Смарагдово море

Глава 9

Започнах работния си ден в дома на Честър Удс, вдовец с просторна къща, разположена точно до голям, обществен кладенец на площада. Той беше зает да разчиства земя в наскоро купената си ферма извън града и беше предложил дома си като място, където да работя. Имах списък от семейства, които се нуждаеха от услугите ми, и след като научих от един съсед къде са ломовете им, измислих план, подобен на онзи, който мама беше използвала. Излязох и събрах товарите с дрехи за пране от онези домакинства, разположени най-близо едно до друго, изпрах ги и ги оставих да съхнат, докато взема следващата партида.

Намерих писалка в къщата и си позволих малък отдих. С хартията на Гидиън седнах да съчиня първото си писмо в Грашонд.

Ефикасните ми методи бяха предостатъчна компенсация за забавянето от тази сутрин, а дрехите изсъхнаха бързо в ясното време. Но о, какви щети нанесе това. Към края на следобеда от мен се лееше пот заради парата. Ръцете ми вече започваха да загрубяват и знаех, че ще стане още по-зле. Честър държеше мехлем в кухнята си и аз използвах по малко всеки ден с надежда да забавя пораженията. Утешавах се с мисълта за копринени ръкавици в Кейп Триумф.

През следващите няколко дни животът навлезе в стабилно, макар и скучно русло. Семейство Коул спазваха строго разписание за храненията и труда, а малкото свободно от домашни задължения време, което имахме вечер, често биваше прекарвано в дневната. Самюъл или Гидиън избираше пасаж от свещените текстове, молеше една от нас да го прочете на глас, а после насърчаваше обсъждане. Въпреки че „обсъждането“, изглежда, включваше най-вече папагалско повтаряне на написаното в книгата.

След това имахме малко преминаващо под надзор време за „общуване“ в дневната, но беше трудно да се говори свободно в присъствието на Самюъл или Дайна. Дори и да не участваха пряко в някой разговор, един от тях винаги се навърташе бдително наблизо. Разговорът ставаше по-лесен, когато при нас дойдеше Гидиън. Той носеше със себе си онова заразително добросърдечие и обичаше да говори с нас за Осфро и онова, което бе пропуснал през времето на отсъствието си. Освен това ни помагаше да се приспособим към Грашонд. Като външен човек той имаше добър усет за това кои от порядките на Наследниците можеше да пренебрегнем случайно.

— Какво мислите, че правят точно сега? — попита Ванеса по време на кратко затишие една вечер. — Момичетата в Кейп Триумф?

— Скърбят за нас най-вероятно — предположи Дамарис сухо.

— Джаспър може и да оплаква загубата на доход, но никой от другите не ни познават — каза Уинифред. — С изключение на Марта. Познавам я от нашия окръг, а тя познава другите момичета от Суон Ридж, разбира се. Но ти — Тамзин. Сигурно ще изплачат цели кофи сълзи за теб.

— А дали? — Тъмните очи на Дамарис заискриха, въпреки ужасната тема. — Колко безскрупулна беше ти в Блу Спринг? Ако и там си била така решителна и напориста, както на кораба — твърде съсредоточена, за да завързваш приятелства, използваща цялата си енергия, за да „постигаш нещата“ — тогава може би няма да са твърде съкрушени заради това.

Раздразнено срещнах закачливия й поглед:

— Да, да, ако щете вярвайте, наистина имах приятелки там.

Гидиън хвърли поглед между нас: по фините му черти се изписа любопитство:

— Защо да нямаш? Струваш ми се като човек, който си създава приятелства навсякъде.

Момичетата, с които делях една стая, се засмяха: всички, с изключение на Дамарис. Тя се вгледа внимателно в Гидиън, хвърли поглед към студеното изражение на Дайна, а после каза:

— Е, разбира се, че си създава. Ние просто се заяждаме с нея, това е всичко. Тя просто има един от онези особени характери, но пък и вие също. Именно затова се разбирате толкова добре.

— Достатъчно — обади се Дайна от отсрещния край на стаята. — Нищо чудно, че главите ви са толкова празни, ако това са глупостите, за които говорите. Всички се качвайте да си лягате.

Съквартирантките ми и аз забързахме към таванското помещение. Ако не броим отиването на работа в града, времето за лягане беше единственият свободен момент, който имахме, за да говорим насаме. Често беше и единственият ми шанс да пиша писма, така че обикновено се оказвах заета с по няколко неща — да пиша и да говоря едновременно.

Уинифред потисна една прозявка, докато ме гледаше:

— Вече ще си написала цяла книга, докато всички тези твои писма стигнат до близките ти.

— Писмото, което написа на Джаспър, замина ли? — попита Ванеса, като нахлузваше една от бодливите нощници през главата си.

— Вчера — отвърнах. — Един фермер потегляше на изток към Уочфул. Взе със себе си част от пощата на града, което беше късмет. Но пак ще трябва цяла вечност да прекоси Грашонд, а после кой знае колко често кораби превозват поща долу по крайбрежието? Вероятно ще пристигнем там преди писмото.

— О! — Ванеса седна на леглото с кръстосани крака. Понякога имаше весела и безгрижна природа, напомняща за тази на Аделейд, но тази вечер беше необичайно унила. — Надявах се, че писмото ще стигне там, преди някой да е писал на семействата ни у дома за нас и кораба.

Мълчание. Оставих писалката си и срещнах погледите на другите. В цялото си съсредоточаване и решимост да стигна до Мери, изобщо не бях обмисляла тази възможност. Знаех, че Мира и Аделейд вероятно ме смятаха за мъртва. Бяха близо до Сивата чайка, когато пострадахме. Загубата ни сигурно им беше нанесла внезапен и остър удар и сърцето ме заболя, когато си представих как са реагирали на предполагаемата ми смърт. Натрапчивият спомен за измъченото лице на Мира от навечерието на отплаването ни беше гравиран в ума ми. Колко по-лошо беше сега? А Аделейд… Не можех да си представя и нейната болка. Защото независимо как бяха приключили нещата между нас, знаех, че тя щеше да скърби за мен, и то силно. Сърцето й беше голямо.

Но близките ми? Те ми се струваха толкова далечни и изолирани в Осфрид, откъснати от каквото и да е от това. Колкото и трудно да беше временното ми препятствие със Сивата чайка, мислех за него като за проблем, обвързан с Адория. Неудобството засягаше мен и щях да се погрижа да се оправя с това — в крайна сметка, надявах се, преди да се отрази по някакъв начин на мама, татко и другите.

Но разбира се, Джаспър щеше да пише на семействата ни. Въпросът бе: колко скоро?

— Корабите вероятно още не пътуват обратно на изток — казах най-накрая. Наложи се да сведа очи към писмото да не би приятелките ми да разчетат съмненията ми. — Той не може да изпрати нищо.

Другите момичета се отпуснаха, но съвсем леко. Ванеса попита:

— Чула ли си нещо по въпроса кога ще тръгнем на юг?

— Чакат времето да се проясни.

Уинифред се разведри:

— Тогава едва ли остава още дълго. Не е валял сняг, откакто сме тук, а по земята не е останал почти никакъв.

Още не можех да вдигна поглед, знаейки каквото знаех.

— Тогава съм сигурна, че скоро ще чуем нещо. А все още имат да правят много планове. Тук сме от по-малко от седмица.

Скърцане по стълбите беше единственото, което ни предупреди, преди Дайна да пристъпи през прага:

— Вие четирите още ли сте будни? Прахосвате свещи. А ти — тя се обърна към мен с ръце на хълбоците. — Хабиш хартия.

Дописах последната си дума.

— Гидиън ми даде тази.

— А Урос ни даде света. Това не означава, че имаш право да злоупотребяваш с което и да е от двете. Гидиън е грижовен, щедър човек и най-вероятно е вярвал, че ще ти помага с някое и друго писмо от време на време — не с безкрайни писания всяка вечер! — Дайна вдигна снопа бяла хартия.

— Хей! — Скочих на крака. — Това е мое.

— Нищо в това домакинство не е твое. Ще задържа това и ще ти отпускам по един лист на свещени празници. Така няма да я пропилееш и да изчерпиш запасите му — защото той несъмнено ще продължи да те снабдява. От доброта и по задължение, разбира се. Правя това за доброто на всички.

— „Бъдете предпазливи с онези, които твърде бързо действат във ваш най-добър интерес, а още по-бързо ви казват, че го правят. Твърде често вашите най-добри интереси стават неразличими от техните.“

Това удивително цитиране на свещените писания бе изречено от Дамарис. Сериозното й изказване бе подкопано от дръзка усмивка, която стана по-широка, когато видя как Дайна зяпва.

— Какво? — попита Дамарис невинно. — Имаше го в един от пасажите, които ми възложихте да прочета тази сутрин. Опитвах се да приложа наученото в ежедневния си живот. Направих ли го правилно?

Дайна пребледня като платно, после почервеня, когато я обзе ярост.

— Мислиш, че това е забавно? Да цитираш свещените книги за свои собствени коварни цели? Това е богохулно и нечестиво.

— Нечестиво ли? — Пристъпих няколко крачки по-близо до Дамарис. — Не мисля наистина…

— Не ме е грижа какво мислиш! — Очите на Дайна пламтяха. — Всичките сте грешни и себични и ангелите ви накараха да претърпите корабокрушение тук, за да се научите на смирение. Дамарис — последвай ме. Тъй като си въобразяваш, че така добре си запозната със свещените писания, можеш да седнеш край огнището и да препишеш първите три глави от Завет за ангелите, преди да си легнеш да спиш.

Когато Дамарис понечи да тръгне към вратата, протегнах ръка да й препреча пътя:

— Това е огромно! Ще й отнеме половината нощ.

Дайна ме изгледа хладно:

— Навярно би искала да й правиш компания и да препишеш следващите три?

Канех се да процедя в отговор: „Само ако мога да използвам хартията на Гидиън“, но после улових погледа на Дамарис. Тя поклати съвсем лекичко глава и след миг на нерешителност отпуснах ръка и я оставих да продължи.

Чух я да се връща часове по-късно дълго след като останалите от нас си бяха легнали. Повдигнах леко глава и надникнах към малкия прозорец, който изглеждаше сив в предутринната светлина. Сгуших се обратно под тежкия юрган, но не можах да заспя. Сутрешното ни събуждане дойде твърде скоро и Дамарис се измъкна упорито от леглото, макар и със замъглен поглед.

Всеки път щом Дамарис се прозинеше на закуска, Дайна изглеждаше все по-горда със себе си. Искаше ми се да изтръскам тази самодоволна усмивка от нея. Гидиън, в блажено неведение за драмата, разиграла се снощи, продължаваше да разговаря с мен за някакъв мост, който бил построен в пазарния окръг, след като той си беше заминал.

Най-накрая, забелязвайки, че вниманието ми се отклонява към Дамарис, той й каза:

— За бога. Сигурно не си спала много добре.

Тя успя да се усмихне слабо:

— Спах много добре. Просто не спах много дълго. Легнах си късно. Увлякох се в четене.

— Разбирам — каза той. — Е, опитай се да бъдеш малко по-внимателна тази вечер — макар да знам колко е трудно, когато си на средата на хубава книга.

— Чудесен съвет — каза тя сладко. — Благодаря.

По-късно, когато с приятелките ми стигнахме градския площад и се готвехме да тръгнем на работа, задържах Дамарис.

— Когато свършиш с приготвянето на храната, ела да ме намериш у Честър. Половината ми доставки се припокриват с твоите. Аз ще ги занеса, а ти можеш да се прибереш по-рано и да се наспиш.

Тя примигна изненадано:

— Какво? Не. Не мога. Ъъ, не можеш да направиш това…

— Разбира се, че мога. Казах ти, на път ми е. А ти имаш нужда от почивка.

Тя се прозя:

— Мислиш, че Дайна ще ми позволи?

— Мисля, че ще трябва да си достатъчно потайна, за да се вмъкнеш, без да забележи.

— О, Тамзин — каза тя и се засмя, — радвам се, че си с нас.

Хубавото на това да имам работа, заради която трябваше да излизам толкова често, беше, че бях получила добра възможност да изуча града и обитателите му. Макар и представляващ само частица от неговия размер, Констанси не беше толкова различен от пазарния окръг в Осфрид. Хора и коне сновяха по улиците, отправили се по различни задачи, занаятчии изработваха предмети, търговци продаваха стоките си. Обитателите, покрай които минавах, ми се струваха не толкова нелюбезни, колкото предпазливи, но пък и ние бяхме непознати, пристигнали заедно с икори и баланкуанци. Не упражнявахме техните порядки и идвахме от място, което всъщност ги преследваше за тези порядки. Настойчиво се стараех да се държа вежливо и почтително, надявайки се, че жителите на града в крайна сметка ще ни приемат.

Отношението ми сигурно беше постигнало нещо, защото старият обущар, който живееше до Честър Удс, ме поздрави, докато тръгвах с последната си доставка за този ден.

— Накъде сега? — попита той и докосна за поздрав шапката си.

Усмихнах се в отговор, пуснах долу кошниците си и посегнах за ръкавиците си.

— Семейство Рандал, семейство Джонсън и Калвин Милър. После си отивам у дома.

— Пътя покрай потока ли ще хванете?

— Не, аз… — Ръкавиците не бяха в джобовете ми. В името на Шестте. На някое от местата, където спирах днес, ли ги бях оставила? Потиснах една въздишка и вдигнах обратно кошниците. — Извинявайте. Какво казвах? О, ще тръгна по северния път. Така ме упъти някой по-рано.

— Не. Спестете си време по пътя край потока. След като отидете у семейство Рандал, тръгнете към училището и ще се натъкнете на пътечка. Не се тревожете — става по-голяма. Останете на нея, а тя ще се извие нагоре, докато лъкатуши и излиза от града. Минава точно покрай езерцето, на което живее Милър, а после пресича северния път точно на юг от семейство Джонсън.

Имах доста добър усет за посока и се опитах да сглобя всичко.

— Ако е там, където казвате, сигурно съм прекосявала пътя край потока преди.

Той се почеса по челото и кимна:

— Със сигурност. Помните ли една овощна градина? Това е земята на Албърт Трейс, точно на кръстопътя. На север след нея е земята на Джейкъб Робинсън, после фермата на семейство Джонсън половин миля по-късно.

Едва не изпуснах кошниците:

— Имотът на Дж-Джейкъб Робинсън ли?

— Е, той го наема. Сигурно сте минавали и покрай него — има два червени хамбара. — При тези думи обущарят направи гримаса. — Познавате ли го?

— Просто чух името, това е всичко.

— Той ще замине съвсем скоро и прав му път. Не ни трябват неприятности като тези, дето ги създава той. — Обущарят присви очи към небето. — Ако изчакате още час, мога да ви откарам, когато си тръгна към къщи. Пътят край потока минава точно зад дома на Самюъл Коул, а аз живея недалеч след него.

— Не, благодаря. — Вече закъснявах повече от обикновено заради това, че правех доставките на Дамарис. Освен това оформях план. — Обаче го оценявам. Само ще довърша това сега — не искам да карам тези хора да чакат.

Тръгнах си забързано, сърцето ми блъскаше силно. Джейкъб Робинсън! Или Яго Робинсън. Което и да беше, помнех червените хамбари. Трудно беше да не ги запомня, тъй като никоя друга постройка в Констанси не беше боядисана в ярък цвят. Думите на обущаря отекнаха в ума ми: Не ни трябват неприятности като тези, дето ги създава той. А Гидиън по своя деликатен начин в действителност също не се беше изказал добре за Яго.

Но не можех да подмина шанса. Мислех за Мери, както винаги, но след наказанието на Дамарис бях по-мотивирана от всякога да ни измъкна оттук. Всички постоянно казваха, че аз успявам да направя нещата. Беше време да докажа, че мога.