Смарагдово море

Глава 2

В квартала, където живеех преди, имаше хора, които смятаха — и ми бяха казвали — че Мери е грешка. А аз бях удостоила тези хора с няколко побрани думи. Грешката не беше Мери. Грешката беше това, че се бях подвела по лъжите и манипулациите на баща й.

Заради работата на майка ми като перачка се беше налагало да ходя в безброй домове на хора от висшата класа, за да доставям и вземам пране, и бях непрестанно изпълнена с благоговение пред разточителството и блясъка — особено в сравнение с нашата скромна къща в пренаселен квартал. Не се срамувах от семейството си или онова, което имахме, но много се смущавах от начина, по който „по-добрите“ от нас ни гледаха отвисоко — ако приемем, че изобщо забелязваха хора като нас. За някои от тях можехме със същия успех да сме лампи или мебели. А това болеше.

Но Харолд Томас Барнет III ме бе забелязал. Хари говореше с мен като с равна, изпълнен с желание да узнае какви са интересите и мечтите ми. Споделяше и своите, а аз оставах да поговоря с него, след като доставех прането, заслепена от дружелюбния и изтънчен характер, който демонстрираше. Позволяваше ми да разглеждам богатата домашна библиотека на семейството му и да заемам книги на теми, за които бях чувала, но никога не си бях и мечтала да изуча: астрономия, философия, география и още. Оттам започна направо да ми прави подаръци — обикновени дреболии за него, осъзнах по-късно, но луксозни предмети по моите стандарти.

Когато мама откри тези подаръци и научи какво става, вече не ми позволяваше да доставям пране на него или на когото и да е близо до неговия квартал. Усилията й обаче дойдоха малко прекалено късно. Бях стигнала твърде далече, твърде влюбена в него и в представата да съм влюбена. Срещахме се тайно, а когато бяхме разделени, той беше всичко, за което мислех.

Осъзнавам, че отвъд привлекателната външност и умелите думи на Хари налице беше самата тръпка от това да имам нещо, което е мое. В едно съществувание, където намирането на храна и пари за наема никога не бяха сигурни, почти всяко решение, което взимах, трябваше да бъде подчинено на бъдещето на семейството ми. И следователно беше прекрасно да захвърля всичко това настрана и да направя нещо, защото го исках. Повярвах на Хари, когато започна да говори за женитба. Отдавахме се на мечти и планове за сватбата си и за бъдещия си дом и как близките ми можеха най-сетне да имат удобствата, които заслужаваха. Рядко обаче обсъждахме кога ще се оженим. Винаги беше по-късно. По-късно, защото на него му трябваше още време. Време да убеди баща си, време да „изясни нещата“.

Бях едва на шестнайсет в деня, когато разбрах, че съм бременна. А това бе също и денят, в който той спря да говори за брак. Всъщност изобщо спря да говори с мен.

Беше ми отнело известно време да разбера какво се бе случило — да приема, че беше приключил с мен, че бях напълно и окончателно отхвърлена. След месеци на опити да се свържа с него, най-сетне се признах за победена — но тогава се заклех, че това ще е последният път, в който ще го направя.

И именно затова, когато Джаспър Торн ми бе предложил място в Бляскавия двор, бях сграбчила шанса и бях разработила план. Вътрешната информация от Флорънс и от една бивша клиентка на пералнята, Есме Хартфорд, ми беше дала предварителни познания за подходящите неженени мъже от Кейп Триумф, които нямаше да имат нищо против съпруга, която е била омъжена преди. Бях измислила история, с която да обясня съществуването на Мери, за това как съм избягала и съм се омъжила тайно като по-млада, а после съм изгубила трагично съпруга си. Щом се омъжех, щях да разкажа на съпруга си тази история. Щеше да е шокиращо, но ако направех правилния избор, той щеше да е някой, чиято заслепяваща любов към мен щеше да приеме това. Следователно трябваше ми съпруг, който е богат, няма нищо против да се ожени за вдовица и е дълбоко влюбен в мен. Сигурна бях, че този мъж съществува там някъде, но за да го намеря, трябваше да се уверя, че имам на разположение всички варианти. Трябваше да срещна и да спечеля сърцата на толкова кандидати, колкото успеех, което означаваше, че не мога да бъда друга, освен съвършена.

Това убеждение ме тласкаше, докато се явявах на продължаващите една седмица изпити в Бляскавия двор. Учех по-дълго и по-усърдно от всеки друг. Спях по-малко и ядях по-малко от всеки друг. Единствените почивки, които си позволявах, бяха, за да пиша писма. Семейството ми щеше да има нужда от огромна партида, преди да отплавам.

Когато дойде последният ни изпит, много от другите момичета бяха със замъглени погледи. Не и аз. Влязох на изпита готова и нетърпелива. Беше част от обучението ни по етикет и изискваше да подредим подобаващо масата за официална вечеря, като в подредбата влизаха дванайсет части. Около мен други момичета стояха до масите си, малко стреснати от изобилието от чаши и прибори за хранене. Но аз се залових веднага за работа.

Една чаша за вода, друга за шампанско. Една чаша за червено вино, друга за бяло. Последна и най-малка от всички — чашка за ликьор. Подредих грижливо всички чаши, бавно оформяйки изящна дъга около горната дясна страна на чинията. Ръката ми трепереше, но от нетърпение, а не от безпокойство. В края на краищата за какво имах да се безпокоя? Можех да направя това със затворени очи и ако залозите не бяха толкова високи, можеше да се изкуша да опитам.

Салатен нож, нож за месо, нож за риба, нож за масло, нож за морски дарове. Защо трябваше да има отделен нож за риба и за морски дарове? Нямах представа, но ако нашите наставници казваха, че така трябва да бъде, значи така щях да го направя. Полираната сребърна повърхност улавяше светлината на полилеите и за един кратък, нереален миг си спомних очуканите дървени прибори, които бяхме използвали у дома. Целият ни комплект съдържаше по-малко части, отколкото проблясващите прибори, подредени пред мен. Но не задълго, помислих си. За семейството ми нащърбените лъжици скоро ще се превърнат в част от миналото.

Въпреки увереността си на два пъти проверих работата си, когато свърших. После я проверих за трети път. Истинско съвършенство. С най-хубавия си почерк написах Тамзин Райт на картичката до чинията, а после излязох от изпита, без дори да хвърля бегъл поглед назад.

Мисля, че не дишах, докато стигнах до стаята си на горния етаж на имението. Отпуснах ръка върху дръжката на бравата и затворих очи за един кратък миг, наслаждавайки се на успеха си. Бях се справила. Пристъпих вътре: опияняващата ми радост рязко се превърна в изненада, когато видях Аделейд, просната на леглото си.

— Какво правиш тук? — попитах, докато затварях вратата. — Не отиде ли на изпита за подреждане на маса?

— Разбира се. Отидох там. Направих го. Готово. — Тя разпери ръце над главата си и ми се ухили. — Чувството е хубаво, нали?

Толкова се бях съсредоточила върху собственото си представяне, че всъщност не бях забелязала кой друг е все още там. Повечето от другите, готова бях да се обзаложа. Въпреки всичкото допълнително проверяване бях една от най-бързите. Но очевидно не най-бързата.

— Колко време ти отне?

Аделейд се надигна до седнало положение и разтърси гривата си от златистокафяви къдрици.

— Не знам. Няколко минути. Не беше толкова трудно. Просто се надявам да успееш да поспиш сега. Цяло чудо е, че не се поболя от всичките тези часове учене.

В мига щом го спомена, се прозинах:

— Просто означава, че мога да спя, докато излязат резултатите. Не знам как ще дочакам да разбера как съм се справила.

— Всички знаем как си се справила. Това, което не знам, е откъде вземаш тази сила. Изцедена съм, а свърших само наполовина толкова работа, колкото ти.

— Наполовина? Доста великодушно казано.

Извадих лист хартия от бюрото си и се облегнах на горната табла на леглото си. Откъде вземах сила? Точно оттук. Скъпа Мери, започнах. Точно в този момент в мен напираха толкова много мисли и чувства, че трябваше да спра за миг, за да се овладея, преди да продължа.

Току-що се бях подписала с името си, когато Мира се върна. Многозначителното проблясваме в тъмните й очи ми подсказа, че не беше изненадана, че моите познания и безразличието на Аделейд бяха станали причина и двете да се върнем по-рано.

— Защо — попита Мира — има две различни вилици за морски дарове и за риба?

Аделейд изглеждаше удивена:

— Така ли?

— Това е мистерия, която не бива да поставяме под въпрос. — Тонът ми беше досущ като този на мистрес Мастърсън. — Това и защо тази за морски дарове се слага при лъжиците, а не при другите вилици.

Сега Мира се стресна:

— Така ли? В това няма логика.

— Нима се съмняваш в Тамзин? — попита Аделейд.

Мира се усмихна въпреки умората си:

— Никога. Правила съм някои опасни неща в живота си, но дори аз не съм толкова лекомислена, за да стигна дотам.

Следващите три дни ми се сториха като три години. Денят на празника в чест на бляскавия ангел Ваиел ни даде кратък отдих, но веднага щом увеселенията приключиха, отново се върнахме към безкрайното чакане. Почти бях готова да започна да се катеря по стените, когато най-накрая дойде вест, че Джаспър е пристигнал с резултатите ни.

— Крайно време е, по дяволите — възкликнах, като затичах към стълбите.

Мира, по-висока от мен, лесно се изравни със забързаните ми стъпки.

— Внимавай. Може да решат да ти отнемат една допълнителна точка за това.

Прехапах устна. Тонът й беше шеговит, но тук не можеше да се предвиди до какво можеше да доведе едно неволно използване на жаргона на пазарната област.

Събрахме се в библиотеката, като стояхме изправени с изящността и добрата стойка, на които ни бяха обучавали през тези дълги месеци. Джаспър изглеждаше изключително самодоволен: несъмнено си представяше купчини злато на мястото, където стоеше всяка от нас. Той ни харесваше доста, но не беше тайна, че управляваше делово начинание и винаги беше нащрек за следващата си голяма печалба. Бях доловила амбициите му много бързо, още когато му доставях прането. А той беше доловил моите.

Веднага щом мистрес Мастърсън изнесе резултатите, прилежанието и подредеността ни се преобразиха в трескаво бързане. Първото, което видях, беше, че списъкът включваше четирийсет имена. Беше общ сбор от резултатите на всички момичета във всичките имения. Очите ми веднага огледаха най-горния край… но името ми не беше на първо място. Или на второ. Беше трето, с числото 99, написано до него. Намръщена, погледнах обратно нагоре към другите две имена. Бяха от други имения: Уинифред Крей и Ванеса Тачър. Всяка от тях също имаше по 99 точки.

Извъртях се изумено:

— Как така съм класирана трета? Момичетата над мен имат същия резултат като мен!

Няколко от бъбрещите ми съквартирантки замлъкнаха. Мистрес Мастърсън, която явно не схващаше колко катастрофално беше това развитие на нещата, ме погледна изключително спокойно:

— Да. Всички постигнахте равен резултат — беше много впечатляващо. Всъщност въпросът се сведе до естетиката. Уинифред, първото момиче, ще изглежда толкова прелестно в цветовете на диаманта. Рубинът е следващият най-ценен камък, а с твоята коса той очевидно не би ти подхождал. Така че трета, като сапфир, ни се стори като…

— Сапфир? Сапфир? Всички знаят, че зеленото е цветът, който ми подхожда най-много. Смарагдът не е ли по-рядък от сапфира?

Ако не можех да получа честта да съм на най-важното място в Бляскавия двор, тогава поне трябваше да извлека някаква полза.

Шивачката, която беше придружила Джаспър, госпожица Гарисън ми се усмихна ведро:

— Зеленият ми плат още не е пристигнал. Вероятно ще се появи едва една седмица преди да отплавате.

— А категориите са приблизителни — добави мистрес Мастърсън. Ясно ми беше, че според нея проявявам дребнавост, но тя не можеше да разбере колко много исках — нуждаех се от него — всяко преимущество, до което успеех да се добера, за да подсигуря успеха си в Адория. — Стремим се по-скоро към определен диапазон от скъпоценни камъни. Сметнахме за най-добре просто да изберем сапфира, за да може тя да се заеме с изготвянето на гардероба ти. В противен случай ще работи в последната минута.

— Е, може би може просто да шие малко по-бързо, по дяволите. — Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра.

Мистрес Мастърсън побеля като платно:

— Тамзин! Държиш се неподобаващо. Ще приемеш сапфира и ще си благодарна, че си сред трите най-добри. И ще внимаваш какъв език държиш.

Укорът й ме върна рязко към важните неща. Сега не беше моментът да давам воля на емоциите си. Преглъщайки гнева си, аз си поех дълбоко дъх и се надявах, че изглеждам, сякаш се разкайвам.

— Да, мистрес Мастърсън. Моля за извинение. Но мога да се явя отново на изпитите, на които съм се представила зле, нали?

Това не беше вариант, който някога бях очаквала да ми потрябва. Бях толкова уверена, че ще спечеля първото място. И да, технически бях — що се отнасяше до резултатите. Но когато отплавахме за Адория, когато Джаспър ни издокараше и ни излагаше на показ пред заможните ергени на Кейп Триумф, исках Тамзин Райт да е първото име, което всички виждаха в списъка ни. Не третото. Исках хората да се питат коя съм, да правят всичко по силите си, за да се срещнат с момичето, което предвождаше групата. Да открият момичето, което беше най-доброто. Това трябваше да стане, защото имах нужда да намеря мъжа, който беше най-добър. Предвид произхода ни от бедни, едва свързващи двата края семейства повечето от другите момичета биха се задоволили с всеки съпруг, който можеше да ги издигне до по-високо положение в обществото. Едно издигане до по-висока класа обаче не ме задоволяваше. Трябваше да имам възможност да избирам сред кандидатите и да хвана мъж, който можеше и щеше да направи всичко за мен — и можеше да приеме от мен каквото и да е.

Гневът на мистрес Мастърсън се превърна в изненада.

— Да, разбира се. Всяко момиче може. Макар че — ще бъда честна — при оценка от деветдесет и девет процента няма кой знае какво друго за постигане.

Повдигнах брадичка:

— Съвършенство.

Тя ми даде благословията си, но докато резултатите или мястото ми в класацията не се променяха, щях да бъда сапфир. Една от помощничките на госпожица Гарисън започна да ми взима мерки и да оглежда топове луксозни сини платове. Всичките бяха толкова красиви, толкова далеч надминаващи простите памучни рокли, които носех само преди година. Половината клиенти, които даваха пране на майка ми, нямаха такова изящно облекло. Почти се почувствах смутена от избухването си, а по погледите на много от съквартирантките си се досещах, че според тях се държа нелепо.

— Тамзин, знаеш, че това синьо е зашеметяващо, нали?

Джаспър дойде бавно до мен, докато помощничката намяташе небесносиня коприна на рамото ми. Носеше спретнат сив костюм, съчетан с тъмносиня жакардова жилетка. Ансамбълът беше изискан и стилен, но не беше на границата с крещящото и яркото, какъвто понякога беше случаят с избора на дрехи от страна на сина му. От вниманието на Джаспър ми докривя още повече, но го прикрих с надменен тон:

— Да, разбира се, господин Торн. И знаете, че съм признателна и готова на драго сърце да нося такива ослепителни рокли. Но когато ме взехте, казахте, че притежавам искра, каквато почти никога не виждате по тези места. „Имам нужда от умни момичета. Упорити момичета. Момичета, които разбират какво трябва да се направи, за да изпълнят крайната си цел, и които ще се борят за най-добрата сделка.“ Това бяха точните ви думи, сър.

Джаспър се засмя:

— Фактът, че можеш да цитираш тези думи, потвърждава, че съм бил прав. Няма да те разубеждавам за повторното явяване на изпитите, но искам да знаеш, че не бива да се тревожиш излишно за това. Жените там все още са толкова малобройни, че честно казано, бих могъл да взема момичета направо от улицата и да ги откарам в колониите без каквото и да било усъвършенстване — пак ще изкарам солидна печалба. Така че когато се появи възможност като теб, кандидатите ще се редят на опашка. Няма да ги е грижа дали си трета, и помни — първите три получават допълнителни предимства и покани на празненства за отбрани гости.

Нещо в гърдите ми олекна. Почувствах, че отново владея положението — по-надъхана от всякога.

— Благодаря ви, сър. Нямате представа колко много означават думите ви за мен. Просто се боря за най-добрата сделка, това е всичко.

— Значи ставаме двама — каза той.

Щом се успокоих за резултатите си, по-късно научих, че Мира се е класирала на удивителното седмо място. При пристигането си в Осфрид се беше сблъскала със същото презрение, което всички сирминикански бежанци редовно получаваха, така че да се класира по-високо от другите ни съквартирантки — много от които я бяха гледали отвисоко, когато пристигна — беше доста сериозно постижение. Едва сдържах гордостта си.

Аделейд се беше класирала точно в средата на списъка, което изобщо не ме изненада. Това, което ме изненада, беше, че дойде да се яви повторно на изпитите следващата седмица. Беше потисната, след като излязоха резултатите, но изобщо не беше споменала това.

В сините й очи се мярна искрица веселост, когато видя колко съм шокирана.

— Хей, и мен може да ме е грижа за бъдещето ми.

— Откога?

Явих се повторно само на изпитите, на които не бях получила съвършена оценка, но Аделейд се яви отново на всичките до един. Това допринесе за още един тревожен, безсънен период и при приключването на последния си изпит имах чувството, че съм изразходила докрай всяка частица физическа и умствена енергия, която имах. След това се качих със залитане горе и си помислих, че няма да е зле да изпълня предишната си шега за това как ще проспя дните до излизането на резултатите.

Мира, която четеше на леглото си, ме посрещна с:

— Има писмо за теб.

Сърцето ми за малко щеше да се пръсне, когато видях какво имаше вътре. Оливия ми беше нарисувала с въглен портрет на семейството ни. Мама, татко, Джонатан, Оливия, Мери. Попих с поглед познатите лица и почувствах как сълзи боцкат очите ми.

Когато минаваше покрай мен на път към вратата. Мира внезапно спря, а после отстъпи няколко крачки назад.

— Съжалявам — нямах намерение да гледам. Леле. Невероятно е. Напълно си приличат.

Преглътнах още сълзи.

— Сестра ми я е рисувала. Тя е много талантлива.

— По-голямата, нали? Оливия?

— О, да, разбира се. — Почти се изпуснах. Почти. Потупах образа на Оливия, за да подчертая думите си. — Сигурно е използвала огледало, за да нарисува себе — си. Упражнявате се да рисува автопортрети, когато заминах.

— Е, мисля, че го е усвоила. — Хвърляйки поглед към лицето ми, Мира дискретно се оттегли, но не преди да добави: — Не се тревожи, Тамзин. Няма да ги изоставиш. Ти си неудържима.

— Надявам се — промърморих, щом останах сама. Взирах се във всяко лице, но това на Мери ме привличаше обратно отново и отново. Оливия съвършено бе уловила начина, по който къдриците на Мери стърчаха в различни посоки, спускайки се до бузките й. Имаше тези невъзможни за обуздаване къдрици, откакто се роди, и в продължение на три години напразно се бях опитвала да ги опитомя. Проследих формата им с върховете на пръстите си и се усмихнах въпреки глождещото чувство в гърдите ми.

— В името на Шестте ангела, надявам се.