Смарагдово море

Глава 12

— Гидиън! Престани. Има достатъчно причини хората да хранят неприязън към него и без да разпространяваш истории на ужаса и обвинения. — Но още докато говорех, през тялото ми пробяга тръпка при сериозното изражение в очите на Гидиън. — Това е измислена история, нали? Както когато Дайна казва, че ни заетата божествено наказание?

Гидиън се забави с отговора.

— Измислена история е, в смисъл че не, още не се е случило. И не, не мога да предсказвам бъдещето, за да кажа, че с абсолютна сигурност, без съмнение ще се случи. Но той е готов за това.

— Ще трябва да се въздържиш. Знам, че Самюъл нямаше да пусне Яго тук вътре, ако той можеше просто да се обърне и да започне да ни избива без предупреждение.

— Това е вярно — призна Гидиън — и трябваше да съм по-ясен с избора си на думи. Ако заради него умрат хора, въпросът не е толкова, че той ще ги убие със собствените си ръце, а по-скоро с постъпките си. Но така или иначе ще го направи.

— Гидиън…

— Ще стигна до същината, обещавам. Когато най-напред нае дома си в Констанси миналата есен, все се опитваше да продаде нещо — точно както сега. Щом намери място, което да наеме, взе да излага много стоки, които не виждаме често; една от тях е билка — горчив корен, която расте по най-южното крайбрежие на Адория. От нея става доста силно лекарство, което може да лекува много неща — и е единственото, което може да свърши работа при някои болести. Жизненоважно е да го имаме подръка през зимата. В Адория има епидемии от заразни болести, които могат да заличат цял град в рамките само на седмица.

— Какво стана? — попитах: гласът ми прозвуча като дрезгаво грачене. Не ми харесваше да чувам за щети, причинени от недостиг на лекарство. Това ми напомняше твърде много за дома, изкарваше на повърхността спомени за това колко трудно беше да се сдобием с лекарството, от което Мери имаше нужда, за да лекува кашлицата си.

— Джейкъб имаше сред стоките, с които търгуваше, запас от горчив корен и сключи сделка да го задържи за зимата, в случай че имаме нужда от него. Щяхме да сме единствените, на които е позволено да го купят. Но после… — Гидиън се загледа в сенките, мислите му бяха потънали в миналото. — Но после икорите му предложиха голяма сума злато, ако се съгласи да го продаде на тях — и той го направи. Наруши споразумението си с нас, защото се появи по-добра сделка. Сега нямаме защита. Дотук през тази зима имаме късмет, но ако избухне каквото и да е заразно заболяване или треска… Е, просто ще трябва да се молим.

— Не можете ли да вземете още от някого другиго?

— Не е лесно. Трябва да го внесем от южните колонии, а дори там то расте само през късната пролет и ранното лято. Най-оскъдно е по това време на годината, а ако изобщо може да се намери, продавачите вземат скъпо.

Отвратително чувство усука стомаха ми при продължаващите прилики със собствения ми живот. Семейството ми често се беше „парило“ от себични аптекари, които надуваха цената на лекарството на Мери. Мисълта това да се случва в по-широк мащаб, на цял град, беше ужасяваща.

Спомняйки си някои от отвратителните практики, които бях виждала, попитах:

— Опита ли се да ви принуди да платите повече от икорите? Като например да започне война на наддаване?

— Не. Просто избяга с него една нощ.

— Струва ми се, че някой, който толкова се гордее с уменията си да преговаря — и жадува за злато — би се възползвал от предимството си.

— Може би предложението на икорите просто е било твърде щедро, за да го подмине. Все още получаваше злато от тях дълго след като това се случи.

Самият Яго ми беше казал, че е бизнесмен, но не бях схванала истински колко силен беше стремежът му към печалба. Онази шеговита външност криеше характер, далеч по-пресметлив и безскрупулен, отколкото бих могла да си представя.

— Съветът направи ли нещо?

— Технически лекарството все още беше негово, макар че ни го беше обещал. Така че беше наказан за измама, не за кражба, и трябваше да плати глоба за неспазване на условията за продажбата. Само това можеше да се направи, освен да го прогоним от града. Но той продава достатъчно други важни неща, та съветът неохотно се съгласи да му позволи да остане. — Гидиън се примъкна напред и положи едната си ръка върху ръцете ми, докато се взираше тревожно в лицето ми: — Добре ли си? Изглеждаш толкова разстроена.

— Не съм. Искам да кажа да, разстроена съм. Кой не би бил? Виждала съм какво става, когато… Е, както и да е. Просто това, което е направил, е ужасно. Първото ми впечатление от него не беше особено добро, но след като ми помогна в бурята, сметнах, че сигурно е добре да му имам повече доверие.

— И може би трябва — малко. Искам да кажа, не мисля, че е зъл човек. Не мисля, че иска хората да страдат — вероятно е по-склонен да помага на другите точно както направи тази вечер. Но също така не мисля, че може да погледне отвъд собствените си цели достатъчно, за да обмисли последиците, които действията му ще имат за другите. — Очите на Гидиън проблясваха в светлината на огъня, докато размишляваше. Най-накрая заяви: — Когато въпросът опира до това, смятам, че Джейкъб Робинсън продаде обещаното на нас лекарство от алчност за себе си, не от злонамереност към другите.

— Това няма да има значение за някого, който умира от тежко смъртоносно заболяване — процедих. — Няма да има значение за някоя майка, чието дете…

Когато се задавих с думите, Гидиън стисна ръката ми по-здраво.

— Права си, разбира се. Но има значение за Урос и ангелите. В края на дните едно престъпление, породено от дребнав егоизъм, ще бъде съдено по-малко сурово от едно, породено от умишлена злоба.

Измъкнах ръката си и се изправих:

— Тогава те са по-опрощаващи от мен.

До сутринта снежната буря си беше отишла — а с нея и Яго.

— Тръгна си точно преди да слезете долу — каза ни Уинифред, докато носеше бисквити на масата. Тази сутрин беше неин ред да помага със закуската. — Разчисти цялото пространство между обора и къщата. Сигурно е на крак от зори, за да го направи.

Изпитвах смесени чувства заради това, че се бях разминала с Яго, най-вече, тъй като сега по принцип имах смесени чувства към Яго, точка.

— Мил жест, но вероятно е по-добре, че си отиде. — Самюъл отиде до един заскрежен прозорец и го потърка с пръсти. — Не мога да си го представя да ни се мотае в краката, ако бурята беше продължила по-дълго.

Гидиън влезе и дочу последната част.

— Може да е приключила, но все още сме блокирани от снега, докато пътищата не бъдат разчистени. Ще започна да рина сняг след закуска.

— Звучи, сякаш днес ще е отличен момент за основно чистене на къщата — заяви Дайна. — Вече направих някои списъци как ще си разпределим работата.

Другите момичета от Бляскавия двор и аз си разменихме стъписани погледи, докато седяхме на масата. След молитвата Гидиън каза с пресилено небрежен тон:

— Дайна, ако няма да те затрудни твърде много, би ли имала нещо против да нагодиш работните задачи на Тамзин така, че да я освободиш за част от следобеда? Имам доста чернови на проповеди, които се нуждаят от преписване. Изписал съм по тях толкова много поправки, че едва се четат. Днешният ден щеше да е подходящ да го направя, но сега разчистването на снега трябва да мине на първо място.

Дайна остави вилицата си.

— Е, Гидиън, ако ти е било нужно това да се свърши, трябваше просто да ме помолиш. Щях на драго сърце да го направя за теб.

— Това домакинство разчита на теб — отвърна той спокойно. — Не бих си и помислил да те откъсвам от задълженията ти. Ти си твърде важна. Освен това Тамзин току-що е приключила с много щателно обучение и се надявам, че може да улови някои от правописните и граматичните ми грешки при четенето.

— Сигурна съм. Тя получи съвършени оценки на всичките ни изпити по писане на съчинения и по реторика — добави Дамарис неочаквано. — Съвсем наясно е как да излага мислите си и да убеждава. Вероятно няма никого, който по-добре да ви помогне с писането на тези проповеди.

Погледнах я удивено. Самюъл бързо каза:

— Преписването на проповед не е същото като писането на такава. Тя с абсолютна сигурност няма да прави последното. Но не виждам нищо лошо да изчиства черновите ти. При положение че Дайна може да се лиши от нея.

Дамарис отново се обади:

— Ще помагам с всякакви допълнителни задачи.

— Много добре тогава. — Дайна говореше с очевидна неохота, но очакването на другите беше твърде голямо, за да му се противопостави. — Но чак този следобед.

По-късно, докато двете с Дамарис търкахме пода на килера за провизии, запитах:

— За какво беше всичко това? Че няма по-добра помощничка от мен?

Тя ми хвърли бърза усмивка, много подобна на онази, с която бе предизвикала моряка на състезание по връзване на възли.

— Нима казваш, че някой друг щеше да е по-добър?

— Не, разбира се, че не. Но не схващам какво правиш.

— Просто си го връщам на онази кучка Дайна. — Дамарис заговори тихо. — Луда е по Гидиън, знаеш.

— Нима?

— Да! Ако не беше толкова заета да вършиш задачите на други хора и да оцеляваш в снежни вихрушки, щеше да забележиш. Сигурна съм, че точно затова още не е омъжена. Открих, че е обмисляла някои предложения, но престанала, когато Гидиън се нанесъл. Предполагам, че го изчаква — до момента, в който той приключи учението си и стане старши свещеник. Но от начина, по който я гледа — или не я гледа — ще има да си чака.

— Леле. Много време си отделила да мислиш за това. — Натопих парцала си в кофата ни с вода и го изстисках. — А аз къде се вмествам?

Дамарис се отпусна и седна на пети, търсейки си повод да си почине.

— Е, дори ти сигурно си забелязала колко се дразни тя, когато той разговаря с нас. Според мен ревнува, че всички можем да се увличаме в разговори за неща, за които тя няма познания, като живота в Осфро. И се разстройва допълнително, защото той говори най-много с теб.

— Не говори.

— О, наистина ли? Кога за последен път ми е дал хартия или ме е поканил да му бъда секретарка?

— Не ме е избрал специално за това! Беше просто нещо, което изникна, когато говорехме за проповедите му онзи ден.

— Точно — защото вие все си говорите! Сега да се върнем към миналата вечер. Трябваше да видиш как постоянно говореше за теб по време на бурята. Мисля, че щеше да се противопостави на Самюъл и да тръгне да те търси! А, о, Дайна… на нея това никак не й хареса. Напълно сигурна съм, че единственото, което я разстрои повече от това, че той се тревожеше за теб, беше, когато ти се върна жива.

Завъртях очи и се върнах към търкането. Дайна може и да не ме харесва, но дори тя не ме иска мъртва.

— Не мисля, че и тя те иска… освен ако не започне да се тревожи, че цялото това твое време на служба представлява заплаха за плановете й.

— Тогава благодаря, че изложи живота ми на опасност, като положи всички усилия да ми осигуриш още време на служба при него.

Тя потопи парцала си във водата с енергичен жест и опръска и двете ни.

— Трябваше да се направи. Искам да кажа, надявам се животът ти всъщност да не е изложен на риск, но ако е, тогава намирай утеха в знанието, че е заради благородната кауза да си й го върнеш, задето ме накара да преписвам онази проклета книга цяла нощ.

— О, добре, щом е благородно, тогава, разбира се, всичко е наред. А пък аз се тревожех, че правиш нещо дребнаво, като например да се опитваш да ме отстраниш, за да намалиш конкуренцията в Кейп Триумф.

— Изобщо не съм се сетила за това — каза тя зачудено, като вдигна очи от кофата. — Виждаш ли, затова си на върха, Тамзин. Идват ти наум идеи, които не хрумват на нас, останалите.

Едва не се задавих от смях:

— Е, ако това ти харесва, ето ти още няколко бисера. Първо… — Хвърлих поглед зад нас. — Гледай да не те хванат да наричаш Свидетелство за ангелите „проклета книга“ тук. Второ — и съм сериозна за това — не я провокирай. Или когото и да било от тях.

Изражението на Дамарис стана сериозно.

— Заслужаваше си го, задето ти взе хартията.

Почти ми се доплака, като си помислих за загубата на онези писма. Сякаш между Мери и мен рязко бе издигната нова стена.

— Това е просто хартия, Дамарис. Трябва да останем в добри отношения с тези хора.

Тя изсумтя развеселено и се върна към търкането с иронична усмивка:

— Това е, при положение че изобщо някога сме били в добри отношения с тях.

След скромен обяд се настаних край огъня с купчини от листовете на Гидиън, несигурна какво да очаквам от проповеди, написани за Наследниците на Урос. Оказаха се по-интересни, отколкото си бях представяла, и бързо разбрах проблемите, които Гидиън се опитваше да обясни. Посланието му във всяка — било то честност, вяра или усърдна работа — в крайна сметка ставаше ясно, но той криволичеше доста, преди да стигне до него. В някои редове блестеше страстта му към темата, други бяха сковани и тромави.

Изчистих всичко, докато пишех новите екземпляри, като подбрах по-подходящи думи, отстраних баналното и изразих по друг начин онова, което се нуждаеше от пояснение или просто още малко изглаждане. Работата беше поглъщаща и почти не забелязвах как минава времето, докато Гидиън влезе да си почине два часа по-късно. Лицето му беше поруменяло от студа, а в косата му искреше топящ се сняг. Накарах го да седне на един стол, а после забързах да му донеса горещ чай от кухнята.

Той поднесе чашата към устните си и спря за миг само да се наслади на топлината.

— Благодаря ти.

— Премръзнал си! — възкликнах. — Иска ми се да можех да грабна една лопата и да ти помогна.

— Не бих могъл да допусна това. Не и след като снощи едва не те отнесе виелица. Би било жестоко да те карам да ринеш онова, което едва не те вкара в капан.

— Всъщност бих се чувствала, сякаш му отмъщавам. Опитите му да задръсти пътищата ни, не могат да се мерят с мен.

Той се засмя и остави чая.

— Съмнявам се, че много неща могат. Боже мой. Нима вече направи всичко това?

Проследих погледа му към тестето поправени проповеди.

— Надявам се да е от помощ. Вероятно след като ги прочетеш, ще съжалиш, че изобщо си ме замесил.

Той взе най-горния лист и го прегледа набързо: сиво-сините му очи се разшириха:

— Леле.

— Ъъ, това добре ли е, или зле?

— Това е… — Мълчанието му ме остави несигурна, докато той вдигна поглед с широка усмивка: — Удивително е. Виж — точно тук. Изписах цели абзаци в опити да обясня това, а ти го направи в само няколко изречения. Не бих могъл да направя нищо такова.

— Ти го направи. Аз само го стегнах и разместих едно-друго.

Той вдигна друг лист:

— Добре, аз написах това: „Страхът може да ви окове и да блокира части от живота ви. Трябва да осъзнаете това и да не позволявате на страха да възпира начина, по който искате да живеете“. А ти си написала това: „Страхът е клетка, а ние сме тъмничари сами на себе си“.

— Може да съм се увлякла с метафорите — допуснах.

— Не, прекрасно е. Сякаш си разбрала какво има в главата ми и си го предала. — Щастието го осветяваше отвътре и му придаваше толкова ангелско излъчване, колкото беше намекнал Яго. Но после това сияние притъмня: — Не мога да използвам това. Не е правилно. Може би наистина съм възнамерявал да кажа по-голямата част от него, но ти си имала пръст в него достатъчно, че да размием границите на териториите си. Някой обясни ли ти ги?

— Чух термина тук, но не си давах сметка, че е нещо специално.

Гидиън хвърли поглед наоколо, за да се увери, че сме сами.

— Териториите са начинът, по който разпределяме отговорностите си — работата, задълженията и занятията на всекидневния живот. Някои неща може да се работят от всеки. Други са само за жени. Трети за мъже.

В ума ми проблесна светкавичен спомен за първата ни вечер тук.

— Затова ли лекарите тук са жени?

— Да — каза той, възхитен от извода, който си бях направила. — Лекуването е територия на жените. Също и тъкането и боядисването на платове и вълна. Но щавенето на кожи и обущарството са територия на мъжете.

— И нека да позная. Писането е мъжка територия?

— Не. Всъщност, преподаването на основно светско образование — писане и аритметика например — е женска територия. Докато духовното възпитание… — Той посочи важно към себе си — е мъжка територия. Именно затова те предупредих да не казваш нищо за този план. Може да бъде изтълкуван погрешно.

Вдигнах една от страниците, които бях поправила:

— Защото мога да ти помагам да подобриш умението си, стига да не упражнявам това умение наистина.

— Точно.

— Това е нелепо. Ъъ, съжалявам — добавих бързо. Гидиън беше толкова дружелюбен, че понякога започвах да се чувствам твърде удобно и спокойно в близост до него, забравяйки ролята му на свещеник в Грашонд. — Но ако някой пострада, а ти си единственият наоколо, значи няма да помогнеш? Или ако го направиш, ще трябва ли ти да стоиш буден цяла нощ, за да преписваш свещен текст?

Ангелската усмивка стана печална:

— Когато поставиш нещата така, наистина звучи нелепо. Да, бих могъл да помогна — винаги има допустими отклонения за специални обстоятелства. Но в общи линии? Следваме границите на териториите на всичко, което правим. — Той с копнеж хвърли поглед към листовете.

— В дом като този дисциплината и дребните нарушения са нещо, с което трябва да се справя господарката на дома — Самюъл и аз нямаме думата. Нещо по-сериозно — ако, да речем, някоя от вас се опита да привлече последователи на нов бог — би представлявало заплаха за духовното добруване на града в по-голям мащаб. Това е мъжка територия и би се паднало на Самюъл и мен.

— Каза, че преподаването на граматика и писане е приемливо за жена, нали? Тогава мисли за мен като за твой наставник. Всичките ми поправки и редактиране са просто преподавателска помощ, която ти показва начини да подобриш умението си. И можеш да измиташ това, което съм направила, за да се увериш, че наистина не съм променила нищо от смисъла на това, което си искал да кажеш. Ако е така, промени го отново.

— Това е изкривяване на правилата, достойно за Джейкъб Робинсън — каза Гидиън и се засмя. — Но предполагам, че няма нищо лошо, ако всъщност не вмъкваш нови или радикални послания… — Погледът му отново се отклони към проповедите и намерих моралния му конфликт за странно затрогващ. Повечето хора не биха се двоумили да приемат работа, която би ги представила в по-добра светлина. — Но все пак не можем да кажем на никого точно колко много помогна — каза той след няколко дълги мига. — И именно това ми е омразно — нечестността. Пазенето на тайни. Макар всъщност да не мисля, че някакви територии са нарушени тук… Просто се тревожа, че други може да го изтълкуват погрешно.

— Определено разбирам защо би се тревожил за това.

Долавяйки тона ми, той се изправи и ме потупа по рамото:

— Остани силна, Тамзин. Справяш се чудесно тук. Макар че… трябва да попитам: имаше ли някаква причина да споменеш будуването цяла нощ, за да преписваш свещени текстове? Само като случаен пример за наказание ли го използваше?

Не отговорих веднага, но нещо в изражението или жестовете ми сигурно ме беше издало.

— Кажи ми — каза той кротко.

Въздъхнах:

— Ами, започна с хартията, която ми даде…

Той ме изслуша как разказвах историята на Дамарис: лицето му остана безизразно.

— Разбирам — каза, когато приключих. — Е, сигурен съм, че Дайна е смятала, че прави каквото е най-добро за вас, момичетата. — Въпреки това звучеше, сякаш се съмнява.

— Ти мислиш ли, че е било най-доброто?

— Не е моя работа да преценявам. Вие сте подчинени в нейното домакинство. Решенията за благополучието ви са в нейната територия. Заповядай. Подаде ми малко бели листове от тестето, което използвах. — За да замени предишната партида.

Понечих да протегна ръка към хартията, а после се ядосах заради него:

— Редно е Дайна да върне онова, което взе!

— Няма да подронвам авторитета й.

Вгледах се внимателно в кроткото му изражение, като се опитвах да разгадая истината.

— Но наистина мислиш, че е постъпила нередно.

— Искаш ли я, или не? — Той посегна да вземе хартията, но аз бях по-бърза и я дръпнах.

— О, ще я взема. Но наистина ми е много неприятно, че хабиш своята за мен. Особено когато имам толкова много в багажа си. Щеше да е много по-просто, ако можех да се добера до него.

— Не мисля, че това е хабене, и е по-добре товарът да остане непокътнат. Встрани от решението на съвета по въпроса, постоянното ходене дотам и тършуването из него за това и онова ще бъде нарушение.

Надявайки се, че звуча небрежно, попитах:

— Толкова трудно ли е човек да се добере до товарите? Знам точно къде е хартията в сандъка ми.

— Намирането на сандъка ти може да е трудната част. Всичко е разпределено на различни места.

— Чакай — не бях наясно, че не всичките ни неща са складирани заедно. Надявам се нищо от товара да не се загуби.

— Не, не. На съвсем сигурно място е, а съветът има списък къде колко броя кутии и сандъци се съхраняват. Част от товара е в молитвения дом, друга в училището… не мога да си спомня останалото. Но са все сигурни места. — След като събра останалите страници, той отиде до полицата на камината и огледа книгите върху нея. Измъкна тънко томче и ми го подаде. — Това е собственият ми екземпляр на Рувийските последователи. Оттам са дошли много от идеите ни за териториите на действие. Погледни го в свободното си време.

— Свободно време ли? — Едва успях да го кажа със сериозно изражение и сякаш за да подчертае колко неправдоподобна е тази представа, внезапно влезе Дайна.

Тя опря ръце на хълбоците си:

— Тамзин, наистина би ми дошла добре помощта ти за прането на малко спално бельо. Прекара доста време, мотаейки се безцелно тук — и по-лошо, разсейваш горкия Гидиън. Знаех си, че това няма да свърши добре. Гидиън, ако не е свършила да преписва, аз ще го направя за теб.

Гидиън й отправи блажена усмивка и тя почти я зашемети. Дамарис беше права.

— Няма нужда, Дайна. Тамзин преписа много. Направи повече, отколкото си представях. — Той се изправи и ме огледа от глава до пети и искрата в очите му сякаш бе породена от нещо повече, не само от новите му и подобрени проповеди. — Тя е повече, отколкото си представях.