Смарагдово море

Глава 31

Наваксахме изгубеното време и се придвижихме до Кейп Триумф с добра скорост, По-добра, отколкото очакваше водачът, като се има предвид до колко късно бяха останали будни повечето от нас. Тръгнахме призори и стигнахме до стария форт, който се издигаше точно пред главния вход на Кейп Триумф, около два часа и половина по-късно. Дървена стена, останала от по-уязвими времена, обкръжаваше града, макар че по протежението й имаше доста пролуки. Относителният мир в последните години беше намалил нуждата от постоянни укрепления.

Взрях се в нея и надолу по гърба ми пробяга мразовита тръпка. Бях в Адория вече от седмици, но дотогава всяко място, до което бях пътувала, беше препятствие към това. Сега върху мен се стовари пълната тежест на факта къде се намирах. Кейп Триумф. Най-старият осфридиански град в Новия свят, град, който беше оцелял въпреки всички неблагоприятни стечения на обстоятелствата. Констанси още се опитваше да се утвърди. Кейп Триумф вече беше успял. Не беше временно селище. Беше истински град. Градът. Тук можеха да се променят животи.

Повечето главни пътища в района свършваха при голямата порта от западната страна на Кейп Триумф. Крилата й бяха оставени постоянно отворени, а двама войници, които наблюдаваха отвисоко, махнаха на кервана ни, когато минахме през портите. Отвърнах на помахването им с широка усмивка, а после приковах вниманието си обратно върху гледките пред мен, докато влизахме. Имаше толкова много да се види: не знаех накъде да гледам.

Уинифред стисна ръката ми.

— Можеш ли да повярваш? — прошепна тя. — Успяхме.

— Наистина. Сега всичко ще бъде наред. По-добре, не просто „наред“. — Преглътнах, когато неочакван прилив на вълнение заплаши да докара сълзи в очите ми. — Сега всичко ще е съвършено.

Нищо в Кейп Триумф не беше предсказуемо. Някои сгради бяха стари и изящно построени, други изглеждаха, сякаш навярно бяха набързо скалъпени едва вчера. Нашият квартал изглеждаше педантично планиран, улиците му оформяха съвършена мрежа. По други райони личаха знаците на продължило с десетилетия постепенно заселване: бяха надстроявани и разширявани според нуждите. Тук нямаше убити цветове или опити за суров и спартански вид. Домовладелците и собствениците на магазини боядисваха сградите, както им хрумнеше. Градът не се преструваше, че се съобразява с общоприетото. Сякаш казваше: „Тук съм, приемете ме какъвто съм“. Когато успях да вдигна очи от многообразието от гледки, забелязах масивните дървета точно извън периферията на града. Те сякаш също носеха послание, напомняйки на всички, че Кейп Триумф още оцеляваше в сянката на пустошта.

Макар самият град да беше удивителен, в мен започна да се заражда ново вълнение.

— Къде е Бляскавият двор? — извиках на водачите ни, когато нашата група спря в един от по-търговските райони на града. Улиците бяха почти пусти или заради часа, или защото хората се съвземаха от снощния Празник на цветята. Малкото обитатели, които все пак видях, бяха толкова разнородни и пленителни като града.

Не ме чуха, защото капитан Милфорд обясняваше на висок глас как трябвало да отиде на доковете и да се яви в моряшката гилдия, за да докладва за загубата на кораба си. Наследниците искаха да намерят прилична странноприемница, като в същото време признаваха, че според тях такова нещо не съществува. Водачите, наети да се погрижат за донасянето на вещите ни, хвърляха несигурни погледи наоколо. Напразно се опитвах да привлека нечие внимание за голямо забавление на един възрастен мъж с шапка от кожа на енот, дялкащ нещо пред изискан бижутерски магазин, който нямаше да изглежда неуместно в Осфро.

— Извинете? — изкрещях най-накрая. Другите млъкнаха. — Можете да правите каквото искате, но останалите от нас отиваме в Бляскавия двор. Господин Бренан, знаете ли къде е домът на Чарлс Торн?

Сред пътниците, които не бяха свързани с приятелките ми, Франк беше единственият от кервана, който се беше задържал наоколо. И Арчибалд, разбира се.

— Уистерия Холоу — това е къща малко извън същинския град. Мога да ви упътя или лично да ви заведа там.

— Сигурен съм, че сте добронамерен, сър — каза Самюъл, — но те са наша отговорност. Не можем да ги пуснем да тръгнат сами с непознат.

— Няма да отидете и без нас — настоя капитан Милфорд. — Тори трябва да знае, че има дълг за уреждане.

В крайна сметка капитан Милфорд изпрати с нас първия си помощник и някои от моряците, за да помогнат с товара и да обсъдят заплащането с Джаспър. Франк си продължи по пътя, като ни каза с изпълнен с надежда тон, че с нетърпение очаква да ни види отново. Той и един от търговците, които бяха с нас, взеха достатъчно от вещите си, за да освободят една двуколка, и онези от нас, които вървяха пеш, се натоварихме вътре, доволни да си починем, преди да стигнем до новия си дом.

Гидиън също пътуваше в двуколката, седнал срещу мен. Цяла сутрин не беше казал почти нищо, а очите му бяха кръвясали, сякаш не беше спал. Хвърлих му поглед веднъж, а после прекарах остатъка от пътуването, разговаряйки с другите момичета. Още ме болеше заради спора ни. В края на краищата той беше мой приятел. Но не можех да хабя повече енергия за него, не и когато бях на косъм да вкарам живота си обратно в релси и да се събера отново с най-добрите си приятелки.

Ако все още ми бяха приятелки? Мира щеше да ме посрещне с отворени обятия, но как стояха нещата с Аделейд? Болезнено копнеех да я видя, но внезапно ме обзе страх как ще ме приеме. Поли хвърли поглед към мен и се сепна.

— Какво има? — попита тя, изтълкувала погрешно изражението ми. — Мислиш ли… мислиш ли, че е твърде късно за нас? Че са приключили с уреждането на бракове?

Джоан пребледня като платно:

— Не може да са… може ли да са? Ще ни отпратят ли?

Внезапно всички вече гледаха към мен и аз поклатих глава:

— Не ставайте глупави. По тези места винаги има нужда от жени. Най-малкото някой беден слуга ще си търси съпруга. Шегувам се — добавих, като видях шокирани изражения. — Множество заможни мъже все още имат нужда от нас, а освен това досега господин Торн би трябвало вече да е получил писмото ни и сигурно ще е подготвил нещата.

Излязохме от града по един доста използван път и бързо установихме, че минаваме през гора и разчистена за обработване земя. Възбуденото ни бъбрене в крайна сметка затихна и просто гледахме и чакахме за някакъв знак от крайната си цел.

— Ето там! — Ванеса рязко се изправи на крака и посочи. — Погледнете — вижте онази къща. Това е мястото, което господин Бренан описа. И даже има глицинии на верандата!5

Въпросната глициния едва показваше признаци на пролетно възраждане. Висеше на стените на внушителна триетажна бяла къща с черни капаци и големи стъклени прозорци. Едър снажен мъж с работен комбинезон и сламена шапка седеше на верандата и се прозяваше, макар че скочи на крака, когато ни видя да наближаваме къщата.

Последва почти комичен момент на нерешителност, след като всички се събрахме на моравата пред къщата.

— Ние ги наглеждахме — обяви Самюъл. — Редно е ние да ги представим официално. Гидиън, тъй като пътуването с икорите се осъществи по твое настояване, можеш да отидеш пръв.

Гидиън подскочи, сепнат, че се обръщат към него. Беше зареял поглед в пространството и явно не искаше да бъде пръв в каквото и да е. Но след няколко мига, които му бяха нужни да се овладее, той успя да надене любезното, отработено изражение на човек, свикнал да говори публично. Качи се на верандата с другите Наследници от двете си страни. Ние, останалите, ги следвахме плътно.

Той почука.

Отварянето на вратата отне може би секунди, но това ми се стори като едно от най-дългите чакания в живота ми. Младата жена, която се появи, беше с около пет години по-възрастна от нас и след няколко мига я познах: госпожица Брадли, отговорничката на Дънфорд Манър, която бе наглеждала Добра надежда. Челюстта й увисна, когато откри какво я чакаше на верандата.

Гидиън си свали шапката:

— Добро утро, мистрес. Казвам се Гидиън Стюарт. Може ли да ми кажете дали това е домът на господин Чарлс Т…

Думите му бяха прекъснати от вик на изпълнен с възхищение глас:

— Уинифред! Джоан!

Момиче, което не познавах, излезе забързано от фоайето и пътьом се блъсна в госпожица Брадли. Уинифред изписка, когато видя момичето, и двете се прегърнаха. И внезапно останалите от нас се втурнаха напред, изсипвайки се в къщата, когато всякакви опити за поддържане на ред изчезнаха. Странно, изглежда, че повечето момичета от Бляскавия двор бяха във фоайето. Ако не бяха зашеметените им изражения, когато осъзнаха кои сме, можеше да си помисля, че са ни очаквали. Повечето от тях не ни познаваха, понеже бяхме разпределени в различни имения. Момичето, което беше поздравило Уинифред и Джоан, беше онова, което се беше разменило с мен на кораба.

Скоро обаче няколко момичета от Блу Спринг ме познаха. Чух ахвания: „Тамзин! Това е Тамзин!“. Някои ме прегърнаха и аз с радост отвърнах на прегръдките, но погледът ми беше другаде, неспирно търсещ.

Следващия път, когато чух някой да вика името ми, това беше глас, който познавах и обичах. Всички други в стаята сякаш избледняха, когато се появи Аделейд с огромни и стъписани очи, докато се взираше в мен. Може би мислеше, че съм призрак. Следващото, което осъзнах, беше, че ме прегръща, вкопчвайки се в мен толкова здраво, та сигурно е мислила, че ще изчезна отново, ако не внимава.

— О, Аделейд… — Почувствах как лицето ми се разкривява: не можех да намеря думи, способни да предадат онова, което беше в сърцето ми. Аделейд не ме пускаше и внезапно се появи и Мира, прегръщайки и двете ни. И трите плачехме.

Аделейд първа си възвърна дар словото:

— Къде беше, Тамзин? — В изражението на прекрасното й лице, винаги толкова изпълнено с веселие и остроумие, се съдържаше болка, каквато никога не бях виждала у нея, и това накара собственото ми сърце да се къса. — Къде беше? Мислехме… мислехме…

Избърсах сълзите от очите си, но нови бързо заеха мястото им.

— Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се писмото ни да беше пристигнало, и съжалявам за всичко в Осфрид…

— Не, не — прекъсна ме тя. — Няма за какво да се извиняваш.

Към този момент Джаспър явно се беше присъединил към множеството и търсеше отговори. Тропна силно с крак по пода да привлече вниманието на всички, лицето му сияеше. Скочи върху един стол и възкликна:

— Приятели! Приятели! Ставате свидетели на чудо направо пред очите ни. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че — както несъмнено виждате — Сивата чайка не се е загубила в морето! Понесла е големи поражения в бурята и вятърът я е отклонил от курса — далече, далече на север до колонията Грашонд. На кого трябва да благодаря за това? На кого трябва да благодаря за спасяването на моите момичета?

След известно тътрене на крака Гидиън излезе напред и се представи, като обясни много накратко как тяхната общност ни е приютила. Джаспър го гледаше с обожание, както би гледал собствения си син. Всъщност бях съвсем сигурна, че никога не го бях виждала да показва толкова голяма привързаност към Седрик. Гидиън се опита да отклони изобилните благодарности, като каза:

— Просто беше наш дълг пред Урос. — Точно тогава очите му се плъзнаха покрай Джаспър и срещнаха моите.

Извърнах се.

Джаспър не губи време. Предложи подслон и храна на Наследниците, обеща да се срещне с моряците и възложи на отговорничката на къщата мистрес Кълпепър да се погрижи да си починем и да се освежим.

— А сега, след като пътуването им приключи, съм сигурен, че биха искали да се преоблекат в по-изисканите си дрехи.

Именно тогава се наложи да съобщим новината, че по-голямата част от елегантните ни вечерни рокли вече ги няма. След известна първоначална изненада той го прие по-хладнокръвно, отколкото бях очаквала.

— Е, тогава, сигурен съм, че можем да съберем гардероб от дрехите на другите момичета — особено онези, които са вече сгодени. — Запитах се колко добре щеше да реагира, когато видеше колко много други неща ги няма.

Мистрес Кълпепър ни определи спални и аз, разбира се, бях настанена при Аделейд и Мира. Трите се затворихме в стаята си, като все още продължавахме да се хвърляме импулсивно в прегръдките си и постоянно бяхме на ръба на сълзите.

Едва бяхме седнали на леглата, когато на вратата почука посетител. Момиче, което не познавах, влезе с наръч зелени рокли.

— Ти беше смарагдът, нали? Аз наследих мястото ти, но тези вече не ми трябват. Не и сега, когато съм сгодена.

Благодарих й и огледах купчината от органза и коприна, след като си тръгна. В Осфрид тя беше определена за оливин, а след това „повишена“ в смарагд тук, тъй като двата скъпоценни камъка бяха подобни по цвят. Тоалетите на момичето оливин бяха с един нюанс по-светли, отколкото моите на смарагд, но въпреки това беше зашеметяващо. Зеленото е цветът, който ми подхожда най-много. Бях копняла за тези дрехи толкова много, но сега това беше нищо в сравнение с факта, че виждах приятелките си. Поклатих глава и отбелязах:

— Честно казано, вече не ме е грижа какъв цвят нося, стига да не е тази проклета евтина вълна.

Аделейд и Мира имаха всевъзможни въпроси и не можех да ги виня. Ако приятелката ми се беше върнала от мъртвите, и аз щях да искам да узная всичко. Но приливът на енергия, който ме беше подтиквал тази сутрин, беше пресъхнал и цялото изтощение от справянето с Констанси, икорите, Яго и Гидиън се стовари върху мен и ме смаза. Дори не знаех откъде да започна. Отговарях объркано и поне Мира долови настроението ми. Предложи да се преоблека и измия, а когато се върнах, се досетих, че си беше поговорила с Аделейд. Въздържаха се да ме разпитват, но предложението, че винаги са готови да чуят историята ми, винаги витаеше във въздуха.

Колкото до мен, аз бях готова за тяхната история. А след като се нахраних и си починах, открих, че енергията ми е възстановена. Чувствах се като нов човек, но може би това се дължеше на роклята от зелен копринен поплин. Искрата, която бях почувствала снощи, когато си тръгнах от Гидиън, отново се разпали в мен. Бях готова да предявя правото си на щастие и да се боря за Мери.

— Сезонът е напреднал, но възнамерявам да наваксам изгубеното време — казах на Мира и Аделейд. — Надявам се, че сте оставили някакви мъже за нас. Сигурно и двете вече имате купища предложения.

Устните на Мира се извиха в полуусмивка:

— Не чак толкова много, ъъ, официални. Но се чувствам оптимистично настроена за бъдещето си.

Този отговор беше типичен за Мира. Хубаво беше, че някои неща не се променяха. Погледнах Аделейд: очаквах повече заради бъбривата й природа и ранга й на диамант.

— А ти? Няма начин да не си получила всевъзможни предложения. Спря ли се на някой обещаващ млад мъж?

Мълчанието, което ме посрещна, бе неочаквано, но не и наполовина така неочаквано, както историята, която в крайна сметка се изля, разказана от двете. Изглежда, че Аделейд беше намерила един млад мъж. Всъщност беше го намерила дълго преди да стъпи в Адория: Седрик Торн. Със замечтано изражение обясни как неволно се бяха влюбили и най-накрая бяха решили да спрат да се борят с чувствата си. Сцената, която бях видяла тази сутрин, бе част от последствията на това, че Джаспър беше открил връзката им предната вечер. Той, Чарлс, Седрик и Аделейд се бяха събрали да обсъдят скандала и към тях неочаквано се беше присъединил основният кандидат за ръката на Аделейд.

— Казва се Уорън Дойл — обясни Мира. — Син е на губернатора.

Седнах с по-изправен гръб. Знаех това име. Той беше един от малкото мъже, които според Есме Хартфорд нямаха нищо против съпруга, която е била омъжена преди. В писмото си бе споменала, че родителите му се опитали да уредят брак с млада вдовица от дребен благороднически род, но че в края на краищата жената приела друго предложение. Есме беше споменала също и че баща му е губернатор, но останалите реплики на Мира бяха неочаквани.

— А той е на път да стане губернатор на собствена колония. Изглеждаше доста увлечен по теб, Аделейд. Едва ли го е приел добре. Сигурна съм, че и Джаспър не е приел добре загубата на парите.

— Всъщност предложи да ни помогне — каза Аделейд.

Мира се наклони напред:

— Джаспър?

— Съжалявам, не, Уорън.

— Уорън ще помогне на теб и Седрик? След като откри, че през цялото време, докато те е ухажвал, вече си била влюбена в някого другиго? — Изражението на Мира подсказваше, че не е повярвала това дори за миг. — Какво стана?

Аделейд си пое дълбоко дъх:

— Със Седрик можем да се оженим при известни условия. Баща му и чичо му няма да ни дадат паричен аванс, за да покрием договора ми — но Уорън ще го направи. Казва, че не иска жена, която не отвръща на обичта му, и би предпочел да намали загубите си, като събере изтъкнати граждани за новата си колония. Така че заминаваме с него за Хадисън другата седмица. Ще намеря семейство, което да ми даде храна и подслон в замяна на къщна работа и обучение на децата им. Седрик ще разработва златоносен участък. Ще има право да задържи част от печалбата, а Уорън получава останалото. Когато договорът бъде изплатен, можем да се оженим и да отидем някъде другаде.

Беше известно облекчение да видя, че Мира изглеждаше толкова удивена, колкото се чувствах аз. Разбира се, тя вероятно беше шокирана от новото подреждане на нещата. А аз? Аз още бях съсредоточена върху нещо друго.

— Какво си мислеше? Отхвърлила си един бъдещ губернатор заради… какво, обеднял студент?

Аделейд направи физиономия:

— Е, той напусна университета. И не е обеднял. Просто е… хм, без средства в момента. Но съм сигурна, че това ще се промени.

— Това нямаше никога да се случи, ако бях наоколо да се грижа за теб — заявих. — Мира, как си могла да подкрепиш това?

Мира придоби смутено изражение:

— Нямах представа — каза тя.

— Ти делиш стая с нея! Как може да не си имала?

Никоя от двете нямаше добър отговор. Приятелките ми не се бяха сблъскали със същите заплахи като мен през последните няколко седмици, но въпреки това бяха изпаднали в беда. Дали нещата щяха да бъдат различни, ако бях тук? Може би. Закрилническият ми инстинкт искаше да вярва, че щяха да бъдат, но след известно време не бях сигурна. Аделейд си беше Аделейд, винаги замечтана и следваща сърцето си. Мира си беше Мира, увлечена в собствените си търсения.

А по-късно, когато Седрик дойде да ме поздрави за завръщането и да обсъди плановете с Аделейд, вече бях още по-сигурна, че не съм можела да направя нищо. Те бяха влюбени до уши един в друг, а като върнах спомените си назад, осъзнах, че са били влюбени още в Блу Спринт. Радвах се, че Аделейд беше намерила любовта, и исках да бъде щастлива, но беше разстройващо да си представя, че заминава в периферията на колониите на Осфрид. Хадисън беше дори по-малко заселен от Грашонд. Беше предимно селски район, в който липсваха някои от най-елементарните удобства. Един изолиран златоносен участък щеше да е тежко за обитаване опасно място.

Но губернаторът на Хадисън…

Нуждаех се от повече подробности, но бях сигурна, че Уорън Дойл нямаше да живее в колиба в някой златоносен участък. Той имаше парите на семейството си в добавка към дохода на губернатор и според Аделейд вече имаше построена къща в единствения голям град на Хадисън. В крайна сметка онези златоносни участъци щяха да донесат печалба и колонията щеше да процъфти. Една губернаторска съпруга можеше да живее много добре. Една губернаторска съпруга можеше да повлияе много върху управлението на нещата. А един мъж, достатъчно отзивчив, за да помогне, когато желаната от него жена беше влюбена в друг, може би имаше точно нужния характер, за да приеме една вдовица и нейната дъщеря.

Докато Аделейд, Седрик и Мира продължаваха разговора си, мислите ми препускаха. Бях се отклонила в много отношения в Адория — далеч не само в географско. Бях постъпила в Бляскавия двор с ясен план. Да намеря най-изгодния вариант, за да защитя Мери и да издигна семейството си. Бях решителна в този стремеж. Бях безскрупулна. А после бях допуснала любовта да ме оплете с мъж, който не можеше да предложи никое от тези неща. След това бях избрала мъж, който предлагаше обещание за идеализъм и самоуважение. Това също се беше объркало ужасно.

Опитите за любов и привързаност не ми бяха свършили работа, така че беше време да се придържам към първоначалния си план, онзи, който гарантирано щеше да помогне най-много на Мери. Изборът на съпруг — и животът, който можеше да ми предложи — трябваше да е въпрос на ума, а не на сърцето ми.

— И така. Този Уорън. В такъв случай значи е свободен, нали?

Всички спряха да говорят и ме погледнаха.

— Предполагам — каза неуверено Аделейд. Сигурно беше странно да говори за мъжа, от когото се бе опитвала да стои надалече. — И е мотивиран да си намери съпруга… но му остава само седмица, преди да замине.

Не можах да се сдържа и се усмихнах на смущението на всички. Явно бях отсъствала толкова дълго, та бяха забравили, че аз бях онази Тамзин, която успяваше да постигне нещата. Една седмица.

— Само толкова ми трябва — казах им.