладание.

— Нека изясня това. Вие сте двайсет и една на брой и те са впрегнали всички ви в принудителен труд?

— Не е принудителен. Искам да кажа, не е нищо, което бих избрала, разбира се, но те наистина ни издържат. Дадоха ни храна и нови дрехи. Нямах нищо против да се отплатя за това.

— Нови дрехи, а? — Яго огледа полата на тъмносинята ми рокля, която се подаваше изпод наметката. — Старото ви облекло неспасяемо ли беше?

— Не. Просто не беше…

— Да, знам. — Той подръпна червения си шал. — Нямаш представа колко ме тормозят заради това. Но да се върнем към теб. Значи ето те тук, изхвърлена на брега, лишена от модни дрехи, живееща при… При кого живееш?

— Самюъл Коул.

— Леле, добре. Значи са те впрегнали на работа, вероятно ти четат конско по няколко пъти на ден, а сега си тук, защото…?

— Защото трябва да стигнем до Кейп Триумф възможно най-скоро. Членовете на съвета казват, че ще ни помогнат, но не и докато времето не се стопли, така че вероятно ще чакаме цели два месеца, преди да можем дори да тръгнем! Но Орла ми каза как икорите скоро ще пътуват на юг по реката и че сте купили няколко места. Ако можете просто да отстъпите няколко от тях, тогава ние…

— Ей, ей, чакай малко. — Той вдигна ръка. — Затова ли си дошла? Да ми отмъкнеш мястото за пътуване на юг?

— Не да го отмъкна, не. Орла ще ви върне парите, за да можем да откупим местата. Вие просто трябва да ги отстъпите.

— „Просто“ да направя това, а? — Той започна да обикаля стаята в кръг, като клатеше глава. — Госпожице — как беше, Тамзин? Явно не разбирате от бизнес, в противен случай нямаше да предложите това със сериозно изражение.

— Разбирам много добре. Майка ми ръководи бизнес в Осфро… ъъ, предлага услуги на цял списък заможни клиенти. Помагах й да ги разпределя, да следи разплащането и всякакви неща.

— Добре, страхотно. А ако тя реши да си вземе няколко свободни седмици без никого, който да я замества, а онези заможни клиенти се насочат другаде, някой откраднал ли е пари от нея? Не. Но въпреки това ги е изгубила. И именно това означава отстъпването на тези места. Дойде ли пролетта, пътищата ще бъдат залети от търговия. Ако отида на юг, изпреварвайки наплива, всички онези хора в Денъм и Джойс, които чакат цяла зима, ще дойдат първо при мен. Но ако изостана, ще намерят някого другиго.

— Това не е съвършена аналогия — настоях. — Не искам от вас да отстъпите тези места без причина. Това е акт на милосърдие.

— Защо да проявявам милосърдие към някого, когото съм срещнал току-що? Искам да кажа, не съм жесток човек, но хайде сега. Майка ти би ли допуснала доходът да й се изплъзне така? Или семейството ти беше толкова тъпкано със злато, че можете да си позволите да го пилеете за хора, на които късметът е изневерил?

— Да спрем да говорим за майка ми. — Разтрих челото си и се приближих до един от прозорците. Два сиви коня пасяха до един хамбар. — А ако ви платим? Отстъпете местата, получете обратно парите си от Орла. Тогава ще ви платим за всяко място, за да ви компенсираме за това, което ще изгубите по отношение на търговията.

Яго дойде при мен до прозореца и подпря едното си рамо на стената. Свали си шапката, разкривайки буйна изрусяла от слънцето коса.

— По отношение на усета ти за бизнес може би има още какво да се желае, но си упорита, това ще ти го призная.

— Значи ще приемете?

— Не — каза той бодро. — Е, тоест вероятно не мога да приема това, за което си мислиш, каквото и да е то. Виждаш ли всичко това? — Той посочи важно към купчините. — Имам още в хамбарите. За да наваксам, че няма да го продам по-рано… Искам да кажа, вероятно ще изгубя по две златни монети в печалба за всяко място, от което се откажа. А аз подсигурих петдесет места. Да ти се намират сто златни монети, които просто ей така се търкалят наоколо?

Не буквално, не. Но някъде в Грашонд купища стоки, струващи много повече от това, наистина се търкаляха наоколо. Булките от Бляскавия двор обикновено струваха над сто златни монети. Със сигурност Джаспър щеше да приеме разделянето с допълнителна собственост като добра сделка, за да ни върне навреме.

— И дори не знам дали ни трябват петдесет места — промърморих, мислейки на глас. — Моряците могат да се погрижат за себе си. Но имаме нужда от място и за товара си.

— Ти наистина ли обмисляш това? — Яго се приведе напред и се взря удивено в лицето ми. — Чу ме да казвам „сто златни монети“, нали?

Срещнах очите му, които бяха в странен зеленикав цвят. Не — всъщност бяха в два различни нюанса. Едното — чисто зелено, другото — смесица от зелено и лешниково.

— Да — каза той неочаквано, — не са еднакви.

— Съжалявам. Нямах намерение да зяпам.

— О, можеш да ме зяпаш колкото искаш. Освен това съм свикнал. Хората по тези места мислят, че очите ми са някакъв знак на разпътните ангели.

— Хората са глупави. Очите ви са изумителни. И така, всъщност нямам толкова много пари под ръка, но имам много стоки, които са равностойни на тях.

— Изумителни, а? — Той наклони глава и няколко секунди ме изучаваше с крива усмивка. После, връщайки се отново на темата, каза: — Трябват ми пари в брой. Вече имам твърде много за търгуване и недостатъчно място, за да го държа.

— А бижута? Те са малки. Лесни за обръщане в монети.

— Вярно. — Той се заигра с периферията на шапката си, докато мислеше. — Ще зависи от бижутата, предполагам. И тогава ще трябва да се споразумеем за по-висока сума. За да компенсираме заплащането за обмена и неудобството.

— Колко по-висока? — Чувствах се, сякаш разрешението на проблемите ми беше точно пред мен — само дето това разрешение беше като вода. Всеки път щом се опитах да го уловя, то се изплъзваше през пръстите ми.

— И… — Яго се отдалечи и отново започна да крачи. — Дори и да си получа парите обратно от Орла, все още трябва да платя за транспорт на юг с някакви други средства. Това е още едно заплащане.

— Да ни прецените ли се опитвате? Нужно ни е да стигнем до Денъм!

— А мислите, че на мен не ми е нужно?

— Мисля… Мисля, че бихте могли да покажете малко повече сърце — казах неубедително. Зараждаше се главоболие, както и раздразнение. Знаех, че в края на краищата, ако беше твърдо решен да замине, никоя сделка, която можех да предложа, нямаше да има значение.

Яго се почука с пръст по гърдите:

— Имам много, повярвайте ми. Даже се разтупка, когато ви видях пред вратата си. Но хайде — извадете най-силния си коз. Трогнете ме до сълзи и ми кажете защо всъщност толкова изгаряте от нетърпение да стигнете до Кейп Триумф. И не казвайте, че е за да се махнете от Наследниците, защото всички искаме да направим това.

Стиснах перваза на прозореца и погледнах отново навън, докато си събирах мислите. Вече не виждах конете. Трогнете ме до сълзи. Той се пошегува, но като нищо можех и да успея, ако му разкажех за Мери. И въпреки това… как бих могла? Бях се вкопчила в тайната си така ожесточено, че дори не я бях разкрила на най-добрите си приятелки, съсипвайки в резултат едно приятелство. Защо бих издала всичко на един непознат?

— За да си намерим съпрузи — казах най-после. — През последната година бяхме в нещо като училище за обноски. Нарича се Бляскавият двор. Водят момичета от Осфрид и ни показват на вечери и балове с надеждата да срещнем заможни кандидати.

Мълчание. Проточи се до безкрайност. Озадачена — тъй като това беше най-дългото време, което беше изкарал, без да говори — се обърнах да видя какво беше станало. Объркване изпълваше онези зелено-златисти очи.

— Това — каза той — е невероятно.

В мен възкръсна искрица надежда:

— Значи ще ни помогнете?

— Какво? Не, разбира се, че не. Просто искам да кажа, невероятно е, че това е доводът, който се опитвате да изтъкнете. Вижте, съжалявам за вас и за положението ви. Наистина. Но хайде сега. След около месец сте на път. След още два месеца сте обратно при този Бляскав двор, обличате се отново в ярки цветове и пиете шампанско с някакъв мъж, който иска да ви държи в лукс до края на живота ви. И знаете ли какво? Колкото повече го описвам, толкова повече не мисля, че наистина ми е жал за вас. Всъщност сега се чувствам по-малко виновен, задето ви отказах, отколкото преди. Рухването на финансовото ми бъдеще е много по-трагично, отколкото това, че на вас ви се налага да почакате малко по-дълго, за да упражните онова, което, сигурен съм, са внушителни умения за флиртуване с богати мъже. Знаете ли, някои може дори да кажат, че вие сте тази, на която й липсва сърце, задето изобщо ми предлагате това.

— Не знаете нищо за мен! — Пулсът ми се учести от възмущение и свих ръцете си в юмруци отстрани до тялото.

Яго вдигна ръце:

— Дадох ви шанс да ми разкажете.

Сълзи на безсилно раздразнение боднаха очите ми и забързано се отдалечих да разгледам най-близката купчина сандъци, преди да е забелязал. В един сандък имаше безразборно нахвърляни чилета прежда, тиранти, тенекиени чаши и няколко играчки. Измъкнах една дървена кукла и прокарах пръсти по лицето й, изрисувано с яркосини очи и розови бузи. Бях спестила за кукла на старо, много подобна на тази, за последния рожден ден на Мери и почувствах непоносимо стягане в гърлото, мислейки си как щеше да навърши четири без мен. Бях й написала цели страници с пожелания за рождения ден, преди да тръгна от Осфро, и бях заделила малко пари за подаръци, които да оставя на съхранение при мама. Отново и отново си бях напомняла, че цялата сърдечна болка щеше да си струва, когато с Мери се съберяхме в Кейп Триумф.

Само дето бях тук в Грашонд. Без изгледи за измъкване.

Подът изскърца от стъпките на Яго и усетих как спира точно зад мен. Когато проговори, тонът му беше мек:

— Защо Орла изобщо ви е предложила това? Тя обикновено не полага особени усилия да помага на колонисти.

— Аз… не знам. — Не бях осъзнала напълно колко странна може да е тази нейна сделка. — Пътувахме заедно. Дадох й малко арника, това е.

— На добра цена? Аз вероятно бих могъл да дам по-добра.

Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да те отведе до Кейп Триумф.

— Само това ли можете да кажете? — Оставих куклата и закрачих с тежки гневни стъпки към вратата. — Довиждане, господин Робинсън. Ако не можете да продадете местата, добре, но не съм някаква пътуваща атракция, отбила се да ви позабавлява този следобед! Това е моят живот, моят свят — не някаква шега!

Той се приближи припряно до мен, кривата усмивка изчезна:

— Ей, чакайте, никога не съм казвал, че това е шега…

— Не, просто се държахте така! Дойдох тук да ви направя сериозно предложение — много честно, бих могла да добавя. А сега, защото си помислихте, че е забавно да си поиграете с мен, вероятно ще закъснея за вечеря. Сега ще ме накарат да преписвам свещени текстове цяла нощ.

— Ау, не си тръгвайте така. — Той затърси наоколо и грабна панделките. — Вземете поне тези. Две за една.

— Приятен ден, господин Робинсън.

Отворих рязко вратата, а после спрях за миг на прага, хвърляйки поглед назад през рамо.

— И само за ваше сведение, не й взех нищо за арниката. Можете ли да предложите по-добра от тази сделка?

Затръшнах вратата и забързах по пътя, като се боях, че ще тръгне след мен. Тъмните облаци бяха превзели изцяло небето и това добре допълваше мрачното ми настроение. Надолу се носеха разпръснати снежинки и подритвах мъртви листа и буци лед, докато вървях, опитвайки се да не изкрещя гнева си към света. Не че имаше някой да чуе. Щом се върнах на пътя край потока и продължих към къщата на Коул, не виждах други домове или ферми. Може би едно хубаво крещене би ме накарало да се почувствам по-добре. Не, нищо нямаше да ме накара да се почувствам по-добре.

Навярно беше твърде много да се надявам, че един непознат ще ми помогне. А Яго беше прав, че не молех точно за дреболия. Речният маршрут на икорите беше още по-ценен, отколкото първоначално бях смятала, сега, когато бях по-наясно с пътуването на север. Дори онези, които се осмеляха да тръгнат по пътищата, не можеха да придвижат такъв голям товар като речните баржи. Яго имаше пълно право да иска да задържи плячката си.

Но можеше да е по-мил по отношение на цялото нещо.

Отмахнах снега от очите си и затегнах наметката си. Предположих, че всъщност не се беше държал безчестно. Не точно. Подигравателно? Това беше по-близо. Дали изобщо в някакъв момент беше обмислял сериозно да ми помогне? Той просто мислеше, че искам да стигна по-бързо до роклите и шампанското. Откъде можеше да знае, че се опитвах да стигна до човека, когото обичах най-много — който се нуждаеше от мен най-много — на света?

Почувствах силна болка, когато се сетих отново за предстоящия рожден ден на Мери. Бях оставила на мама купища писма и каквито подаръци успях да скалъпя. Дали беше достатъчно? Дали Мери изобщо я беше грижа за писмата, за чието писане полагах такива старания? Може би дори не слушаше, когато ги четяха на глас. Беше толкова, толкова малка. Достатъчно малка да не разбира много неща. Достатъчно малка да забравя неща по-лесно от възрастните. Безопасността и благополучието й винаги бяха на първо място в мислите ми… но бяха следвани плътно от дълбок страх, че може би след всичко, през което преминавах, Мери ме забравяше.

Вятърът рязко дръпна надолу качулката ми и се наведох да я затегна отново. Когато го направих, излязох от тъмната спирала в ума си и огледах хубаво какво става около мен. Валеше сняг. Силен сняг. Онези случайни дребни снежинки, които бяха паднали най-напред, когато си тръгнах от дома на Яго, бяха отстъпили място на постоянен, гъст снеговалеж и снегът бързо се трупаше. Черният път вече беше почти напълно покрит. Отново тръгнах, внезапно спомняйки си съвсем ясно как всички казваха колко непредсказуеми са виелиците по тези места.

Едва ли имах да вървя още много надалече обаче. Имах доста ясен усет за начина, по който бяха разположени пътищата, и макар да не бях минавала по този по-рано, по мястото, където се пресичаше с другите, знаех, че до къщата на Коул нямаше повече от половин миля. Просто трябваше да остана на пътя.

Вятърът си играеше на криеница: понякога си кротуваше за известно време, а после се надигаше в такъв яростен порив, че едва не ме събаряше. Прииска ми се да се бях сетила да помоля Яго за ръкавици. Вероятно можеше да ми предложи удивителна сделка. Снегът ставаше все по-гъст и по-гъст. Покри миглите ми, а все по-леденият въздух смрази носа и устата ми. Най-обезпокоителното обаче беше, че още не бях стигнала до къщата на Самюъл. Бях сигурна, че досега трябваше вече да съм я видяла, освен ако пресмятанията ми не бяха коренно погрешни. Това ми се струваше не твърде вероятно. Беше далеч по-просто от лабиринта на улиците на Осфро и бях сигурна, че къщата ще се покаже всеки момент.

Но щях ли да я позная? Главният път, по който бях влязла в града, се спускаше пред имота на Коул. Този път край потока се спускаше зад него. Къщата на Самюъл беше една от по-големите в Констанси и щеше да е лесна за забелязване от разстояние — освен ако видимостта ти не е сериозно възпрепятствана.

Огледах вихрещия се бял свят. Какво да правя? Още не можех да съм сигурна, че наистина бях пропуснала къщата, така че ми се струваше преждевременно да се връщам по следите си. Но ако я бях подминала, тогава какво щеше да стане с мен, ако продължах да вървя? Обущарят беше казал, че живее успоредно на нея, така че може би щях да се натъкна на дома му. Или който и да е дом. Но какво, ако не се натъкнех? Какво, ако пътят край потока лъкатушеше и излизаше от града и в крайна сметка започнех да се лутам изгубена в гората? Няма да се луташ дълго, изтъкна един услужлив вътрешен глас. Първо ще измръзнеш до смърт.

Без отговори, продължих да се тътря с усилие напред. Все още виждах очертанията на дърветата покрай пътя и проверявах внимателно за каквато и да е следа от по-голяма постройка отвъд тях. Заради жилещия сняг беше трудно да се съсредоточа и всеки път щом се опитвах да го изчистя от очите си, около тях замръзваха сълзи.

На два пъти без малко не се отклоних от пътя и го осъзнавах едва когато пред мен изведнъж се появяваше дърво. Заради вятъра и лошата видимост беше трудно дори да се движа в права линия надолу по пътя. Сигурно бях подминала къщата на Коул. Трябваше да се върна. Студът започна да сковава както тялото, така и ума ми. Обзе ме силен порив просто да поседна, докато обмисля нещата. Бях толкова уморена. Една малка почивка щеше да ми помогне да взема решение…

Не, Тамзин! Ако се предадеш сега, никога няма да стигнеш до Кейп Триумф. Нима ще изоставиш Мери заради малко сняг? Мисълта рязко ме накара да се съвзема, когато коленете ми започнаха да се подгъват. Не бях победена. Не още.

Изпълнена с решимост, се обърнах обратно към пътя, по който бях дошла. Бях направила само няколко стъпки, когато едва доловимо различих странен звук отвъд вятъра. Надникнах и се опитах да разбера откъде идва. Сега халюцинации ли имах? Не, звукът беше истински. Беше металически и рязък, усилваше се и приближаваше.

Звънчета.