Смарагдово море

Глава 4

Въпреки не особено доброто първо впечатление, което оставих, не прекарах цялото плаване като абсолютен парий. Пътуването беше твърде дълго, пространството — твърде малко. С другите момичета трябваше да общуваме помежду си, макар че това общуване никога не стигаше отвъд абсолютно необходимите разговори, налагащи се, за да съществуваме съвместно. И с течение на времето открих, че вече изпитвам по-малко гняв към света. Онази пламтяща ярост намаля, превръщайки се вместо това в студена, тежка като олово потиснатост, която се бе загнездила под лъжичката ми.

Без светски живот нямах кой знае какво за правене през онези дълги дни. Имах писмата си, разбира се, и продължавах да пиша на Мери и близките си поне по веднъж на ден. Смятах да дам на Мери нейните, когато пристигнеше в Кейн Триумф, и щях да изпратя другите в Осфро, когато намерех кораб, пренасящ поща.

На борда имахме оскъдна библиотека, но четенето всъщност не подобряваше настроението ми. Книгите, които Джаспър беше изпратил с нас за наше „развлечение“, до една бяха посветени на Адория. Някои просто съдържаха сухи описи на флората и географските особености. Голям брой обаче съдържаха разкази за трудностите, пред които се бяха изправили колонистите. Чума. Нападения от икори. Глад. В младостта си бих погълнала жадно такива ужасяващи разкази за далечна земя, но те губеха привлекателността си сега, когато въпросната земя вече не беше толкова далечна.

Разбира се, имах пред себе си неочакван шанс. Плаването на борда на Сивата чайка означаваше, че можех да преценя конкуренцията си преди пристигането ни в Адория. Ако бях на Добра надежда нямаше да знам предварително нищо за тези момичета.

Никоя от тях не беше безмилостна и безскрупулна — или ако бяха, отлично успяваха да го прикрият. Това обаче не означаваше, че не представляват заплаха. Някои от намиращите се най-високо в класацията момичета от Бляскавия двор бяха тук и нямаше да са им нужни никакви гениални кроежи, за да спечелят кандидатите си. Никоя от тях обаче не бе съвършена, дори не и бившият диамант Уинифред, така че просто трябваше да се постарая, ако някога вляза в пряка надпревара с някоя заради определен мъж, да бъда подготвена.

— Забелязали ли сте как госпожа Бакстър се суети постоянно с дрехите на господин Бакстър? — отбеляза един ден Поли. Тя бъбреше с група момичета в общото ни помещение, докато аз пишех писмо в ъгъла. — Тя избира всичките му дрехи и всяка сутрин ги вади и подрежда.

— Сладко е — каза Ванеса. Бакстър бяха възрастно семейство търговци, които плаваха с нас. — Е, в общи линии. Чух, че никога не го оставя сам да реши каквото и да е по отношение на дрехите си.

— Разумно е — каза Поли. — Не можеш да оставяш такива решения на мъжете. Трябва отрано да поемеш контрола на такива неща. Точно това възнамерявам да направя.

Измъкнах лист хартия изпод писмото, което пишех на Мери. Беше списък с тайни бележки и добавих:

Ако с Поли някога си съперничехме за кандидат, който предпочиташе да избира сам дрехите си, щях да се постарая тази нейна странност да излезе наяве. А ако се случеше и двете да искаме мъж, който обичаше всичко да му се диктува, тогава щях да знам, че трябва да се покажа като още по-властна от нея.

Друг път, по време на вечеря, няколко момичета се оплакваха колко са им омръзнали сухарите — безвкусните, подобни на бисквити дажби на корабния живот. Уинифред каза:

— Знаете ли, ако се омъжите за плантатор, ще имате купища подобна храна. Когато живееш извън града, трябва да имаш запаси, в случай че някакво забавяне ти попречи да се снабдиш с припаси от града.

— Ето защо няма да живея извън града — заяви Мария.

Усмивката на Уинифред беше скептична:

— Нима? Поне половината най-богати мъже на Адория са земевладелци. Всичките ли ще ги отхвърлиш?

— Разбира се, че не. Но много от тях притежават и жилища в града. Ще се омъжа за някой такъв. Ако няма жилище в града, ще настоявам незабавно да поправи този пропуск.

След вечеря си отбелязах, че е най-добре потенциалните кандидати на Мария да са подготвени за определени разходи.

А после през поредния ден се наслаждавах на слънцето на палубата и дочух Дамарис да разговаря с един от моряците. Не се предполагаше да говорим с тях, но баща й беше рибар и тя постоянно нарушаваше правилото.

— Защо използвате квадратен възел? — запита тя мъжа. — Щом преместите онзи товар, ще се разхлаби.

Морякът, който също имаше заповеди да не говори с нас, направи гримаса и продължи да работи, без да й обърне внимание.

— Ако бях аз — продължи тя, — щях да използвам пръстеновиден възел за това.

Той вдигна рязко глава:

— Не можеш да вържеш пръстеновиден възел.

— По дяволите, мога и още как.

Това бързо прерасна в състезание по връзване на възли между двамата, което привлече ентусиазираното внимание на половината кораб. Когато привлече и вниманието на госпожица Куинси обаче, състезанието незабавно приключи. Забраниха на Дамарис да излиза на палубата една седмица.

Прибрах се обратно в каютата си, не бях наистина сигурна какво да запиша, но открих, че се усмихвам и изпитвам болка. Бях самотна. Приятелките ми ужасно ми липсваха и ми се искаше да бях послушала молбите на Мира да се сдобрим. Бях изпаднала в ярост, защото Аделейд бе изложила на опасност нещо, за което дори не знаеше, но в онези дълги, преминаващи в морско плаване дни започнах да се питам дали и тя не бе имала причини да се представи по-добре от всички, които пък бяха неизвестни за мен. Дали и двете не бяхме страдали ненужно, защото твърде много се бяхме страхували да се доверим една на друга? Това беше отрезвяваща мисъл, а фактът, че този въпрос ме поглъщаше, бе доказателство колко разсейващо беше приятелството.

И разбира се, най-много ми липсваше Мери. Никакво количество писане на писма или разузнаване нито за миг не прогонваха копнежа ми по нея. През почти целия й живот с Мери бяхме делили едно легло. В дните непосредствено преди заминаването ми за Блу Спринг бяхме започнали да я слагаме да спи с Оливия, за да направим прехода по-малко стресиращ. В имението бях чувствала остро отсъствието на Мери, но освен това бях толкова заета с работата си, че обикновено се унасях доста бързо нощем. Тук, в тясното си, люлеещо се легло, лежах будна до късно през нощта, болезнено копнеейки за топлината на Мери до мен, и ми се искаше да мога да се уверя, че дишането й си остава дълбоко и равномерно.

Толкова свикнахме с монотонността на Сивата чайка, че бурята ни завари напълно неподготвени.

Завари неподготвени и моряците. Бях на палубата, когато един от моряците на вахта забеляза злокобна сива линия на хоризонта. Взирах се мрачно в Добра надежда, който винаги плаваше наблизо. Екипажът ни се задейства с усърдие, каквото не бях виждала никога преди: крещяха и тичаха, докато трескаво бързаха да изпълнят заповедите на капитана. Онези от нас край рейлинга присвиха очи към облаците и се опитаха да разберат от какво бе породено това оживление.

— Не ми изглежда кой знае какво — каза Джоан.

Момичето, с което тя делеше една стая, Мария, кимна в знак на съгласие:

— Струва ми се като много шум за нищо.

Дори госпожица Куинси изрази скептицизъм, когато един моряк рязко й нареди да не му се пречка. Тя скръсти ръце и заби гневен поглед в гърба му, като промърмори:

— Ще си поговоря с капитана, щом всичко това се оправи. Подобно поведение не е уместно и той трябва да направи нещо, за да стегне хората си.

До нея обаче Дамарис се взираше дълго в хоризонта със сбърчено от мисли чело. Най-накрая се обърна и ни каза много тихо:

— Слезте на долната палуба.

— Дамарис — упрекна я госпожица Куинси, — няма нужда да се безпокоиш за…

— Вървете! — изкрещя Дамарис и всички подскочихме. — Ако имате поне капка разум, по дяволите, всички ще отидете още сега!

Тръгнахме, въпреки че госпожица Куинси чете конско на Дамарис по целия път — поне докато връхлетяха вятърът и вълните. Обичайното ритмично полюшване на кораба стана толкова силно така внезапно, че много от нас бяха запратени на пода. Госпожица Куинси спря да се кара или изобщо да говори каквото и да е. Сви се в един ъгъл на общото помещение с бледо и сбърчено лице. Без да знаят какво да правят, няколко момичета седнаха до нея, докато други потърсиха убежище в каютите си. Когато едно от тях предпазливо предложи да излезем навън, Дамарис го нарече с дума, която щеше да й коства затваряне в изолация до края на пътуването, ако госпожица Куинси я беше чула.

— Останете нащрек, защото може да се наложи да се върнем на палубата — съобщи ни Дамарис: кафявите й очи бяха мрачни. — Ако някой от екипажа ви каже да се качите на горната палуба, вървете. Ако видите вода в каютата си, качете се. Ако корабът не се изправи, качете се. Дотогава не им се пречкайте.

— „Ако корабът не се изправи“ ли? — попитах.

Като по даден знак Сивата чайка се люшна силно и се наклони толкова много, че стената, в която се блъснах, за кратко ми създаде объркващото усещане, че всъщност е подът. Когато корабът се люшна пак и зае първоначалното си положение, Дамарис ме стрелна с многозначителен поглед.

Повечето момичета останаха в общото помещение, затова аз отидох в каютата си, предпочитайки самотата пред всичкия плач и вопли. Седнах със сключени ръце и прошепнах няколко молитви за безопасността ни, но най-вече отправих молби Мери да бъде защитена и да се погрижат за нея, ако не се измъкна от това жива. В един момент влезе Уинифред и седна на койката си. През по-голямата част от пътуването не ми бе говорила, но след като дълги минути се вслушваше във вятъра и гръмотевиците, попита:

— На Урос ли се молиш? Или на някого от ангелите?

— На Ариниел.

Веждите й се повдигнаха:

— Защо на нея? Защо не на Кириел, за да се пребори с бурята? Ариниел само пази пътищата.

— Тогава ще знае изхода от това. Струва ми се, че е много по-разумно да се съсредоточим върху това, отколкото да се втурваме в битка. Не го казвам като обида към бляскавия Кириел.

— Надявам се, че не. — Уинифред почти ми се усмихна. — Не можем да рискуваме богохулство точно сега.

Кратко, насмешливо затишие най-сетне беляза окото на бурята и тогава стихията се върна с нова сила. След това Уинифред и аз не казахме нито дума, докато не забелязах между дъските в един от ъглите на каютата ни бавно да се просмуква вода. Подскочих стреснато с вик точно когато в помещението отекна гласът на Дамарис:

— Излизайте! Качете са на палубата! На палубата!

Уинифред вече бе излязла от стаята още преди Дамарис да довърши, но аз забързах към сандъка си, суетейки се с трескави пръсти да отворя ключалките. Дамарис подаде глава вътре и ми кресна да се размърдам, но аз не помръднах, докато капакът не се отвори. Грабнах снопа листове, в който бяха всички писма, които бях написала по време на плаването, както и рисунката на Оливия. С треперещи ръце увих листовете в парче зебло и пъхнах пакета под корсажа си. През цялото време водата продължаваше да се разпростира по пода.

Когато стигнах до стълбата, която водеше нагоре, другите момичета вече се бяха качили на палубата — с изключение на Поли и Джоан. Те насила влачеха госпожица Куинси със себе си. Нашата придружителка имаше вид на сомнамбул, безизразните й очи се взираха напред, без да виждат.

Помогнах им да я изведат, а после се присъединихме към останалите пътници в един участък на палубата, където нямаше толкова да пречим на екипажа. Около нас бушуваше кошмар. Зловещ цвят, нито черен, нито зелен, а някаква отвратителна смесица от двете, беше обагрил небето, затъмнявайки всякакъв спомен за следобедното слънце, под което бяхме стояли не толкова отдавна. От време на време над нас проблясваха мълнии и ни позволяваха да зърнем за миг надигащите се, пенести вълни. Порив на вятъра отново наклони кораба на една страна и пътниците и оборудването се хлъзгаха.

Чухме първия помощник да крещи нещо за изпомпване на вода отдолу, а после друг порив събори част от такелажа. Той рухна недалече от руля, пропускайки на косъм няколко моряци. Придвижих се на колене и надникнах през перилата, докато дъждът шибаше лицето ми. Когато блесна следващата мълния, видях единствено тъмнина по водата.

— Къде е Добра надежда! — извиках. — Какво е станало с него?

— Беше от дясната ни страна — изкрещя Дамарис. — Не знам дали още е там.

Не смеех да погледна, но отново се помолих на Ариниел да изведе и двата ни кораба от това. И се помолих, независимо как ще завърши това, Аделейд да ми прости.

Водата многократно заливаше с плясък палубата, но удивително, корабът ни винаги успяваше да се изправи отново. Когато ветровете започнаха да утихват, вече бяхме мокри до кости, въпреки че листовете ми — прибрани под корсажа ми — останаха в по-голямата си част сухи. Когато стана ясно, че сме преживели най-лошата част от бурята, бяхме принудени да понесем и мъчителния процес на изчакване да свърши нощта, за да определим степента на пораженията. Макар че корабът вече не се надигаше и спускаше върху вълните, като че ли стояхме под странен ъгъл, а водата продължаваше да се просмуква на долната палуба.

Когато слънцето изгря, се осмелихме да се измъкнем от скривалището си. Именно тогава научихме, че рулят на кораба е сериозно пострадал, а следователно и способността му да се обръща в различни посоки и това се е случило, когато такелажът падна на квартердека. Един грот близо до носа на кораба също беше претърпял непоправими щети и дори фигурата на носа на кораба беше разбита на трески. Дамарис ни каза, че екипажът всъщност вече няма как да управлява кораба, освен да гребе.

— Което може и да свърши работа — само дето капитанът е наредил на по-голямата част от екипажа да работи по запушването на пробойните — обясни тя.

Загледах се в напълно сивия свят и обвих ръце около тялото си, опитвайки се да дам някаква топлина на измръзналото си тяло.

— Как така се движим в такъв случай? Струва ми се, че се движим с добро темпо… по-бързо от вятъра. Но в това няма логика.

— Намираме се в отиващото на север течение — изрече дрезгав глас зад нас. Обърнахме се и открихме много изтощения капитан Милфорд. — Минава по брега на Адория.

Загледах се с трескав търсещ поглед натам, където смятах, че е запад:

— В такъв случай пристигнахме ли?

— Не още. Но сме близо. — Той хвърли поглед нагоре към наблюдателницата, където един моряк оглеждаше хоризонта с бинокъл. — Северното течение е бързо и в момента не можем наистина да му се противопоставим. Ще продължи да ни влачи на север за известно време, но в крайна сметка ще се наклони на запад. Веднага щом видим земя, ще накарам моряците да гребат усърдно.

— Колко на север сме? — попитах.

Капитанът прокара ръка по подгизналата си сива коса:

— Не знам. Ако облаците се разнесат тази вечер, ще мога да кажа, но точно сега просто се ориентирам по компаса. Доста на север сме от Кейп Триумф, това мога да ви кажа. Бурята и течението се погрижиха да се отклоним.

Той се отдалечи бавно, а аз се опитах да потуша безпокойството в стомаха си. Доста на север от Кейп Триумф. Какво означаваше това за нас? Щом стигнехме земя, можехме ли да вземем друг кораб на юг? Щяхме да се забавим, но пак щях да пристигна преди Мери и да имам време в изобилие да уредя положението си.

Никаква суша не се показа през този ден или на следващия. Облаците също не се разнесоха. Всичко, което знаехме, беше, че все още отиваме на север, на север, на север. Моряците не можеха да поправят пробойните и бяхме принудени да останем за постоянно на горната палуба. Екипажът качи горе колкото можа от товара, а след това продължи неуморното изпомпване, за да ни задържи над водата, докато стигнем до брега.

На третата сутрин се събудих с надеждата да видя земя, но ме посрещна единствено океан. Заради наводнен товарен отсек по-голямата част от хранителните ни припаси бяха съсипани и капитанът определи строги дажби за всички; за пасажерите — най-строги от всички.

— Екипажът върши работата — заяви той.

Крачех неспокойно наоколо: беше ми непоносимо, че съм в неведение. Къде бяхме? Дали Добра надежда беше оцелял? Дали и те се рееха без посока? Тези въпроси ме поглъщаха, докато продължавахме да се носим, до момента, в който виковете на моряците най-сетне рязко приковаха вниманието ми. Скочих заедно с още няколко момичета и чух повтарящи се викове: „Земя, земя!“.

Затичахме към перилата. Отначало хоризонтът изглеждаше същият, както през тези дълги, дълги дни. После го видях — тъмно, размазано петно върху водата на запад, което я отделяше от небето. Екипажът отново се залови оживено за работа, когато част от моряците бяха отпратени от помпите, за да хванат веслата. Бавно, тромаво, Сивата чайка се обърна, борейки се с бързото течение, което искаше да продължи да ни влачи на север. Линията на хоризонта стана по-тъмна и по-плътна. Скоро различихме дървета. И изведнъж почувствах как корабът се люшна напред, когато се откъснахме от дърпащото ни северно течение. Преодолели това препятствие, гребците напредваха все повече и повече. Започнахме надпревара с времето, опитвайки се да побързаме към сушата, преди пробойните да принудят моряците отново да започнат да помпат.

В един определен момент гребците забавиха темпото, докато преценяваха условията ни за слизане на суша. Брегът пред нас се състоеше от широки, пусти пясъчни участъци, над които в далечината се издигаше стена от внушителни вечнозелени дървета. Сивата чайка се доближи възможно най-много до брега, преди капитанът да нареди да пуснат котвата, тъй като се опасяваше, че ще се ударим в дъното или други незабелязани препятствия. Корабът не можеше да се справи с повече щети. Веднага щом спряхме, последва лудешко бързане за сваляне на хората и товара.

На пасажерите бяха предоставени само няколко от малките крайбрежни лодки и бяха нужни множество курсове, за да ни откарат до брега. Въпреки че разстоянието не беше особено голямо, минутите се влачеха, докато гледах как лодките се провират през вълните. През последния час вятърът се беше усилил и въпреки че не можеше да се мери със силата на бурята, все пак затрудняваше малките лодки. Една почти се преобърна и я спаси само умелото маневриране на един моряк.

Аз нямах такъв късмет. Доброволно предложих да се кача в една от последните пасажерски лодки и когато ни оставаха само дванайсет ярда, за да стигнем до брега, една огромна вълна ни преобърна. Посрещнах морето челно и за миг всичко притъмня, когато организмът ми беше изложен на шока от студа. Вода изпълни дробовете ми; вкус на сол се разля по езика ми. С усилие се опитах да се обърна и да докосна дъното с крака. Водата беше достатъчно плитка, за да застана права в нея, но роклята ми сякаш беше натежала с петдесет килограма. Превърна се в капан. Враг, който искаше да ме удави. На два пъти паднах обратно във водата, преди треперещите ми крака най-сетне да се задържат изправени. Кашляйки, се опитах да тръгна напред, но стъпките ми бяха неуверени и трябваше да се боря за всеки сантиметър. Борех се срещу тежката рокля, срещу вълните, срещу тинята, която засмукваше стъпалата ми.

— Дръж се, почти стигна.

Една ръка се преплете с моята и ми даде опора. Хвърлих поглед и открих Дамарис да върви с мен с уморена усмивка на лицето, въпреки че и тя беше също толкова подгизнала. Двете излязохме със залитане от морето на скалиста брегова ивица, осеяна тук-там със сняг. Острият хапещ вятър, който ни бе накарал да се преобърнем, плющеше около нас и се запитах дали е достатъчно студен, за да замрази мокрите ми дрехи. Рухнахме върху малък участък гол пясък и се сгушихме заедно. Тя леко ме потупа по гърба, докато продължавах да кашлям. Горчивината между нас изчезна.

— Ще излезе. Поела си само една глътка, това е всичко. Случвало ми се е много пъти, когато брат ми ме буташе през борда на рибарската лодка на татко. Аз обаче винаги си му го връщах. — Вместо отговор изплюх морска вода и Дамарис посочи по-надолу по брега. — И онази се преобърна. Товар, ако съдя по крясъците. Капитанът нямаше да вдига толкова шум за нас.

Изглежда, че повечето вода вече беше излязла от тялото ми, но зъбите ми не преставаха да тракат. Гледах как разтревожените моряци изправят преобърнатата си лодка и се опитват да приберат няколко поклащащи се във водата сандъка. Сивата чайка оставаше на котва, накланяйки се под остър ъгъл, докато от нея се отделяха още малки лодки. Гледката на щетите от това разстояние предизвика у мен ужасяващо ново усещане в точно колко голяма опасност сме били. Затворих очи за момент, като се опитвах да потуша страха си, опитвах се да пренебрегна студа, който се просмукваше в костите ми. Как се беше случило това? Как така седях тук, замръзвайки на изоставен бряг, когато се предполагаше да се приготвям за балове в най-бляскавия град в Адория? Това никога не бе влизало в плана. Предполагаше се да водя живот сред лукс, да се срещна отново с приятелките си и да се погрижа за Мери.

Мери.

Само мисълта за нея ме успокояваше. Когато отворих очи, се почувствах малко по-спокойна, а светът стана по-ясен. Светът. Новият свят.

Нова лодка се заклати опасно, докато прекосяваше водата, и Дамарис понечи да се надигне, за да отиде да помогне, но после лодката се закрепи и излезе благополучно на сушата. Четири момичета слязоха от нея с изплашени лица и омекнали крака. Бързо огледах другите групи, разпръснати по брега.

— Значи сме всички — успях да кажа. Усещах гърлото си разранено. — Питам се докога ще продължат да се връщат за товар.

— Докато потъне, предполагам. Капитанът изгуби поминъка си. Ще иска да измъкне всяка възможна печалба от това. — Тя махна с ръка, докато новодошлите несигурно си проправяха път към нас. — Колкото повече успее да продаде, толкова повече пари може да си върне.

— Но не може да продаде всичко. Част от товара е на Джаспър и на другите пътници.

— Да, но къде е Джаспър? Къде сме ние, като става въпрос? Капитанът ще се погрижи за себе си. А ние също, предполагам. Надявам се, че пестиш тази своя енергия, за да ни измъкнеш от тази каша.

Четирите момичета седнаха до нас и всички се сгушихме заедно.

— Благодаря на Шестте — промърмори едно. — И да ми платят, не се качвам отново на лодка.

Уинифред се загледа намръщено в Сивата чайка.

— Е, може да ни потрябва някоя, за да стигнем до Кейп Триумф.

— Може би не сме толкова далече — каза Джоан с надежда.

Гледах със завист как се сгуши в една пелерина, която бе успяла да остане суха.

— Или може би сме — отвърна Мария. — Може би ще са нужни месеци, за да стигнем там. Години.

Мелодраматичните й думи породиха мълчание и унили изражения у останалите. Години ли? Не разполагах с такова време. Имах само малко повече от три месеца. Онази искра в мен отново припламна и оживя, борейки се със студа, и аз скочих на крака:

— Няма значение къде сме или колко далече! Ще се доберем до Кейп Триумф. Вие останалите може да си седите бездейно и да се вайкате, но аз смятам да намеря госпожица Куинси и да съставя план още сега. И по дяволите, ще запаля огън!

Потеглих с гневни бързи крачки, без да ме е грижа дали ме следват, но няколко мига по-късно чух звуците на шумолящи поли и стъпки по твърдия пясък. Госпожица Куинси седеше с останалите от нашите момичета по-нататък по брега, но умът й явно беше другаде. Не беше казала почти нищо в дните след бурята.

Отметнах няколко замръзнали тънки кичура мокра коса от лицето си и се изправих над нея.

— Госпожице Куинси?

Никакъв отговор.

— Госпожице Куинси?

Нищо.

— Госпожице Куинси!

Тя трепна и вдигна поглед.

— Трябва да съберем всички заедно — казах й. — Трябва да запалим огън. А после веднага щом свалят целия товар на брега, трябва да говорите с капитана и да разберете къде сме. Той каза по-рано, че се носим на север, и може би сега има по-добра представа точно колко далече сме стигнали.

Тя плъзна поглед покрай мен, бавно попивайки с поглед дългия, пуст бряг. Във вътрешността на сушата, на запад, теренът се превръщаше в рехава гора, посипана със ситен сняг. В сивото небе не се виждаше слънце. Нямаше постройки, нито табели, нищо, което да показва, че каквито и да било човешки същества изобщо са били тук преди нас.

Госпожица Куинси облиза устни и просто каза:

— Може би.

— Може би какво? — Наведох се към нея, принуждавайки я да срещне погледа ми. — Може би ще говорите с него? Може би знае къде сме?

Тя отмести поглед:

— Има много неща за обмисляне, Тамзин.

— Нужно е да помислим за запалване на огън, преди всички да замръзнем до смърт! — Наложи се да устоя на порива да я разтърся и да й припомня, че се предполага да е по-висшестояща от нас, че е нейна работа да се грижи за групата ни. Вместо това се обърнах към другите и попитах: — Какво можем да изгорим по тези места?

— Плавей — обади се Дамарис веднага. — Ако не е прекалено влажен.

Измерих с поглед момичетата, за да преценя кои изглеждат най-малко изтощени или ужасени.

— Поли, Памела, Джоан. Вие вървете да търсите. Съберете всичко, което можете, и го подредете на онова открито място там.

Трите придобиха изненадани изражения, а после скочиха да се подчинят. Предположих, че имаше утеха в това някой да им дава указания. Докато търсеха, ние с Дамарис обсъдихме какво може да се използва за подпалки, и аз си поставих за цел да говоря високо и да се постарая госпожица Куинси да вижда жестовете и движенията на тялото ми, сякаш участваше в разговора. Очаквах да се включи всеки момент. Тя не го направи.

Когато вече имахме достатъчно материал за огън, един търговец, който бе пътувал на кораба, ни даде кремъка, с който палеше пурите си. Не след дълго той, другите пътници и останалите момичета от Бляскавия двор вече се бяхме събрали около скромните зеленикави пламъци, за да съберем каквато топлина можехме. Отново и отново потривах ръце, опитвайки се да предпазя пръстите си да не се вдървят.

Нататък в морето Сивата чайка се намираше много по-ниско във водата, отколкото беше, когато излязохме на брега. Моряците още сновяха с усилие напред-назад и на брега вече лежеше доста голямо количество товар. Приближих се бавно до купчината, без да обръщам внимание на закованите с гвоздеи сандъци, и открих пътнически сандък, който се отвори лесно. Нямах представа чий е, но пелерината вътре ми стана. Събрах остатъка от съдържанието и това на още един сандък, а после се отправих обратно към огъня.

— Хей! — провикна се един моряк. — Какво си мислиш, че правиш?

— Предпазвам ни от замръзване, не че изобщо ви влиза в работата. — Той неспокойно хвърли поглед към капитана си, който не беше достатъчно близо, за да ни чуе, но не ме спря.

Раздадох сухи дрехи първо на момичетата, които бяха влизали във водата, а после на всеки друг, който имаше нужда от още един кат дрехи — а това ще рече почти всички. Облеклото, което бяхме донесли, не беше точно предназначено за оцеляване в пустошта. Госпожица Куинси още седеше вцепенена, но някои от другите започнаха да обсъждат какво да правим по-нататък. На Сивата чайка имаше предимно товар, така че се бяха качили само четирима други пасажери, освен групата от Бляскавия двор. Двамата бяха семейство Бакстър, на които Поли се бе възхищавала. Третият пътник също беше търговец, а четвъртият бе рязък, лаконично говорещ мъж, чийто единствен план беше да намери приключения и богатство. Със сигурност вече беше постигнал една от тези цели.

Щом падна здрач, капитан Милфорд най-сетне обяви край на изпразването на Сивата чайка. Повика всички моряци обратно на брега и се взря печално в изчезващия си кораб. Отпуснах му няколко мига скръб, преди да се приближа с решителни крачки.

— Капитане, трябва да поговорим какво ще правим.

Той ми отправи унищожителен поглед, лицето му беше пепеляво:

— Няма „ние“. Вие не сте моя отговорност.

— Разбира се, че сме. Ние сме ваши пасажери.

— Пасажери на какво? — Той посочи към Сивата чайка. — Вече нямам кораб. Бях глупак да потегля толкова рано. Изобщо не биваше да оставям Мънро да ме придума за това.

Бях чула името няколко пъти по време на плаването ни и ми трябваше един миг да се сетя за кого говори.

— Капитанът на Добра надежда? Вие… мислите ли, че и те са се отклонили от курса си? Или че…

— Предполагам, че ще пристанат в Кейп Триумф. Добра надежда е по-голяма и по-тежка. Вълните доста я блъскаха, но когато я зърнах за последно, беше още невредима и се държеше. — Очите му се зареяха обратно към Сивата чайка и той въздъхна тежко. — Поне си получих част от заплащането предварително.

— И ще получите останалото от господин Торн, когато ни отведете в Кейп Триумф.

Забелязал сиянието на огъня, той се отправи бавно към него. Тръгнах редом с него: няколко моряци вървяха след нас.

— Момиче, работата ми не е да придружавам пътници. Ще измъкна моряците и товара си оттук и ще се опитам да се прегрупирам.

— Хм — обади се господин Бакстър. — Някои от тези товари са наши.

— Да. А някои са на господин Торн — добавих. — Сигурна съм, че ще ви даде щедра награда, когато върнете тях. И нас.

Капитанът протегна длани към огъня. След няколко мига погледна изпод вежди нагоре към притъмняващото небе.

— Ще ми се да можехме да видим проклетите звезди.

— Можете ли изобщо да предположите къде сме сега? — попита по-младият търговец.

— Все още право на север. Ако имаме късмет, течението ни е отнесло само до Арчъруд. Но може да сме чак в Грашонд. На сутринта ще изпратя няколко души на юг с лодките да видят на какво може да попаднат. Ако е рекъл Урос, намираме се точно нагоре по брега от някое голямо пристанище като Уочфул или Сътън. И ако не друго, наблизо би трябвало да има някое рибарско село.

— Ще отида с тях — казах веднага. Имах нужда от цивилизация. Имах нужда да се стремя усилено към Кейп Триумф.

Капитанът изсумтя:

— Няма. Няма да пропилявам мястото в лодките. Основната част от нас ще се настанят на лагер тук с товара. Можете да останете или да се запилеете нанякъде, както искате, но няма да глезя всички ви.

Няколко от моряците ни оглеждаха замислено и си дадох сметка за нова опасност, която да прибавя към растящия ни списък. На кораба екипажът беше имал изключително строги заповеди дори да не помисля да ни пипне. Но тук навън? В пустошта? Техният капитан ни беше отписал. Вече не отговаряха пред Джаспър. По-младият търговец можеше и да ни се притече на помощ, но възрастното семейство Бакстър нямаше да възпре никого.

Така щяхме да останем сами. Моряците бяха по-многобройни от нас и имаха предимството на едрия ръст и силата. Недалече от мен Мария пристъпи от крак на крак и я видях как оглежда огъня — най-вече парчетата плавей близо до краищата. Нелошо оръжие в бърза схватка, предположих. Унилото настроение на Мария бе дразнещо, но имах впечатлението, че в Осфро често се е замесвала в кавги и сбивания.

Подпрях ръце на хълбоците си, докато гледах настойчиво капитана.

— Не е нужно да ни „глезите“, но наистина трябва да ни помогнете да оцелеем тук, докато успеем да намерим помощ! Нали не мислите, че пътят ви никога повече няма да се пресече с този на Джаспър Торн? Когато разбере, че сте ни изоставили, ще съсипе репутацията на всяко ново начинание, което се опитате да започнете.

Това накара капитана да се поколебае, но един от другите моряци изсумтя:

— Тоест, ако научи какво е станало. Просто ще му кажем, че всички сте загинали и…

— Млъквай — нареди му капитанът. — Слушай, момиче, дори да можехме да…

— Какво е това?

Сепнах се при неочаквания звук на гласа на госпожица Куинси. Всъщност бях толкова удивена най-сетне да я чуя, че ми отне един миг да проумея думите й и да погледна накъдето сочеше. Там, от мъгливата гора на запад, измежду дърветата се показаха ездачи. Почти две дузини ездачи.

Отначало бяха само смътни фигури. Когато се приближиха, забелязах по-фини детайли. Сложно изработена сбруя по юздите на конете, която не приличаше на никоя, която бях виждала. Поръбени с кожички връхни дрехи с необичайни шарки. Жените носеха панталони. Някои от мъжете бяха оставили черните си коси далеч по-дълги, отколкото допускаше осфридианската мода точно сега. Всички носеха някакво оръжие, било то хладно, лък или пищов.

Капитанът промърмори нещо многословно, а после ни каза с по-висок глас:

— Разбира се. Разбира се, че това ще стане. Не сме в Грашонд. Слезли сме на суша в далечния край на проклетия Куистимак.

Извиках в ума си картата на Адория и се опитах да си представя река Куистимак. Не можех да си спомня добре точното й разположение. Намираше се в северната част на Адория, знаех това, но по-голямата част от това, което учехме в имението, бе съсредоточена върху по-богатите, търговски колонии на юг — онези, в които имаше вероятност да се омъжим. Уинифред зададе въпроса, който напираше на устните ми:

— Какво се намира в далечния край на Куистимак? Непознатите ездачи стигнаха до брега и капитанът направи гримаса:

— Баланкуанска територия.