Смарагдово море

Глава 32

— Бихте ли ми оказали честта за един танц?

— Извинете, аз точно се готвех да поканя госпожица Райт да танцуваме.

— Е, аз ви изпреварих.

Все едно предизвиканият от Шибейл сън се повтаряше — само че този път не беше само в главата ми. Това беше истинско. Осезаемо. И нямаше да завърши катастрофално.

— Ще имам много време за по един танц с всеки от вас — казах и подадох ръка на първия мъж. — Но не повече. Вече получих други предложения.

Четири дни след пристигането си в Кейп Триумф ми се струваше, че съм тук от цяла вечност. Суровите условия в Грашонд и тежкото пътуване ми се струваха като нещо, което се беше случило в друг живот, не в този, изпълнен с удобство и забавление. Бях имала по два, понякога по три светски ангажимента всеки ден. Вечерните събития бяха даденост. Вечно имаше някакво празненство, танци или официална вечеря. Дневните събития бяха най-разнообразни. Чаени партита, обеди, обикновени светски посещения. Всички изискваха педантична грижа по отношение на външността и чара. Не можех да се отпусна в никакъв случай.

Дамарис се шегуваше, че този нов живот е по-изтощителен от тежкия труд в Грашонд. Това беше работа в смисъла на факта, че се напрягах безмилостно. Отново възприех поведението си от Блу Сиринг — постоянно бдителна, вечно в търсене на възможност да напредна. Тази движеща сила ме подтикваше да се справям блестящо, както, защото вече беше във властта ми да се погрижа за сигурността на Мери, така и защото, ако умът ми беше съсредоточен върху издигането във висшето общество, в него не оставаше много място за безпокойство относно Яго, Гидиън и икорите.

— Има нещо, което исках да ви кажа — каза партньорът ми господин Пейдж. Размести малко хватката си: дланите му бяха потни. — И се надявам, че няма да ви се стори прекалено прибързано.

Вдигнах поглед с изражение, което, надявах се, беше кокетна изненада:

— Виж ти, какво ли може да имате предвид с това?

Той преглътна:

— Ами, след като бяхме настанени един до друг на вчерашния официален обяд, не мога да спра да мисля за вас. И снощи осъзнах, че имаме дълбока, стигаща чак до душата връзка — сигурен съм, че сте забелязали — и искам да прекарам остатъка от живота си с вас. Ще се омъжите ли за мен, госпожице Райт? Мога да говоря с господин Торн още сега, ако желаете.

— Господин Пейдж, нямах представа, че дори сте забелязали някоя като мен. — Знаех много добре и заподозрях намерението му, когато се приближи към мен тази вечер. — Естествено, бях запленена от многобройните ви очарователни качества и съм зашеметена, че ми оказвате такова внимание.

— Значи приемате? — възкликна той и лицето му светна.

— Да бъда ваша съпруга, би било сбъдната мечта, сигурна съм… но не мога да приема. Все още не.

Той се препъна, но аз без усилие задържах двама ни в такт с музиката.

— К-какво?

— Ами, вече получих няколко предложения и от надежден източник знам, че ще има и други. Обещах на господин Торн, че ще изслушам всичките — така е честно, нали?

— Колко още мислите, че ще има?

— Трудно е да следя бройката, а някои от тях са от наистина прекрасни господа, които предложиха суми, по-високи от цената на договора ми.

Както и очаквах, господин Пейдж не коментира думите ми. Всичко, което не можех да открия за биографията и финансовото състояние на един мъж, като говорех с него, можех да науча от Джаспър. В свободното си време проучвах всички. Господин Пейдж се справяше добре, но имаше други, които се справяха по-добре, и това ставаше ясно от сумата, която бяха готови да предложат. Той още не беше отпаднал от списъка с възможностите, но не беше и някой, на когото незабавно бих казала „да“. Ако смятах да играя тази игра, щях да я играя, за да спечеля. Бях си извадила поука колко опасни са сантименталностите и от тук нататък щях да бъда олицетворение на пресметливостта и стратегията.

— Разбира се, ще ви задържа на първо място в списъка си — храня много топли чувства към вас, както знаете. Но просто трябва да изчакам. Надявам се, че разбирате.

— Естествено — каза той, като се опита да скрие разочарованието си с немощна усмивка.

— Знаех си, че ще разберете! Имате такъв добросърдечен и открит характер — видях го веднага.

Когато танцът свърши, следващият ми партньор не се появи веднага. Вместо да се почувствам засегната, на драго сърце приех затишието като шанс да си поема дълбоко дъх и да оставя лицето си да си почине малко от усмихването. Отправих се бавно към една от многобройните елегантни маси с освежаващи напитки и закуски и се озовах редом с мъж в тъмно палто, чийто гръб беше обърнат към мен, докато той се взираше в чаша с вино, потънал в собствените си мисли. Разпознавайки го няколко секунди преди да ме забележи, реших да пробвам дързък подход, за да привлека вниманието му.

— Извинете, изглежда, че сте свършили шампанското розе, което беше тук по-рано. Бихте ли могли да се върнете до избата и да донесете още?

Уорън Дойл се обърна към мен с удивено вдигнати вежди. Ахнах:

— Господин… Губернатор Дойл! Колко смущаващо! Надявам се, че ще ми простите. Помислих ви за някого от слугите.

Изражението му стана иронично:

— Няма какво да ви прощавам, госпожице Райт. Предполагам, че това ми се полага, задето се спотайвам тук.

Сърцето ми запрепуска не от истинско смущение, а от нервност. От господата, определени от Есме като свободни и подходящи за женитба, всъщност вече само двама бяха свободни. Уорън беше единият. Другият беше извън града и не се знаеше кога ще се върне. Макар че вероятно имаше други неизвестни за мен кандидати, които биха се съгласили да приемат вдовица, вече не разполагах с времето или лукса да проучвам нови възможности. А ми се струваше, че няма вероятност някоя от онези, които намерих, да е по-добра от перспективите, които един бъдещ губернатор можеше да предложи — за нещастие, той заминаваше скоро, за да поведе експедицията си към Хадисън.

Бяха ни запознали официално на едно неотдавнашно празненство и макар че бяхме разговаряли оживено, на тръгване не останах с чувството, че съм възбудила интереса му. Сигурна бях, че това не се дължи на някаква моя грешка. Останах с впечатлението, че е твърде разсеян от предстоящите си отговорности, за да си търси съпруга — особено след провала с Аделейд.

— Е, нека да не прекъсвам спотайването ви — казах и посегнах за чаша вино. — Ще взема това и ще се махна.

Уорън хвана ръката ми и я отмести:

— Не мога наистина да направя това сега, като знам, че ще копнеете за шампанско цяла вечер. Освен това е отлично. Преди няколко години обиколих Евария и пих доста от него в Лорандия. Хей, ти — извини ме. — Повика с махване на ръка един минаващ прислужник и поиска шампанското със самоувереността на човек, свикнал да получава каквото иска, и то бързо. Докато говореше, крадешком изучавах чертите му. Изсечено лице, лъскава черна коса, с една глава по-висок от мен. Да, той беше начинът да спечеля тази игра, стига само да можех да успея навреме.

След като отпрати прислужника и той забързано се отдалечи, Уорън се обърна обратно към мен:

— Ако можете да изтърпите мъчителното чувство още малко, той казва, че ще открие известно количество. А ако не го направи, тогава наистина ще вляза в ролята на слуга и ще поема нещата в собствените си ръце.

Отместих очи: искаше ми се да можех да се заставя да се изчервя, въпреки че никога не съм владеела това умение.

— Все още съм смутена заради това. Слава богу, че никой не чу.

Той хвана отново ръката ми и ме поведе към другите танцуващи. Духът ми се повдигна, когато каза:

— Можете да ми се реванширате с един танц.

Точно тогава, в най-неудобния момент, липсващият ми танцов партньор дотича задъхан до нас. Господин Уелс кимна на Уорън за поздрав и бързо се обърна към мен:

— Толкова съжалявам — не бях забелязал, че песента е свършила. Ще танцуваме ли?

Уорън многозначително сложи ръка на талията ми:

— Току-що я бях поканил на танц — не бях наясно, че си предявил претенции, Хауърд. Винаги има следващ танц. Нека това те научи да внимаваш.

Господин Уелс беше зарязан и аз не се сдържах и се засмях.

— Нима се подигравате с този беден човек? — попита Уорън.

— Не, не. Просто си мисля, че леко му се размина — като си говорим за уроци по внимание. Там, където бяхме отседнали в Грашонд, подобен урок щеше да включва преписване на страници от свещени текстове, а не пропускане на танц. Ами, всъщност те не танцуват.

Погледът на Уорън стана замислен:

— Все още смятам за невероятно, че сте прекарали толкова много време с онези хора. Ще бъда честен — звучи ужасно.

— Не всичко. И със сигурност сме им признателни за добротата.

— В начина, по който изричате „доброта“, има нещо, което ме кара да мисля, че там има някаква история.

— Има няколко. Ако искате да ги чуете, ще трябва да си определите време за друг ден.

— Имате ли изобщо някакво? — попита той със смях. — От това, което чувам, сте доста търсена. Един мой приятел казваше, че съжалява, задето се е спрял на едно от момичетата в първата група.

Отместих поглед, като се престорих, че проявявам интерес към другите танцуващи.

— Е, късмет е, че не допуснахте същата грешка сега, нали?

Задържах дъха си, питайки се дали не съм прекалено дръзка, но той се засмя отново:

— Така изглежда. И предполагам, че имах късмет и задето току-що ме взехте по погрешка за прислужник.

— Тихо. Казахте, че този танц оправя нещата. Но наистина съм изненадана, че бихте се спотайвали, както се изразихте. Ако не е твърде дръзко от моя страна да го кажа, готвите се да потеглите триумфално към своята колония. Изглежда, е редно да сте център на вниманието тази вечер.

Той въздъхна, веселостта му се стопи.

— О, бих могъл да съм, но нямам нужното време. Наистина не разполагам с нужното време, за да бъда тук, точка по въпроса, не и при всичко, което имам да върша. Но баща ми иска да ме покаже, така че правя каквото трябва.

— Какво е това „всичко“, което имате да вършите? Бива ме да се справям с нещата и съм готова да ви помогна, ако мога. Не че самата аз имам много време, разбира се.

При тези думи усмивката се върна:

— Разбира се. Боя се, че само ще ви отегча. Просто безкрайните технически подробности по ръководенето на хора, които постоянно искат от теб едно или друго, а после имат наглостта да се обиждат, когато нямаш време да ги водиш.

Не се наложи да имитирам насмешливо подмятане:

— Господин Дойл, явно сте забравили как прекарах първите си шест седмици в Адория. Сега. Кажете ми един от проблемите си.

— Добре — каза той, след като се вгледа внимателно в лицето ми. — Трудно ми е да поддържам редовното пристигане в Хадисън на припаси, необходими за заселниците там. Повечето дойдоха със собствени припаси, но те не са вечни. Не можете да си представите колко е трудно да накараш почтени собственици на магазини да се установят в пустошта, когато могат да си останат удобно и спокойно например в Арчъруд и да имат стабилен доход.

— Лесна работа. Парите мотивират хората. Така че им предложете доход, който е повече от просто стабилен.

— Като им позволя да вдигнат цените? Със сигурност не. И не разполагам с излишни средства, за да предлагам стимули.

— Не е нужно да давате това, което имате. Давайте това, което нямате. Данъчни отстъпки, благоприятни търговски изисквания. Не ви струва нищо и държи вашите заселници наблизо — и евентуално привлича още.

Уорън се загледа в пространството за няколко мига със замислено изражение, после се обърна обратно към мен:

— Това е елегантно разрешение. Абсурдно просто — и това е упрек към мен, не към вас, защото трябваше да се сетя за него.

— Е, не забравяйте, че аз наистина прекарвах време с търговците в пустошта не толкова отдавна… — Внезапен копнеж по Яго ме спря. Домът на домакина ми, пълен с кадифена тапицерия, свещи с аромат на роза и позлатени лампи, стана задушаващ и повърхностен. Цял свят го делеше от времето, когато седях в шейната на Яго, заобиколена от безкрайна земя и свеж, резлив въздух. В гърдите ми се образува възел.

— Госпожице Райт? Тамзин? — настоя вежливо Уорън. — Какво казвахте? Натъкнали сте се на търговци по време на пътуването си?

Отблъснах мисления образ на лешниково зелените очи и приковах вниманието си върху тъмните очи на Уорън, съвземайки се отново.

— О, да. Търговци и кажи-речи всякакви други хора в Адория. Предполагам, че следващият ви проблем не е в набирането на баланкуанци, икори или Наследници на Урос за заселване на Хадисън, нали? Имам доста опит и познания в това отношение.

— Сигурен съм, че е така — каза той ухилено. — Все още не мога да повярвам, че сте пътували с икорите. Все още не мога да повярвам, че са ви позволили, предвид историите, които съм чувал за нападенията им срещу нашите хора. — Челото му се сбърчи, докато продължаваше да обмисля това. — С останалите не се ли страхувахте от тях?

— Не и от групата, с която пътувахме. Освен това имахме с нас и наши собствени войници, които да ни пазят — макар че вероятно те имаха нужда да бъдат пазени от нас. Водачът им — лейтенант Харпър — имаше доста почитателки, меко казано. Една добра моя приятелка беше особено увлечена. Това допринесе за интересно пътуване.

Засмях се изискано и очаквах да подхване намека и да попита за сочни подробности, но той още не беше стигнал дотам.

— Харпър е дошъл с икорите? Никой не ми каза! Когато чух, че е в града, предположих, че е дошъл за подкрепление по границата срещу икорите. Типично. Баща ми обича да се хвали как съм станал губернатор, но все още настоява да ме третира като подчинен.

Намръщеното изражение върху лицето на Уорън ме изненада, макар да ми беше ясно, че не е насочено към мен. Запазих ведър тон и казах:

— Никой, който ви срещне, и за миг не би мислил така за вас. И няма нужда лейтенант Харпър да иска подкрепление. Доколкото, ъъ, чувам, имало е известно недоразумение по въпроса с нападенията, извършени от икорите. Той работи за постигане на мир с Кърниал, така че това е добра новина, нали?

Уорън, явно още подразнен от предполагаемата обида, не схвана въпроса ми веднага. Когато успя, въздъхна, а мрачното изражение се смекчи.

— Съжалявам за този изблик — просто когато чух затова, то ме завари неподготвен. Трябва да знам тези неща, за да си върша работата. Когато не съм в течение на нещо…

— … тогава други получават предимство, което вие нямате — допълних.

Той отново ме огледа внимателно, но този път почувствах, че наистина, действително ме вижда.

— Да. Разбирате това — колко важно е да имате преднина понякога.

Поклатих глава:

— Господин Дойл, смятам, че е важно през цялото време.

Нещо заискри в очите му, но преди да успее да коментира, един мъж в сиво се приближи почтително с розова бутилка в ръка.

— Сър? Нося шампанското, което поискахте.

Песента свърши точно тогава и Уорън хвърли поглед наоколо:

— Е, не е ли това точно подходящият момент? Отворете го ей там и донесете една чаша за младата дама. Благодаря ви. — На мен Уорън каза: — Мога ли да се присъединя към вас и да споделим още един танц?

Нужна ми беше цялата ми решителност и самоувереност, за да кажа:

— Колкото и прекрасно да звучи това, би било нечестно спрямо господин Кеймбридж. Той направи уговорката си преди часове.

— Нечестно? Както изглежда, ще е направо жестоко — отбеляза Уорън, като проследи погледа ми към мястото, където гореспоменатият господин пристъпваше смутено от крак на крак с широко отворени и пълни с надежда очи — макар че беше твърде боязлив да се натрапи на Уорън. — Навярно така е най-добре. Сега мога да си тръгна, за да свърша някаква работа без контрола на баща ми. Той дори не е тук тази вечер, но винаги научава нещата. — При споменаването на по-възрастния губернатор тонът на Уорън стана горчив. — Несъмнено е тръгнал да събере още сведения, които да крие от мен. Ако бях разбрал за Харпър по-рано, щях да настоявам по-упорито за среща и да му изясня как стоят нещата с икорите. Напоследък е трудно да си уговориш време за среща с офицерите, а сега е твърде късно.

При тези думи през тялото ми пробяга мразовита трънка и без да обръщам внимание на господин Кеймбридж и прислужника, който носеше шампанското, хванах Уорън за ръкава и попитах:

— Да му изясните по какъв начин?

Уорън се поколеба:

— Знам, че сте в приятелски отношения с икорите от Кърниал, и се радвам за това. Радвам се, че са се отнесли към вас прилично. Но чувам много неща — нали знаете за патрулите, които ръководя?

Кимнах: нямах си доверие да кажа нещо гласно. В колониите цареше нарастващо безпокойство относно еретиците, а Уорън лично беше организирал патрули, които да разследват доклади за незаконна религиозна дейност. Преди година щях да я подкрепя — ако дори изобщо се замислех много за нея. Отцепилата се от ортодоксалната вяра аланзанска група имаше странни практики — например богослужения на открито — и да бъдат държани далече от обикновените последователи на Урос, ми се струваше правилно. Сега, след времето, което бях прекарала с Наследниците и Гидиън, започвах да оценявам как онези с различни религиозни вярвания може би имаха основателни причини за изборите си, макар да не ги споделях.

— Повечето от тези патрули стоят в Денъм, но стигаме и до съседните колонии. И съм чувал слухове как икорите на север шпионират и планират съвместно нападение. Клановете в Саут Джойс вече подбудиха неприятности. А на север… има друг клан, Кърнади? През границата, по-нагоре до баланкуанците. Има всевъзможни съобщения за набезите им. Може би тези в Кърниал не им съдействат — надявам се, че не, но Харнър и останалите армии са глупаци, че не наблюдават този район. Кой знае какво може да стане, ако всички онези кланове се обединят? Приятелят ми Дейл Юбанкс беше в Бейкърстън и е разговарял с истински жертви.

— Чувате много неща — казах изненадана. От онова, което бях наблюдавала в Кейп Триумф, по-голямата част от Денъм беше в неведение за делата на другите колонии.

— Трябва да съм в течение. Не съм изолиран като онези колонии. Моите граждани са по границите — те са тези, които са изложени на риск. Баща ми може и да пренебрегва тези слухове и доклади, но аз не мога. Не искам да се събудя една сутрин и да открия как икорите сриват със земята Уайт Рок. Но не бива да се обременявате с това. — Почти огорчен, той взе ръката ми и я целуна. — Благодаря за танца. Надявам се да можем да поговорим отново преди пътуването ми.

Загледах се след него, докато се отдалечаваше, и господин Кеймбридж се приближи забързано. За разлика от последната ни среща, вярвах, че този път Уорън наистина искаше да ме види отново.

— Видях онази целувка — каза Мира по-късно, докато се прибирахме към къщи в Уистерия Холоу. — Нещата сигурно вървят добре.

Тя седеше до мен в каретата, облечена в алена коприна. Бях я видяла да танцува два пъти тази вечер, но бях твърде погълната от собствените си завоевания, за да мисля кой знае колко за нейните. Не проумявах как не беше залята с предложения. Беше умна, красива и мила. Фактът, че беше сирминиканка, не би трябвало да има значение особено при такъв недостиг на жени. Жена в нейното положение щеше почти да е принудена да разубеждава кандидатите.

— Ще видим. Определено постигнах напредък. — Отпуснах се назад на седалката, внезапно давайки си сметка за схванатия си гръб и подбитите крака. — Но какво е положението с теб? Защо те ухажва само някакъв възрастен мъж? Кандидатите би трябвало да се редят на опашка за теб.

— Всичките са на твоята опашка — подметна закачливо тя. — Но сериозно — не се безпокой за мен. Добре съм.

Обвих ръка около нея, все още преизпълнена с радост просто отново да съм близо до нея.

— Трудно е да не се безпокоя. Никога не знам какво ще направиш. Само, моля те, не заминавай в някой затънтен златоносен участък, както Аделейд.

— Ти ли ми казваш това? — Мира избухна в смях. — Това не е ли точно твоята цел с Уорън?

— Той управлява златоносните участъци — поправих я. — Има разлика. И той живее в истинска къща, не в палатка или барака, или каквото там има Седрик.

Нашата група беше закъсняла: почти всички други вече си лягаха, когато стигнахме до къщата. Аз също.

— Да, но… няма значение. — Мира облегна глава на рамото ми. — Просто толкова се радвам, че се върна и си невредима.

Копнеех да се наспя, но трябваше първо да се отбия до канцеларията на мистрес Кълпепър, за да насоча вниманието й към едно скъсано място в наметката ми, получило се, когато един пиян господин я настъпи. Докато се връщах през фоайето, зърнах мъж в позната униформа да се готви да си тръгне.

— Лейтенант Харпър? Не очаквах да ви видя тук. Наред ли е всичко?

Той хвърли поглед назад от вратата и ми се усмихна:

— О, госпожице Райт. Приятно ми е да ви видя отново. И всичко е наред. Аз просто, ъъ… — Погледът му се задържа за миг върху стълбището. — Просто бях в района и ми хрумна да се отбия.

Наклоних глава да го огледам по-добре. Почти изглеждаше, сякаш се изчервява.

— Бяхте… не сте дошли, за да видите Дамарис, нали?

Да, определено се изчервяваше.

— Обичам да наглеждам всички. Вас например. Как са нещата? Излизали сте тази вечер?

Поколебах се за миг, а после оставих смяната на темата да му се размине, до голяма степен заради това докъде можеше да доведе.

— Да — всяка вечер. Няма спиране. И знаете ли, току-що чух изключително озадачаващи неща. Има ли друга група икори северно от Кърниал? Кланът Кърнади?

Изражението на лейтенант Харпър мигновено се изостри:

— Кърнахи. Защо?

— Някой ми разказваше за тях тази вечер — че заговорничат с икорите в Саут Джойс за съвместно нападение.

— Напоследък в Саут Джойс има много набези, да, макар да подозирам, че и те може да са инсценирани от лорандийците. — По-ранното му смущение беше напълно изчезнало сега, докато обмисляше думите ми. — Не бях чул нищо за съвместен план с Кърнахи. Кой ви каза това?

— Уорън Дойл. Тревожи се, че Хадисън ще се окаже в периферията на конфликта. Каза, че приятелят му господин Юбанкс знае повече.

Веждите на Харпър се сключиха в замислено изражение:

— Юбанкс… Името не ми е известно, но не познавам много хора тук. Ако е в кръга на Дойл, вероятно е лесен за откриване. Бих могъл да говоря с него… но сестрите Микнимара ми се сториха искрени в желанието си за мир.

— Те са една група — изтъкнах. — И знаем… ами, групата, която е нападнала рибарския лагер, не е била лорандийска. Може би някои от историите са верни.

Видях собственото си смайване, отразено в него:

— И аз не искам да го вярвам, но ще проуча. Благодаря, че ми съобщихте, госпожице Райт. Донякъде е удивително, че още успявате да следите политическите напрежения, докато умът ви е зает с всичко това. — Той посочи около нас.

— Не мога да се сдържа — казах. — Следя всичко.

Не много време след срещата си с лейтенанта се натъкнах на Уорън на едно празненство в друг ден — което той нямаше как да избегне, тъй като беше прощално тържество. Беше заобиколен от доброжелатели и всевъзможни важни граждани на колониите, които се бяха появили, и докато водех вежлив светски разговор с други кандидати, размишлявах как по учтив начин да се вмъкна сред почитателите му. Но когато ме забеляза, той бързо се отдели от множеството и се отправи в моята посока.

— Надявах се, че ще сте тук — каза с развълнувано изражение.

Не бях очаквала такъв обещаващ прием, но побързах да се възползвам:

— Поне за това се досетих, господин Дойл. Онези безкрайни ласкателства сигурно стават много отегчителни. Искате ли да ви изпратя по една-две задачи?

Усмивката, която ми отправи, беше изпълнена с искрена наслада и освети съвършените му черти. Лесно беше да се възхитя на поразителната му външност, но тя не пробуди в мен същата топлота като разноцветните очи и кривата усмивка на Яго.

— Можете да ме изпратите на нещо повече от това — каза Уорън. — Вярно ли е, че сте говорили за мен с лейтенант Харпър?

Забавих се един миг, преди да отговоря, несигурна накъде води тази реплика.

— Ами, натъкнах се на него миналата седмица и докато разговаряхме, случайно стана дума за икорите, това е всичко.

Уорън ме стрелна с многозначителен поглед.

— Това е всичко, а? Можете да се правите на свенлива колкото искате, но „небрежният“ ви разговор с него предаде посланието, на което се надявах. Харпър убеди тукашния гарнизон да изпрати войски на юг да проучат вълненията там, и смята да изпрати някои от собствените си хора близо до северните икори, за да наглеждат положението там.

Неприкритото възхищение ме убеди, че не съм направила нищо нередно, но въпреки това новината ме сепна. Това бяха сериозни действия и не бях достатъчно сигурна доколко са замесени икорите, за да съм спокойна от пристигането на военните. Скрих шока си и казах:

— Свикнала съм да стряскам мъжете, когато говоря, но никога не съм очаквала да задействам изпращането на армии.

— Предполагам, че всичко това ви коства само един ден работа — каза той със смях.

— Разбира се. Би могло всъщност да е единствената ми одобрена от Наследниците постъпка. Може би освен това ще откупи на лейтенанта известна благосклонност от тяхна страна.

— Не се ли ползваше с такава преди? Повечето хора казват, че е доста харизматичен.

— Такъв е, но с харизма човек невинаги успява да постигне кой знае какво при Наследниците. И не бяха доволни, че не е предприел действия срещу икорите по-рано. Освен това той отправи някои едва завоалирани заплахи, че ще постави практиките им под съмнение пред Короната.

Сега Уорън бе този, който придоби шокирано изражение:

— Нима? Това е доста сериозно. Целият смисъл на колониалните устави е да се позволи на всяка колония да постановява собствени закони и порядки без намесата на Осфрид. Чухте ли за онази нова колония Уестхейвън? Където хората могат да практикуват всяка извратена религия? Ако тя е свободна от надзор, със сигурност и Грашонд би трябвало да бъде.

— Малко съм предубедена — признах, — защото Наследниците се опитаха да ме уморят от глад и искаха да ми отрежат косата.

— Вашата… какво? Наистина ли? Може би се налага известен надзор. Косата ви е божествена, знаете ли. Но често ли се замесват в нещо подобно? Неразбирателства с Короната?

— Понякога — казах. Удоволствието от факта, че беше нарекъл косата ми „божествена“, се разваляше малко от напрегнатия тон на въпроса. — Искам да кажа, не влизат в открит конфликт. Осфрид съществува, за да се грижи за нас в крайна сметка.

— Да, разбира се — каза той и се поотпусна. — Но понякога го прави с тежка ръка. Помните ли моите проблеми с инфраструктурата? Голяма част от тях се дължат на факта, че данъците на Короната помитат половината от добива ни на злато! А после за мен остава да измисля как да строя пътища и училища с остатъците.

— Това наистина ми се струва нечестно. — Понечих да се намръщя, но после се усетих. Не исках бръчки — или да звуча, сякаш говоря изменнически приказки.

— Е, каквото и да излезе от това, сигурна съм, че сте достатъчно умен, за да намерите решение.

— Надявам се. Но ако не съм, се надявам вие да сте. — Нотката в гласа му беше непогрешима.

Застанах много неподвижно и се опитах да запазя спокойно изражение:

— Това е мило от ваша страна. Разбира се, не аз съм губернаторът.

— Не, но мисля, че можете да сте неоценима за някого, който е. — Той хвана ръката ми, а аз сведох поглед към нея, за да не забележи, че се задъхвам. — Не се шегувахте за това, че успявате да постигате нещата. Умеете да измисляте как да ръководите другите. Убедихте един офицер. По-наясно сте с положението в Северна Адория, отколкото повечето хора, живели тук цял живот.

Вече се бях овладяла и отново вдигнах поглед към него:

— Господин Дойл, знаете, че щях да слушам ласкателствата ви цял ден, ако имах време, но вече видях половин дузина млади мъже, които се опитват да привлекат погледа ми. Никак няма да ми е приятно да мислите, че ми губите времето, когато знаете много добре колко е търсено.

— О, наясно съм — каза той със смях. — И ще говоря направо, защото знам, че харесвате прямотата. И това е нещо, което харесвам у вас. Харесва ми също и че сте необвързана, и за мен ще означава много, ако останете такава през следващите две седмици. Веднага щом се погрижа поверениците ми да се установят в Хадисън, ще се върна тук по вода — може да стане за един ден, знаете.

Кимнах. Фактът, че Хадисън бе разположен на западната страна на залива Денъм, улесняваше пътуването по вода — ако човек просто се опитваше да го прекоси с лодка или малък кораб. Брегът от онази страна беше скалист и непредсказуем, така че големите групи от хора и животни и товари с припаси — като онзи, който потегляше утре — трябваше да пътуват по суша, прекосявайки Денъм по десетдневен маршрут, недалече от онзи, по който бях пътувала аз на идване от Ист Систър.

— Ако не тръгвахме утре… — За миг изражението на Уорън стана печално. — Е. Сега не може да се направи нищо по този въпрос. Ще се върна, преди да се усетите, и тогава ще имаме много време да обсъдим нещата. И като казвам „ние“, имам предвид вие, аз и Джаспър. Мислите ли, че можете да направите това — да отложите вземането на решение за брак с друг кандидат? Можете ли да приемете на вяра, че ще се погрижа чакането да си е струвало?

Отново ми ставаше трудно да дишам. Свободната ми ръка беше стисната в юмрук и се сгълчах, задето се държа толкова глупаво. Вземи се в ръце, Тамзин! — упрекнах се наум. Това чакаше. На косъм си да направиш така, че всичко да си е струвало, всички жертви с Мери и Яго.

Мери бе тази, която ми вдъхваше решимост да действам, но изпълнената с копнеж мисъл за Яго бе това, което ме накара неочаквано да кажа:

— Мога ли да приема на вяра, че ще се сещате за мен понякога през това време? Не е нужно да бъдете лудо влюбен в мен — не че бих могла да ви виня, ако сте, но никак няма да ми е приятно да мисля, че вехнете по приятелката ми Аделейд през целите тези две седмици.

В очите на Уорън трепна изненада, заместена бързо от веселост.

— Няма за какво да вехна. Не бях влюбен в Аделейд. Сега разбирам това. Тя е прекрасно, изискано момиче — и именно по това бях увлечен. Държанието й. Но започнах да осъзнавам, че тя не е това, което ми е нужно, за да управлявам Хадисън. Имам нужда от жена, която остава съсредоточена върху една цел, жена, която винаги търси предимство. Жена, която разбира, че уважението и общите планове могат да ви отведат по-далече от буйната емоция.

Наистина разбирах това, макар че една заядлива част от мен се питаше точно колко далече може да стигнеш с любовта. Но пренебрегнах тази част и разтворих стиснатия си юмрук. Срещнах погледа на Уорън, без да мигна, и отвърнах самодоволно:

— Е, след като сте толкова очарователен по отношение на всичко това, предполагам, че мога да отложа всички решения, докато се върнете. Но само за ваше сведение: не смятам да спра да приемам посетители или покани.

Уорън поднесе ръката ми към устните си: целувката беше по-бавна и продължителна отпреди. — Не бих очаквал нищо по-малко.