Смарагдово море

Глава 35

Той беше там.

Беше там и беше истински, и беше прекрасен. След всички възходи и падения — най-вече падения — които бях преживяла, най-сетне ме беше споходило едно хубаво пешо. Страхувах се да откъсна очи от него да не би едно мигване да го накара да изчезне. Наложи се да подпра ръце на оградата, за да спра треперенето си.

На лицето на Яго се виждаше онази негова усмивка — онази непринудена, открита усмивка, която по някакъв начин сякаш знаеше всичките ви тайни. Тя ме довърши. Тя и онези очи. Онези изумителни, омагьосващи очи. Смутих се, когато мълчанието се проточи, виждах и озадачения поглед на Алекси, затова се опитах да си придам вид, сякаш държа положението под контрол, и казах:

— Е, нима само смяташ да стоиш там и да зяпаш, Яго, или ще ме поканиш да вляза като цивилизован човек?

Усмивката му стана толкова широка, та беше цяло чудо, че бузите не го заболяха.

— О, Тамзин — каза той. — Липсваше ми. — Заговори на Алекси на колеблив белсиански и едрият мъж кимна и се отдалечи с подтичване. Яго го наблюдаваше в продължение на един миг, а после ми махна да пристъпя напред. — Добре, Тамзин. Ела да видиш двореца ми.

Очаквах да ме поведе към голямата къща, но вместо това отидохме в една от новопостроените колиби. Тази, в която влязохме, беше дори по-малка от бунгалото му в Грашонд. Приличаше повече на палатка, която по случайност имаше дървени стени.

— „Дворец“ може да е било малко пресилено — каза ми той, като свали един чайник от огнището.

Засмях се и седнах на една плетена рогозка, нямаше столове или маса.

— Ако знаеше в какво спях напоследък, щеше да си наясно, че това си е чист лукс. Да спя в шейната ти, всъщност беше разкош в сравнение с речния бряг.

Той наля две чаши хладък чай, а после дойде при мен на рогозката, като свали шапката си. Изрусялата му от слънцето коса беше влажна от пот, бузите му — по-червендалести от последния път, когато го бях видяла. Носеше стара риза с копчета на яката, която някога може би е била бяла, ръкавите й бяха навити до лактите. Не можеше да спре да се усмихва и осъзна, че не съм единствената, която непрекъснато се взира.

— Речен бряг! Какво… — Очите му бързо се стрелнаха надолу, а усмивката му потрепна съвсем леко, докато оглеждаше дрехите ми. — За Бога, Тамзин. Какво е станало с теб? Зеленото все още е цветът, който ти подхожда най-много, но…

Прокарах ръце по полата си. Бях почистила повечето мръсотия, но кадифето беше степано и потъмняло. Развързах престилката, разкривайки останалото.

— Предположих, че ще забележиш веднага и ще се опиташ да ми продадеш нещо ново.

— Защо ми е да гледам някаква рокля, когато имам пред себе си прекрасното ти лице? Но вероятно мога да ти стъкмя нещо набързо. Сега. Къде беше? Успя ли… стигна до Кейп Триумф, нали?

— Да. А после ходих на някои други места. Първо на първо, насред залива Денъм.

Впуснах се да разказвам историята си, запъвайки се за миг, когато описвах как бях почти сгодена за Уорън Дойл. Тази част беше необходима обаче, а когато задълбах във всичко друго, неловкостта се стопи. Разпалвах се все повече, докато говорех, емоциите ми кипяха и преливаха. През последните няколко дни бях преживяла невероятни обстоятелства, заставяйки се да се съсредоточа върху оцеляването. Сега, отдалечена от тях, когато наистина ги описвах, почувствах пълната сила на осъзнаването точно колко тежко е било положението ми. То ме зашемети и целият страх, който се бе налагало да потискам, за да изкарам всеки ден, сега излезе на повърхността. Не осъзнавах колко силно треперех, колко трескави бяха станали думите ми или че дори в очите ми имаше сълзи, докато Яго не ме притегли към себе си и опря главата ми на гърдите си.

— Добре, добре. Вече всичко е наред — каза той нежно. — В безопасност си. Ще се справим с това.

Стиснах здраво очи:

— Страхувах се, че ще ме отпратиш. Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш никога повече.

— Всичко, което искам от седмици насам, е да те видя отново. — Пръстите му се присвиха и се заровиха в косата ми, докато увиваше кичурите около ръката си.

— Но след онова, което ти причиних… беше ужасно…

Той наклони глава надолу и опря буза на челото ми, докато обмисляше отговора си.

— Знам защо го направи. Не биваше да го правиш. Но знам защо го направи.

— Разбира се, че трябваше. Не смятах да ти позволя да се откажеш от всичко, за което си работил! — Дори и в окаяното си състояние не можах да сдържа искрата на възмущение.

— Беше мое и имах право да се откажа от него — настоя той.

— И мое — да откажа! — Осъзнавайки, че спорът щеше бързо да се превърне в безплодна кавга, въздъхнах и зарязах темата. — Съжалявам, Яго. Нямам угризения, задето те спасих от самия теб, но съжалявам, че трябваше да стане по такъв начин. Сигурно си бил много ядосан, когато си осъзнал, че задържането във форта е номер.

— Ядосан? Не. Шокиран може би. — Той направи пауза. — Сломен.

Почувствах как собственото ми сърце се къса при тези думи.

— О, Яго. Толкова съжалявам, че те нараних.

Тонът му стана печален:

— Е, беше малка утеха да мисля, че поне ти ще си в безопасност и добре осигурена с някой друг зашеметен от любов късметлия.

Мълчание.

— Идва ми да се изсмея на това — казах най-накрая. — Но мисля, че бих започнала да плача доста бързо.

— Е, не можем да допуснем това. — Той ми помогна да стана. — Ела да погледнеш какво спаси. Ще те нахраним и почистим. После ще преценим какво да правим по-нататък.

— Но аз…

— Първо храна и баня.

Навън слънцето напичаше, предизвиквайки ме да се осмеля да твърдя, че в Адория някога е било студено. Яго ме запозна официално с Алекси, както и с конете. Сребристата кобила беше Бриз — майката на Пебъл и Дъв. Черната кобила беше Уинсъм, а жребчето й се казваше Дезмънд. Лицето на Яго сияеше, докато описваше характерите им и галеше онези, които идваха да ни видят до оградата. Фелисия обаче не се приближи.

— Ревнува от теб — подметна закачливо Яго.

— Е, аз пък й завиждам за финия косъм. Никога не съм виждала такова нещо на кон. Затова ли всички се прехласват по нея?

— Отчасти. Но освен това е гъвкава, много издръжлива. — Очите му светнаха. — А когато я пуснеш да тича, е по-бърза от светкавица.

Започнахме да се изкачваме по тревистия склон към къщата, като спряхме за миг пред вратата да обхванем с поглед гледката около нас. Зеленина, зеленина навсякъде. Гладка и вълниста като морето в спокоен ден. Чворест люляков храст пръскаше аромат във въздуха, а конете пасяха доволно в пасището. Недалече от обора Алекси бе коленичил близо до едно дърво без листа и копаеше в основата му.

Яго посочи:

— На старите собственици никога не им е минавало през ум да използват тази земя за коне. Цялата била засадена с ябълкови дървета, когато дошли от Осфрид, и те ги поддържали почти трийсет години. Когато съпругът починал, жена му отишла да живее със сина им на изток. Известно време наемали работници, но скоро спрели и просто зарязали всичко.

— И тогава се появи ти? — попитах.

— Не веднага. Появих се десетина години по-късно. Синът на господарката искаше да продава, но тя не позволяваше. Когато видях мястото, разбрах, че е идеално, но парите ми не бяха и наполовина достатъчни. — Той скръсти ръце на гърдите си и се огледа с любов наоколо. — Открих ги, опознах я, и направих сделка, която й допадна. Мога да бъда доста убедителен, знаеш.

— Да, мисля, че съм чувала това някъде — отбелязах със сериозно изражение.

— Съгласих се да запазя част от овощната градина и да реставрирам къщата. В замяна разработихме план за изплащане на вноски, по време на който мога да задържа конете тук и да започна част от работата. Синът й предпочиташе да продаде всичко наведнъж, но дотогава вече беше готов за всякаква продажба.

— И така, ето те тук.

Яго отговори с крива усмивка и плъзна ръка около талията ми:

— Ето ме тук.

— Ако се предполага да запазиш овощната градина, защо Алекси изкопава онова дърво? — попитах.

— Защото е изсъхнало. Половината са изсъхнали. Опитваме се да ги разчистим, но това е дълъг, труден процес. Прави стягането на тази къща да изглежда лесно, а това също си е истински подвиг. Погледни.

Отключи предната врата с престарял ключ и я отвори със скърцане. Влизането в къщата ми напомни за историите, които бях чувала за огромни гробници в далечни земи, където императорите били погребвани с всичките си притежания. Всички стаи бяха мебелирани и украсени, сякаш се използваха. Слоевете прах намекваха друго, както и занемареният вид. Конструкцията на къщата не беше единственото, което бе овехтяло с времето. Някои от мебелите и килимите също се разпадаха.

— Ето защо спите в колиби — казах, като надникнах към една изкорубена част от тавана.

— Да. Бих предпочел да те посрещна тук, но и не искам таванът да се срути върху теб. — Продължихме през кухнята към помещението за сушене на билки в къщата. Във въздуха витаеше мирисът на билките, окачени по сводестите греди.

— Това ще е невероятно, когато се реставрира — казах. — Може да съперничи на всяка от изисканите къщи, които видях в Кейп Триумф.

— Предполагам, че си посетила доста такива? — Яго се премести до едната стена, където лежеше обърната с дъното нагоре вана. Преобърна я и избута няколко паяка.

— Съмняваше ли се в мен?

— Никога — каза той добродушно и вдигна тежката вана. — Задръж вратата, ако обичаш.

Тръгнахме обратно през имота към колибата му. Той остави ваната с тупване и избърса потта от челото си с измачкана кърпичка.

— Ако нямаш нищо против горещината, можеш да се изкъпеш сега. Иначе ще започне да изстива след няколко часа.

Отне ми един миг да осъзная какво има предвид.

— О, не ми трябва гореща. Студената вода става.

— След плуването в залива Денъм? Не. Вземи си гореща.

Прокарах ръка по косата си, която бе безжизнена и мазна от многобройните дни, в които не беше мита както трябва.

— Тогава нямам нищо против топлината.

— Предположих. Веднага се връщам.

Когато се върна, носеше леген с вода, от която се вдигаше пара, а след него вървеше Алекси. Алекси ме поздрави на белсиански и подаде кошница с хляб, сирене и сушени ябълки. Яго изля водата във ваната и я покри с насмолен брезент. После, след като ме насърчи да се нахраня, двамата с Алекси отново излязоха. Когато се върнаха, всеки с по един леген гореща вода този път, отново се опитах да ги разубедя.

— Какво правите? Това е достатъчно — възкликнах. — Не е нужно да мъкнете кофи с гореща вода в ден като този.

— Нищо работа — заяви Яго с бодряшкия си маниер. — Вече сложихме още да се топли на един огън отвън.

Гузно изядох храната, докато те работеха усилено. Когато ваната най-сетне беше готова, Яго ми остави сапун и един голям сандък.

— Разтоварих много от стоките си, когато стигнах в Денъм, но за твой късмет все още имам някои женски дрехи. Вземи каквото искаш. Имаме някои неща, които трябва да се уредят днес следобед, но ще те видя по-късно.

Огледах вдигащата пара вана, дрехите и остатъците от яденето си. В гърлото ми се образува буца.

— Яго…

Той отвори вратата и намигна:

— Знам.

Не стигнах до дрехите, преди да се върне, защото така и не излязох от ваната. След като се изтърках щателно, продължих и се изтърках отново, макар че така част от кожата ми стана розова и се протри. Просто постоянно имах чувството, че имам да сваля пластове мръсотия, и се наложи с усилие да се въздържа от трето изплакване. Вместо това се задоволих да се отпусна в пълната със сапунена пяна вода, наслаждавайки се на този кратък отдих.

Яго не изглеждаше съвсем изненадан, като видя, че още съм там, когато се върна.

— Не е ли студена вече?

— Хладка.

Той си наля чаша вода, а после коленичи в един ъгъл, оставяйки благоприлично разстояние между нас.

— Тогава е добре да стоплим още вода и да я напълним отново.

— Не! Скоро ще изляза. — Облегнах глава на ръба на ваната и се загледах нагоре. — А после наистина е време да измисля какво да правя. Знам, че трябва да се върна в Кейп Триумф, но оттам…

— Изчакай няколко дни — посъветва ме Яго. — В краткосрочен план той може и да успее да отложи необходимостта да се занимава с изчезването ти, но ако мине достатъчно време, ще му се наложи да представи някаква история. Завръщането ти ще влезе в противоречие с нея. Иначе той ще може да импровизира.

— Не бързам да се връщам там — признах. — Не и докато не дойде Мери, разбира се. Но ми е много неприятна мисълта Мира и другите да смятат, че ми се е случило нещо. Не мога да я подложа отново на това.

— По-добре другите да мислят, че ти се е случило нещо, отколкото наистина да се случи нещо. — Обмисли това, а после се съсредоточи обратно върху мен и срещна погледа ми над ръба на ваната. — Едва не се случи нещо! Мисля, че действително имаш ангел, който бди над теб, след като постоянно се измъкваш от тези затруднения.

— Или просто съм твърде упорита, за да умра.

— Във всеки случай се радвам на това, но е време да се погрижим тези разминавания на косъм със смъртта да приключат. Не можеш да се върнеш в Кейп Триумф, та Уорън просто да се опита отново да те убие, а начинът да предотвратиш това, е, като разбереш защо преди всичко е искал да те убие.

— Защото лорандиецът ме разпозна — а аз разпознах него. Знаех, че не е наистина икори.

— Знаеше това и преди. Харпър ти повярва.

— Да, но когато осъзнахме, че всъщност осфридианец е нападнал онова рибарско селище, Харпър не вярваше, че всички схватки, за които е съобщено, са били инсценирани. Сигурна съм, че именно затова другите доклади, които чу — благодарение на мен — до известна степен са го подтикнали да накара войниците да тръгнат из района.

— Но мислиш, че този осфридианец е бил не толкова някой недоволен заселник, нарушаващ договорите, колкото човек, получил нареждания от Уорън да предизвика неприятности?

Толкова голяма част от онази нощ в залива ми се струваше нереална и накъсана, но имаше нещо в начина, по който Уорън бе споменал, че агентите му извършват нападения, както и в начина, по който лорандиецът се беше наежил при сравнението със собствените си действия, което ме караше да съм сигурна в теорията.

— Да — казах най-накрая. — Не мисля, че Уорън самолично урежда всички тези нападения по границите, но е част от групата, която го прави, каквато и да е тя. Всички икори и колонисти мислят, че другите нападат, а това ще доведе до истински агресивни ответни действия — ако вече не е довело. Сега централните армии потеглят да се намесят, което би могло да влоши нещата. Защо Уорън би искал война с икорите?

— Някой обикновено извлича печалба от войната. Ти каза, че е говорел за муниции. Може би иска да ги продаде?

Долових обаче, че Яго не вярва наистина на това.

— Със сигурност има по-добри начини за изкарване на пари. Особено за някого, чиято колония изнася основно злато. — Понечих да седна с изправен гръб, после спрях, твърде несигурна как стоят нещата между мен и Яго, за да се показвам гола. — Но може би не е наша работа да откриваме. Уорън очевидно не иска други да знаят тази информация, така че сигурно има някого, за когото тя звучи смислено.

— Съгласен. И ще се погрижим да бъде гръмко разгласена. Ще потеглим към Кейп Триумф по-късно тази седмица.

— Ние ли?

— Ние — отвърна той и ме погледна многозначително. — Искам да кажа, всички знаем, че си майсторка на риболова, но има части от Гавърнърс Хайуей, които не са близо до вода. Трябва да отида с теб, пък било то и само за да не гладуваш. Освен това имам някои неща, които не бих възразил да продам в града.

— О, добре, ако е това, тогава не възразявам — подметнах закачливо. — Тревожех се, че според теб не бих могла да се погрижа за себе си.

— Не намеквай смехотворни неща, Тамзин. Сега, ако искаш да останеш там вътре, ще трябва да ми позволиш да донеса още вода.

— Само нещо, с което да се подсуша.

Той ми подаде износено, но чисто фланелено одеяло, а после се отдалечи, заставайки с гръб към мен. Излязох от ваната с капеща от мен вода и се подсуших, преди да увия одеялото около себе си като импровизирана рокля. Яго хвърли поглед към мен, когато коленичих до куфара.

— Ако нищо не ти стане, спокойно можеш просто да носиш това.

— Яго Робинсън, ти си този, който трябва да престане да предлага нелепи неща.

— Правилно. Извинявай. Ще положа по-големи старания да бъда джентълмен.

— О, не е това — казах, като измъкнах семпла рокля от небесносин тънък лен. — Просто въпросът е, че изобщо няма да можеш да свършиш никаква работа тук, и едва ли бих могла да си простя. — Изправих се на крака и притиснах роклята към тялото си. — Едва ли имаш комплект за шиене в съкровищницата си?

— Имам — точно ей там всъщност. Опитвах се да закърпя една от ризите си.

Надникнах към купчината плат, която посочи.

— „Опитах“ намеква, че всъщност си направил нещо.

Той сви рамене:

— Точно щях да се заема. Просто има много за вършене. Всъщност трябва да се залавям отново за работа — не мога да оставя Алекси да изкопава сам онези дървета. А козината на Фелисия ще стане ужасна, ако не я среша и изчеткам скоро.

— Какво се предполага да правя, докато чакаме да отидем в Кейп Триумф?

— Каквото искаш. В къщата има книги за четене. Имам пособия за писане. Или просто се отпусни. Заслужи си го. — Той се приближи до мен, опря ръце на раменете ми и ме целуна по челото. — Нямам купища скъпоценности, но все пак можеш да се упражняваш да бъдеш дама, която си почива.

Опрях длани на гърдите му:

— Благодаря ти, Яго — казах меко. — Не знам защо си толкова мил с мен.

— Знаеш защо. Луд съм по теб. Това не се е променило.

— След всичко, което ти причиних? По-скоро само луд.

— Същото е.

Пристъпих напред и го целунах: отначало устните ми едва докоснаха неговите, а после се притиснаха към тях по-уверено. Пръстите му се плъзнаха бавно от раменете ми надолу по голите ми ръце и накрая се обвиха около талията ми. Посегнах нагоре и присвих едната си ръка зад врата му, за да ни доближа един до друг, а устните ми се разтвориха още. Из тялото ми се разнесе прилив на горещина и като хванах едната му ръка, я повдигнах към ръба на одеялото, с което се бях увила. Пръстите му моментално посегнаха да го разхлабят, а после той рязко отскочи назад.

— Какво? — попитах, стресната. В мен започна да потрепва лека паника — и смущение — че може би съм разтълкувала погрешно поведението му. — Точно в момента не те съдя по това доколко джентълменско е поведението ти.

— Да, схванах. — Погледът му многозначително се стрелна натам, където ръцете ми придържаха започналото да се смъква одеяло. — Но би трябвало да ме съдиш по това колко съм потен. Сега аз съм този, който има нужда от баня.

— Наистина ли? Не забелязах? Бях прекалено заета да гледам красивото ти лице.

— Нямаше вид да го гледаш чак толкова много, но схващам какво искаш да кажеш. — Той отново ме целуна бързо по челото, а после се оттегли към вратата: очите му пробягаха по мен за последен път. — Ще се видим на вечеря.

Последвах го до вратата и се облегнах на рамката й, за да го проследя как се отдалечава. Или вървеше с бавна дебнеща походка? Беше трудно да се каже, но ми харесваше начинът, по който се движеше. Харесваше ми и усещането от допира до него, а плътта ми още тръпнеше от краткото ни съприкосновение. След още няколко мига въздъхнах и затворих вратата. Обвих ръце около тялото си, огледах миниатюрната стая и се запитах две неща. Първо, точно по какъв начин една жена подхождаше към положението на свободна дама. И второ, как изобщо мислех, че мога да имам сериозни намерения по отношение на който и да е мъж, освен Яго.

Както се оказа, всъщност не можех да се справям особено добре с тази част за развлеченията и свободното време. След като поръбих синята рокля, се заех да закърпя ризата на Яго. После намерих някои от другите му дрехи, които имаха нужда от пране, така че напълних с вода и сапун един от по-малките легени, за да изпера неговото и моето пране. Не знаех дали кадифето можеше да бъде спасено, но използвах всеки трик, на който ме беше научила мама.

Когато прането вече съхнеше, се разрових из колибата, търсейки други неща, които имаха нужда от почистване или кърпене. Яго поддържаше подредено домакинство предвид обстоятелствата, макар че нямаше в къщата си много неща, които наистина да се нуждаят от поддръжка. Намерих пособията за писане и съчиних писмо до Мери. Точно когато свалях прането, вратата се разтвори и Яго се втурна вътре с малко покрито котле. Зад него небето пламтеше в оранжево.

Той остави котлето и набързо ме целуна по устните.

— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря. Дезмънд си нащърби едното копито.

И просто така, изчезна. Открих в котлето нещо, което имаше вкус на яхния от еленско месо, и се запитах дали е приготвена от Алекси. След като се нахраних, измих съдовете, а после забелязах, че ваната с водата, в която се бях къпала, е забравена. Не можех да я вдигна сама, затова я изпразних на порции, леген по леген. Дотогава навън вече почти се беше стъмнило. От прозореца на обора блестеше светлина и чух дрънчене.

Когато ваната беше изпразнена, започнах да топля нова вода. Не можех да го правя така бързо и сръчно, както мъжете, но докато Яго се върне, ваната беше напълнена отново и водата още беше толкова топла, че от нея се вдигаше лека пара. Той не я забеляза веднага. Свали шапката и ботушите си и започна да ми разказва за Дезмънд. Когато все пак видя ваната, се сепна.

— Ти ли направи това?

— Каза, че имаш нужда от баня.

Той се загледа в нея за още известно време, а после забеляза останалите дребни неща, които бях свършила.

— Тамзин, може да си зашеметяващо умна и находчива, но не разбираш какво означава „свободно време“.

— Тихо — сопнах се. — Ще изстине, ако продължаваш да се мотаеш.

И така си разменихме ролите: той се потопи в сапунената вода, а аз чаках дискретно отстрани. Той ми разказа още за фермата, а аз слушах: сърцето ми беше щастливо, че го виждам щастлив. Това беше рядък, уютен миг на покой.

— Известно време не си казала нищо — отбеляза той, след като свърши да описва някаква злополука с един пън. — Добре ли си?

— Просто си мисля, това е всичко.

— За какво?

— Че не искам да си тръгвам. — Посочих към спретнато сгънатото пране. — Мисля, че бях по-щастлива, докато работех тук днес, отколкото бях на което и да е от онези изискани празненства, които посетих този месец.

Ведрото му изражение стана малко по-сериозно:

— А! Е, и аз всъщност не искам да си тръгваш. Но разбира се, трябва.

— Да — казах и леко посърнах. Отговорът му не ме изненада: и двамата бяхме наясно с естеството на живота, за който се бях договорила.

А после той каза:

— Но след като докладваш за Уорън и вземеш Мери, можеш да се върнеш.

Повдигнах глава:

— Какво? Яго…

— Недей. Знам какво се каниш да кажеш. И не, няма да се откажа от конете и земята. И не, още не знам как ще накараме това да сработи. — Отново се появи искрица от предишната му веселост. — Освен това ти си тук от един ден. Да видим какво ще кажеш след още няколко. Може да хукнеш обратно към Кейп Триумф без мен.

— Яго — казах тихо, — не искам да ходя никъде без теб.

Той изпадна в един от онези редки моменти, когато губеше дар слово. Най-сетне каза:

— Не ме гледай така, не и когато съм вир-вода и не мога да дойда да те прегърна.

Изправих се с одеяло в ръце и бавно се приближих, като наклоних глава да надникна във водата:

— Хмм.

— Това не е много подобаващ за една дама начин да гледаш мъж във вана — отбеляза той и посегна към одеялото. Аз го отдръпнах.

— Не. Точно забелязвах, че водата не е много мръсна. Топла ли е още?

— Като цяло да.

Пуснах одеялото и започнах да разкопчавам роклята си.

— Обзалагам се, че с двама ще е по-топла.

— Обзалагам се, че с двама души във ваната половината вода в крайна сметка ще се изплиска на пода — каза той иронично, въпреки че не сваляше поглед от копчетата.

Поколебах се:

— Искаш ли да спра?

Той седна във водата и се премести на една страна.

— Спри да предлагаш нелепи неща и влизай вътре.